Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (52)

Епилог

Задимената стая

1912 г.

Асансьорното пиколо в сградата на Конгдън посегна към интеркома.

— Може ли да ми дадете името си, сър? Трябва да се обадя предварително.

— Не се обаждайте — каза главен следовател Айзък Бел. Разтвори палтото си и му показа значката си на „Ван Дорн“, както и браунинга си.

 

 

В кабинета на Конгдън беше горещо и задимено, а пепелниците бяха пълни с угарки. Конгдън още грееше от победата си — позна Бел, когато детективът влезе, без да почука. Посрещна го топло.

— Главен следовател Айзък Бел! Не съм ви виждал, откакто ми взехте пари на покер през 1907-а.

— Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да ви взема повече.

— Помня играта ни като приятелска, нищо че беше скъпичка.

— Съдия Джеймс Конгдън, арестуван сте за убийство във въглищните мини!

Конгдън се засмя.

— Нямам време за арести. Влакът ми ме чака, за да ме откара в Чикаго, където ще ме избират за кандидат-вицепрезидент.

— Тогава съм ви хванал точно навреме, за да спася живота на този, който се кандидатира с вас.

Конгдън пак се засмя.

— Никога не се предавате, нали? Знам, че душите край мен от години, но никога няма да ме свържете с никакви убийства. Всъщност, благодарение на моята намеса пред президента Рузвелт, стачката свърши мирно. Всеки получи каквото иска — миньорите получиха малко увеличение, а собствениците се принудиха да признаят профсъюза, и от тогава няма стачки.

— Дори ако тази лъжа беше истината — отвърна тихо Бел, — ще умреш за убийството на Мери Хигинс.

— Мери Хигинс загина, саботирайки параход — отвърна Конгдън. — Но не мога да си позволя подобни обвинения да заблудят наивни гласоподаватели. Господин Потър! Имам нужда от вас!

Добре сложен мъж на средна възраст с брада, в която личаха бели косми, докуцука до кабинета на Конгдън, вдигнал „Бисли“.

Бел го огледа.

— Господин Потър, ще разочаровате мнозина, които си мислеха, че Хенри Клей се е удавил в река Охайо.

Конгдън каза:

— Господин Клей се превърна в господин Потър, за да му помогна да живее в охолство, а не да свърши на електрическия стол.

— И в замяна — каза Бел, — убива враговете ти.

— Разочарован съм, че изобщо не изглеждате изненадан. Надявах се да видя как зяпвате — каза Конгдън.

— Джоузеф ван Дорн още преди много години заподозря, че Клей е ваш. Кой друг можеше да е такова студенокръвно чудовище? И ви описа до последния детайл, включително като човек, достатъчно прозорлив, за да види таланта на Клей и достатъчно алчен, за да се възползва от него.

При споменаването на Ван Дорн лицето на Клей остана безизразно.

— Тази издутина в палтото ти, където едно време имаше „Колт“, а след това и „Бисли“ сега доколкото знам е „Браунинг“. Остави го на бюрото на господин Конгдън.

Бел остави на бюрото любимия си пистолет.

— Вероятно си заменил с нов и този в ръкава си, откакто ти го взех. Пусни и него.

Бел извади деринджъра си и го подаде на Клей.

— И този в джоба.

— Добра памет.

— И ножа в ботуша.

— А искаш ли да го хвърля по нещо?

— Ако още можеш, улучи ръба на онзи рафт с книги.

Бел го хвърли от горе на долу.

Джеймс Конгдън извика ядосано. Острието се заби право в портрета на последната му жена, изрисувана като пищна богиня в прозрачна коприна, и сега ножът се поклащаше от носа й. Бел се възползва от разсейването, за да се плъзне зад статуята на Роден.

— Извинявам се, пропуснах.

Клей насочи пистолета си към него.

— Ами ако пропуснеш и улучиш любимата статуя на шефа си?

Клей закрачи към него с думите:

— Толкова ще се приближа, че няма да пропусна.

— Внимавай! — предупреди го Конгдън.

Когато Клей се обърна, за да го успокои, Бел извади деринджъра от шапката си.

— Пусни го!

Хенри Клей спря като закован. Стреснатото му изражение сякаш крещеше „Откъде пък се взе това?“.

Бел рече:

— Човек се учи, докато е жив. Хвърли пистолета на килима.

Клей сви рамене с лека усмивка и се подчини. След това погледна към Конгдън. Старецът галеше бронзовата статуетка на бюрото си.

— Грешите, детектив. Това тук е любимата ми статуя.

— Не мога да повярвам, че я предпочитате.

Вместо отговор, съдията дръпна ръчката.

 

 

Айзък Бел, Хенри Клей и Джеймс Конгдън вдигнаха глави към тавана.

Само Бел се усмихна.

Изпъна ръка. На дланта му покапа топла вода.

— Я, в кабинета ви май вали.

Конгдън отново натисна ръчката. Не се случи нищо. Той продължи, все по-яростно — блъскаше я надолу, дърпаше я нагоре, блъскаше я надолу.

Бел рече:

— Стори ми се разумно да спра тръбите с пара, водещи към кабинета ви.

Конгдън се отпусна на стола си.

— Как разбрахте?

Бел бързо си върна снаряжението от бюрото на съдията, преди на двамата да им хрумнат някакви други идеи.

— Съдия Конгдън, арестуван сте за убийството на Мери Хигинс!

Хенри Клей смени изражението си от объркано на още по-объркано.

— Беше извън стаята преди малко, Клей. Не ме чу да обвинявам шефа ти.

— Луд ли си, Бел?

— Ще ми се да бях. Всичко бих дал да греша, но тя е загинала тук, в кабинета му.

— Мери умря в Питсбърг.

— Мери Хигинс е била открита в Питсбърг. Според мнозина е била попарена до смърт, докато ти е помагала да взривиш парахода на гвардията.

Клей поклати глава.

— Мери не ми е помагала. Нямам представа защо е била на борда. Сигурно е използвала дегизировката си на момче, като в Денвър.

— Никога не е била на борда на „Цар Вулкан“. Не и жива. Умряла е тук, в Ню Йорк. Братът на Мери се закле, че никога не е била в Питсбърг, защото му е писала, че ще дойде тук, за да се изправи срещу шефа на провокатора — твоят шеф. Никой не му повярва. Но защо да го казва, ако не се е побъркал от мъка или ако не казва истината? Затова поразпитах. Оказва се, че не само аз съм бил увлечен по нея.

Клей слушаше внимателно.

Бел продължи:

— Сигурен съм, че си и се хвалил с надеждата да я впечатлиш. Беше от момичетата, за които хората биха направили всичко, за да ги впечатлят. Хвалил си се, нали? Как си станал сътрудник на най-могъщия човек на Уолстрийт.

— Не съм се хвалил! — заяви Клей.

— Може да ти се е размекнал мозъкът, когато те е упоила.

— От къде знаеш за това?

— Имай малко вяра на вандорнци, бил си такъв. Аптекарят, от когото е купила хлоралхидрата, ми каза. Споменал си името на Мери пред Конгдън, нали?

— Възможно е.

— Подписал си смъртната й присъда.

Клей погледна към Конгдън, който се беше отпуснал зад бюрото си.

— Наранил ли си я?

Конгдън отвърна:

— Това е номер, идиот такъв!

Клей погледна и към Бел. Очите му бяха станали стоманеносиви. Насочи поглед право към Клей.

— Никога не се предаваме! — рече тихо. — Знаеш го по-добре от всекиго. От самото начало е било мотото на господин Ван Дорн, нали?

Клей не смееше да продума. След това свали поглед и кимна.

— Да, от самото начало.

Бел каза:

— Отне ми десет години да проверя всички следи. Познавам и твоите дела, Клей. Знам как работиш. Година след година събирах. Дума тук, намек там, спомен, хвърлен поглед. По-лесно е, когато е хубаво момиче. Билетни агенти. Кондуктори. Хазяйки. Профсъюзник, излязъл от затвора. Парченца. Парченца от нищо. Накрая ти излиза късметът с един чиновник на градската железница. Точно покрай ъгъла. На трийсет метра от сградата. След това отново парченца нищо. Накрая — късметлийско попадение.

Бел се обърна към Конгдън.

— Брокерите „Тибодо & Марзан“ са фалирали в паниката от 1907-а. Водили са десетки дела. Името на Конгдън се показа. Оказа се, че притежавате тези брокери. И благодарение на един стар детектив, който ми каза веднъж, че глухите улички биха могли да водят нанякъде, се оказа, че имам в папките си копие от частна телеграма, изпратена от телеграфа на „Тибодо & Марзан“, до Джон Клагарт.

Бел се обърна към Хенри Клей.

— Но все още ми липсваше последната брънка. Една нощ отново извадих късмет. Един асансьорен пиколо, който едно време замествал колега в тази сграда, се върна десет години по-късно. Чичо му още бил домакин на сградата. Надеждите на племенника му за кариера другаде не се оправдали. Чичото му дал работа.

Бел изгледа Конгдън дълго, а след това се обърна отново към Хенри Клей.

— Един детектив с късмет наминал — както правел редовно години наред, — и разпознал пиколото. „А, да, помня момичето, голяма хубавелка, но беше бясна.“

Гласът на Бел стана приглушен.

— Попитах: „Кога я свали обратно надолу?“ „Не съм“, отвърна той. „Не слезе изобщо по време на смяната ми, а висях десетина часа.“ Попитах отново: „До кой етаж я качи?“ „Най-горният. Частния етаж на господин Конгдън.“ „Сигурен ли си?“ „Естествено. Имахме заповеди да звъним там и да уведомяваме за всеки посетител до неговия етаж. Обадих се. Господин Конгдън каза: «Качете я.» И я качих.“

— Мери Хигинс е загинала точно тук, в този кабинет, до статуята на шефа ти.

— Беше самозащита! — извика Конгдън.

— Какво!? — възкликна Клей.

— Не дойде да се изправи срещу мен! Дойде да ме убие.

Бел рече:

— Не съм се съмнявал, че Мери Хигинс е сред най-моралните хора, които съм срещал. Току-що потвърди, че е мислела да те убие.

— Нищо такова не съм признавал.

— Чух го от устата ти.

— Твоята дума срещу моята.

— И неговата.

Конгдън извади пистолет от бюрото си. Клей се взря в оръжието и лицето му показа ясно, че си спомня нещо.

— Каза ми, че никога не би убила никого. Повярвах й. Още й вярвам.

— Променила си е мнението — заяви Конгдън.

— Откъде имаш този пистолет?

— Ще ти обясня, след като се погрижим за господин Бел.

— Това е „Колт Бисли“. Като този, който Мери взе от мен.

Конгдън долови заплахата в гласа на Клей и се завъртя, за да го застреля със собствения му пистолет.

Клей се хвърли към килима с невероятна скорост, грабна пистолета, който беше пуснал, и стреля пръв, два куршума право в гърдите на стареца. Конгдън се отпусна назад и куршумът излетя към статуята на Роден. Мраморът се пръсна. Очите на Конгдън останаха вперени тъжно в унищожената „Целувка“.

Клей застана над него.

— Как отнесе тялото на Мери до парахода в Питсбърг?

Джеймс Конгдън отвърна с последния си дъх.

— Не беше единственият амбициозен глупак, който работеше за мен.

Клей отпусна рамене, подобно на Конгдън преди малко. Поклати глава, объркан и наскърбен. Обърна се към Бел.

— Никога не се отказа и намери убиеца на Мери.

— Само че Конгдън не уби всички останали, загинали по време на машинациите ти. Хенри Клей, арестуван си!

Кехлибарените очи на Клей показваха само поражение, но пистолетът му се надигна с нечовешка скорост. Бел стреля към оръжието и го изби от ръката му. Пистолетът падна върху гърдите на Конгдън. Клей го погледа за известно време, мърдайки безцелно с пръсти. Празният му поглед се премести върху деринджъра на Бел и очите му светнаха.

— Остава му само един изстрел. Мислиш ли, че можеш да спреш Хенри Клей с един куршум?

Вратата зад него се отвори с трясък и мощен глас избумтя:

— Айзък би могъл да те спре точно с един изстрел между очите. Но го накарах да ми се закълне, че ще ми даде възможност да стрелям първите седем пъти, ако му дадеш и най-малката причина да натисне спусъка.

Хенри Клей погледна зад рамото си, право в дулото на колта на Ван Дорн.

— Вдигни телефона и се обади на влака на Конгдън — нареди Ван Дорн.

— На влака ли?

Бел обясни:

— Имаш среща с електрическия стол. Затворът Синг Синг е по път към Чикаго. Ще те оставим там, докато дойде време за процеса ти.

 

 

Марион Бел знаеше от опит, че след като съпругът й разреши случай, ще й разкаже всичко. Но този път бе различно. Когато Айзък се отпусна на предната седалка на автомобила им, тя усети, че иска да й разкаже още сега, но не може да намери думите и може би никога нямаше да може.

Марион запали колата и пое по Бродуей. Бел седеше смълчан до нея и наблюдаваше оживените вечерни улици. Когато стигнаха до Четирийсет и втора улица, Марион сви вляво към река Хъдсън.

— Къде отиваме? — попита Бел.

— У дома.

Домът им беше на четири хиляди километра, чак в Сан Франциско. С автомобил биха им трябвали поне два месеца, в зависимост от времето и състоянието на пътищата, а колата на Марион едва ли можеше да издържи. Марион, разбира се, знаеше това, което значеше, че има план. Бяха се оженили преди две години на лайнера „Мавритания“ и Бел я познаваше достатъчно добре.

— Джо ван Дорн няма да ме пусне за толкова дълго.

— Сигурна съм, че ще стигнем до Мисисипи за не повече от десет дни.

— Зависи от пътищата.

— И десет нощи.

— Пътищата ни ще свършат оттатък Мисисипи.

— Тогава ще сложим колата на някой частен влак в Сейнт Луис. След още четири дни ще сме вкъщи.

Бел се приведе напред и разгледа уредите на таблото.

— Напълнила си резервоара.

— А в багажника има кошница за пикник.

Марион стигна до ферибота, там се качиха на палубата за пътници и застанаха на перилата, наблюдавайки светлините на Манхатън. Насред реката тя попита:

— Какво каза Конгдън?

— Призна.

— А ти как се почувства?

— Сбогувах се със старата си приятелка Мери Хигинс.