Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (46)

45

Хенри клей караше тясна, покрита каруца с две високи колела отзад и две ниски отпред. Каруцата беше много по-тежка, отколкото изглеждаше, предвид надписа „Хейзълууд“ и самуните хляб, които се подаваха в предния край на каруцата. Двете силни мулета полагаха сериозни усилия, за да я теглят.

Клей вървеше до тях с поводите в ръка. На мястото на каруцаря, до самуните хляб, седеше блага на вид жена на средна възраст, стиснала библия. Бузите й бяха кръгли и розови, косата й вдигната в скромен кок, а очите й — нащрек.

— Ченгета! — изшептя тя.

— Просто прави каквото ти казвам и всичко ще е наред — успокои я Клей, макар да не се тревожеше за нея. Беше хладнокръвна и бе минала през много стачки из мините.

Полицаите, мръзнещи в мръсносините си униформи, кръстосваха пред барикадата от преобърнати трамваи, вдигната от стачниците, за да пазят палатковия лагер. Полицаите бяха прогизнали от непрестанните дъждове през последните няколко дни, скучаеха и бяха гладни. Женицата им подхвърли топъл хляб.

— Не можем да ви пуснем, госпожо.

— От църквата е. В лагера има гладни деца.

— Смилете се поне над малките! — помоли Хенри Клей.

— Имаме заповеди — без оръжия и без храна.

Клей привърза поводите към каруцата, кимна на ченгето отпред да се отмести и извади от палтото си почти пълна бутилка уиски.

— Гледайте да не ви види някой, но ми се стори, че ви е студено.

Клей почти повърна от миризмата. Наркотикът на Мери го беше оставил с разбунен стомах, ужасно главоболие и странни сънища. Но не можеше да си спомни нищичко от случилото се между тях в апартамента. Знаеше само, че си е заминала и му е задигнала колта. Не можеше и да предположи каква е целта й. По заръка на Бел ли го беше упоила? Но тя го мразеше. А и ако го бе сторила от името на вандорнците, те щяха да го арестуват, още докато хърка в несвяст. Ченгето му говореше нещо.

— Ей това е добро пиене.

— Задръж бутилката.

— Май много обичате тия стачници.

Клей кимна към жената.

— Това е голямата ми сестра. Грижеше се за мен, когато бях малък. Какво да я правя? Иска да им носи хляб.

— Добре, добре. И аз не искам деца да умират от глад. Влизай. Не се връщай от тук обаче. Мини от другаде, в случай, че дойде сержантът.

— Мерси, приятел!

Ченгетата се отдръпнаха. Хенри Клей почука на барикадата. Двайсетина мъже отместиха трамвая, а мулетата набиха крак, за да извлачат каруцата през гърбицата по пътя. Когато върнаха трамвая на мястото му, главата на Комитета по отбраната Джак Фортис поздрави Клей с името Джон Клагарт и ги поведе към лагера. Жената подхвърляше хляб на клекналите пред палатките си хора, но скоро хлябът свърши. Жената, без да продума, продължи пеша под дъжда. Каруцата се търкаляше покрай палатките и нагоре по разкаляното възвишение, докато стигна до зида в основата на платформата за въглища.

— Оставете я тук! — нареди Фортис.

Клей кимна одобрително. Стачниците добре бяха подбрали мястото. От тук се виждаше целият завой на реката.

Отвързаха мулетата и ги отведоха. Дърводелци и един ковач се събраха с лостове, чукове, гаечни ключове и длета и бързо разглобиха каруцата. Отнесоха я парче по парче — предни колела, стени, таван, седалка.

Занаятчиите и особено подбраните хора на Фортис, всички до един ветерани от испанската война, се загледаха доволно в това, което остана — оръдие, дълго метър и половина и далекобойност три километра. Беше „Хочкис“, качено на своя собствена каросерия, която представляваше фалшивите високи колела на каруцата. Оръдието тежеше над триста килограма. Преносимо и точно, това оръдие бе доказало ефективността си повече от двайсет години, избивайки диваци в Индианските войни, испанци на хълма Сан Хуан, а в момента се използваше, за да взривява филипински бунтовници с шрапнелите си.

Фортис повиши глас.

— Благодаря ти, Джон Клагарт! Това ще изравни силите. Ти си истински приятел на работническата класа.

Хенри Клей отвърна:

— Щеше ми се да мога да ви донеса повече снаряди. Само трийсет са. Но когато „Цар Вулкан“ влезе в обхват, би трябвало да можете да пробиете достатъчно дупки в него, за да го потопите. Още по-добре, да взривите някой котел. Помнете, котлите са точно под колелото. Ако успеете да ги улучите, ще неутрализирате техните собствени оръдия.

— И да потопим гвардейците — рече Фортис.

— И пинкертъните — допълни Клей. — И полицията по въглищата и стоманата. Късмет, момчета! Бог да е с вас!

Един щатски шериф се качи на железопътния ферибот от Джърси до улица „Кортланд“, заедно с един затворник, който познаваше Мери Хигинс от профсъюза. Мъжът извърна глава, за да не я разкрие. Мери тъкмо беше купила сандвич от спирката на ферибота. Отнесе го при шерифа и го попита:

— Може ли да го дам на затворника ви?

Усмихна му се и той и позволи.

След това пътят до Уолстрийт бе кратък.

Поспря се на гробището на „Света Троица“, след това пред високите прозорци на „Тибодо & Марзан“. Приличаше на банка.

Наблизо откри сградата на Конгдън, най-високата на цялата улица. Портиерът изгледа със съмнение палтото и шапката и и я попита кого търси. Гласът й я предаде. Бе изгубила самообладание. Тя измърмори нещо неразбираемо и побърза да се отдалечи. Хвана един трамвай до центъра, стиснала револвера на Клей в чантата си, после се поразходи и се върна обратно на Уолстрийт с железницата на Трето авеню. Портиерите се бяха сменили. Новият също беше учтив и също толкова скептичен към палтото и шапката й.

— Господин Джеймс Конгдън, моля.

— На последния етаж — каза той и посочи асансьора.

Пиколото на асансьора беше длъгнесто хлапе, което в един по-добър свят щеше да е още на училище. Попита я за етажа, а когато му каза, я помоли:

— Бихте ли ми дала името си, госпожице? Трябва да се обадя предварително на етажа на господин Конгдън.

Дотук с ненадейното нападение, помисли си Мери и на глас каза:

— Мери Хигинс.

Той съобщи името и по вътрешната линия и се заслуша.

— Иска да знае коя сте.

— Приятелка на господин Клей.

— Казва да ви кача.

Стигнаха до малко фоайе с бюро, зад което стоеше жена на средна възраст. Тя и посочи няколко свързани помежду си стаи.

— От там. Затваряйте всяка врата след себе си, моля.

Мери Хигинс мина през първата врата, затвори я и пое към тази пред себе си. Всяка следваща стая тънеше във все по-голямо мълчание. В третата стая вратата беше затворена и тя почука.

Силен мъжки глас се обади:

— Влез!

Тя влезе в стаята и ахна.

— Скулптурата е „Целувката“ на Огюст Роден. Харесва ли ви?

— Това е най-красивото нещо, което съм виждала.

Мери едва откъсна очи от белия мрамор — в другия край на стаята се намираше бюрото на Конгдън. Изглеждаше по-възрастен, отколкото във вестникарските скици, но беше много висок и когато се надигна, гърбът му бе изправен.

— Моля! Разгледайте я! Докоснете я, ако искате.

Тя доближи скулптурата почтително.

— Какво искате?

— Искам свят, където всеки може да види тази статуя.

— Не и в този живот — отвърна студено Конгдън.

Прозорците на кабинета имаха двойни стъкла. От улицата не се чуваше нищо. По стените висяха картини, най-вече на голи жени в прозрачни воали, в стила на Френската академия. На бюрото се мъдреше още една гола жена, този път във формата на бронзова статуетка.

— Съпругата ми — рече Конгдън и погали бронза. — Може да докоснете скулптурата, ако искате. Мраморът поне мен винаги ме е привличал.

Мери постави ръка върху ръката на мраморната жена.

— Какво искате още? — попита Конгдън. — Защо сте дошла?

— Искам да престанете да се месите и да оставите миньорите да се организират сами, както и да им плащате справедливо.

— Хигинс ли ви беше името? Да, разбира се. Вие сте сестрата на Джим Хигинс, нали?

Мери кимна.

Конгдън рече:

— Дори да исках, а не искам, говорите с грешния човек. Не притежавам въглищни мини.

— Контролирате ги. Контролирате цената на въглищата и цената на транспортирането им. Моля ви, не обиждайте интелекта ми. Дори да не притежавате нищо официално, затягате и свивате кесиите им, както си искате. Ако има един човек в тази страна, който може да разреши съществуването на профсъюз и да предложи честно заплащане на миньорите, това сте вие.

— Да предположим за миг, че бих могъл. Какво печеля аз?

— Благосъстоянието на обществото, когато равенството роди справедливост.

— Равенството ражда в най-добрия случай посредственост, а в най-лошия — скотство.

— Ако откажете, ще разкрия плана ви да предизвикате насилие в мините.

— И как ще го направите?

— Ще убедя Хенри Клей да признае всичко, което сте сторили и всичко, което планирате.

Джеймс Конгдън я погледна със замислена усмивка. Накрая рече:

— Да ме вземат дяволите… знаете ли, не се съмнявам, че можете да го сторите. Подозирам, че сте изключителна млада жена. Не бих се изненадал, ако сте вникнала достатъчно в Клей, за да можете да контролирате крехките му емоции.

— Двамата с вас си приличаме — рече Мери.

— В какво?

— Бистър ум и съобразителност.

— Приемам го за комплимент. Но в по-важни неща не си приличаме. Аз искам да градя — вие искате да рушите. Вие обичате човечеството — аз го мразя. Аз съм стар, а вие млада. И много, много красива — той я огледа внимателно. — Обиждам ли ви, като го казвам?

Мери огледа картините отново. Спря се върху статуетката. Той търкаше гърдите й с палец.

— Е? Обиждам ли ви?

Мери обви ръце около мраморната двойка.

— Предвид влечението ви към жените по принцип, бих се обидила, ако не ме забележите.

— Браво! Да минем по същество. Ще ви направя предложение, млада госпожице. Няма дори да ви моля да се преструвате, че намирате за привлекателен мъж, който може да ви бъде дядо. Не ме интересува дали съм привлекателен за вас или за някого другиго. Интересува ме да притежавам. И нямам нищо против да си платя за нещо, за да го притежавам. Това е най-видният признак на успеха. В замяна на това ще живеете охолно в сравнение с почти всички жени на този свят. Независимо дали избера да съм с вас, или не. Ако ли не, ще получите щедра издръжка, основана, разбира се, на това колко време сте била моя.

— Колко е голяма издръжката в сравнение с обикновените ви служители?

— Няма място за сравнение. Малцина получават издръжки и не се въргалят в пари, които не са си заслужили.

— Ако искате да ме притежавате, колко ще ви струва?

— Нищо няма да ви липсва.

— Автомобил?

— Разбира се.

— Апартамент на Пето авеню?

— Стига единственият ключ да е мой.

— Може ли идвам да гледам отново статуята?

— Всяка вечер.

— А бих ли могла да получа яхта?

— За това ще трябва да положите допълнителни усилия.

— Надявах се да го кажете.

По лицето на Конгдън се изписа широка усмивка.

— Очевидно се разбираме прекрасно, нали? Нека ви успокоя по един въпрос. Мога да ви гарантирам, че в копринената постеля един старец би могъл да ви поднесе и неочаквани изненади.

— Изненадвали са ме само веднъж в живота ми и не беше в копринена постеля.

— И къде е било това?

— На товарен влак. Върви по дяволите, Конгдън!

Конгдън, видимо изненадан, разпери ръце и наглед неволно постави ръка на статуетката на голата си жена.

— Но, току-що казахте, че се надявате…

— Надявах се да ми дадеш достатъчно кураж и да ми влееш достатъчно омраза, за да те застрелям. И успя, благодаря! — Мери извади револвера на Хенри Клей от чантата си и го подпря на статуята на Роден.

Вените по дланта на Конгдън се издуха, когато стисна още по-здраво бронзовото изображение на жена си.

— С яхтата ли прекалих?

Тя се опита да отговори, ала не успя. Накрая прошепна:

— Подозирам, че всички си имаме граници.

— Какво имате предвид?

— Не мога да убия друг човек, дори най-лошият на света. — Тя свали пистолета. — Не мога да го направя…

— Аз мога — каза той, натисна статуетката с всичка сила и отскочи назад, в случай, че шестте метра разстояние не се окажеха достатъчни.

Изрева пара. Горещи, остри като игли струйки се спуснаха от тавана и се вдигнаха от пода, обгръщайки Мери. Тя изпищя само веднъж. Конгдън се изненада. Очакваше да отнеме по-дълго време. Ала тя загина за миг. До тук с мъчителната смърт, помисли си той. Умря само за миг. Вероятно изобщо не бе осъзнала какво я беше сполетяло.

Той се върна предпазливо до бюрото си и вдигна ръчката. Беше хладна. Струите бяха изчезнали, само прозорците бяха замъглени от влага. Бузите му бяха влажни и тънък слой капчици покриваше полираното му бюро. Облакът се беше разсеял. На Конгдън му се прииска да се бе подготвил предварително. Обикновено предвиждаше последствията от действията си. Ала не се беше сетил да подготви някакво покривало, с което да скрие трупа.