Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (39)

38

Когато четвъртата върволица шлепове се показа от тъмното, натоварена с две хиляди миньори, съпругите и децата им, Айзък Бел пристъпи на напречната греда на влекача „Сейди“ и даде знак на Арчи на свой ред да започнат да товарят. Капитан Дженингс беше предупредил, че „Сейди“ е най-стария от параходите, реликва от Гражданската война, която бе минала през сражението при Виксбърг, и когато слезе от нея, Арчи потвърди, че помпите и не спрели да работят, за да компенсиран пробойните в корпуса.

— Не пускай никого на онзи шлеп — каза му Бел, като посочи шлепът най-отпред, най-далеч от парахода. — Пазя го за динамита на Комитета по отбраната.

Бел изтича към портите през вече опустелия парк.

Фортис, ръководителят на Комитета, се олюляваше от изтощение.

— Дано да сте готови за нас. Затворниците се готвят да нападнат.

Бел отново погледна през процепа в портата. Двайсетина от стачкоизменниците си бяха стъкмили нещо като таран от релси. Зад тях се бяха подредили поне още петдесет, всички със сопи. Пинкертъните също слизаха от трамвая и се разполагаха на позиции.

— Къде са частните полицаи?

— Виж покрива.

И Бел зърна силуетите им на фона на мъждукащия Макийспорт. Клечаха зад острите покриви на депото, насочили пушки към портите.

— Трябва да измислим нещо по-добро от бягство с престрелка, за да се изтеглим.

Отговорът на Фортис бе сурово напомняне, че Бел взима страна във война, която вече е започнала.

— Осигурили сме посрещане за тарана, което ще ни спечели време… почакай! Сега пък какво са намислили?

От входа на едно от депата излезе трамвай и спря точно там, където една извивка на релсите сочеше право към портата. Ако релсите продължаваха до портата, то трамваят би бил електрически таран. Само че не продължаваха. Бел се вгледа по-внимателно и видя, че предните прозорци на трамвая ги няма. На тяхно място стачкоизменниците бяха монтирали фарове от други трамваи.

Бел обърна гръб на портата, точно когато всички фарове блеснаха едновременно. Миньорите, притиснали лица към процепите извикаха, временно ослепени. Бел грабна пушката от най-близкия миньор, присви очи и се качи на барикадата, след което стреля няколко пъти в сиянието. Пушката имаше пет куршума. Когато Бел я изпразни, останаха два фара. Той извади армейския си колт, подпря го на едната си ръка и стреля още два пъти.

Депото отново потъна в тъмнина. От земята се надигнаха сенки и стачкоизменниците, изпуснали тарана си, докато се криеха от стрелбата, отново го вдигнаха.

— Бягайте! — извика Бел. — Бягайте!

Мъжете хукнаха към шлеповете — двайсетина миньори тичаха, бутайки ръчни колички, а десетина стреляха напосоки зад себе си, докато стачкоизменниците щурмуваха портата. Веднъж. Дваж. Бел също тичаше и чакаше третият удар да разруши портата.

Оранжева светкавица освети мрака, последвана от мощна експлозия и викове на уплашени стачкоизменници. Миньорите нададоха радостен възглас и Бел разбра, че Комитетът по отбраната е минирал портата.

— Това ще научи тия копелета! — извика Фортис.

И ще даде на гвардията причина да нападнат, помисли си Бел.

„Сейди“ наду свирката. Миньорите вече бяха близо и от влекача се дочуха окуражителни гласове. Миньорите напрегнаха всички сили и забутаха ръчните колички през калта към шлеповете.

Айзък тичаше пред тях.

— Сложете динамита в най-предния шлеп, по-далеч от хората.

Колкото повече наближаваха, толкова по-трудно ставаше да бутат.

— Тук ще качим динамита! — извика Фортис.

— Има място в този пред нас. Тук, момчета!

— Динамитът става нестабилен на влага — възрази Бел. — А вие го мъкнете в дъжда!

— Защо казваш на миньор как да борави с експлозиви?

Бел сграбчи в желязна хватка по-възрастния мъж.

— Нестабилен значи, че може да избухне от само себе си. Отдалечете го от хората.

— Няма да позволя на някакъв с жълто около устата…

Бел вдигна пистолета.

— Ще отнеса главата на всеки, който сложи динамит другаде, освен на най-предния шлеп.

 

 

Бел стоеше пред лоцманската кабинка на „Сейди“ и му се щеше мъглата да е по-гъста. „Сейди“ едва-едва приближаваше терминала на „Обединени въглища“, очертаваща се на фона на просветляващото небе.

Чуха се викове.

Гонеха ги, хрумна му веднага и той се огледа за полицейски катер, натъпкан със стрелци. Виковете обаче идваха от шлепа, където някои от миньорите се бяха качили при товарите с динамит — приличаше на пиянско сбиване. Бел се затича, възнамерявайки да стигне до тях и да ги разтърве, преди да сторят нещо непоправимо.

Приглушен взрив обаче му показа, че е твърде късно.

От шлепа се издигна дим и към небето полетя гейзер. Бел предположи, че някоя пръчка динамит е пробила дупка в корпуса. Щяха ли останалите да я последват, преди прииждащата вода да успее да потопи другите експлозиви?

Шлепът потъваше. Трима от пътуващите там се покатериха на шлепа отзад. Колкото по-дълбоко потъваше първият шлеп, толкова по-силно дърпаше надолу тези зад себе си. Внезапно въжетата, които ги свързваха, се скъсаха. Шлепът с динамита продължи да потъва, а останалите във върволицата го раздробиха на парчета. Бел зачака със сърце в гърлото какво ще се случи с останалата част от динамита и дали няма да се взриви под натоварените с хора шлепове. Но и без взрив дъната на другите съдове пострадаха от плаващите останки.

Бел усети как останките изпращяха под шлепа, на който се намираше. След това и влекачът мина върху тях. Бел видя кормчията, който обръщаше руля, за да извади влекача от дълбоката част на канала.

— Потъва! — изкрещя един от моряците на борда. — Откъсна му се дъното!

За секунда Бел се вцепени. Аз поведох хората в това, помисли си той. И сега всички са в смъртна опасност. Затова Ван Дорн го беше предупредил да не взима страна. Две хиляди души щяха да се удавят в леденостудените води, какво можеше да стори, за да ги спаси?

Бел изтича обратно и скочи на главната палуба на влекача. Арчи се взираше в котелното. Водата вече беше до коляно и продължаваше да се надига. Щом удави двигателя, помисли си Бел, течението ще отнесе хората на здравите шлепове покрай „Обединени въглища“, а повредените ще потънат.

Бел скочи в трюма и загази към извиращия гейзер, който показваше къде е дупката в корпуса. Водата стискаше краката му като лед. Арчи свали палтото си, хвърли го на Бел и се затича, като извика, че отива за одеяла. Бел стигна до дупката, натъпка там палтото на Арчи, а после свали и своето. Последва ризата му. Арчи се върна с още одеяла, кърпи и палта на хората от шлеповете.

Бел продължаваше да тика всичко в пробойната.

Притокът на вода намаля, но не достатъчно. Нивото и продължаваше да се надига. Наоколо се понесе пара. Водата беше стигнала до пещта и гасеше огъня в нея. Налягането падаше, а заедно с него и мощността на двигателя. Точно когато колелото на кърмата спря да се върти, Бел усети как корпусът пристъргва в калта.

Мъжете се затичаха, стиснали въжета.

— Добре, на дъното е. Не може да потъне повече. Пестете одеялата.

— Ще ти трябва още едно — каза Арчи и му го подхвърли.

Бел се загърна и се излезе от трюма. За негово изумление, за времето, което беше прекарал в трюма, слънцето бе надвило мъглата и блестеше ярко на небето. На брега лекият склон на терминала бе осеян с бели палатки на хората, които вече бяха пристигнали. Подуши бекон и кафе. Малки момченца играеха бейзбол.

— Радостна гледка, Айзък. Безопасно място и всички пристигнаха невредими.

— Щях да съм много по-доволен, ако не разглобяваха релсите.

Хиляда миньори разкъсваха релсите, по които влаковете влизаха в терминала. Още хиляда преобръщаха вагони и блокираха трамвайните релси от Златния триъгълник.

— Окопават се — обясни Арчи. — Не можеш да ги виниш, задето се пазят от пинкертъните.

— И от ченгетата — добави Бел, като насочи вниманието на Арчи към една част от платформата, която се намираше от страната на града.

От един открит трамвай слизаше отделение на питсбъргската полиция. Втори контингент се шляеше край блокираните релси. По реката пък един полицейски катер сновеше насам-натам, като птица, неспособна да спре нападение срещу гнездото си. Полицаите на сушата се качиха на трамваите и се отдалечиха.

Бел наблюдаваше как миньорите издигат укрепления и трябваше да признае, че Арчи е прав. Мястото, където хората се бяха настанили, щеше да е уязвимо, ако не барикадират подстъпите към него. Но всичко това твърде неприятно му напомняше на наближаваща война.

— Кибритлиите поне не могат да използват динамита си — рече той. — Може би сега и двете страни ще се поуспокоят и ще се заемат с преговори…

— Какво по дяволите е това? — прекъсна го Арчи. Взираше се към реката зад Бел със смесица от объркване и страхопочитание.

Бел се обърна.

Бълващ дим от дългите си комини от завоя се зададе огромен параход. Бе невероятно дълъг, висок и черен като въглен.