Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (38)

37

Хенри Клей забеляза един младши брокер да чака под уличната лампа на пристана в Уийлинг, Западна Вирджиния, където „Цар Вулкан“ спря за презареждане с въглища. Разпозна типа служител, който използваха клоновете на комисионерите, тайно контролирани от съдия Конгдън — късо подстриган и старателно сресан, изгладен костюм и колосана яка, въпреки късния час, и изпълнена с надежда усмивка, че ще успее да впечатли някого от големците в Ню Йорк.

— Господин Клагарт? — попита мъжът, окръглил очи пред най-големия параход, който някога бе виждал, обширен като стоманолеярна и два пъти по-черен.

— От офиса ли си?

Нямаше ги белият костюм и сламената шапка, нямаше го и ленивият акцент. Беше рязък и отривист — черния му фрак бе суров като прясно пребоядисания „Цар Вулкан“, а скъпата му кадифена шапка бе накривена под делови ъгъл. Беше влязъл изцяло в ролята на ценен сподвижник, командирован от големия град, за да управлява проекти, твърде важни, за да бъдат доверени на простосмъртни.

— Има телеграма за вас, сър! По частната линия.

Младежът му подаде плик и наблегна на важността му с прошепване:

— Шифрована е!

— Това значи, че е поверителна и не бива да я огласяваш така на публично място — сопна му се Клей.

Бе почти полунощ. Пристанът беше отдалечен от останалите и пуст, с изключение на огнярите от „Цар Вулкан“, които караха нови въглища за парахода. Брокерът запелтечи извинително.

— Дано си научил урока си — отвърна великодушно Клей. — Чакай там, докато те повикам и ти продиктувам отговора.

Клай отпрати брокера със студено кимване, застана под лампата, отвори плика и заскърца със зъби. Вътре имаше стандартна бланка:

„Формуляр А-14

Частна телеграма

Тибодо & Марзан, Брокери

Уийлинг, Западна Вирджиния“

Пишеше, че съобщението е получено в осем и четиресет и осем вечерта, местонахождението на подателя бе изписано като „Ню Йорк“.

А това на получателя, за негово изумление, бе „Джон Клагарт“ с букви с големината на тези на цирков афиш.

— Младежо!

— Сър?

Клей му направи знак да се приближи и мрачно промълви:

— Уведоми служителите в офиса, че ако съдбата отново ме довлече в Уийлинг, трябва да използват за частни телеграми не стандартния формуляр, а празен лист хартия без никакви имена.

Беше му се наложило да дава този инструктаж във всеки клон досега, дори в чикагския, макар че би трябвало да са пределно наясно с това. Единствената причина, поради която малоумниците не бяха изписали името на Конгдън в графата „подател“ бе, че никой не знаеше, че той притежава „Тибодо & Марзан“.

Самото съобщение, изписано на ръка, съдържаше няколко реда четирицифрени числа. Клей го прочете бързо и дешифрира числата наум. След това смачка листа.

— Тръгваме! — и скочи на стъпалата към парахода.

— Отговор, сър? — подвикна брокерът.

— „Върхът. След девет часа.“ Изпрати го шифровано, незабавно.

Съдия Конгдън беше разярен. Шпионите му в Питсбърг били видели, че миньорите се местят от Макийспорт. Клей беше готов да захвърли смачканата телеграма във водата, но си спомни за урока, който току-що даде на младежа, приглади листа, сгъна го няколко пъти и го сложи в един от скритите си джобове, където държеше и визитките си.

— Тръгваме, казах! Приберете стълбата!

Огнярите се втурнаха на борда. Моряците хвърлиха въжетата. Вдигнаха стълбата и „Цар Вулкан“ бавно се заотдръпва обратно във водата.

Клей се заизкачва към лоцманската кабина.

— Тръгвайте! Какво чакате? Пълен напред!

Кормчията се суетеше край руля.

— Накъде?

— Питсбърг!

— Не знам дали сме натоварили достатъчно въглища.

Клей прекоси пищната кабина с три крачки и натисна и двете двигателни ръчки до „Пълен напред“.

— Изгорете мебелите, ако трябва! Закарайте ме до там!

За ден и половина изминаха шестстотин километра. Оставаха им сто и двайсет до Питсбърг.

— Каква е максималната скорост?

Кормчията завъртя руля и параходът се устреми напред.

— Реката тече бързо, а и с този дъжд… Девет възела — отвърна той.

Клей изглади телеграмата и я прочете отново. Що за безумие. Написаното не се беше променило. Натика я обратно в джоба.

При тази скорост им трябваха десет часа, за да изминат сто и двайсет километра.

— Увеличете до десет възела.

— Не знам дали…

— Намалете водата в котлите и увеличете налягането. Ще направите повече пара с по-малко вода.

— И по-лесно ще се взривим.

— Още пара! Правете каквото искате, но се движете с десет възела!

Конгдън имаше право да беснее. Стачниците се движеха с шлепове. Шлеповете на Клей. Един бог знае накъде са тръгнали, но това със сигурност не беше на добро. Нима Мери Хигинс беше променила решението си? Едва ли. Не, това намирисваше на работа на Айзък Бел.

Параходът разполагаше с най-новите съобщителни тръби. Клей извика по една от тях надолу към дърводелеца, който бързо се качи, търкайки гуреливите си очи.

— Прикрепете оръдието!

— Сега ли?!

— И картечницата „Гатлинг“ също!

 

 

Мери Хигинс знаеше, че Айзък Бел е прав. Джон Клагарт — когото Айзък наричаше Хенри Клей, не й беше приятел. Нито пък на стачниците. Какво по-изкусително за една жена, решена да изгради нов свят, от това да чуе подигравки, изстреляни срещу правителството и капиталистите?

Но Клагарт не беше й враг.

Мери още от самото начало вярно бе предположила, че някой друг плаща за шлеповете. Не се изненада, когато научи от Айзък, че банковите обирджии нямат нищо общо с това. Не че бе повярвала изцяло на версията на Клагарт, ала се бе надявала и бе действала безразсъдно, опиянена от каузата, от надежда, от страстна вяра. И като всеки пияница, бе сляпа за истината.

Закле се никога да не позволява вярата и надеждата отново да я заслепят.

Нямаше смисъл да се ядосва на Клагарт. Гневът щеше да й попречи да открие кой го е наел. Защото именно той беше врагът. Той беше провокаторът, сеещ насилие, за да даде на собствениците и на правителството причина да унищожат профсъюзите. Беше враг на справедливостта и на равенството.

Клагарт се беше оказал детектив, при това много добър. Смъртоносен, може би, както каза Айзък. Мери съзнаваше на какво е способен този мъж, но заедно с това знаеше, че за нея никога не би могъл да бъде смъртоносен. Знаеше го дълбоко в себе си. Никога не би я наранил. Не бе врагът. Искаше да й е приятел. Тя щеше да му позволи. Той щеше да и помогне да стигне до врага.