Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (27)

26

Бел откри Уиш Кларк пиян в „Литъл ексчейндж“. Успя да го изведе от бара, да го натика в една едноместна карета и даде на кочияша петдоларов бакшиш да го откара в „Палмър хаус“, където се намираше квартирата на агенцията в Чикаго.

Уиш го сграбчи за ръката, докато Бел се опитваше да затвори вратата.

— Ни’кви б’жута на „Пънсилвания спеш’л“.

— Ще проверя в „Блек“ при куриерите на „Туентиът сенчъри“.

— ’Звиняай, че те раз’чаровах, Айш’к. Ама п’някога…

— Обещай ми нещо, Алойзиъс.

— К’вото…

— Легни си! Ще имам нужда от теб утре сутрин.

Кочияшът дръпна юздите и каретата потегли.

Бел пое пеша надолу по улица „Кларк“, през железопътното депо на улица „Харисън“ и изчака една шхуна с високи мачти да премине, преди да прекоси Южния канал на Чикагкската река по един стар сгъваем чугунен мост. Мостът се разгъва твърде дълго време и Бел си спомни, че докато чиракуваше в Чикаго, хората бяха надигнали глас този мост да бъде заменен с по-нов. Но корумпираните градски съветници не можаха да се разберат кой да свърши работата и кой да плати за нея.

Подобно на „Литъл Ексчейндж“ и „Блек Соушъл“ беше едно ниво над обикновен работнически бар, понеже се намираше на улица „Ла Сал“, на последната гара за влаковете от Ню Йорк. Питиетата не бяха евтини, а безплатният обяд беше подобаващо богат, сервиран от готвач в бяло, който се трудеше над последната дума в готварството — парна плоча от неръждаема стомана. Клиентите бяха бизнесмени, чиновници и търговски представители с хубави костюми, спортни жилетки, часовници на верижка, шапки и вратовръзки.

Влаковите куриери лесно се познаваха, ако човек знаеше какво да търси. Макар и облечени като останалите, имаха неотклонните, сурови погледи на хора, които можеше и да не преживеят поредната си задача. Пазеха големи суми пари, злато, облигации и бижута, заключени в укрепени вагони, и често се сблъскваха с маскирани крадци, чиито методи на нападение варираха от дерайлиране на влакове до взривяване на вагони с динамит и разстрел на оцелелите. Тези куриери бяха известни с това, че отвръщаха на стрелбата.

Бел, подобно на всеки от екипа на „Ван Дорн“, често се возеше безплатно в куриерските вагони, тъй като мъжете там с готовност приемаха компанията на въоръжени детективи, които си знаят работата. Бел поздрави неколцината, с които се познаваше, купи им питиета и разбра кои работят в „Туентиът сенчъри лимитед“, където се возеха хора, способни да си позволят петнайсеткаратови диаманти.

Бел ги разпитваше вече от няколко часа, когато влезе Уиш с чист костюм и уверена крачка и се насочи право към каната с кафе. Изгълта една чаша наведнъж, наля още една и отиде при Бел.

— Как се справяме?

— „Туентиът сенчъри“ имат пет влака — отвърна Бел. — Говорих с куриерите на четири от тях, но не извадих късмет. Петият пристига всеки момент. А ти как се справяш?

— Нищо ми няма — рече Уиш и обходи бара с присвити очи. Леко се поклащаше на място, но по нищо друго не му личеше, че преди броени часове е бил мъртвопиян. — Ето го и твоят човек, Бен Лент. Возил съм се с него. Бива го.

Бен Лент беше нисък, но набит тип. Белезите по бузите му приличаха повече на следи от куршуми, отколкото от юмруци. Поздрави топло Уиш и се пошегува, че чашата в ръката му не бива да е кафе. После се ръкува с Бел. С Бен Лент, слязъл току-що от последния влак за деня, удариха джакпота. Бел описа огърлицата, която Розания искал да открадне.

— Госпожа Стамбо.

Бел и Уиш се спогледаха.

— Госпожа Стамбо?

— Роуз Стамбо?

— Самата тя. Още си я бива, ако смея да отбележа. Дойде лично във вагона, за да ми каже да й пазя колието.

Уиш се ухили на Бел.

— Съмнявам се, че твоят Форър с неговите светски страници щеше да стигне до госпожа Стамбо.

Бел се съгласи. Госпожа Стамбо никога не би стигнала до светските страници. С лекота можеше да си позволи подобно бижу, но огромното й богатство не беше нито наследено, нито припечелено по обичайния начин. Роуз Стамбо от четирийсет години държеше най-хубавия бордей в Чикаго.

— Страхотно бижу ще да е, Розания рискува линч, ако го хванат — каза Уиш. — Всички обичат госпожа Стамбо, включително представителите на реда. Помниш ли, Айзък, отведох те при нея веднъж.

— Как да не помня — Бел си спомняше съвсем ясно пищната дребна блондинка на неопределена възраст с подканящо пламъче в сините очи. После се обърна към Лент: — Кога се видяхте с госпожа Стамбо?

— Миналата седмица.

— Утре в „Палмър хаус“ има благотворителен бал за новинарите. Мислиш ли, че ченгетата ще я пуснат? — попита Бел.

— Навсякъде ще я пуснат, нали се пенсионира.

— Още ли живее на „Диърборн“?

— Премести се в имение на Северния бряг.

 

 

Двамата детективи наеха кола и откриха новото имение на госпожа Стамбо точно по мръкване. Беше огромно, с огради от тежко ковано желязо от трите страни, а от четвъртата гледаше към езерото Мичиган. От прозорците се носеше златиста омара, а ветрецът откъм езерото довяваше музика. Двамата паркираха в тъмния край на улицата и скрити в сянката на кожения гюрук наблюдаваха имението. На всеки половин час един от тях се разхождаше из квартала.

Намина полицай и се вгледа в колата.

— „Ван Дорн“ — заяви Уиш и му бутна три долара.

От време на време изтрополяваха двуместни файтони, а понякога — и голяма карета, теглена от четири коня. Дойде втори полицай. И на него Уиш даде три долара. Преминаха още карети, пътьом към други забави на същата улица. Уиш изрази притеснение, че Роуз Стамбо може би ще носи огърлицата си още тази вечер, но Бел го увери, че като гледа спрените коли на улицата, партито и не беше достатъчно отбрано, за да се перчи с подобно бижу. Навярно щеше да е в сейфа и и да очаква Розания.

Дойде и трети полицай. И той получи три долара. Бел се разтревожи, че рушветчиите щяха да уплашат Розания. Когато се появи и четвърти, младият детектив каза на Уиш, че той ще го поеме. Бел бръкна в джоба си и излезе от колата.

— Какво имаме? — попита ченгето, висок мъж с подпухнали бузи и огромен мустак, като коледно украшение върху раздразненото му лице.

— Златна монета от двайсет долара — каза Бел и вдигна монетата. — Как се казваш?

— Мълдуун — излъга ченгето.

— Задръж десет, Мълдуун, а останалите сподели с момчетата, за да им спестиш разкарването.

Бел задържа монетата между пръстите си, докато ченгето не кимна утвърдително, че е разбрало.

В полунощ музиката спря. От входа на имението се изнизаха музикантите. Трима мъже във вечерни фракове също излязоха и със смях се качиха в една кола, марка „Аперсън“. След тях се показаха мъж и жена, хванати за ръце, влязоха в другата кола и си тръгнаха. Светлините в имението започнаха да гаснат.

— Това ми изглежда като празна работа — измърмори Уиш.

— Ще огледам отново.

Бел хвърли поглед на улицата, за да е сигурен, че няма никой, и слезе от колата. Вятърът се усилваше. Поривите му довяха звук, който Бел не успя веднага да разпознае, защото не беше обичаен за градска улица. Младият детектив се шмугна покрай оградата и се взря в езерото — тъмно, с изключение на няколкото светещи шамандури и корабите по пристаните. Бел изтича обратно към колата.

Уиш се показа.

— Дошъл е с лодка. Чух плющенето на платната.

Бел и Уиш свърнаха зад един ъгъл на оградата и изтичаха към брега. Имението си имаше пристан и там Бел видя привързана малка платноходка с гола мачта.

— Свалил е платната. В къщата е.

— Бързо е копелето! — възхити му се Уиш. — Ще е свършил работата, преди повечето касоразбивачи да са събрали смелост да започнат.

Двамата се шмугнаха сред храсталаците, откъдето можеха да наблюдават и къщата, и лодката. Изминаха трийсет минути. Бел започна да се изнервя.

— Уиш, покрий входа, в случай, че реши да си тръгне пеша.

Уиш побърза към улицата.

Бел продължи да наблюдава. Не след дълго от един прозорец на втория етаж се показа тъмен силует и се спусна по стената.

Лорънс Розания се смъкна по една от водосточните тръби като огромен паяк. Приведен ниско над земята, той прекоси моравата и стигна до пристана. Там приклекна, за да отвърже платноходката. Ненадейно се вцепени и впери поглед в предната палуба, където беше оставил платното. Нямаше го.

Преди касоразбивачът да успее да се изправи, около него се спусна мрак. Мокро, плесенясало парче плат покри главата му и се усука около крайниците му. В следващия миг някакъв много силен мъж го вдигна и го понесе нанякъде.

 

 

Въпреки петнайсетте години в Ню Йорк, Хенри Клей не бе прекъснал чикагските си корени. Беше приятел с корумпирани ченгета и издигнали се гангстери, а и не се скъпеше с парите на съдия Конгдън, така че с лекота успяваше да следи пътищата на Айзък Бел, откакто любимецът на Джо ван Дорн слезе от влака на чикагската гара. Хората, с които Клей се беше сдушил, разпознаха отдалеч Уиш Кларк и действаха много внимателно. Поне засега никой от двамата вандорнци не ги беше надушил.

Клей очакваше Бел да посети Джим Хигинс, макар и само за да види Мери. Но го объркаха новините, че Кларк и Бел запиват с влаковите куриери. Влаковите обирджии често опитваха подобни неща, но детективи?

Клей плати на един съобразителен цивилен полицай да се повърти около „Литъл Ексчейндж“, където Уиш Кларк прекарваше по-голямата част от деня. Полицаят успял да убеди един от куриерите да му каже за какво са говорили — Кларк питал за скорошни покупки на бижута в Ню Йорк. Клей продължаваше да умува каква връзка има това.

Да не би вандорднците да искат да крадат бижута? Разбира се, че не. Беше безумно предположение. Или проследяваха контрабанда. Не! Американските митници си имаха собствени детективи, а и Бел още работеше по случая с въглищната мина.

Клей все още се чудеше какво става, когато един от хората, на които беше платил, за да следи двамата детективи, му съобщи, че са спрели с кола пред имението на Роуз Стамбо. Миг по-късно го осени: Нюпорт! Бяха по-досетливи, отколкото той си мислеше, и бяха на крачка от това да го разкрият.

Клей повика най-високопоставения полицай сред информаторите си.