Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (22)

21

Бел следеше Мери Хигинс от разстояние, като гледаше да не приближава много, но и да не я губи от поглед. Стараеше се да държи колкото може повече минувачи между нея и себе си и непрестанно слагаше и сваляше палтото и шапката си, за да сменя силуета си.

Заповедта на Ван Дорн още кънтеше в ушите му. Ако не я беше видял как хвърля лампата, която подпали съдилището в Глийсънбърг, можеше да възрази, че е невинна или поне да се отнесе към думите на шефа с повече съмнение. Но беше видял на какво е способна, както и победоносното й изражение онази вечер. Затова я последва, крайно заинтригуван и доволен, задето беше близо до нея, макар да зарязваше собствения си случай.

Мери беше лесна за проследяване — високият й ръст я отличаваше от тълпата по тротоарите, а и вървеше устремено напред, без да се обръща. От ниските облаци покапа дъжд. Мери си купи червен шал от един продавач на Двайсет и трета улица.

Спря на Четиринайсета, където Бродуей и Четвърто авеню се пресичаха на площад Юниън. Там се заслуша в някакъв мъж, който държеше реч за стачките и за войната на САЩ срещу филипинските бунтовници.

— Три пъти „ура“ за анархията! — изрева мъжът и тълпата поде вика му.

Мери Хигинс пусна малко пари в шапката му и отмина. После сви на изток към претъпкания еврейски квартал и Бел скъси дистанцията, за да не я изпусне от поглед.

— Не си купувайте говеждо!

Групи жени се тълпяха край месарниците и викаха към домакините, излизащи отвътре с покупки:

— Бойкотирайте Говеждия тръст!

По ъглите имаше полицаи — едри мъже със сини униформи и високи шлемове.

Бел почти изгуби Мери в една тълпа от жени, които крещяха една на друга.

— Децата ми са болни! Трябва да ядат!

Айзък успя да се шмугне между тях и изтича след Мери. Вече не се притесняваше дали ще го забележи, или не. Във въздуха трептеше някакво мрачно напрежение — същото като преди опита за линч на Джим в Глийсънбърг. Жените, касапите и намусените полицаи щяха да загърбят скоро и последните останки от цивилизовано поведение, а Мери Хигинс се намираше сред тях.

 

 

На трийсетина метра пред Айзък Бел Мери Хигинс се насочи към мощния рев на тълпата, която не можеше да се побере в новата зала „Ървинг“ и затова бе изпълнила улица „Бруум“. Явно Мери беше развълнувана от факта, че смелите имигрантки — еврейки водеха битка с ненормално завишените цени на Говеждия тръст.

— Евреите се бунтуват! — извика един червендалест ирландец.

В този момент се чуха полицейски свирки и полицията настъпи.

— Разгонете ги!

— За кого работите? За тръстовете или за хората! — крещяха жените към полицаите.

— Хайде, жено, да те няма!

— Казаци! — извика една от жените, а останалите подеха след нея: — Казаци! Казаци! Казаци!

— Стига вече! Прибирайте се!

Едро ченге блъсна една от жените. Тя се строполи на мокрите от дъжда павета.

Мери Хигинс се втурна към нея да й помогне да се изправи, преди множеството да я е прегазило.

Друга жена падна на земята и около нея се пръснаха пакетите, които носеше. Върху ботушите на Мери падна нещо меко — прогизналата от кръв месарска хартия се беше скъсала и от нея беше изпаднало парче дроб.

Някакъв дебел полицай с плътен мустак и гъсти вежди повали Мери на колене. Ужасена да не я прегазят, тя се опита да се изправи.

Ченгето обаче не й позволи и кресна в лицето и:

— Какво прави хубаво ирландско девойче при тези мръсни чифути?

При този изблик на чиста омраза каквито и съмнения да бе имала Мери Хигинс спрямо намеренията си, те се изпариха. Между доброто и злото зееше огромна пропаст и в Питсбърг тя щеше да стори нещо добро. Мери вдигна дроба, замахна и удари с него ченгето в лицето. Меката плът се пръсна по веждите и мустаците му. Заслепен, той се олюля назад, като извика от гняв и объркване.

Колегите му обаче видяха само едно — окървавеното му лице.

Трийсетина от тях се втурнаха към Мери с размахани палки.

Гневните викове на жените преминаха в писъци. Предните редове на тълпата се запрепъва назад, но налетяха на тези зад себе си и всички вкупом нападаха по паветата. Мери успя да издърпа на крака едно изцъклено от ужас девойче, но самата тя падна под натиска на множеството. Някой настъпи дланта и на земята, едно остро коляно се заби в гърба й. Небето почерня от тела, спускащи се върху и. Колкото и да напрягаше сили, не можеше да се изправи. Едва дишаше и започваше да губи съзнание. Ненадейно една мощна ръка я стисна за лакътя.

— Хванах те! — извиси се над хаоса силен мъжки глас. — Не се отделяй от мен!

Мъжът с лекота я изправи на крака, а след това я повлече след себе си, докато не стигнаха до един ъгъл.

По улицата се задаваха още ченгета.

— Не ги гледай! Върви бързо, но не бягай!

Едва когато стигнаха на улица „Кенъл“ Мери успя да зърне спасителя си. Беше широкоплещест работник с широко палто и работен комбинезон под него. Носеше червеникаво шалче и омачкана шапка с мека периферия, нахлупена ниско над очите му.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Спасихте ми живота!

— Все някой трябваше да го направи. Просто аз бях наблизо.

— Благодаря! Аз съм Мери Хигинс — подаде му ръка Мери.

— Радвам се да се запознаем, Мери Хигинс. Аз съм Джон Клагарт.