Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (6)

5.

Подводницата беше в режим на супер тихо придвижване. Намираха се на петнайсет мили от Калифорния и между тях и брега един катер на Американската брегова охрана мързеливо плаваше по курс Сан Диего. Катерът се намираше на по-малко от четири мили. Екипажът не беше пуснал сонара и макар подводницата да се намираше в международни води, не можеха да си позволят да бъдат открити. Присъствието на дизелова подводница толкова близо до американския бряг щеше да предизвика бърз и смъртоносен отговор.

Катерът нямаше въоръжение, с което би могъл да елиминира подводница от клас „Танго“, той можеше да я следи със своя сонар, докато не дойде противолодъчен самолет от няколкото военновъздушни бази на флота, които бяха наблизо. Бяха стигнали твърде далеч и сега, в края на мисията, щеше да е жалко да бъдат потопени. Ако трябваше да се крият тихо под водата в течение на час или два, докато катерът се махне — така да бъде. Търпението и мълчанието бяха двете главни достойнства на подводничаря.

Пътуването на север им беше отнело цяла седмица. Повечето време плаваха извън обичайните плавателни коридори и на шнорхелна дълбочина, за да може дизелите на лодката да получават въздух. Само когато сонарът откриеше наблизо кораб — обикновено идващ от Азия, защото се бяха озовали пред пристанищата по западното крайбрежие на САЩ и Мексико, прибираха шнорхела и се потапяха по-дълбоко. Обикновено екипажът се състоеше от седемнайсет офицери и шейсет и един моряци, но на тази подводница имаше само двайсет и четири души, с които капитанът много се гордееше.

— Докладвай данните от сонара — прошепна той. Стоеше зад мъжа, приведен над древната пасивна сонарна система.

Морякът свали една от слушалките от ухото си и докладва:

— Катерът продължава да плава с осем възела. Според мен се намира на пет мили от нас.

В много отношения разстояние от пет мили беше изпълнено с опасности. Пет минути пътуване с кола или два часа пеша. В океана, където звуците могат да пътуват далеч-далеч в неговата необятност, пет мили са разстояние, на което можеш да подвикнеш някому.

— Някакви признаци, че претърсва със сонар?

— Не, капитане, защото иначе щеше да изключи двигателите и да легне на дрейф. Ако работят, не може да чуе нищо друго, освен собствените си винтове.

В този момент мъжът отново нахлузи слушалките. Сякаш думите им бяха чути от американците.

— Капитане… изключи двигателите. Ляга на дрейф!

Капитанът сложи успокояващо ръка върху рамото на момчето.

— Спокойно, синко. Не може да ни чуе, ако не вдигаме шум, нали?

Момчето погледна виновно.

— Да, капитане.

— Ние сме една тиха деветдесетметрова точка в океана. Нищо няма да чуе тук. След малко ще продължи.

Капитанът огледа малкото помещение. С ниския си таван беше клаустрофобично като гробница, а на червеното бойно осветление лицата на мъжете изглеждаха демонични. В центъра на помещението като сталактит от стомана висеше перископът. Около него бяха струпани рулевата рубка, контролното табло на инженерите, капитанският стол и още няколко други бойни поста. Подводницата беше толкова стара, че всичките й уреди бяха още аналогови, с обикновени циферблати и стрелки, и много приличаха на онези от Втората световна война, защото бяха изкопирани от германските. Въздухът беше доста хладен — сега, когато подводницата се движеше на акумулатори, не смееха да пилеят амперите за отопление. Въпреки това на няколко от мъжете лицата бяха потни. Напрежението беше доловимо.

— Капитане, катерът продължава да е на дрейф.

— Няма нищо, момче. Нека си стои. Нямат представа, че сме тук.

Вече повече от час плаваха в свръх тих режим, след като откриха и разпознаха катера с помощта на база данни от акустични сигнали, събрани на магнетофонни ленти — още една древна технология, която подсказваше, че корените на клас „Танго“ са в 70-те години.

Когато се подадеше сигналът за тревога, той беше особено остър и пронизителен.

Морякът най-близко до сирената не забрави онова, на което го бяха учили. Повечето мъже щяха да останат няколко секунди като вкопани на място, докато мозъците им обработват източника на натрапчивия шум, но той се задвижи със скоростта на котка и натисна бутона, който спираше сирената. Половината от червените бойни индикатори започнаха да пулсират — визуално доказателство за развитието на някакъв спешен случай.

Докато мъжете си разменяха тревожни погледи, времето сякаш беше спряло. Сега бяха изправени срещу две опасности: американския катер, който се вслушваше в звуците, идващи от бездната, чрез привързан за кърмата сонар, долавящ и най-тихия необичаен звук. Една история от Студената война разказваше как съветска подводница била проследена през цялото й пътуване от четири хиляди мили, защото един от моряците обичал да пука балончета с вносна дъвка, щом остане сам. И втората — дали онова, което датчиците на подводницата бяха открили, беше толкова опасно за живота, че да си заслужава включването на сигнала за тревога?

Отговорът на втория въпрос дойде под формата на струйка дим, която се понесе от един от вентилационните отвори на тавана. Докато екипажът още гледаше, струйката се превърна в кълбящ се облак.

Подводничарите се страхуват от пожар повече, отколкото от удавяне.

Беше очевидно, че лодката гори.

Капитанът огледа командната рубка, спирайки очи за секунди на съответния човек, преди да продължи нататък. Помощ от никъде не можеха да очакват. Той спря поглед на първия си помощник.

— Помощник, ограничете огъня с цената на всичко. Същевременно трябва да се пази тишина.

— Слушам — каза мъжът и се втурна напред, където димът изглеждаше най-гъст.

— Докладвай резултатите от сонара — поиска капитанът със заучено безразличие. Трябваше да покаже на екипажа, че няма нужда да се паникьосва. Обаче стомахът му се беше свил.

— Катерът още е на дрейф — докладва оператора на сонара, който притискаше с една ръка слушалките толкова силно, че пръстите му бяха побелели.

— Чуха ли ни?

— Чу ни, но не знае какво точно е чул.

— Ако беше на негово място, какво щеше да направиш?

— Капитане?

— Отговори.

— Ъъъ — поколеба се момчето.

— Лесен въпрос. Отговори. Какво би направил?

— Щях да обърна кораба по посока на шума и да мина още веднъж със сонара, за да се опитам да чуя още нещо.

Капитанът знаеше верния отговор, същия, който му даде морякът, но инстинктите му подсказваха да последва първия помощник. Огънят беше непосредствената опасност. Американският катер беше второстепенната. Но подготовката му говореше друго. Трябваше да остане тук. Добрият водач трябва да отделя инстинктите от обучението, защото това разделение запазва живота на екипажите. Най-непосредствената заплаха за подводницата не беше пожарът, а катерът на бреговата охрана.

Той зачака с останалите моряци, впил очи в часовника над бойния пост на оператора на страничните рули.

Катерът продължаваше да лежи на дрейф и да прослушва района. Когато изминаха шест минути, капитанът изпусна малко от дъха, който си беше поел още когато прозвуча алармата. На седмата издиша останалото.

— Момчета, смятам, че ни пропусна — прошепна той. В този момент се върна първият помощник. — Малък пожар в камбуза. Беше се запалила някаква мазнина. Няма повреди.

— Капитане, двигателите на катера току-що заработиха. Започна да се отдалечава.

— Обръща ли?

Чакането нямаше край, но изведнъж младият моряк се обърна към своя командир с широка усмивка.

— Пое курс на юг и вече плава с осем възела.

— Всички свършихте добра работа — каза капитанът с почти нормален глас. Той погледна към стоическото лице на адмирал Пьотър Кенин. Не знаеше какво да очаква, но се изненада приятно, когато мъжът неохотно му кимна в знак на уважение.

Кенин се беше облегнал на една от херметичните врати и сега се изправи и викна:

— Край на маневрите.

Червеното бойно осветление бе изгасено и мостикът беше залят от ярка бяла светлина. Техници, доскоро невидими, дойдоха в командната централа, за да проверят оборудването, а моряците пред различните бойни постове наставаха от местата си. Телата им бяха толкова напрегнати и изтощени, сякаш това беше истински сблъсък с противник, а не тренировка. Въпреки това чувстваха удовлетворение от добре свършената работа.

— Капитан Ескобар, поздравления — каза Кенин и му стисна ръка. Говореше английски — единствения език, на който можеха да се разберат.

— За миг си помислих, че сме се провалили — призна Хесус Ескобар. — Много неподходящ момент за симулиране на пожар.

— Добрият капитан на подводница може да се справя с кризите една по една. Великият може да се оправя с по няколко наведнъж.

Ескобар си позволи пестелива усмивка заради комплимента.

Кенин продължи:

— Капитане, с това твоето обучение е завършено. Ти и хората ти сте готови да отплавате.

— Картелът ще бъде доволен да го чуе. Той вложи много пари в това предприятие и вече е време да използваме новата си играчка.

— Когато дойдохте в Сахалин, не ми ли каза, че ще са нужни само два курса от Колумбия до Калифорния, за да излезе картелът на печалба?

— Да — отговори Ескобар и поглади черния си мустак. — С половин екипаж и достатъчно гориво за отиване и връщане можем да натоварим няколкостотин тона кокаин.

— Приятелю, пред мен ти доказа, че ще направиш много повече от два курса. — Кенин прегърна мъжа през рамо, което само подчерта физическите различия помежду им. Колумбийският трафикант имаше физиката на типичен подводничар — метър шейсет и два и жилест, руският адмирал опираше в тавана със своите метър и деветдесет. Беше типичен мъж исполин, с масивно тяло и железен организъм. — Довечера ще организирам празненство във ваша чест и по случай трите дълги месеца обучение. Утре ще си отспите след купона, а вечерта под прикритието на мрака ще пуснем лодката ти от плаващия сух док и ще поемете за вкъщи.

— Адмирале, оказваш ни голяма чест!

— Капитане, информирай хората си. Ще се видим по-късно.

Кенин се обърна и влезе в кулата, за да се изкачи по стълбата към външния мостик, където чакаше един от неговите хора, за да му отвори люка. Тренировката беше продължила пет часа и той отчаяно се нуждаеше от глътка чист въздух, но трябваше да почака още малко. Деветдесетметровата подводна лодка лежеше в търбуха на затворен плаващ сух док, който от своя страна бе пристанал в полуизоставена военноморска база, която Кенин използваше като своя собствена. Той спусна една външна стълба и прекоси подвижния трап до метална пътека, простираща се по протежение на сухия док. Вдлъбнатото пространство миришеше на морето, в което „Танго“ лежеше, на дизел и ръжда. Мощните прожектори на тавана не успяваха да разпръснат напълно сумрака.

Както беше обичайно за него, вървеше забързано с големи крачки и стигна до няколко стълбища, които щяха да го отведат до люка, през който се излизаше. Едва когато прекрачи през тази врата, напълни гърдите си с чист въздух. Слънцето отдавна беше залязло и духаше хладен вятър. Беше около четири градуса и Кенин знаеше, че настъпи ли зимата, температурата щеше да падне до минус четирийсет.

По друг трап слезе на стария флотски пристан. Докът беше от напукан бетон и надигнали се от студа павета — между тях и пукнатините в бетона растяха снопчета бурени. Зрителното му поле в посока към сушата бе препречено от рушащи се складове, чиято боя отдавна беше олющена от ветровете, спускащи се с вой от Сибир. Чакаше го кола, шофьорът изскочи и застана мирно, щом го зърна да се появява от сухия док.

Мъжът отдаде чест и отвори задната врата. Кенин се отпусна на дебело тапицираната кожена седалка и веднага измъкна защитения си срещу подслушване мобилен телефон. В подводницата нямаше сигнал и бе пропуснал дузина обаждания. Засега реши да върне само едно обаждане — от неговия адютант капитан трети ранг Виктор Гогол.

— Гогол, Кенин се обажда.

— Адмирале, как мина?

— Утре вечер отплават.

— Пристанищните работници ме увериха, че приспособлението е готово — продължи Гогол.

— Не мога да си обясня как им е хрумнало на колумбийците, че ще им позволя да купят още една подводница, за да превозват кокаин до Америка. Ескобар изглежда достатъчно способен, но американският флот ще се лепне за петите му пет минути след като напусне Южна Америка. Години са нужни, за да обучиш екипаж както трябва, за да избягва американския сонар. Тези глупаци си мислят, че за три седмици са овладели лодката!

— Адмирале, ако не ме лъже паметта, в началото, след закупуването на подводницата, искаха само седмица обучение.

— Помня, помня. Нямаше да могат дори да я изкарат от сухия док. Както вече казах, те са глупаци. Но така е по-добре. Картелът ще ми плати точно преди заминаването на подводницата и щом се потопят на шейсет метра, всмукателите на баластните цистерни ще блокират в отворено положение и лодката ще потъне на дъното на Пасифика. Няма да има нито свидетели, нито неприятности с картела. Е, Виктор, за какво си ме търсил?

— Имаме проблем — отговори адютантът му с такъв тон, че Кенин се приведе.

— Продължавай.

— Бородин избяга.

От задоволство, все едно беше превъртян ключ, Кенин изпадна в ярост.

— Какво? Как е могло да се случи?

— Докарали нов затворник — рутинно прехвърляне. Изглежда този човек е бил изпратен да организира бягството на Бородин. Някак си е успял да внесе експлозиви. Взривили са стените и са избягали с хеликоптер.

Ярост не беше достатъчно силна дума да опише празнината в гърдите на Кенин, където при обикновените хора се намираше сърцето.

— Продължавай — процеди той през стиснати зъби.

— Затворът е изпратил своя хеликоптер да преследва техния, който скоро бил свален. Когато го огледали, установили, че е с дистанционно управление. Нямало следа от Бородин и фалшивия затворник. Когато се върнали, открили следи на снегомобил, водещи на север. За последно са чули екипажа по време на преследването.

— Какво значи „за последно са чули“?

— Адмирале, това се случи преди три часа. Оттогава няма никакви признаци на живот от екипажа. Друг хеликоптер започна да го издирва, но засега няма следи. Страхуват се, че може да е катастрофирал или са го свалили над водата и е потънал.

Пьотър Кенин не би стигнал до чин адмирал, нито би успял да организира частна армия в рамките на Червената, ако не беше предприемчив и безскрупулен. За разлика от мнозина винаги беше готов да вземе решение.

— Искам веднага да бъдат затворени пазачите, които са позволили на затворника да внесе експлозиви. Сложете ги при останалите и оставате затворниците да изпълнят присъдата вместо нас. Директорът на затвора незабавно да бъде сменен, искам го в кабинета си, щом се върна в Москва.

— Слушам — отговори Гогол. Кенин още не беше свършил.

— Трябва да предположим, че Бородин се е качил на борда на някой кораб. Проследете всички плавателни съдове, които са били в този район. Откъде са дошли, чия собственост са. Всичко.

— Слушам.

— Ако Бородин е жив, ще изложи проект „Мираж“ на опасност. Няма доказателства, така че ще бъде само неговата дума срещу моята. Трябва да се подсигурим, че не може да намери доказателства. Разбираш ли?

— Да, адмирале, така мисля.

— Искам всички несигурни елементи, колкото и незначителни да са, да бъдат елиминирани.

— Ще съобщим ли на китайците?

— Не, в никакъв случай. Можем да се справим сами. Само имаме нужда от няколко дни. Тогава ще проведем нашата демонстрация, а след това проблемът е техен. — Кенин се успокои дотолкова, че се облегна отново, докато колата прекосяваше запустялата база по посока на сглобяемата къща, в която отсядаше винаги, когато идваше да се види с колумбийците. Щяха да му платят трийсет милиона долара за подводницата и обучението на нейния екипаж. Най-малкото, което можеше да направи, беше от време на време да им отделя малко внимание. Веднага след заминаването на „Танго“ сухият док щеше да бъде върнат на буксир във Владивосток, а къщата щеше да бъде разглобена и също откарана там.

— Виктор, още нещо.

— Да?

— Следващия път, когато имаш толкова важна информация, не ме питай как е минало учението. Излишна загуба на време.

— Слушам, адмирале. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш, просто не го прави пак. — В този миг на Кенин му хрумна нещо друго. — Предполагам, че спасяването на Бородин е било организирано от малкия му гъзолизец Миша Каспоров. Погрижи се и той да умре.

— Още щом чух какво се е случило, заповедта беше издадена. Вече се беше покрил, но ще го намерим.

— Има още хляб в теб.