Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (4)

3.

Бородин излезе от предизвикания от топлината ступор. Той потупа Кабрило по рамото и макар виковете му да бяха заглушени от каската и визьора, бяха толкова настойчиви, че Председателя всичко разбра.

Хуан даде газ, без да го е грижа за тежкия терен. В същото време по сателитния телефон се обади Макс.

— Току-що лошите се появиха зад вас. Изскочи иззад скалистите възвишения и лети ниско над земята. Не го видяхме да идва.

— Заглушавате ли?

— Всичко, освен тази честота — отговори Хенли.

Хуан направи сметките наум, но колкото пъти прехвърляше сценария, времето все не му стигаше. Хеликоптерът щеше да ги настигне, преди да успеят да се доберат до кораба. Точно се готвеше да нареди на Макс да свалят машината, когато Бородин го затупа още по-настойчиво по гърба. Той се обърна и видя осветеното небе около МИЛ като короната на черно слънце.

Вероятно бяха изстреляли няколко ракети от UB-32 — ракетните гондоли за залпов огън, закрепени от двете страни на фюзелажа. Далекобойността им беше голяма, неуправляваните ракети се носеха на широк периметър, а бойните им глави бяха конструирани така, че да се пръскат като шрапнели.

Когато се обърна напред и отново даде газ, чу в телефона как Макс даде заповед да свалят преследвача им.

На трийсет и няколко километра от тях капакът, който скриваше една от 20-милиметровите картечници „Гатлинг“ на „Орегон“, се отвори и шестцевната картечница се издигна на стрелкова позиция от своя редут. С ужасяващо машинно тракане тя избълва завеса от волфрамови куршуми. Корабните оръжия бяха толкова точни, че нямаше нужда в мунициите да се включват трасиращи патрони. Пилотът на хеликоптера и неговият помощник така и не видяха какво изскочи насреща им от тъмната нощ.

Петсекундният откос изпълни въздуха с четиристотин куршума и почти всички улучиха МИЛ в предната част или разкъсваха вече падащите към земята отломки. Чувствителното гориво на машината се възпламени, превръщайки я в огнена топка, която увисна за секунди на хоризонта, преди земното притегляне да си каже думата и да я стовари върху леда, все едно падаща звезда е рухнала на земята.

По чиста случайност два от куршумите бяха улучили две от изстреляните ракети, но останалите двайсет и осем се разпръснаха като ветрило, заграждайки Кабрило и Бородин със смъртоносен бараж.

В тези последни трескави секунди Председателя търсеше начин да ги изведе от смъртоносния огън, но ледът сякаш дейно се опитваше да провали неговите усилия. Отляво и отдясно се издигаха ледени гребени, които дори снегомобилът не можеше да изкачи. Бяха в капана на малък каньон и единственият начин да се измъкнат бе скоростта.

Ирония на съдбата беше, че снегомобилите не бяха така добри на леда, колкото върху сняг. Гумената верига загряваше и бързо се износваше, но в момента на Хуан изобщо не му пукаше за това дали ще се разпадне, стига това да стане, когато вече са на кораба. Първите взривове изтрещяха зад тях и шумът бе заглушен от ледените стени, но веднага след това останалите ракети започнаха да падат около тях. Всяка се взривяваше с ярко цвете от пламък и лед. И стоманени шрапнели.

Замръзналото море беше начупено от взривовете в поредица от малки изригвания, които изпълниха въздуха със сняг. Още ракети долетяха в атака, която започна да се струва безкрайна на Хуан. Той почувства странното подръпване, когато шрапнели минаха през отопляемия му арктически екип, а друг отметна главата му, щом се удари в коравата пластмасова каска.

В същия миг Юрий изхърка някак си влажно и се отпусна тежко върху гърба на Кабрило.

Хуан разбра, че приятелят му е улучен, но не и колко тежка е раната. Последната ракета избухна зад тях в момента щом се измъкнаха от смъртоносния каньон. Той протегна ръка назад, плъзна я по страната на Бородин и когато я издърпа и погледна, белият найлон беше почервенял от кръв. Сега, когато хеликоптерът вече го нямаше, той светна фара на снегомобила. На светлината погледна отново кръвта — в нея се виждаха малки въздушни мехурчета — значи Бородин беше улучен в белите дробове.

Оставаха им още километър и половина.

— Макс, чуваш ли?

— Тук съм. Дано не сте били близо до ракетите.

— Бяхме точно сред тях. Юрий е улучен в белите дробове и има тежък кръвоизлив. Кажи на Джулия да слезе в гаража за лодките. — Джулия Хъксли, обучен от военния флот медик, беше главният лекар на „Орегон“.

— Още ли държиш на прехвърляне с лодката с надуваеми бордове и твърд корпус?

— Няма време. Доближи кораба колкото може по-близо до леда.

— Ще остане открито водно пространство от около шейсет метра.

Хуан не се поколеба.

— Няма проблеми. — Но тайно си каза, че проблемът е сериозен.

Вятърът беше ерозирал леда в гребен, който се простираше на изток в извисяваща се дълга извивка, все едно някоя от големите вълни на Уайкики бе замръзнала насред движение. Хуан завъртя газта докрай и почувства как тежестта на Юрий намалява, докато машината се катери нагоре и след това се поизправя от центробежните сили, докато се носят с пълна скорост. Изскочиха от края на замръзналата вълна. Ледът стана неравен като гофрирана ламарина и принуди Хуан да намали малко скоростта. Всяка неравност раздрусваше тялото му, все едно беше боксовата круша на някой световен шампион. Надяваше се, че Бородин е изгубил съзнание, за да не изпитва болки.

Прекара снегомобила между две ледени бабуни, заобиколи трета, и ето, пред него се показа толкова примамливо близо „Орегон“. С многото запалени светлини изглеждаше празнично весел като круизен лайнер. От водата между кораба и замръзналата ледена повърхност се вдигаше пара.

От наблюдателницата си можеше да види, че Макс използва маневрените дюзи на носа и кърмата, за да се промъкне със сто шейсет и седем метровия кораб колкото може по-близо до ледената покривка, но беше уверен, че неговият стар приятел ще направи всичко възможно, за да затвори тази дупка.

Въпреки тежкия терен Хуан даде газ и двигателят зарева в протест, а гумената верига превъртя, запращайки парченца откъртен лед назад. Все едно, че излетяха от мъглата на собственото си сътворение. Той се целеше в мидела на кораба, където зееше широко отворена врата, наподобяваща гаражна. Това беше трюм, от който можеха да спускат малките плавателни съдове: от осемместни лодки с надуваеми бордове и твърд корпус до мореходни каяци. Гаражът беше изпълнен със светлина — фар за Кабрило и неговия тежко ранен спътник.

— Дръж се — ненужно каза Кабрило, когато наближиха края на ледената плоча.

Нямаше ясна разделителна линия между океана и леда, просто повърхността под машината започна постепенно да се начупва. Онова, което преди беше твърдо, сега се превръщаше в полюшващи се парчета, които ставаха все по-тънки, докато машината не започна да се крепи на ледена каша като в хладилниците на рибарски магазин. Металните ски не намираха опора. Онова, което ги държеше над водата, беше инерцията, поддържана от слабото сцепление, което широката верига успяваше да намери в кишата.

Скоро се озоваха над спокойна чиста вода, от която се издигаха струйки мъгла. Въпреки това снегомобилът продължаваше да върви, а килватерът от ледена каша се превърна в пенеща се вода. Хуан се наклони назад, докъдето смееше, за да не заорат ските във водата — напълно реална възможност, която щеше да запрати и двамата като парцалени кукли в океана. Видя, че се носят на крачка-две от целта. Наведе се малко напред, защото прецени, че тежестта на Юрий е достатъчна да държи ските над водата. Кабрило и преди беше вдигал снегомобила на верига, както се наричаше тази маневра, но никога не го беше опитвал с пътник зад себе си и при толкова високи залози.

Двигателят „Ротакс“ работеше безупречно и те се плъзнаха под водата, без да подскачат весело като хвърлен плосък камък, а с равномерната сила на превозно средство, построено специално за тази цел. С приближаването корабът израстваше все по-голям, докато накрая закри океана от погледа на Кабрило. Той осъзна, че скоростта по друг начин се беше превърнала във фактор. Движеха се твърде бързо и щяха да се блъснат доста силно в рампата на гаража, покрита с тефлон. При сегашната скорост щяха да се оттласнат от нея като воден скиор и да се блъснат в далечната стена с такава сила, че обезопасителната мрежа щеше да ги среже на парчета. Обаче, намалеше ли скоростта твърде рано, снегомобилът щеше да потъне като камък във водата.

Той леко завъртя газта назад, за да провери как ще реагира машината, и само след половин секунда се паникьоса, щом видя, че ските нагазиха по-дълбоко. Отново даде пълна газ. Нямаше начин да направи нужните изчисления. Всъщност имаше, но затова му трябваше суперкомпютър или мозъкът на Марк Мърфи. Но сега беше сам.

Според хората на „Орегон“ шофьорът на снегомобила се опитваше да се самоубие, докато се носи с осемдесет километра в час по повърхността на водата към стоманения борд на товарния кораб, който се извисяваше над Хуан и Юрий като крепост над двама самотни ездачи.

Хуан усети, че намали твърде късно, и стегна тялото си за съкрушителния удар. Оказа се обаче, че изборът му на време е съвършен. На няколко метра от рампата намали, оставяйки шейната да вдигне голяма вълна, която от своя страна уби още от инерцията. Щом започна да потъва, машината влезе в трюма, ските стъпиха на потопената във вода начална част на рампата и снегомобилът изпълзя от водата така контролирано, че на Кабрило се наложи само съвсем леко да натисне спирачките, за да спре.

Настъпи пауза от около половин секунда, през която всичко в главата му беше застинало, преди екипът да започне да изскача от херметическите врати и иззад екипировката. Хората му нагазиха в развълнуваната вода, която продължаваше да се стича от снегомобила по рампата, все едно ловджийско куче се отърсва от водата, след като е извадило гъска от езерото. Чу се аларменият сигнал, който известяваше, че гаражната врата се затваря. Няколко ръце се протегнаха към Юрий Бородин, за да го положат на докараната количка. Веднага щом измъкнаха ръцете му от ръкохватките върху арктическия костюм на Кабрило, той си свали каската и се обърна да види как е приятелят му.

Джулия Хъксли, Хъкс или „докторе“ за повечето от екипажа, вече се беше навела над Бородин, докато един санитар внимаваше руснакът да не падне от количката. Облечена в операционен костюм, тя стоеше в студената вода, без да обръща внимание. Първото, което направи обучената във военния флот лекарка, беше да вдигне визьора на каската.

Сякаш някой вдигна капака на шлюз — от долната част на каската бликна поток кръв. Каската беше толкова тясна, че всичката кръв, която Бородин беше изкашлял от пробития си бял дроб, се бе събрала около долната му челюст и при всяко кашляне бликваше наново от устата му. Джулия свали каската му, мислейки си, че вероятно се е удавил в собствената си кръв. Но щом я свали, а кръвта се стече във водата около краката й, мъжът отново се разкашля, изпръсквайки медицинската й маска и операционна престилка.

Хуан се дръпна да им направи място и в същия миг един от фелдшерите подаде на Джулия скалпел. Тя започна да реже обемистия бял арктически костюм, докато друг започна да подготвя стойка за инфузия, за да се напълнят отново пресъхналите му вени с натриев хлорид като временен заместител, преди да започнат кръвопреливане от корабната кръвна банка.

Ватираният арктически костюм падна под скалпела на Хъкс, докато най-сетне болезнено слабите гърди на Юрий и едната му ръка за инфузията бяха разголени. Всеки път, когато Юрий се опитваше да издиша въздуха, от дупката в гърдите му излизаше пяна и се всмукваше обратно, щом вдишваше. Останалата част от обнаженото му тяло беше покрита от синини и охлузвания, получени по време на траялите със седмици побоища.

От червената количка с оборудване Хъкс грабна голяма лепенка и свали обвивката й. Тази разновидност на превръзки за бойното поле позволяваше на въздуха да излиза от раната, но не и да влиза през нея. Така колабиралият бял дроб на Юрий щеше да получи възможност отново да се напълни с въздух. Хъкс и нейните помощници внимателно обърнаха Юрий на наранената му страна. Тази поза улесняваше работата на поразения бял дроб. Едва сега Джулия свали стетоскопа от врата си и се зае да преслуша сърцето на пациента. Тя местеше слушалката по покритите с охлузвания от побоищата гърди на Бородин, все едно че прочесваше плаж с металотърсач. И подобно на тези ловци на късмета, изглежда, не откри онова, което търсеше.

— Кръвно налягане? — попита тя.

— Много ниско — отговори фелдшерът, който наблюдаваше екрана на апарата за измерване на кръвно.

— Същото важи за пулса. — Джулия вдигна поглед, видя линията на пулса на екрана да тече на дълги криви и реши, че тук нищо повече не може да направи. — Добре, хора, хайде да го откараме в медицинския отсек. — Гласът й звучеше отсечено и заповеднически като на човек, който е поел цялата отговорност.

Тя размени поглед с Кабрило и печалните й черни очи му казаха всичко, което трябваше да знае.

— Не — изхриптя Бородин. Някак си беше успял да отвори очи.

— Съжалявам, но няма „не“ — пресече го Хъкс и отпусна ръка върху неговата. — Хайде, карайте го.

— Не — отново успя да изхърка руснакът. — Иван? — Той повика Хуан, използвайки руското му име.

Кабрило се впусна напред и се надвеси над проснатото тяло на Бородин.

— Спокойно, друже. Ще се оправиш.

Бородин се усмихна с кървава усмивка, зъбите му също бяха червени като на акула, след като се е нахранила.

— Не — повтори Юрий за трети път. — Кенин.

— Знам за Пьотър Кенин — увери го Хуан.

— Председателю! — остро се намеси Хъксли.

— Секунда — прекъсна я той. Не искаше да гледа укорителното й изражение. Не по-зле от нея знаеше, че всяка секунда има значение. Знаеше и че сам Бородин знае това по-добре от всички тях.

Юрий се закашля и усилието сякаш разкъса нещо дълбоко вътре в тялото му. Той изстена, очите му се завъртяха, докато вълните на болката го мачкаха в обятията си.

— Арал.

Думата се отрони от устата му.

— Аралско море? — попита Хуан. — Какво значи това?

— Призрачна лодка.

— Не разбирам. — Той и всички останали виждаха, че на Бородин му остават секунди живот.

— Какво за Аралско море и призрачната лодка?

— Намери Карл Петро… Петро… — Сричките се раздалечаваха все повече и повече. Хуан се наведе, докато ухото му не се озова на сантиметър от кървавата уста на неговия приятел. — Петровски.

Усилието да каже името беше последното издишване на умиращия мъж. Кожата му, макар да изглеждаше невъзможно, стана още по-бледа, по-прозирна, подобна на външния пласт на восъчните кукли на мадам Тюсо.

— Юрий? — Повика го Хуан с отчаяние, което знаеше, че ще остане без отговор. — Юрий?

Адамовата ябълка на Бородин подскочи за последен път в още един опит да говори. Белите му дробове бяха толкова пълни с кръв, че почти нямаше въздух да каже последната си дума. Но прошепна през вече неподвижните устни на мъртвец:

— Тесла.

Джулия блъсна Кабрило настрана, обърна Бородин по гръб и скочи на количката като жокей на коня. Тя беше дребна жена с красиви извивки, но когато правеше масаж на гърдите, го вършеше със сила и енергия. Фелдшерите забутаха количката към медицинския отсек на първа палуба през подобните на лабиринт коридори на тайните проходи на „Орегон“.

Кабрило проследи с поглед как изчезват през една от водонепроницаемите врати, въздъхна дълбоко, после тръгна към интеркома, монтиран на стената. Не обърна внимание на моряка, който подсигуряваше гаражната врата от бойния пост.

— Команден център — чу се гласът на Макс Хенли. Тъй като не знаеше какво е положението, той мъдро не пусна обичайната си поредица от черен хумор и саркастични забележки.

— Макс, изкарай ни от тук — нареди Хуан, сякаш напускането на сцената на действие можеше да компенсира случилото се. — Мисията е провал.

— Слушам, Председателю — тихо отговори Макс. — Слушам.