Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (27)

26.

Макс Хенли беше роден прагматик. Той много хареса идеята на Кабрило да пристанат някъде и да пуснат целия екипаж в отпуска. Освен това знаеше откъде могат да се сдобият със заместител на миниподводницата „Номад 1000“ и стигна до извода, че мястото, на което бяха, не е по-лошо от всяко друго, където да пуснат екипажа в отпуск.

В момента преговаряше с тайвански университет, който случайно притежаваше „Номад“, но вече не се нуждаеше от нея. Някога университетът бил център за обучение в търговски риболов, а подводницата му била подарена. Разбира се, Макс винаги можеше да купи чисто нов плавателен съд от производителя, но гледаше да не похарчи излишно и цент, да не говорим за няколко милиона долара.

Той отлетя с хеликоптера за Тайпе, за да преговаря с университетските служители. Прикритието му беше, че преговаря от името на начеваща петролна компания — клон от индустрията, който купуваше лъвския дял от производството на подводници в САЩ като „Номад“ и „Дискавъри“. „Орегон“ щеше да мине за товарния кораб, който е наел за превоз на подводницата до петролните платформи в Мексиканския залив.

Инспекцията мина добре. От центъра бяха консервирали подводницата както трябва и редовно я бяха проверявали. Акумулаторите можеха да бъдат заредени, но Макс вече знаеше, че трябва да бъдат сменени. Има неща, които човек не бива да купува използвани. На борда на кораба имаха нови. Електронните и механични системи работеха и той не откри корозия или повреда по някой от хидравличните маркучи. Единственият проблем, който установи, беше, че механичната ръка в края на манипулатора не работи както трябва. За Макс щеше да е лесно да я оправи, но той си затрая, за да може да смъкне цената с още няколко хилядарки.

Когато пристигна „Орегон“, привлече вниманието на стотици студенти. Те зяпаха масивния плавателен съд, който запушваше гледката им към залива и открития океан отвъд. Макс беше уредил идването на митнически инспектор от Тайпе и той разписа товарителницата.

За радост на зрителите Хуан, облечен като стар морски вълк, обслужваше пулта за управление на палубния кран. Моряците прекараха въжетата под деветметровия корпус на подводницата и час след тяхното пристигане тя лежеше напряко върху предния трюм и корабът беше готов за отплаване. За да запази маскировката си на посредник, Макс щеше да замине за Тайпе с кола.

Тайванската столица се издигаше на северния нос на острова и за четиринайсет часа можеха да стигнат до там. Обаче Кабрило отклони „Орегон“ от обичайните морски пътища както за крайбрежните плавателни съдове, така и за онези, които пресичаха Тихия океан на път за Америка. Освен това се нуждаеше от покривалото на мрака. Кораб, който използва миниподводница, не беше нещо необичайно. Обаче кораб, който отплава, зарязвайки миниподводница, без да я извади от водата, щеше да събуди подозрения.

Тъй като новият „Номад“ не беше минал изпитания, Хуан не разреши никому да се потопи за първи път с него. През времето, когато плаваха към усамотено място в океана, техниците бяха сменили акумулаторите и закачили към корпуса надуваеми фендери, в случай че подводницата откаже да реагира на неговите команди. Освен това го придружаваха водолази, а районът на гмуркане бе осветен с мощни надводни и подводни прожектори.

След като беше спусната във водата и куката на въжето откачена, Хуан започна бавно да пълни баластните цистерни. Точно когато морето вече се беше сключило над него, ги продуха с въздух за проба и изплава бързо като играчка във ваната.

След това започна отново да се потапя, спускайки се покрай стоманения борд на „Орегон“, мина под кила и застана в лунния басейн. Там екипажът закрепи отново крановото въже за халката на подводницата и след няколко минути тя беше прибрана на безопасно място в новия й дом, а Кабрило се отправи към трапезарията за късна вечеря.

Направи му впечатление, че аспержите, които му поднесоха, бяха от консерва. Беше хубаво, че скоро ще застанат на котвено място за по-дълго време. Всичките пресни провизии бяха свършили и когато попита, келнерът отговори, че са останали само три не много популярни вида сладолед.

Тази нощ Хуан не можа да спи и това нямаше нищо общо с пресните продукти или сладоледа с карамел. Нещо подсъзнателно го гризеше, някаква мисъл, която го пронизваше, но не можеше да се оформи. Изтощението му пречеше да я оплоди с бисер като седефената мида, която превръща зрънцето пясък в перла. В полунощ се предаде на безсънието и стана от леглото. Сложи си протезата и облече дрехите, които беше съблякъл само преди час и половина.

Нямаше настроение за питие и не виждаше смисъл да седи сам в каютата си. Джулия Хъксли беше от онази забележителна порода хора, която се нуждае само от няколко часа сън на нощ. Потърси я и я откри не в каютата, а долу в медицинския отсек. Беше в интернет като част от услуга, която предлага консултации на хора с медицински проблеми, които нямат достъп до лекари.

— Ей, Хуан, не можеш да спиш ли? — поздрави го тя, когато той се спря на прага на кабинета й, встрани до приемната. Той представляваше малка кабинка, в която имаше място само за бюрото и посетителски стол. Едната стена беше покрита с рамкирани дипломи и награди. Веднъж му беше признала, че тази „стена на егото“ е по-скоро за пациентите, отколкото за нея. Виждали колко е ерудирана и се успокоявали.

— Майстор си на очевидното — усмихна се Хуан и се отпусна на стола за посетители.

— Сега свършвам — каза тя. — Имам един младеж от Фиджи, който според мен има херпес зостер. — В продължение на няколко минути тя и пациентът й си чатиха. — Е, свърших. Горкото момче — предстоят му тежки мигове. Добре, а теб какво те мъчи?

— Не знам — призна Хуан. — Нещо.

— Да, това изяснява нещата — усмихна се Хъкс. — И така, от колко време те мъчи?

— От тази нощ. След като се измъкнахме от Шанхай, бях на седмото небе, но щом си легнах тази вечер, не можах да заспя. Имам усещането, че съм пропуснал нещо.

Хъксли изведнъж стана сериозна.

— Двамата сме преживели доста неща. — Тя се беше грижила за Хуан, след като снаряд му откъсна крака. — Познавам те, затова, ако мислиш, че нещо си недогледал — напълно си прав.

— Знам — съгласи се Кабрило. — Точно затова ми е толкова неспокойно.

— Можем да предположим, че усещането ти е свързано с последната ни мисия. Защо да не й направим разбор заедно?

И те се заеха, започвайки от самото начало, когато адютантът на Бородин, Миша Каспоров, им звънна по телефона, за да им разкаже за незаконното задържане на своя началник, до мига, когато люкът на „Дискавъри 1000“ беше затворен херметически за плаването им обратно до „Орегон“. Оттогава Джулия не знаеше колко големи рискове беше поел и му се скара, че е безразсъден. Той изслуша забележките й, както страстният пушач слуша съветите на своя лекар да спре цигарите. Съветите са добри, но няма да бъдат изпълнени.

— Сигурно е свързано с предателството на Детето — заключи Джулия вместо него. Всичко останало изглежда напълно нормално — поне според твоите стандарти.

— Очевидно вече никога няма да можем да го използваме за връзка. Успя да ни осигури адреса на Кенин, но доверието е разрушено. И двамата го знаем. Да, в своята област е най-добрият в света, но има и други, към които можем да се обърнем.

— Значи не това е причината?

— Не. Да. Всъщност не знам. — Хуан прокара пръсти през косата си, която в момента беше къса като на новобранец в морската пехота. — Кенин откри кои сме, след като спасихме, по-точно почти спасихме Юрий. Трябва да е научил с какво име се ползваме, защото веднага прекъсна всякакви връзки с кораба, който става невидим по оптически път. Освен това е притиснал Детето, за да научи къде ще бъдем. След това е изпратил кораба си да обърне „Шакир“ и предполагам, да го потопи.

Замълча, защото нещо започна да се навързва в подсъзнанието му.

— Колко според теб са били разходите за разработването на този невидим кораб?

— Кой знае? Дори да е разполагал с формулата на Тесла за превръщането на корабите в невидими и проби от неговото оборудване, сигурно става дума поне за сто милиона.

— Точно така, въпреки това той рискува да нападне яхтата на шейха и нас. След като е имал достъп до подводница, със сигурност е разполагал с приятели и в наземния флот. Защо просто не пусна няколко противокорабни ракети срещу яхтата на Дула и нас?

— Защото можехме да ги неутрализираме — изтъкна Джулия.

— Той не е знаел това. Хвърлил е актив за сто милиона долара срещу стодоларов проблем. Ето това ме притеснява. Защото това е бил последният му удар, последната кражба, преди да напусне матушка Русия завинаги. Не е за вярване, че някой е бил готов да плати такава сума, за да убие някакъв си шейх от Обединените арабски емирства, който по това време случайно е и наш клиент. Това е прекалено голямо съвпадение.

Той грабна телефона от бюрото на Джулия и набра номера на Марк Мърфи. Мърф вдигна при второто позвъняване. По звука Хуан позна, че е включил телефона на високоговорител.

— Докъде стигнахте с лаптопа?

— Линк току-що ни го върна — извика Ерик, заглушавайки техното, което дънеше като фон.

— Намали тази шумотевица — смъмри ги Хуан.

— Шумотевица? — озъби се Марк възмутено. — Та това са „Виещите маймуни“.

— Сигурен съм, че са. — Шумът обаче намаля. — Защо компютърът е бил у Линк?

— Не получи ли имейла ми?

— Очевидно не съм, защото иначе нямаше да питам, нали?

— В лаптопа имаше заложена бомба — цял пакет С-4. Ерик и аз решихме, че може да има някакъв капан, затова го пуснахме през рентгена. Добре че го направихме. Предположихме, че взривното вещество избухва, след като компютърът се включи и за определено време не се въведе паролата. На Линк му трябваше повечко време да извади експлозива и взривателя.

— Момчета, колко време ще ви трябва, за да измъкнете нещо?

— Точно в момента се занимаваме с паролата. Няма начин да знаем колко равнища на шифровка е използвал Кенин. Предполагам — много.

— Колко време? — настоя Хуан отново с рязък обвинителен тон.

— Дни. Седмици. Съжалявам, Председателю, но няма как да се каже.

— Двайсет и четири часа — озъби му се Кабрило. — Това е заповед.

След това тресна слушалката. Изражението на Джулия беше загрижено.

— Работят по-добре, когато ме мислят за луд, който има неразумни искания.

— А, значи си разиграл сценка?

— Донякъде — кимна Хуан. — Нуждаем се бързо от отговорите.

— Не разбирам — учуди се тя искрено, — защо е това бързане?

— Нали си чувала за конфликта между Китай и Япония заради няколко острова?

— Да. Карат се за суверенитет и газови залежи, които бяха наскоро открити, нали?

— Не мисля, че става дума за скорошно откритие. Китай е знаел от доста време. Помня, че когато спасявах Юрий, той се заинтересува от последните новини. Пуснах няколко плоски шеги, но му разказах, че гражданската война в Судан затихва.

— И?

— Китай беше голям застъпник на тази война, защото получава голяма част от петрола си оттам. Престана да финансира войната, защото осъзна, че няма да има нужда да внася изкопаеми горива от Африка, след като има огромни залежи пред неговите брегове.

— Но японците… — продължи мисълта му Джулия.

— Няма да могат да направят нищо без нашата помощ. И какво правим ние в подобно положение, когато две военноморски сили си сплитат рогата?

— Питай Макс или Еди. Те са експерти по военните въпроси.

— Хайде, Хъкс, всеки знае какво правим.

— Изпращаме самолетоносач.

— Точно така. Проекция на сила в чист вид. И не само самолетоносач. Това е цяла бойна група с няколко разрушителя, фрегата, крайцери и две подводници. Всички тези кораби действат като щит, за да опазят безопасността на самолетоносача. Системата е толкова балансирана, че се смята за непробиваема при атака. През добрите стари дни на Студената война руснаците бяха изчислили, че ще са им нужни поне сто крилати ракети, за да унищожат един самолетоносач.

— Добре — съгласи се Джулия, — идва нашата бойна група, двете страни клякат и кризата е избегната.

— Докторе, я помисли малко.

Ужасяващата мисъл, която гризеше Хуан вече толкова часове, хрумна и на нея.

— Там има друг невидим кораб?

— Точно така. Корабът е замислен преди разпадането на Съветския съюз като средство за противопоставяне на нашите самолетоносачи. На руснаците повече не им трябва подобно оръжие, но на процъфтяващ и все по-враждебен Китай ще бъде много приятно да унищожи ядрен самолетоносач, и то по такъв начин, че никой да не може да го обвини в каквото и да било.

— Дали ще посмеят?

— Това се пече от години — въздъхна Хуан. — Всички тези хакерски атаки срещу нашите компютърни системи и индустриалният шпионаж. Ние сме поне от десетилетие в студена война с китайците. Сега, когато енергийната им независимост е на ръка разстояние, те ще направят всичко възможно да се сдобият с нея. — Хрумна му още нещо. — Потапянето на „Шакир“ е било демонстрация пред китайските клиенти на Кенин. Вероятно са наблюдавали ставащото от втория кораб, който успя да ни избяга. Кенин е избрал яхтата на Дула, за да ми го върне, и се обзалагам, че е успял да измъкне от разните враждебни на емира фракции някой и друг динар.

— И какво ще правим?

— Ще алармирам Лангстън, но без нещо конкретно. Например, ако намерим в компютъра на Кенин фактура с продажна цена, той не можа да направи много.

— О, значи ваканцията ни ще иде по дяволите още преди да е започнала?

Хуан само я изгледа. После се обади в командния център и нареди на дежурния да открие най-близката бойна група. Ако е била изпратена в района, пожела да знае нейния курс, защото китайците щяха да разположат смъртоносния си невидим кораб точно по него. След десет минути с облекчение научи, че „Джони Реб“, както гласеше прякорът на „Джон К. Стенис“, току-що е напуснал Хонолулу на път за военноморската база в Йокосука, Япония. Разполагаха с няколко дни толеранс дори ако президентът решеше да му нареди незабавно да поеме курс към спорната зона.

Имаше и други неща, за които трябваше да се погрижи. Кабрило благодари на Джулия и се върна в кабинета си, който беше до каютата му. Вдигна Макс в неговата хотелска стая в Тайпе, за да му съобщи промяната в плановете и да се уговорят да посрещне „Орегон“ утре на кея в квартал „Бали“. Вече бяха запазили котвено място за двете седмици планирана отпуска за цялата Корпорация. Кабрило се обади на пристанищните власти, за да ги информира, че ще го използват само няколко часа.

Глобата за промяната беше солена, а Хуан не беше съвсем сигурен дали е на прав път. Благодарение на това, че се намираха на Международната датна граница, сега във Вашингтон беше още един часът следобед вчера. Той набра телефона на Лангстън Овърхолт.

След като му обясни положението, Кабрило попита своя стар ментор и заслужил шпионин на ЦРУ какво би препоръчал.

— Хуан, това не е разузнавателна информация, въз основа на която може да се действа — каза осемдесетгодишният. — Предположения и предчувствия. Когато идват от теб, обикновено са достатъчни, за да говоря със секретаря по отбраната. Но в случая се нуждая от нещо повече.

— Като доказателства от лаптопа на Кенин?

— Това само ще покаже, че е продал подобно оръжие на Народната република. Ако не разполага с техните бойни планове, не мисля, че можем да направим нещо. Разбира се, аз ще изпратя паметна бележка и на бойната група може да се съобщи за възможна заплаха, но без да се дават подробности. Обаче трябва да знаеш, че ако са изпратени да се намесят в цялата тази бъркотия около островите Сенкаку Дяою, те вече ще са в пълна бойна готовност. Твоето предупреждение нищо няма да промени.

Кабрило беше очаквал подобен отговор. Точно това беше проблемът с Вашингтон. Бюрократичната машина работеше със скоростта на подвижен глетчер. Системата не беше конструирана за бързо, извън обичайните рамки мислене. Обаче новините не бяха изцяло лоши. Лангстън продължи:

— Ще разговарям с Греъм от отдел „Китай“, за да видя какво са дочули. Съзнаваме, че Китай е готов да стигне много по-далеч, отколкото при другите спорни острови, като например спора им за островите Спартли. Япония също не иска да отстъпи — затова изпратихме „Джон Стенис“.

— А, смятах, че самолетоносачът вече е базиран в Япония? — възкликна Хуан.

— Да, но „Джордж Вашингтон“. Преди седмица на борда му избухна пожар. Един моряк загина и казаха, че съдът не е готов за морско дежурство.

Докато обясняваше това, тонът на Овърхолт беше малко странен и Кабрило заподозря, че знае каква е причината. Лангстън беше ветеран от Втората световна война. Навремето корабите се връщаха на бойното поле само дни след удари от камикадзета. Днес щеше да отнеме месеци, докато морски инспектори, експерти, представители на военната прокуратура обявят кораба годен за морска служба.

— Следим развитието на събитията — каза Овърхолт. — Вие къде ще бъдете?

— Ще се опитаме да охраняваме входа за Източно китайско море.