Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (22)

21.

Наричаха ги фавели. Бордеите в Рио де Жанейро бяха световноизвестни. Никой не знаеше точно защо, но някои се бяха превърнали в туристически дестинации за богатите от различни страни, които идваха да зяпат бедността на другите. Някои от бордеите, катерещи се по хълмовете, заобикалящи втория по население град в Бразилия, бяха донякъде облагородени с течаща вода и електричество, но повечето не разполагаха с подобни благини и не бяха нещо повече от струпани на гроздове бараки с кални улици между тях. Тези фавели бяха убежище на криминални банди — обикновено търговци на наркотици и професионални похитители, които отмъкваха хора от града и ги държаха тук, докато получат откуп.

Бордеите се спускаха от хълмовете така, сякаш някоя гигантска ръка беше пръснала боклука си. Те бяха дом на трийсет хиляди души, натъпкани в пространство, равно на това между градски пресечки. По калните улици между къщите се мотаеха кучета и голи деца. Имаше само няколко по-трайни постройки от сгурбетонни блокчета — сгради, издигнати от една или друга агенция, предоставяща помощ, с идеята да подслонят стотина души в малките апартаменти. Вместо това хиляди ги наричаха свой дом, живеейки по стълбищата и коридорите или в колиби от ламарина и шперплат по покривите на постройките.

Отпадните води течаха в канавки край улиците. Много рядко някоя от колите, спрени на пътя, потегляше отново — почти всички бяха откраднати и разглобени до ламарината — като леш на бръмбар, изяден от мравки. Вонята и мръсотията бяха ужасяващи. Фавелите бяха място на сива безнадеждност, която дори хубавото време в Рио не можеше да прогони. Също така бяха място на потискащ страх от наркобандата, която управляваше бордея с железен юмрук. Полицията не влизаше във фавелите, а правителството нито веднъж не се реши да се намеси във вътрешните работи на района. Наричаха лидера на мястото Амо — в превод шеф. На неговата територия не се случваше нищо, за което той да не знае.

Непознатият приличаше на някой от хилядите селяни, които прииждаха на тълпи в града, за да търсят работа. Носеше оръфани жълтокафеникави панталони и проста памучна риза. Обувките му бяха с подметки от автомобилна гума. На главата си носеше шапка, изплетена от палмови листа. Никой не му обръщаше внимание, докато бавно се изкачваше по хълма, криволичейки между купчините боклук и децата, които си играеха и живееха на пътя.

Най-накрая двама млади мъже със сресани назад мазни коси и хищнически погледи се надигнаха от десетлитровите туби от палмово масло, които използваха за столове. Единият подръпна ризата си, така че се видя овързаната с тиксо ръкохватка на древен револвер. Другарят му държеше бейзболна бухалка.

Те се доближиха до непознатия и му подвикнаха:

— Ей, каква работа имаш тук?

Виждаха, че мъжът е на шейсетина години, а погледът в черните му очи е мътен. Той измърмори нещо в отговор, което те не разбраха.

— Старче, мисля, че трябва да се върнеш обратно — предложи му побойникът с пистолета. — Тук ще имаш само неприятности.

Беше очевидно, че старецът няма нищо ценно, така че не си струваше да го ограбват. Ако го оставеха да продължи, уличните просяци щяха да се увеличат с един. По-добре да го върнат още сега, а не после да се разправят с трупа му, когато пукне от глад или дизентерия.

— Не искам неприятности — каза мъжът на испански.

— Та той дори не е бразилец — оплака се младият престъпник. — Ние не можем себе си да изхраним, а някакъв боливиец очаква да живее от нашите помощи!

Младежът с пистолета плюна гневно.

— Е, човече, днес не ти е ден.

Той сграбчи стареца за едната ръка, а партньорът му го хвана за другата и бързо го вмъкнаха в тесния проход между два корабни контейнера, които служеха за домове на дузини бедняци. Една котка се печеше на слънце, кацнала върху купчината гуми при входа на прохода, но усетът й за неприятности я накара да побегне. Земята тук беше напоена с масло и твърда като камък.

Засилиха мъжа към единия от контейнерите, но той се завъртя и се блъсна в него с гръб, а не с лицето, каквото беше тяхното намерение. Ако някой от уличните побойници се беше усетил колко е пъргав старецът, нещата може би щяха да се развият по съвсем друг начин. Проходът беше прекалено тесен, за да замахне както трябва с бухалката, затова гаменът използва дебелия й край като таран, насочвайки удара към корема на стареца. Младежът не беше от едрите, а постоянният глад не му бе позволил да развие големи мускули, но ударът щеше да е достатъчен да изкара въздуха на стария човек и да го повали на земята.

Дървената бухалка се стовари върху контейнера, който заехтя. Мъжът я беше избегнал и се впусна в атака. Измъкна пистолета изпод колана на водача, преди той да бе осъзнал, че старецът е направил някакво движение, и го използва като месингов бокс. Ударът му строши лицевата кост на младежа, разкъса кожата и кръвта бликна от раната.

Той нададе вой от болка и възмущение, а старецът насочи вниманието си към момчето с бухалката. То още беше замаяно от неочаквания удар в твърдия контейнер, затова не можа да направи нищо в своя защита, когато пистолетът се стовари върху носа му, разбивайки го с такава сила, че и най-добрият пластичен хирург в света не би могъл да го възстанови. Момчето зави като сирена, после воят затихна. До него водачът на двойката пехотинци на Амо беше припаднал.

Накрая непознатият отдели време да установи, че пистолетът дори не е бил зареден. Когато го зърна за първи път, инстинктът му подсказа да не се опитва да стреля. Не си беше помислил, че е празен, а че може да избухне в ръката му, ако дръпне спусъка. Пъхна оръжието в джоба си, за да го изхвърли по-късно, и вдигна младежа, който още беше в съзнание.

Видеокамерата не беше по-голяма от червило, а безжичният й рутер беше с размерите на пакет цигари. Беше монтирана в средата на телефонна антена. Непознатият свали смешната си шапка, насочи окървавеното лице на момчето към камерата и заговори:

— Знам, че той е дребна работа и по-навътре имаш по-добри пазачи, но много добре знаеш, че те не могат да ме спрат. Проследих те до тук и ще продължавам, докато не те пипна. Признай се за победен и никой друг няма да пострада.

Когато го пусна, младежът рухна на колене и заплака.

Непознатият се върна на главната улица. Нищо не се беше променило. Няколко жени се бяха наредили на опашка при един камион, докарал във фавелата вода за продан. Неколцина старци седяха върху оставен навън диван, зарязан на волята на стихиите, докато не плесеняса. Вързани за пръчка, забита в коравата земя, пилета обикаляха наоколо. Всичко беше така, както трябваше да бъде.

Няколко секунди по-късно бял пикап спря в началото на улицата. Макар стар и мръсен, във фавелата той представляваше истинско богатство. Мъжът изчака, докато пикапа си пробие път до него. След като спря, пътникът се показа през прозореца.

— Каза да се качиш отзад. Без номера. Каза, че си го намерил.

Непознатият кимна. Тук беше намесен кодекс на честта и макар да знаеше, че не трябва да го уважава, усещаше, че е по-добре да играе на сигурно, за да не съжалява. Прекрачи през страната на товарния отсек и се настани на пода, докато пикапът започна сложната маневра да обърне на тясната и задръстена улица и после отново се заизкачва нагоре по хълма. Пикапът принадлежеше на Амо, така че никой не смееше дори да му хвърли поглед, а хората се отдръпваха от пътя му като ято риби при атака на акула. Пикапът спря пред триетажна сграда от сгурбетонни блокчета. Щом непознатият стъпи на земята, камионетката потегли. С изключение на входа, сградата беше заобиколена с навеси и той трябваше да премине по тясна пътека между ламаринени листове и намусени лица.

Входната врата на сградата отдавна беше свалена от пантите. Бетонният под беше мръсен, а въздухът вътре смърдеше на отпадъци. Не знаеше накъде да поеме, докато не погледна нагоре по стълбището от дясната си страна. Онова, което видя, го смая със своята нелепост. Жена в бяла сестринска престилка, толкова чиста, сякаш току-що я беше облякла. Беше руса и привлекателна, поне от това разстояние, а краката в белите чорапи, подхождащи на униформата, бяха хубави. Приличаше на ангел, изпратен от небето сред цялата тази нищета и грозота.

Тя го повика с пръст и той започна да се качва по стълбите.

Подът на втория етаж също беше бетонен, но боядисан в убито сиво и грижливо пометен. Стените също бяха боядисани и чисти. На тази стълбищна площадка имаше само една врата и когато прекрачи през прага, започна да свири аларма. Мъж, облечен като телохранител, се надигна зад бюрото си, а едната му ръка се спусна към пистолета с добре отработено движение.

— Сър? — каза охранителят, когато непознатият вдигна ръце.

— В кобур на кръста — каза мъжът и бавно се обърна. — В джоба ми има още един.

Телохранителят кимна на сестрата, която обезоръжи мъжа. Непознатият знаеше процедурата, затова излезе от помещението отново в коридора. Прагът на вратата, който изглеждаше най-обикновен, всъщност беше скенер и откри овързания с тиксо револвер, който беше взел от момчето, и неговия пистолет FN 57. Този път алармата не се обади и охранителят смени нападателната си поза. Телефонът на бюрото му започна да звъни. Той вдигна, послуша малко, после остави слушалката на място.

— Върни му пистолетите. Каза, че е също толкова смъртоносен и без тях.

Мъжът взе автоматичния си пистолет от сестрата и го намести обратно в кобура, но махна отрицателно към потрошения револвер и жената го задържа. Непознатият най-сетне обърна внимание на помещението.

Приличаше на фоайето на бутиков хотел — едно от онези места в Лондон и Ню Йорк, които бяха толкова недостъпни, че на фасадите им нямаше табели. Подът беше покрит с мраморни плочи, а стените с махагонова ламперия. Осветяваше се от луксозни кристални лампи. Обаче гледката от прозореца беше това, което за миг го зашемети. Оттам трябваше да се вижда осеян с отпадъци бразилски бордей, но вместо това се виждаше павирана улица в нещо, което приличаше на източноевропейски град. Може би в Чехия или Унгария. Светлината, която влизаше, изглеждаше естествена, но въпреки това двата прозореца бяха екрани с течни кристали, обрамчени с пердета, така че на хората тук да не се напомня мизерията навън. По-надолу по коридора се отвори врата и друга сестра, еднояйчен близнак на първата, покани новодошлия по-навътре в това сюрреалистично място.

Следващите помещения бяха още по-луксозни от приемната. Още плоски екрани показваха изгледи от същата улица. Възрастен мъж водеше кон по отсрещния тротоар и на новодошлия му се стори, че чаткането на копитата можеше да се чуе през прозорците. Най-накрая беше въведен в лъскав директорски кабинет. В единия ъгъл имаше камина и два дивана под ъгъл. В далечния край на помещението се виждаше модерно стъклено писалище. В противоположния ъгъл имаше врата на асансьор, който водеше до апартамента на третия етаж, вероятно обзаведен още по-пищно.

— Председателю — поздрави го покритият с белези мъж в инвалидната количка, без която не можеше.

— Дете — отговори Кабрило.

— Предполагам, че ако беше пожелал да ме убиеш, щеше да нанесеш удара през нощта и аз така и нямаше да разбера, че ще се случи.

— Трябва да призная, че ми мина подобна мисъл — отговори Кабрило.

Бяха минали две седмици от срещата с невидимия кораб. „Орегон“ беше още в Хамилтън, където обновяването му скоро щеше да завърши. След като адмирал Кенин избяга от Русия, Хуан се беше отказал да го търси. Това трябва да е бил последният му голям удар, който да го осигури до края на живота. Човек в подобно положение планира бягството си до най-малката подробност. Десет секунди след като го е започнал, вече е било напълно невъзможно да бъде проследен. Щеше да има нова самоличност — нещо неизбежно, ново местожителство, нови банкови сметки. С една дума, нов живот, който ще изглежда напълно истински на околните, точно както онзи, който току-що беше зарязал.

— Трябва да съм станал небрежен — махна Детето със здравата си ръка. — Първия път ме намери Кенин, сега ти.

— Първия път беше небрежен, а сега просто бързаше — съгласи се Хуан.

Вместо да си губи времето да проследява човек, когото никога нямаше да намери, той пусна Мърф и Стоун по дирите на хлъзгавия търговец с информация. Имаха предимството да знаят, че е побягнал веднага след като Кенин се е свързал с него, за да измъкне информация за Корпорацията. Въпреки този плюс им трябваха дванайсет дни ровене в данни и проверка на факти, за да открият новата бърлога на Детето, и то на едно от най-невероятните места в света.

— Освен това си започнал да ставаш предсказуем — добави Кабрило и демонстративно стрелна поглед към привлекателната сестра.

— О — отвърна Детето, — не съм предполагал, че знаеш за моето увлечение по красиви сестри.

— Самозаблуждаваш се. Ако ставаше дума само за красавици, нямаше никога да успеем да те намерим. Но милосърдни сестри, при това и родни сестри, са много рядко явление.

Единственото око на Детето проблесна, когато спря погледа си върху жената.

— Всъщност последната двойка бяха близначки. Не еднояйчни, но въпреки това близначки. — Той потупа с дясната обезобразената левица, приличаща на щипци. — Скъпа, би ли ни оставила за малко? — Когато сестрата излезе, Детето продължи: — Предполагам, че не си ме проследил чак до тук, за да обсъждаме моя медицински екип, нали?

— Предположението ти е правилно — кимна Кабрило и зачака, защото искаше Детето сам да се досети защо е дошъл.

Детето се вторачи в него с изучаващ поглед и най-накрая попита:

— За какво е този маскарад?

— За да дойда тук, трябваше да пресека няколко неприятни квартала. Не исках да привличам вниманието и да стана мишена на някой апаш.

— Винаги си планирал внимателно. Добре, какво друго мога да предположа? Постъпих непочтено към теб, когато споменах Корпорацията пред Кенин. Трябва някак да изкупя вината си.

Хуан кимна, докато Детето оправяше кислородната канюла под останките от носа си.

— Предполагам, че изкуплението ми ще бъде да проследя Кенин за теб?

— Точно така.

— И ти дойде лично при мен, без да използваш обичайните канали за връзка, за да разбера, че ако се проваля, ще изгубя живота си?

— Все едно гледаш в стъклено кълбо. Може би трябва да влезеш в бизнеса с предсказания. Имаш ли представа къде се е скрил Кенин?

Мъжът поклати змийската си глава.

— Не. Не мисли, че нямам антени навсякъде, но той знаеше какво прави, когато побягна като заек.

— Побягна като заек? — засмя се Хуан. — Последния път, където съм срещал този израз, беше в шпионски роман.

— Може би предпочиташ „духна“?

— Предпочитам да знам къде е.

— Ще го намеря.

— Добре, а сега се обади на Амо да изпрати пикапа. Бих предпочел да не вървя пеша до улица с автобуси, които ще ме отведат в онази част от града, където има таксита.

Това може и да прозвуча малко като шега, но на идване Кабрило трябваше да измине петнайсетина километра пеша, защото автобусите и такситата никога не влизаха в тази част от града.

— Ще направя нещо повече. Имам стар „Мерцедес“, който не предизвиква много внимание. Къде си отседнал?

— „Фазано“.

— Аз си мислех, че човек като теб ще се подаде на носталгията и ще отседне в „Копа Палас“.

Ако Хуан беше по-слаб покерджия, със сигурност щеше да се издаде, че Детето е отгатнал къде наистина е отседнал. Обичаше ар деко стила на хотел „Копакабана Палас“ и когато беше в Рио, винаги отсядаше там.

— Всъщност няма значение. Ще наредя на шофьора да те остави пред „Фазано“. Няма да се друсаш по автобуси и таксита. Това е най-малкото, което мога да направя.

Хуан отговори с лека заплаха в тона:

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да ме отведеш при Пьотър Кенин.