Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (15)

14.

— Ти си самото олицетворение на скуката — каза Макс, излизайки от асансьора в задната част на командния център.

Кабрило остави чашата с кафе в специалната вдлъбнатина, вградена в подлакътника на креслото на Кърк, централния команден пулт в средата на наблъсканото с електроника пространство с нисък таван. На главния видеоекран се виждаше мрачна картина, излъчвана от влачената с въже безпилотна подводница, която записваше с камерите си близо до дъното на Атлантика на сто метра под тях. Трудно можеха да се различат подробностите, докато камерите оглеждаха неизвестния потънал кораб.

— Позна — отговори той. — Проверихме двайсет и осем останки подред и двайсет и осем пъти ядец!

— И така, какво търсим? — попита Макс, докато прекосяваше помещението с поднос, пълен с храна. Остави го до лакътя на Кабрило. — Между другото рибени такоси. И салса фреска^[1]. Обаче внимавай, готвачът скри една люта чушка!

— Благодаря, направо умирам от глад! — Кабрило отхапа и погълна половин тако, като същевременно успя да опази ризата си чиста, когато то се разпадна. — Това, което виждаме, разбира се, ако дългият ми опит не ме лъже, е бостънски рибарски кораб, потънал през 60-те години.

— Значи не е нашата цел?

— Няма нищо общо. Знаеш ли колко останки на потънали кораби има пред източното крайбрежие?

— Около три хиляди и петстотин — отговори Макс. — И повечето са струпани между Ричмънд, Вирджиния и Кейп Код. По-малко от четвъртината са разпознати. Това ни изправя пред нуждата да ровим из много копи слама за една-единствена игла.

— И дори по-лошо.

През дните, откакто Кабрило се бе върнал на кораба след злополучната среща с Уесли Тенисън, „Орегон“ оглеждаше морското дъно със странично сканиращ сонар, търсейки тайнствения миноносец, който според професора бил модифициран от Никола Тесла. Мърф и Стоун бяха изработили параметрите на търсенето и ги бяха наложили върху координатна мрежа, на която бяха нанесени корабните останки в района. Все пак имаше и добри новини. Тъй като в тези води се ловеше интензивно риба, всички подводни препятствия като скали, зъбери и потънали кораби бяха ясно отбелязани, макар и рядко идентифицирани с име.

Това означаваше, че разполагат с четирийсет възможни кандидати за проучване чрез своята безпилотна подводница, кръстена „Малкия дебелак“ на подобна машина от филма „Бездната“. Спокойно можеха да не обръщат внимание на кораби с дървени корпуси и скални формации, като първо проучваха всеки обект с магнитометър, за да установят наличието на метал. Щом откриеха останки с метален корпус, започваше трудоемкият процес по спускане на подводния робот с големината на куфар през лунния басейн в кила на кораба и визуален оглед на обекта. Идентификацията се затрудняваше допълнително, защото повечето от останките бяха окичени с парчета от риболовни мрежи, откъснати от траулерите, обикалящи моретата. Мрежите не само ги закриваха, но и представляваха опасност за безпилотната подводница, която можеше да се оплете в тях.

Хуан натисна един от бутоните върху вградения в подлакътник на креслото пулт за управление.

— Кабрило до лунния басейн. Ерик, този е трепач. Прибери „Малкия дебелак“ от водата и ще проверим цел номер двайсет и три.

— Слушам, Председателю.

— Кормчия, щом безпилотният апарат се върне на борда, курс 185, скорост двайсет възела. — Това беше твърде далеч от максималната скорост на кораба, но тук водите бяха твърде оживени и нямаше да е от полза да покажат истинските възможности на „Орегон“. Всъщност двайсет възела също изглеждаха непостижими за стар товарен кораб като него, но и това беше част от сложната му маскировка. — Следващата възможна цел е на двайсет мили от тук.

Хуан си потърка очите.

— Не мога да повярвам, че Дърк Пит си е изкарвал хляба така. Ужасно е скучно.

— Хората са различни — отговори Макс. — А и двамата знаем, че в биографията му няма много скука.

— Между другото, как така емирът не е прегракнал да се оплаква, че не сме там да го защитаваме?

— Извадихме късмет. Играе си на рафтинг със саудитски принц и мексикански телекомуникационен милиардер. Ако можеш да наречеш рафтинг свързването на три луксозни яхти. Линда ми каза, че се опитвали да се надцакват с пищни вечери. Всеки имал специален главен готвач и с хеликоптер им карали продукти от Хамилтън. Линда влязла в гугъл, за да провери едно от вината, и открила, че е продадено преди четири години на търг за десет хилядарки.

— Кашонът?

— Бутилката. Тримата и компанията им от девици на възраст за омъжване излочили осем!

— Възраст за омъжване? — изненада се Кабрило.

— Прилагателното е мое. Линда се изрази много по-недвусмислено. Дори ми се стори, че използва „уличници“. — Хенли се изкиска. — Що се отнася до външния вид, няма много жени, които могат да я накарат да ревнува. Сега при тях има шест и тя никак не е доволна. Каза, че имаме още два дни, преди да прекратят малкото си парти, после емирът потегля за Бермудите. Ако не намерим останките до утре следобед, трябва да прекратим търсенето и да се заемем с охраната на нашия уважаван приятел в продължение на две седмици. И то на един от най-безопасните острови в света! След това ще се върнем тук, за да продължим търсенето.

— Какво смяташ, че ще намерим?

— Нямам представа, но щом Пьотър Кенин се интересува, не може да не си заслужава.

От вградените в стените високоговорители се чу гласът на Ерик Стоун:

— „Малкият дебелак“ е прибран на борда и вратите на лунния басейн са затворени.

— Кормчия — обади се Хуан.

— Заемам се, Председателю.

Хуан превключи картината на главния екран към видеокамерите на мостика и я увеличи толкова, че се получи почти панорамен изглед към океана. Под оловното небе водата беше развълнувана, а в далечината се виждаха тъмните пердета на леещ се дъжд. На хоризонта се очертаваха силуетите на два кораба — единият плаваше на юг, а другият на север. Когато „Орегон“ ускори, плаването му се стабилизира и постоянното люлеене, на което беше подложен, докато дрейфуваше над останките на потъналия стар траулер, избледня.

Хуан излапа втория тако и неочаквано ахна. Лицето му се зачерви и задиша усилено през устата.

— Призрачното чили? — осведоми се Макс благо.

— Да — успя да вдиша Кабрило, а от очите му се стичаха сълзи.

— Неприятно ми е, че трябва да ти го кажа — лековато отбеляза Макс, поставяйки ръка върху рамото на Председателя, докато той се опитваше с въздух да успокои измъчения си език, — но е отмъщение за това, че снощи добави сол и пипер към рулото „Стефани“. Главният готвач каза, че е сложил достатъчно подправки, но ако ти искаш по-пикантна храна, той с готовност ще изпълни желанието ти. Така че наслаждавай се.

После се измъкна от командния център, оставяйки Председателя буквално неспособен да отговори.

Час по-късно се озоваха на мястото, където картите посочваха препятствие на морското дъно. Спуснаха странично сканиращия сонар и антенна решетка на буксир близо до морското дъно и направиха акустични снимки на околността. Много често препятствията, независимо дали естествени или изкуствени, бяха точно на местата, които картите посочваха, обаче картографирането на морското дъно не беше първостепенна, второстепенна или дори третостепенна задача на „Орегон“. Затова тяхната екипировка не можеше да се сравнява с тази на Националната агенция за морско и подводно дело — НАМПД, или НОАА — Националната океанска и атмосферна администрация, и им отнемаше време, докато намерят целта. В този случай правиха тегели един час ту на север, ту на юг над ивицата дъно, точно както грижливият собственик на морава всяка неделя я коси. Сканирането насам-натам опъваше нервите на Кабрило и подлагаше търпението му на изпитание.

Най-сетне след втория час безплодно търсене на екрана се появи обект, който започна да отразява сонарните вълни обратно към антената.

Хуан усети прилив на адреналин, както става с всеки ловец, щом види плячката си. Очакването се превърна в горчиво разочарование, когато сонарът разкри обект, дълъг поне сто и петдесет метра и с толкова странни форми, че можеше да бъде само скала, стърчаща от иначе равния континентален шелф.

Още един провал, каза си той. Натисна бутона на интеркома.

— Ерик, ще перифразирам Наполеон: всичко зависи от това да уловиш мига. Тръгвай, но остави сонара на буксир, защото следващият обект е само на пет мили.

Въжето на тегления на буксир сонар беше много по-здраво от пъпната връв на безпилотната подводница, така че можеха да го оставят във водата, докато плаваха към следващата отметка в координатната решетка. Обаче трябваше да поддържат скоростта под петнайсет възела, за да не го излагат на прекалено големи сътресения.

— Слушам.

— Курс 219, скорост петнайсет възела.

От асансьора излезе с ленива стъпка Марк Мърфи, облечен в тениска, имитираща петна от кръв. Надписът на гърдите му гласеше: „Добре съм“. Макар че ходеше, младият технически гений беше заровил нос в айпада си.

— Време беше — посрещна го Хуан. — Трябваше да ме смениш още преди десет минути.

— И двамата знаем, че нямаше да излезеш от контролния център, докато не установиш местонахождението на последния обект. Аз слушах комуникациите и дойдох, когато го засече.

Хуан се намръщи, защото се почувства прекалено лесно разгадан.

— Добре. Трябва да те предупредя, че антената е още във водата.

— Добро утро. Нали току-що ти казах, че слушах комуникациите.

— Много си докачлив — подхвърли Кабрило.

— Извинявай, шефе. Един приятел от Бъркли ме помоли да рецензирам статията му, но всичките му заключения са погрешни и колкото и да се опитвам, не мога да го накарам да разбере.

— Може би не обича да го поучават.

— Че кой обича — ухили се Марк.

Хуан прекара остатъка от деня в административна работа, вечеря с Еди Сенг и Франклин Линкълн и изгледа един филм в каютата си, преди да си легне. По време на дежурството на Марк бяха проверили още пет обекта и както преди това, не можаха да открият кораба на Тесла.

Разполагаха с още един ден, преди да се насочат към Бермудите. В голямата схема на случващото се празнината от две седмици, през които щяха да пазят емира, не бяха от голямо значение, но Хуан чувстваше, че времето го притиска. Кенин беше започнал да замита следите си. Първо в Казахстан, после с професор Тенисън. Ако това беше планирано, щеше да унищожи и експерименталния кораб на Тесла. Разбира се, ако знае за него, но Хуан беше уверен, че руският адмирал знае.

Не беше чудно, че сънят му е неспокоен.

Звънът на телефона на нощното шкафче го събуди.

— Ало — измърмори той. Изкашля се, за да прочисти гърло, и опита отново: — Кабрило.

— Председателю, Ерик се обажда.

— Да, Стоуни, какво има?

— Мисля, че го намерихме.

Хуан погледна и видя, че е пет часът. Слаба слънчева светлина проникваше покрай пердетата, закриващи илюминаторите на каютата му.

— Тази сутрин в колко часа започнахте? — попита той, стъпвайки на пода.

— Работихме цяла нощ. Решихме, че търсим толкова дълбоко, че ще са ни нужни халогените на безпилотника, а и трафикът на кораби беше слаб.

— Къде сме?

— Трийсет и втори обект.

Хуан знаеше, че това ги поставя на около двайсет мили източно от Оушън Сити, Мериленд. Почти в идеалния център на координатната решетка за претърсването, която Ерик и Марк бяха начертали.

— Добра работа — отбеляза той.

Стоун знаеше какво има предвид Хуан.

— Честно казано, не беше ядрена физика, но въпреки това благодаря.

— Огледахте ли го? — попита той, притиснал слушалката с буза, докато същевременно навличаше чорапа на чуканчето си.

— Сега „Малкият дебелак“ е долу. Прилича на малък военен кораб от 30-те години с някои странни модификации. Сякаш върху цялата палуба е построена клетка, която покрива надстройката и мостика включително.

— Какво е състоянието на останките?

— Корабът лежи почти изправен на дъното. Има строшени места, но като цяло е в много по-добро състояние, отколкото човек можеше да очаква. Проблемът е, че върху останките има няколко откъснати рибарски мрежи и не искам да доближавам „Малкия дебелак“ твърде много, за да не скъсам „пъпната връв“.

— Добре, уведоми хората край лунния басейн, че слизам, и събуди Майк Троно. — Троно често ставаше обект на шегите на останалите, защото беше единственият ветеран от военновъздушните сили в екипаж, където преобладаваха представители на военния флот. Беше служил като параспасител в авиацията — един от онези, чиято задача е да минават зад противниковите линии, за да измъкне свалени пилоти. Беше служил първо в Косово, после в Ирак. Освен това беше единственият друг водолаз, освен Председателя, който имаше сертификат за гмуркане с използването на тримикс: кислород, хелий и азот. С негова помощ можеха да се спуснат до дълбочината, където лежеше миноносецът.

— Отивате да поплувате?

— Не можем да рискуваме „Малкия дебелак“, но себе си мога. Събуди и Еди. Искам да дойде с нас, когато се спуснем с „Номад“.

Кабрило затвори телефона, облече вчерашния кат дрехи и се отби за малко в банята.

Най-голямото единично пространство, освен главния трюм в „Орегон“ беше трюмът с лунния басейн, откъдето спускаха подводниците във водата. Когато не ги използваха, те стояха на стойките си близо до отвора. Беше осветен с ярки бели светлини, които хвърляха отраженията си върху черната вода, която се плискаше в отвора с размерите на плувен басейн в долната част на кила. Подготвителен екип работеше върху „Номад 1000“, по-голямата от двете миниподводници. Тя беше единствената, оборудвана с въздушен шлюз. „Номад“ приличаше на бял ромб с три малки илюминатора отпред, съчетаващи се с индустриалната плетеница от баластни цистерни, движители, комплект акумулатори и чифт зловещи на вид механични ръце, завършващи с щипки, които можеха да вдигнат най-нежния корал или да разкъсат стоманен лист. Беше конструирана за шест човека и пределна дълбочина на гмуркане триста метра. По-малката подводница, „Дискавъри“, беше като спортна кола в сравнение с по-големия си братовчед, който приличаше на товарен камион. Хуан обаче искаше да разполагат с въздушния шлюз, в случай че нещо се обърка. Той и Майк можеха да се затворят в шлюза и да декомпресират, ако се наложи подводницата да изплува бързо. Естественият песимизъм на Кабрило го правеше отличен организатор, който винаги планира непредвидените случайности. Макс обичаше да го закача заради неговите планове с а), б), в). Много от тях бяха налудничави, но така или иначе бяха спасили много повече операции, отколкото Хенли бе склонен да признае.

В един от ъглите на подобното на пещера помещение инженерите подготвяха най-високотехнологичните водолазни екипи в складовете на „Орегон“. Колкото по-враждебна е околната среда, от толкова повече оборудване се нуждае човек, за да оцелее. Ако оставиш някого на тропически остров, ще може да се оправи само с бедрена препаска. Мястото, накъдето се бе отправил Кабрило, беше не по-малко враждебно към човешкия живот от открития космос. Поради увеличеното налягане на дълбочина повече от сто и двайсет метра азотът, който съставлява голяма част от въздуха за дишане, щеше да насища кръвта и да предизвика азотна упойка, или дълбинния възторг, както беше още известна. Това беше обезсилващо чувство на еуфория, която прави и най-простите задачи невъзможни. За да се попречи на това, по-голямата част от азота във въздуха, който Кабрило и Троно щяха да дишат, беше отстранен и заменен с неразтворимия газ хелий. Тази смесица се наричаше тримикс, защото съдържаше и малко азот, за да се предотврати друг проблем, известен като Нервен синдром на високото налягане.

Освен всичко друго щяха да носят и малки патрони с аргон, за да надуят сухите си водолазни костюми. Аргонът отвежда топлината много по-бавно от хелия или обикновения въздух, а температурата на дъното беше около четири градуса, така че заплахата от хипотермия бе винаги налице. С една дума, всеки от тях щеше да се натовари с по шейсет и седем килограма екипировка.

— Добро утро, Хуан — поздрави го Майк Троно. Той беше на трийсет и четири, строен, с права кестенява коса. — Така и не успях да те попитам хареса ли ти Върмонт?

Троно беше родом от Щата на Зелената планина.

— Красиво е, но пътищата са ужасни.

— Да, дупки, пукнатини и бабуни от студа. Никак не ми липсват.

— Готов ли си?

— Шегуваш ли се? Умирам за гмуркане сред останки. Прекарах последната си отпуска в проучване на „Андреа Дориа“^[2].

— Вярно. Кърт Остин ли беше водач на групата?

— Да. За него беше второ гмуркане до нея.

Прекъсна ги глас с шлифован английски акцент:

— На борда на този кораб има прекалено много ВИП личности.

— Здравей, Морис — поздрави Хуан главния стюард на „Орегон“.

Макар едва да минаваше пет сутринта и новината за откритието да се бе разпространила само преди петнайсет минути, пенсионерът от Кралския флот беше облечен както винаги свръх елегантно: съвършено изгладени черни панталони, снежнобяла риза и толкова добре лъснати обувки, че биха засрамили и почетна рота от морски пехотинци.

През дясната му ръка, с която държеше сребърен поднос за сервиране с капак, беше прехвърлена бяла кърпа. Остави каната с черно кафе, която носеше в другата, и вдигна капака. Апетитната миризма на бъркани яйца и селска наденица прогони соления аромат на морето, който изпълваше трюма за подводници.

След като се нахраниха, двамата мъже се съблякоха, сложиха си водолазно термобельо и чорапи. След това дойде ред на сухите водолазни костюми „Ърсют Кордура FZ“. Те бяха конструирани като едно цяло, като оставяха само лицето открито. То щеше да бъде защитено от водолазни шлемове с интегрирано комуникационно оборудване. Компютъризиран гласов модулатор щеше да се грижи за намаляване на последствията от вдишването на хелий, но и двамата щяха да говорят така, сякаш озвучават рисувано филмче за Мики Маус.

Докато те се обличаха, Еди бе провел тестовете преди гмуркане и миниподводницата „Номад“ беше спусната на вода. Към твърдата обвивка на подводницата бяха монтирани допълнителни резервоари за тримикс, така че двамата водолази нямаше да използват своите запаси, докато стигнат дъното.

— Готов ли си? — попита Кабрило своя партньор.

— Да тръгваме.

Хуан отправи към Майк универсалния водолазен знак „всичко е наред“, като опря показалеца си в палеца, после си сложи шлема. Майк направи същото. Двамата вдишаха няколко пъти предпазливо, след което направиха нужните според тях корекции.

— Добро утро на екипа веселяци — поздрави ги Макс Хенли от мястото си в командния център.

— Много смешно — имитира го Хуан раздразнено, но това остана незабелязано заради комичния му тон.

— За сведение: ще има лек вятър, а вълните няма да са повече от шейсет сантиметра. Но не бива да забравяте, че от юг ще си имате работа с течение пет възела. Ако не внимавате, може да имате неприятности.

— Разбрано — казаха едновременно Хуан и Майк.

— Шофьоре, готов ли си? — обърна се Хуан към Еди Сенг.

— Само кажи кога.

— Влизаме.

Двамата с Майк си показаха със знаци, че всичко е наред, и съвсем без церемонии се потопиха във водата. Бързо надуха костюмите си и регулираха плаваемостта, така че се зареяха малко под повърхността като огромни медузи. Намериха ръкохватките отстрани по „Номад“ и се включиха във външните резервоари с тримикс, за да икономисват бутилките на гърбовете си.

— Да тръгваме.

— Дръжте се здраво. Освобождавам „Номад“. — И след малко. — „Номад“ свободен.

Около подводницата водата се разпени, когато Еди продуха баластните цистерни и започна да ги пълни с вода. Скоро миниподводницата започна гмуркането си към дъното и тайната, която може би беше скрита в стария миноносец.

Кабрило усещаше как налягането върху водолазния му костюм нараства и знаеше, че ще стигне до шест атмосфери на квадратен сантиметър, когато се озоват на дъното до останките. Не спираше да добавя аргон, за да не позволи на костюма да го притиска. Сега ниската температура не беше проблем, но постепенно щеше да започне да прониква през защитните слоеве и да изсмуква топлината първо от кожата му, а после и от цялото му тяло.

Със спускането сиво-синята вода започна да отстъпва на тъмносиня като нощното небе и накрая до откровено черна, докато слизаха все повече и повече. Спускането им не създаваше усещане за движение, като се изключи постоянно засилващото се течение, което носеше тропическите води покрай източното крайбрежие на Щатите и от там към Северна Европа.

Хуан непрекъснато наблюдаваше екипировката си, проверяваше клапаните и водолазния си компютър за часа, дълбочината и други подробности. Освен това се свързваше с Макс и Еди на редовни интервали и чрез визуална връзка се уверяваше, че партньорът му е добре. Навсякъде неточността може да ти струва живота, но при водолазите тя е смъртоносна.

— Стигате дъното след петнайсет метра — обяви Еди.

— Ще включа светлините.

Колкото и силни да бяха, ксеноновите лампи, монтирани в предната част на подводницата, пробиха мрака само на пет-шест метра от нея. Но това беше достатъчно да се види, че океанът е пълен с подобни на снежинки частици органична материя, които непрекъснато се спускаха от повърхността на водата, още по-многобройни заради течението. Кабрило беше виждал този феномен много пъти, но сега му се стори като истинска снежна виелица.

— Видимостта се прецака — оплака се Майк.

— Повтори — обади се Макс по радиото.

— Няма видимост — бавно произнесе Хуан.

— Разбрах — нулева видимост.

— На петнайсетина метра сме от кораба — каза Еди.

— Виждам го на лидара. Плавателният съд е дълъг двайсет и четири метра. Виждам поне шейсет метра риболовни мрежи, увити около корпуса.

От корпуса се вдигна облак тиня, когато Еди, без да иска, даде малко повече газ.

— Опа! Извинете ме.

Подводницата изпълзя от кълбящия се облак пясък, който Гълфстрийм, изглежда, отнасяше. Кабрило видя за пръв път останките със собствените си очи. Старият военен кораб изглеждаше не по-малко призрачен и отчаян от всеки потънал съд, който беше виждал. А с тези гниещи мрежи, поклащани от течението, приличаше на стар замък, покрит с паяжини. Почувства да го полазват тръпки, които нямаха нищо общо с околната температура.

Самият кораб беше тесен, с подобен на копие нос и добри пропорции на надстройката и единствения подвижен димоход малко по-назад от мидела. Нямаше име, но под натрупаните като скреж морски организми по корпуса близо до клюза за главната котва се виждаше изписан номер 821. Корабът стоеше на равно дъно. Не се виждаха строшени стоманени плочи по бордовете, обаче по надстройката имаше следи от разрушение. Някои от палубите също бяха рухнали под седемдесетгодишното въздействие на солената вода.

— Момчета, включете камерите на шлемовете, за да можем и ние да виждаме — поиска Макс.

Хуан включи камерата и челника си. Майк направи същото. Когато наближиха още, започнаха да различават допълнителни подробности. Хуан видя странната клетка, която Ерик бе споменал. Металната конструкция сякаш се спускаше малко под товарната линия и обгръщаше целия кораб. На практика това беше клетка с отвори, широки около шейсет сантиметра. Щеше да се окаже трудна работа да се мине през нея, за да се проучи корабът.

Имаше наистина нещо странно в тази клетка, чието предназначение дори не можеше да предположи. Точно в този момент му хрумна. Останалата част от кораба беше ръждива и обрасла с морски организми, клетката блестеше и нито един морски организъм не се бе опитал да я направи свой дом. Нямаше миди като колониите, които покриваха палубата, по нея не висяха морски звезди, липсваха дори коралови полипи. Сякаш морските обитатели се плашеха от тази метална клетка.

— Майк — каза Хуан, — вземи проба от тази клетка. Приоритет номер едно.

— Разбрано. Искаш проба от клетката — повтори Троно заповедта, за да няма някакво объркване.

Еди спусна „Номад“ на морското дъно на около три метра от потъналия кораб. Кабрило и Троно превключиха на собствените си бутилки с тримикс, изчакаха минута, за да се уверят, че имат постоянен приток на въздух за дишане, после се оттласнаха от миниподводницата.

Еди бе разположил „Номад“ така, че ги предпазваше донякъде от силното течение, затова и лесно доплуваха до миноносеца. Докато Майк се зае да взима пробата с малък трион с диамантени зъбци, Кабрило успя да се промъкне през един от квадратните отвори. За целта първо трябваше да свали бутилките от гърба си и да ги провре през отвора, преди да се промъкне и той. Щом отново закачи бутилките на гърба си, изплува до отворената задна палуба, откъдето едно време корабът бе пускал мини. Сега, когато беше извън закрилата на „Номад“, през цялото време се държеше с една ръка за кораба. Клетката щеше да го спаси от отнасяне, но при удара в нея можеше да повреди оборудването или да си счупи нещо.

Стигна до врата, която водеше в кораба. Преди да предприеме каквото и да било, почука с железния край на водолазния фенер, за да провери здравината на метала. Към края на вратата се отчупиха няколко парченца, но като цяло металът изглеждаше здрав.

— Влизам — обяви той на останалите.

— Разбрано — каза Макс. Стандартната процедура изискваше Майк да застане на вратата, в случай че нещо се обърка. Обаче партньорът на Председателя беше само на секунди разстояние.

Проходът беше стандартен коридор с врати, водещи наляво и надясно. Всяко от помещенията беше черно, докато Хуан не плъзнеше лъча на фенерчето из него. Изглежда корабът беше напълно оголен, сякаш бе подготвен да бъде предаден за нарязване. Никъде нямаше мебели, а от зеещите тръби беше ясно, че мивките и тоалетните също са били демонтирани.

Стигна до стълби, където неочаквано движение го накара да отстъпи назад. Покрай него профуча сребриста риба от неизвестен вид, махайки опашка с все сили.

— Какво стана? — попита Хенли тревожно. Колкото и да беше лошо за Хуан, трепкащото видео сигурно не беше показало какво го уплаши.

— Нищо, просто една риба. — Обикновено Хуан щеше да пусне някаква шега, но с фалцета, причинен от хелия, това беше направо невъзможно.

Реши, че каквото и оборудване да е монтирал Тесла, сигурно ще е на долната палуба. Заплува надолу по стълбището с много стръмни стъпала и стигна до помещение, в което преди са били съхранявани мини. За негова изненада, вместо да е празно, по-голямата част от него заемаше странна машина. Хуан щракна няколко снимки с фотоапарата си с висока резолюция.

— Какво виждам? — попита Макс, разочарован от лошото качество на видеокартината въпреки високата цена на оборудването.

— Някаква машина — обясни Хуан. — Никога не съм виждал подобно нещо.

Това бяха квадратни приспособления, от които излизаха жици, преплитайки се в замайващи извивки. Части от машината бяха нападнати от морски организми, а други, подобно на клетката, бяха останали незасегнати от тази напаст. Дебели кабели излизаха от горната част на машината и изчезваха в тавана, където сигурно бяха закачени към клетката. Зад машината стоеше динамо, чиито медни намотки се бяха превърнали в позеленели руини. Не видя доказателства за казаното от професор Тенисън, нито пък беше очаквал да види.

Макар да не бе инженер, Кабрило беше достатъчно на „ти“ с технологиите, за да разбере, че е изправен пред нещо напълно ново. Нямаше съмнение, че това е работа на Тесла, но предназначението й продължаваше да е неясно. Оптическа маскировка? Телепортация? Смъртоносни лъчи? Носеха се различни слухове, но това нещо беше уплашило хората толкова, че се бяха погрижили да му осигурят воден гроб. Също така видя доказателства, че някой се беше гмуркал до кораба преди тях, защото части от машината липсваха.

В този момент осъзна, че съзнанието му се е отвлякло от техническата страна на гмуркането, защото в интеркома прозвуча пронизителният сигнал за тревога. Идваше от „Орегон“.

— Макс? — Минаха секунди, без да получи отговор. — Макс!