Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (7)

6.

Нукус, Узбекистан

Най-накрая познанията на Ерик Стоун за летищата в региона на Централна Азия се оказаха безполезни. Кабрило пое не към достатъчно стабилната държава Казахстан, а към нейния по-брутален и нестабилен съсед на юг. Човешките права в Узбекистан не се спазваха, пресата не беше свободна и когато реколтата от памук на нацията, която носеше основните валутни приходи, узрееше, за прибирането й често се използваше принудителен труд. Макар да не беше така корумпирана както останалите бивши съветски републики, ако можеше да избира, Кабрило би бил по-доволен да не идва в тази страна.

Според Ерик Стоун Карл Петровски бил на четирийсет и две, когато бил убит от кола, чийто шофьор избягал. Уважаван хидролог, завършил Московския университет и Берлинския технически университет. Последното му работно място било за правителството на Узбекистан, в което се опитвал да повтори успеха на Казахстан, където започнали да преодоляват опустошенията от погрешните проекти за напояване от съветската епоха.

Преди намесата на съветските специалисти Аралско море било едно от най-големите в света с размери, по-големи от тези на езерата Хурон и Онтарио, взети заедно. Около Аралско море се развила бликаща от енергия риболовна и туристическа индустрия, чрез които местните се прехранвали. В опита си да увеличат производството на памук в околните пустини, съветските инженери отклонили водата на двете реки, захранващи Арал — Аму и Сир, в огромни мрежи от канали, които пропускали повече от половината вода, която вкарвали в тях. През 60-те години равнището на езерото започнало драматично да спада.

Комунистите знаели, че това се дължи на техните инженери, но централно планираната икономика не обръщала внимание на такива подробности като околната среда. Половин век по-късно Аралско море, което в превод означава Море от острови, се свило толкова много, че сега представлява няколко езера с черна вода, в която не може да има живот. Днешната му соленост е три пъти по-висока от тази на световните океани. Корабите на някогашните риболовни флоти сега лежат килнати и ръждясали върху пустинния пясък. Свиването на Аралско море променило и местните климатични особености — температурите се повишили, а сезонните дъждове намалели. Прахта, солта и изтичането на пестициди от някогашните памучни полета допълнително замърсявали почвата, докато накрая тя се превърнала в лунен пейзаж.

Единственото положително в тази тъжна история е, че казахстанското правителство работи по пренасочването на вода в Северно Аралско море в опит да съживи езерото. Крайбрежието му вече пълзи обратно към пристанищния град Аралск, досега отдалечен от него на шейсетина километра. Отново има промишлен риболов, както и промени в микроклимата, които довеждат до увеличаването на валежите.

В закъснял опит да подражават на своите северни съседи, сега узбеките разглеждат осъществимостта на подобен проект. Карл Петровски бил член на екипа, който постига успеха в Казахстан и през последната година работил по повторението му в Узбекистан.

Кабрило се съмняваше, че работата му в тази област е причина за неговата смърт. Беше нещо, свързано или с Никола Тесла, което му се струваше невероятно, или с тайнствената призрачна лодка, която си остана призрачна въпреки голямото проучване.

Това доведе Председателя до неговия омразен, брулен от вятъра аванпост, който се намираше накрай света. Когато излезе от летището със стъклена фасада, след като беше долетял на юг от московското летище „Домодедово“, стена от сух и солен въздух посрещна Кабрило. Той бързо си сложи слънчевите очила и леко повдигна с презрамката чантата, която носеше през рамо. Паспортът, който използва за това пътуване, го сочеше за канадски фотожурналист, работещ върху материал, който се надява да продаде на списание „Нешънъл Джиографик“.

Беше минал транзит през Русия, облечен със спортно сако, бяла риза без вратовръзка и поочукани официални обувки. Тук се отказа от този външен вид и го замени с фотографската униформа по цял свят: високи обувки, камуфлажни панталони, яке с безброй джобове и джобчета за оборудване. В другата чанта бе подслонил един „Никон SLR“ и няколко обектива, както и достатъчно принадлежности, които завършваха маскировката му.

В нея имаше както плюсове, така и минуси. В държава като Узбекистан, където медиите бяха силно зависими и потискани, да щракаш снимки до насита неизбежно щеше да привлече вниманието на властите. Хуан обаче нямаше намерение да вади фотоапарата крой правителствени сгради или военни бази, затова можеше да бъде спокоен. Обикновено крадците бяха наясно, че фотографите нямат нищо за крадене, освен апаратите си. Подобни кражби винаги се съобщаваха в полицията, която най-често знаеше кои са крадците и ги арестуваше бързо, за да изчисти името на родината. Това беше сред плюсовете.

Така нямаше да го застрашават нито правителството, нито кандидат-крадците. Без да обръща внимание на подвикваните предложения от шофьорите на таксита за ниски цени до близкия град, той съсредоточи вниманието се върху един очукан УАЗ-469. Руският джип явно беше слязъл от поточната линия, когато Кабрило се беше родил. Каросерията му беше смесица от метални кръпки, избледняла сиво-кафява боя и прахоляк и беше толкова нагъната и издрана, че напомняше кожата на шарпей.

Младият мъж, застанал до него, стискаше в едната ръка цигара и лист с ръчно изписано името Смит в другата и наблюдаваше множеството, напускащо терминала с хищното търпение на сокол. Когато видя Кабрило да излиза от тълпата, пазаряща се за цените с шофьорите на такси, хвърли цигарата и се усмихна широко, показвайки пожълтелите си от никотина зъби.

— Господин Смит, да?

— Да, аз съм Смит — отговори Кабрило и стисна протегнатата ентусиазирана ръка.

— Аз Осман — представи се младият мъж с непроницаем акцент. — Добре дошъл в Узбекистан. Наистина си сърдечно добре дошъл. Казаха ми да те посрещна тук с най-хубавия си джип и както можеш да видиш, тя е прекрасен.

В региона руският беше език за комуникация между различните племена и техните разклонения и Кабрило би могъл да спести на представителя на фирмата за коли под наем усилието да си кълчи езика на английски, но понеже го говореха само малцина канадски журналисти, той реши да се държи за английския.

— Той е прекрасен — поправи младежа Хуан и стрелна подозрителен поглед към малкото маслено петно под шасито.

— Не ми казаха, че ще имаш нужда от шофьор. Да.

А, значи това е болката на този тип, осъзна Хуан. Наемането на всъдеход ставаше чрез плащането на неподлежаща на пазарлък такса, посочена на интернет страницата на фирмата. Осман искаше доходоносното място на негов шофьор и личен гид през четирите дена, за които беше наел колата.

— Не са ти казали, защото нямам нужда от шофьор. — После му подхвърли кокал. — Но съм готов да ти платя, ако ми намериш допълнителни туби за бензин.

— Значи ще навлезеш навътре в пустинята?

— Не толкова навътре, че да не мога да се върна.

Узбекът реши, че това е шега, и се разсмя толкова силно, че започна да кашля. След това запали поредната цигара.

Хуан палеше пура от време на време и не се сърдеше на зависимите от никотина, но не можеше да си представи защо трябва да пушиш цигари сред тоя прахоляк, където усещаш пясъка да скърца под зъбите ти, а дробовете си като стари циментови чували.

— Добре — отговори решително Осман, — но след като ме оставиш в офиса ни в града.

Ето това неизменно забавляваше Хуан по време на пребиваванията му на Изток — всеки се опитва да изцеди нещо допълнително от сделката. Няма значение колко е незначително, стига само другият да е отстъпил повече от теб. На повечето западняци това се струваше измамничество и алчност, но всъщност подобен пазарлък беше взаимна проверка на характерите. Ако твърде бързо се съгласиш, ще те сметнат за наивник, а ако твърде упорито се пазариш, ще излезеш скръндза. Балансът между крайностите определя как ще изглеждаш в очите на другите.

— Съгласен — кимна Кабрило и протегна ръка, за да подпечатат сделката, — но само ако ме почерпиш чаша чай в офиса.

На лицето на Осман отново цъфна усмивка, но този път изглеждаше по-искрена от мазното хилене на гонещ продажби търговец, която бе лепнал на лицето си преди малко.

— Господин Смит, харесваш ми. Много си готин.

Отклонението да пийне чай с Осман щеше да отнеме само няколко минути, но този млад узбекски мошеник го беше нарекъл „готин“ и това накара Хуан да се усмихне за пръв път от смъртта на Бородин насам.

Пътят на север към някогашния крайбрежен град Муйнак представляваше съсипваща бъбреците напукана асфалтова лента, а почти пълната липса на амортисьори на уазката допълнително влошаваше нещата.

Теренът беше плоска, брулена от вятъра пустиня, из която от време на време можеше да се види изсъхнал храсталак. Единственото интересно, което Кабрило виждаше наоколо, бяха двугърбите персийски камили. Те бяха по-ниски от едногърбите си братовчеди, а по шията им минаваше ивица гъста козина, която увенчаваше всяка от угоените гърбици. Хуан не знаеше дали са нечия собственост или са диви. Когато минаваше край тях, те само го поглеждаха и това беше указание, че са свикнали с хората.

Муйнак беше само на 150 километра от Нукус, но въпреки това пътуването им отне цели четири часа. До спускането на вечерта оставаха още няколко часа, затова въздухът беше горещ и парлив и колкото повече Хуан се доближаваше до своето местоназначение, толкова по-солен ставаше. Но не бе като освежаващия морски въздух, на който се наслаждаваше, застанал на мостика на „Орегон“, а суха като оцет горчилка.

Градът някога е бил най-голямото узбекско пристанище в южната част на Аралско море. Сега, когато езерото се беше отдалечило няколкостотин километра на север, Муйнак се бе превърнал в изолирана точица цивилизация, която всъщност нямаше право да съществува. Някога център на процъфтяваща търговия, сега мястото беше на практика мъртво, а населението само частица от някогашното. Карайки край изоставени къщи и някогашни складове и магазини, Кабрило стигна до онова, което някога е било главният пристан. Кулокран на релси сякаш стоеше на стража до една дупка, обрасла с бурени, която някога е била пристанището.

Ръждясали коруби на някогашни рибарски катери бяха осеяли дъното и образуваха най-невероятния пейзаж, който Кабрило беше виждал. Някога беше открил кораб, заровен в пясъците на Калахари, но съпоставката между пресъхналото пристанище и изоставените корпуси наистина дразнеше сетивата. Напомни му картината на Салвадор Дали „Упорството на паметта“. Сюрреализмът се засилваше от присъствието на друга камила, която пасеше трева в дупката, застанала до осемнайсетметров траулер.

Наоколо се издигаха зарязани консервни фабрики, правоъгълни метални постройки, които стихиите бавно рушаха. На всяка липсваше по някой лист ламарина и отворите им приличаха на беззъби усмивки. Беше очевидно, че градът е умирал бавно, като болен от рак, който отслабва неспирно, докато му останат само кожа, кости и отчаяние.

Виждаха се малко хора, които се движеха с равнодушието на зомбирани. Кабрило не видя никъде деца да играят на улицата — нещо задължително за всеки град от Третия свят.

Тук слънцето сякаш беше по-остро, по-медно — все едно че беше чук, а пустинята наковалня; градът беше блъскан и от двете.

Оттатък границата в Аралск, Казахстан, се бяха опитали да запазят връзката на града с езерото, прекопавайки канал, който се простираше на повече от трийсет километра. Тук обаче, изглежда, гражданите на Муйнак безропотно се бяха примирили със съдбата си.

Толкова малко бяха обитаваните сгради, че му отне само няколко минути да открие своята цел — дома на казахската съпруга на Карл Петровски. Случайно бе улучил подходящия момент — следващата седмица тя се готвела да се върне да живее при семейството си.

Къщата беше едноетажна сграда с формата на циментово блокче. Някога беше имала мазилка, която вятърът беше изронил като лющеща се кожа. Дворчето бе задушено от бурени, макар че една мършава коза правеше всичко възможно да контролира растежа им. Мястото приличаше на снимка от 20-те години, като се изключи лъскавата сателитна чиния, закачена на стълб, забит в земята. Когато слезе от джипа, Кабрило забеляза, че дори това модерно удобство е започнало да се износва. От конвертора стърчаха голи кабели, а дървените щипки подсказваха, че сега се използва като простор за сушене на дрехи.

Докато крачеше към вратата, свали слънчевите очила. Преди още да беше почукал, тя се отвори.

Някога Мина Петровска е била красива жена, както се виждаше от структурата на лицето й. Тялото й още беше слабо и стегнато, но непрестанното усилие да живее беше оставило следи по него. Вече не стоеше изправена, а се бе смъкнала като жена, трийсет години по-възрастна от нея. Кожата й бе жълтеникава, а лицето сбръчкано. Косата й беше повече бяла, отколкото прошарена и имаше трошливата текстура на старо сено.

— Госпожо Петровска, казвам се Джон Смит — представи се Кабрило на руски. — Мисля, че господин Камзин ви е предупредил за моето идване.

Аркин Камзин беше шефът на Петровски в новосъздаденото Бюро за спасяване на Аралско море. Ерик Стоун беше открил вдовицата чрез него. Жената нямаше телефон и уговорката за тази среща коства не малко усилия. Зад нея се показа по-възрастен от нея мъж с настойчиви очи и пожълтели от никотина мустаци. Беше облечен в униформата на държавен служител от този край на света — черни панталони от някаква неразрушима материя и бяла риза с къси ръкави и толкова пожълтяла яка и подмишници, че и белината не е била способна да ги избели.

— Господин Камзин? — попита Кабрило.

— Да, аз съм Камзин. Мина ме помоли да дойда днес.

 

— Искам да благодаря и на двама ви, че отделихте от времето си, за да разговаряте с мен — каза Хуан с топла усмивка. Присъствието на Камзин криеше неизвестни. Като човек, който би могъл да си осигури охолен живот с игра на покер, Кабрило мразеше неизвестните.

— Моля — плахо го покани Мина Петровска, — няма ли да влезете? Извинете ме за къщата…

— Моят сътрудник ми обясни, че скоро се изнасяте — побърза да каже Хуан, за да смекчи неудобството й от помещението, пълно с кашони и мебели, увити в защитно найлоново фолио. В стаята беше по-топло, отколкото навън под ослепителното слънце. — Нека първо ви изкажа съболезнованията си.

— Благодаря — нехайно отговори Мина.

В този момент в помещението влязоха две малки момичета. Едното беше на осем, а другото на около шест. От вехтото им облекло личеше, че по-малкото е принудено да износва дрехите на по-голямото. Те се вторачиха с ококорени очи и зинали усти в плешивия странник.

— Сира, Нила, вървете обратно в кухнята — остро ги смъмри Мина Петровска.

Момичетата се позабавиха няколко секунди, което даде възможност на Кабрило да заговори. Той бръкна в раницата и извади две полуразтопени блокчета шоколад „Хърши“. Силата на американската реклама беше стигнала дори до този далечен край, защото, щом разпознаха марката, очите на двете деца се ококориха до невъзможност.

— Може ли? — попита Хуан и веднага разбра, че проучването на Ерик Стоун, което откри, че Петровски има две дъщерички, се бе изплатило.

Натъжената вдовица се усмихна така, сякаш отдавна не беше използвала тези лицеви мускули.

— Разбира се. Благодаря ви.

Той подаде по едно блокче на децата, които му благодариха през рамо и бързо изчезнаха в кухнята. Независимо че беше поразтопен, Хуан знаеше, че скоро всяка молекула от десерта щеше да е изчезнала. Ако съществуваше шоколадов атом, например шокозий, и последният щеше да бъде облизан до чисто от станиола.

— Моля, седнете — покани го Мина. — Да ви предложа ли чаша чай?

— Открих, че чаят дразни стомаха ми — отказа Хуан по заобиколен начин. Не искаше да затруднява жената, а да й го каже направо вероятно щеше да бъде прието за грубост. — И току-що изпих цяла бутилка вода.

Мина кимна безизразно.

Аркин Камзин подаде на Кабрило пакет произведени в Пакистан цигари. Да откажеш цигара не беше израз на грубост, а признак на женственост. Надцаквайки го Кабрило извади пакет „Марлборо“ — валута, универсална като златото. Извади една цигара за себе си и подаде на узбека пакета. Когато онзи си взе и понечи да му го върне, Кабрило махна с ръка. Подаръкът беше приет с лека усмивка от функционера, докато прибираше пакета в джоба на ризата си.

Кабрило остави цигарата да тлее между пръстите му, докато Камзин дърпаше дълбоко и издишваше през ноздрите.

След като приключиха с ритуалите на гостоприемството, мъжът се наведе и коремът му изскочи над колана на панталона.

— Вашият сътрудник малко мъгляво обясни причината, поради която искате да се срещнете с вдовицата на Карл.

Действителността още не беше станала ежедневие, защото Мина трепна при споменаването на думата.

— Защо е бил в Москва? — Хуан избегна отговора, задавайки въпрос.

— Проучвания — отговори Камзин.

— Какви?

— Технически проучвания на съветската система от канали. Голяма част от тази информация се съхранява в Москва.

Кабрило трябваше да рискува. Не знаеше дали Камзин е тук, за да защити вдовицата на своя служител или министерството, за което работеше, и без да сложи картите на масата, той и узбекът можеха с часове да си приказват.

— Мога ли да говоря откровено? — попита Хуан. Камзин махна с ръка и се облегна удобно на покрития с найлон диван. Той се разшумя като стар вестник. — Аз съм представител на канадска природозащитна организация. Ние смятаме, че съпругът на госпожа Петровска е бил убит преднамерено заради нещо, което е открил тук и проучвал в Москва.

Кабрило беше изиграл картата си. Сега беше ред на Камзин да завърши играта.

Той и Мина се спогледаха и Хуан на мига разбра, че тази възможност вече е била обсъждана и че най-вероятно е истина.

— Господин Смит, как така говорите толкова добре руски? — попита Камзин, когато отново погледна Председателя.

— Много ми се удават езиците — отговори му честно Кабрило. — Дайте ми няколко седмици и ще проговоря узбекски. — Това също беше истина.

— Но още не говорите езика ни?

— Не.

— Ще ви се доверя.

След това се обърна към Мина и няколко минути двамата разговаряха. Беше очевидно, че разговорът разстройва вдовицата. Неясни обаче оставаха тонът и намеренията на Камзин. Дали не й казваше да си държи устата затворена и да разкара чужденеца от къщата, или може би я убеждаваше, че най-сетне имат съюзник, който вярва, че смъртта на нейния съпруг е всичко друго, но не и случайност?

Най-накрая Мина подхвана разговора.

— Не знаем какво е открил Карл. Няколко дни преди да замине за Москва, като част от задачата си проучваше дъното на езерото на север от тук. Върна се много развълнуван, но не поиска да ми каже какво е намерил, докато не потвърди откритието си.

— На мен също не пожела да каже — добави Аркин Камзин. — Обаче успя да ме убеди да му подпиша командировъчното. Карл си беше такъв. Имах му пълно доверие. Всеки, който прекара пет минути с него, би му се доверил.

— Колко на север? — попита Хуан.

След като Аралско море се беше свило до една четвърт от предишния си размер, сега между узбекската и казахстанската граница имаше десетки хиляди квадратни километри сухо дъно.

— Не знаем.

Това изявление увисна за няколко секунди в горещия въздух.

— Обаче има човек, който може би знае — добави Мина.

Хуан я погледна въпросително.

— Карл често пътуваше със стария Юсуф — обясни тя. — Някога, преди водите да се отдръпнат, той бил рибар. Сега е само един възрастен човек, но Карл твърдеше, че Юсуф така добре познава дъното на морето, както някога повърхността му.

— Разпитвахте ли го къде е ходил Карл?

— Разбира се, но като всички стари хора упътванията му са мъгляви. Говореше за някакви острови, за вятъра и как се усещала земята. Нищо конкретно не можа да ни каже.

— И не сте отишли сами да проверите? — попита Хуан, но смяташе, че вече знае отговора.

— Ако откритото от Карл е причина за убийството му… — отговори Камзин, оставяйки изречението недовършено.

— Разбирам — каза Кабрило и кимна на събеседниците си. Камзин имаше работа, живот, който не искаше да излага на опасност. Вероятно живееше в страх, че макар и нищо да не знае, може да е в опасност. Минините мотиви хрупаха шоколад в кухнята. — А Юсуф? Дали ще е склонен да ме заведе на мястото?

Камзин известно време обмисля отговора си.

— Може би. Когато аз и Мина го разпитвахме, не ни предложи да ни заведе, но в интерес на истината ние и не изказахме подобно желание.

— Ясно — успокои го Хуан, защото знаеше, че и двамата изпитват неудобство, задето не са се опитали да открият какво е убило Карл Петровски.

Узбеките бяха независими от Русия едва от двайсет години. Двамата пред него бяха достатъчно възрастни, за да помнят какъв е бил животът при сталинисткия режим. Хората не задавали въпроси, не смеели да установят зрителен контакт с непознати и гледали с нищо да не правят впечатление. Това бил единственият начин човек да оцелее. Колкото Мина и Камзин да ги болеше заради смъртта на Карл, те не можеха, не желаеха да направят нищо, освен да приемат официалното решение на Москва и да продължат нататък.

— Някой от вас знае ли какво значи „призрачна лодка“? — попита Кабрило, нарушавайки неловкото мълчание.

Двамата му събеседници се спогледаха смаяни.

— В езерото има много лодки — отговори Камзин, — но никоя не се казва „Призрачна“.

— Карл никога не ми е споменавал — допълни го Мина. — Заради това ли е умрял?

— Не знам, а и за двама ви ще бъде най-добре да забравите, че съм питал.

Те кимнаха разбиращо.

— Мога да ви заведа при Юсуф — предложи Камзин. — За съжаление обаче той говори само узбекски. Аз с удоволствие ще ви превеждам.

— Много сте любезен — каза Хуан, докато ставаше. Извади още две блокчета „Хърши“ от раницата и ги подаде на Мина. — За по-късно.

Където и да го отведеше неговото разследване, това щеше да е място, което тя не можеше да посети. Карл беше мъртъв. И да знае защо, това няма да го върне. Идеологиите са за другите, сякаш му казваше нейният поглед. Аз трябва да бъда прагматична.

Щом се озоваха навън, Аркин сграбчи Кабрило за ръката.

— Ще има ли справедливост?

Хуан погледна назад към къщата — вече празна черупка, макар живеещите в нея още да не се бяха изнесли.

— За Мина? — отговори той на въпроса с въпрос.

— За нас?

— Не.

— Тогава защо си тук?

Хуан се замисли за малко, което го изненада.

— Защото един приятел умря в ръцете ми и реших, че поне на него мога да осигуря справедливост. Това достатъчно ли е?

— За нас тук? Мисля, че да.

Двамата повече мълчаха, докато търсеха Юсуф. Единствените разменени думи бяха упътванията, докато Кабрило караше из пустия град. Сградите бяха само фасади на безжизнени черупки.

Юсуф живееше долу при пристанището в ръждивата обвивка на някогашен риболовен кораб. Според Аркин той не бил негов, но въпреки това Юсуф се нанесъл. Подобно на останалите в пресъхналото пристанище, и този кораб лежеше върху пясъка, който на места се издигаше чак до планширите. Хуан огледа старите плавателни съдове наоколо и веднага разбра, че старият рибар е избрал своя, защото стоеше малко по-изправен от тях. Някои дори бяха полегнали на бордовете си.

Кабрило спря в прахоляка около корабчето. Двамата слязоха от джипа.

Камзин изкрещя поздрав към стария кораб и Кабрило забеляза през илюминатора движение в каютата под рулевата рубка. Матусал беше юноша в сравнение с човека, който излезе на широката задна палуба. Беше с роба и кърпа на главата, подпираше се на чепата тояга. Под кърпата се показваха кичури чисто бяла коса, а долната половина на лицето му бе закрита от бяла брада, по-подходяща за някой приказен вълшебник. Бузите и очите на стареца бяха хлътнали. Едното му око беше тъмнокафяво, почти черно, а другото бе покрито с млечното було на катарактата. Върху подобното му на ястреб рамо беше преметнат древен АК-47.

Едва когато Юсуф стигна до релинга и погледна, преодолявайки разстоянието от метър и двайсет, което ги разделяше, той позна Аркин Камзин. По лицето му се разля беззъба усмивка и двамата мъже заприказваха на узбекски. Кабрило беше наясно как стават нещата в тази част на света, затова чакаше търпеливо, докато узбеките спазваха обичая на дългите ориенталски поздрави, въпросите за семействата, ако имаха такива, обсъждане на времето, най-новите градски клюки и т.н.

Минаха десет пропилени минути, преди Кабрило да усети промяна в тона. Сега сигурно обсъждаха него и причината да е тук. От време на време Юсуф стрелваше поглед към него, а по изсушеното му лице нищо не можеше да се прочете.

Най-накрая Аркин се обърна към Кабрило:

— Юсуф е готов да помогне, но той самият не е твърде сигурен какво толкова е заинтересувало Карл.

— Спомена ли му за „призрачната лодка“?

— Да.

— Моля, попитай го отново.

Той се обърна отново към възрастния човек и пак започна да го разпитва. Юсуф не спираше да поклаща глава и да протяга празните си ръце. Човекът нищо не знаеше и Хуан осъзна, че това пътуване се оказва пълна загуба на време. Запита се дали някак си значението не се е изгубило в превода. Той беше добър с техниките за разпит и успяваше да измъкне информация и от най-слабата памет, но това не можеше да стане, без да знае узбекски. В този момент го озари прозрението и той се озова отново на борда на „Орегон“ и Юрий Бородин пак произнасяше последните си думи.

Направи го на английски.

— Призрачна лодка — каза Хуан на същия език.

Юсуф го погледна безизразно. Повтори думите, но този път използва руската дума за лодка.

Изведнъж беззъбата усмивка се върна отново и единственото око заблестя пиратски.

— Да, да, призрачна лодка! — Той се обърна към Камзин и започна дълъг монолог на узбекски. Този път кльощавите му ръце махаха насам-натам, сякаш го беше нападнал кошер оси, а върхът на тоягата му се извисяваше заплашително над главите на двамата му посетители.

Аркин най-после успя да преведе вербалната атака.

— Призрачната лодка е в Аралско море, корпус като останалите, но Карл му казал, че в нея има нещо специално, нещо магическо, както се изразил. Няколко дни след като огледали останките, Карл направи постъпките да замине за Москва.

— Може ли Юсуф да ми я покаже? — попита Кабрило.

— Да. Каза, че ако тръгнете на разсъмване, следобед ще бъдете там.

Хуан не беше много навит да се върти из пустинята, но осъзна, че няма друг избор. Той реши да направи контра предложение. Чрез Камзин попита дали не могат да тръгнат сега, някъде по пътя да лагеруват. Възрастният човек не прояви ентусиазъм, но само докато Хуан извади пачка банкноти от джоба. Едното око на Юсуф отново заблестя и той закима толкова често, че Председателя се уплаши да не му се откъсне главата от мършавия врат.

Двайсет минути по-късно, след като с помощта на Аркин купиха провизии, включващи и половинка от онова, което тук минаваше за първокласна водка и което му струваше на Хуан равностойността на осем цента, двамата мъже потеглиха из пустошта, която някога е била дъното на езеро, а зад тях вместо килватер се вдигаше облак прах.