Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (28)

27.

Кабрило даваше вахта в командния център, когато Марк Мърфи му се обади с предложението да се срещнат в заседателната зала на „Орегон“. Хуан погледна към главния екран на стената, за да провери колко е часът. Неговите шантави генийчета бяха надхвърлили определения от него срок само с три часа.

Вече бяха пристанали в новото пристанище на Тайпе, сгушени като грозното пате между два красиви бели лебеда под формата на круизни кораби, които стоварваха пътниците си за еднодневна обиколка на забележителностите в тайванската столица. Камионът на фирмата, която ги снабдяваше с провизии, вече беше на кея. И само час след пристигането им кафезите с бързоразвалящи се и трайни храни вече бяха качени на борда.

Хуан кимна на щурмана, че сега той поема вахтата, и тръгна към съвещателната зала. Мърф и Стоуни имаха вид на хора, които не са спали, откакто Линк им беше върнал лаптопа. Очите на двамата бяха зачервени и подпухнали. Обаче по лицата им грееха доволни усмивки.

— Като съдя по физиономиите ви, носите ми добри новини, нали? — попита Хуан и седна на масата.

— О, да — отговори Марк. — Току-що прочистихме и последната сметка на Кенин. Имаше общо петдесет милиона в различни банки по света: Кайманите, Дубай, Люксембург. И много други.

— Прекрасно — кимна Хуан. — Някаква информация за втори невидим кораб? Построили ли са втори?

— Да — потвърди Ерик Стоун. — Китай е платил двайсет милиона за него и освен това плаща луксозното убежище на Кенин в Шанхай.

Обикновено Кабрило се радваше, когато излезе прав за нещо. Не и днес. Новината го накара да потръпне, защото това означаваше, че вероятно Китай е достатъчно окуражен, за да използва оръжието срещу американска цел.

— Построени са през 1989 година — добави Стоун. — Първоначално руснаците са имали намерение да подготвят по един за всяка наша бойна група. Обаче след построяването на два кораба се отказали от проекта. Консервирали ги в корабостроителницата и забравили за тях. Кенин ги намерил преди две години, подновил ги и монтирал някои подобрения, открити на миночистача на Тесла. Знаел е, че китайците са най-вероятните му клиенти и започнал да ги ухажва, което продължило с месеци. Когато в пресата се появило съобщение за газовото находище, те се съгласили да сключат сделката.

Според Кабрило времето логично съвпадаше. Китайците са знаели, че ако не се откажат от плановете си, американците ще се намесят. Нуждаели са се от нещо, с което да неутрализират американските самолетоносачи и най-важното — да не предизвикат Трета световна война. По негово мнение Кенин е можел да поиска повече пари. От друга страна, руснакът вече е имал толкова пари, че да не може да ги похарчи до края на дните си. Защо да си прави труда да иска нещо, което не му е нужно?

— Техническите данни в компютъра ли са?

— Съжалявам, Председателю — поклати глава Ерик засрамен. — Хакнахме всички файлове в компютъра. Имаше един с описание на възможностите, които е използвал като стръв за китайците, но няма и дума как работи оръжието и какво са демонтирали от кораба на Тесла.

— Ще продължим да се ровим — добави Марк, — но изгледите не са добри. Кенин не си е падал много по техническите подробности. Не му е пукало как работи, стига да работи.

— Добре — кимна Хуан. — Благодаря ви. Добра работа. А сега вървете да поспите.

Той качи карта на Китайско море на големия екран в другия край на заседателната зала и се опита да се постави на мястото на мъжа, който командваше невидимия кораб. Трябваше да заеме позиция пред бойната група на самолетоносача и да я остави да се приближи, при положение че при движение килватерът му се вижда и някой наблюдателен пилот, който дава бойно дежурство, може да го забележи. Всичко щеше да зависи от способността му да последва бойната група — проста задача заради разположението на китайските шпионски сателити.

Хуан можеше да получи курса на бойната група от Овърхолт, така че да има същата информация като своя противник. В такъв случай истинският въпрос беше: колко далеч от спорните острови искам да поваля плячката си? Колкото по-далеч, толкова по-добре. Обаче това намаляваше шансовете корабите да останат на същия курс. Макар да плаваха на запад, те правеха зигзаги на неравни интервали.

Той разигра десетина сценария и откри десетина места, където би могъл да чака в засада. Упражнението беше безплодно, но и информативно. Безплодно, защото след два часа вглеждане в картата Хуан не намери решение, и информативно, защото показваше колко отчайващо важно е случващото се за китайците. Ако самолетоносачът стигне до района, всяка надежда за силово завземане на островите се изпаряваше.

Китайците прилагаха на японската флота тактиката на изтощаване с надеждата, че японците ще напуснат района и с това и претенциите си за островите. Но както светът бе видял през последните две десетилетия, самолетоносачите в Персийския залив се сменяха и никой не можеше да изтощи американския флот.

 

 

Капитан Кенджи Уатанабе намести Н-6 в мерника си и леко натисна спусъка на джойстика. Нищо не се случи. Той знаеше, че нищо няма да се случи, защото не беше заредил оръжията си. Наклони се и зави под двумоторната въздушна цистерна, докато тя зареждаше със самолетен бензин един изтребител J-10.

J-10 беше модерен летателен апарат, който приличаше на кръстоска между неговия собствен „Файтинг Фалкон“ и шведския „Грипен“, въздушната цистерна беше стар съветски модел от 50-те години. Подобно на по-голямата част от въздушния флот на Китай, това беше набързо построена по лиценз машина и не би изкарала и пет минути истински бой. J-10 не можеше да се сравнява с F-16. Имаше ограничен обсег на действие и постоянно трябваше да бъде зареждан във въздуха, докато самолетите кръстосваха небето над островите Сенкаку. Освен това F-16 беше много по-маневрен.

Предимството на Уатанабе в сравнение с неговия китайски противник беше най-вече в това, че имаше десет пъти повече летателни часове от него.

Беше достатъчно опитен да знае, че трябва да остави достатъчно място на двата самолета да изпълнят сложната маневра. Китайците съвсем наскоро бяха овладели зареждането във въздуха, така че пилотите им едва ли имаха нужния опит. Нямаше смисъл да предизвика произшествие с въздушната струя на самолета. Уатанабе направи завой, така че се озова зад двойката самолети. Когато J-10 „Силният дракон“ се откачи от цистерната, той щеше да се озове точно зад опашката му. Последният китайски изтребител, на когото бе направил този номер, не можа да се отърве от него, докато не му омръзна и не пое обратно към базата. Пилотът ветеран беше уверен, че и този китайски кандидат-ас няма да се справи по-добре. Цистерната е прострени назад криле Н-6 внезапно се гмурна, защото попадна на турбуленция. Пилотът на J-10 трябваше да изостане и да прекъсне връзката с цистерната, но вместо това се опита да последва по-големия самолет, обаче прекали с газта. За ужас на Уатанабе двата самолета се сближиха и отскочиха един от друг, обгърнати в огромно огнено кълбо, което разцъфтя като второ слънце. Той гмурна надолу своя самолет и се наклони в остър завой, за да избегне опустошението на взривната вълна. Въпреки това чуваше как отломките удрят по фюзелажа на неговия F-16. Не можеше да откъсне поглед от ужасяващата гледка. Най-накрая от долния край на огненото кълбо като изхвърлени обвивки се показаха отломките на двата самолета. Нямаше парче, по-голямо от плавей, и всички бяха почернели.

Тук нямаше да има парашути.

Уатанабе докладва по радиото за случилото се, молейки се и надявайки се, че не е станал свидетел на събитие, което може да въвлече любимата му Япония във война.

Въпреки уверенията в невинност, въпреки предложението да инспектират самолета на Уатанабе, за да се уверят, че той не е свалил двата самолета, китайците не искаха да се укротят. Продължаваха да настояват, че това е било предумишлена атака, и поискаха Япония да изтегли самолетите и корабите си от островите Дяою и веднъж завинаги да признае китайския суверенитет върху тях.

Китай започна да подготвя изпращането на по-голямата част от военния си флот в района, включително десантни кораби с повече от хиляда командоси на борда, за да завземат островите със сила.

Дипломатическите канали прегряха от опитите да се успокои положението, но никоя от страните не беше готова да отстъпи. Япония от своя страна също увеличи военния си контингент на място, докарвайки допълнително кораб на въздушна възглавница и десантчици. Американският президент нямаше друг избор, освен да нареди самолетоносачът „Джон Стенис“ и съпровождащите го кораби да се отправят за района. Също така подпали земята под краката на секретаря по отбраната, за да се погрижи повреденият самолетоносач „Джордж Вашингтон“ да се върне колкото може по-бързо в строя, независимо от мнението на адвокатите.

Ако американското присъствие не успееше да успокои двете страни през следващата седмица, третата Китайско-японска война беше на път да избухне.

 

 

„Орегон“ патрулираше по морския път, който водеше към островите, като неспокойна мечка в клетка. Носеше се напред-назад с включен на максимум радар, а екипажът беше в пълна готовност благодарение на кофеина и адреналина. Времето беше благоприятно и това им позволи да изстрелят безпилотници, за да разширят района на търсене. Хуан дори успя да убеди Лангстън Овърхолт да им бъде разрешен достъп до сателитните данни, макар че не разполагаха с експертните познания, които биха им позволили да анализират както трябва снимките с висока резолюция. За тази цел и те трябваше да разчитат на Националната служба за разузнаване — организация, по-потайна и от Агенцията за национална сигурност.

Кабрило седеше в командния център по джинси и тениска с дълги ръкави. Яздеше кротките вълни с лекотата на каубой, подкарал стадо през Мисури. Тялото му беше напълно приспособено към околната среда и извършваше нужните промени в позата подсъзнателно. Вграденият в подлакътника държател за чаши не оставаше празен. След третата чаша обаче Морис тайно започна да му сипва безкофеиново кафе. Вахтените се сменяха нормално, само Председателя оставаше неизменно на мястото си, сякаш се беше слял с интериора, потънал в мрачни мисли, макар че очите му неспокойно се стрелкаха от екран на екран. Проверяваше усилвателя на радара през рамото на вахтения и картините от безпилотниците над рамото на оператора. Екипажът не се дразнеше от непрекъснатото внимание на Кабрило, защото така се чувстваше по-сигурен. Щом той беше тук, нищо не можеше да се обърка.

Успяваше да поспи само когато корабът беше в далечния край на квадранта, където патрулираха и имаше най-малка вероятност да попаднат на невидимия кораб. Не си правеше труда да ляга в леглото си, а подремваше на дивана в кабинета, придърпвайки върху себе си вълнено одеялце, спасено от пожара на „Нормандия“ през 1942 г. в нюйоркското пристанище. След няколко часа сън ставаше и използваше ритуала на бръсненето, за да убеди изтощеното си тяло, че е получило достатъчно почивка. След това отново се озоваваше в командния център, където неспокойно обикаляше точно както правеше неговият кораб.

Кабрило се беше върнал от кратка дрямка, когато нещо на екрана на радара привлече погледа му. Кораб. Което не беше изненадващо. Макар облаците на войната да се сгъстяваха, оттук минаваха оживени плавателни пътища и това щеше да остане непроменено, докато не започне стрелбата. Хали Касим беше на вахта като офицер по комуникациите и оператор на радара.

— Хали, обектът на север от нас. На какво разстояние е?

— Плюс-минус петдесет мили.

— Откога е в нашия обхват?

Касим набра някаква команда на клавиатурата си.

— Горе-долу от двайсет минути.

Кабрило направи някои изчисления наум, използвайки обхвата на радара и скоростта и курса на „Орегон“.

— Движи се с по-малко от три възела. Не ти ли се струва странно?

Хали се съгласи. Той потрака още малко на клавиатурата и обяви:

— Има нещо още по-странно. Когато за последен път сме минали по квадранта, точно на същото място е имало обект.

По случайност Джордж Адамс се оказа на вахта и управляваше безпилотниците, които използваха за въздушно наблюдение.

— Не си правете труда да ме питате, но ще ми отнеме малко време. Вече имам безпилотник във въздуха, но е на петдесет мили в обратната посока.

Хуан се разбърза. Сега не беше време за чакане. Тук ставаше нещо и той трябваше да знае какво.

— Виж сега, Гомес. Остави го да падне и вдигни другия.

— Сигурен ли си?

— Ще го платя от моя дял.

Адамс изпълни заповедта. Заби безпилотника като камикадзе във водата и вдигна другия безпилотник от палубата във въздуха. Въпреки това минаха почти трийсет минути, докато големият метър и двайсет самолет стигне до обекта. Хуан не беше променил модела на търсене на „Орегон“, само намали скоростта, за да не изгубят от радара обекта. На двайсет мили от чуждия кораб Гомес спусна безпилотника от удобната височина на полета сто и петдесет метра на шест, плъзгайки го над вълните.

В такъв момент неговият опит и инстинкти на пилот си казваха думата. Трябваше да остане под радара на обекта, изгубен в акустичното бъбрене на неспирния поход на вълните. Нямаше по-добър пилот от Адамс, затова никой на тайнствения кораб не разбра, че е наблюдаван. Камерата на безпилотника показваше океана сякаш на сантиметри от колесника му, а напред залязващото слънце се виждаше като бледожълто сияние на хоризонта.

— Ето го! — извика Хуан, който първи забеляза ъгловатия силует, дрейфуващ на линията, която разделяше водата от небето.

Адамс, който с отличното си зрение вече го беше видял, леко промени курса на безпилотника, за да го пресрещне.

Само след няколко минути оглеждане радостта се превърна в разочарование. Това не беше невидимият кораб. Този имаше дължина почти триста метра и форма на кутия. Едва в долната част на разширяващите се по средата бордове близо до товарната линия личаха някакви опити за добиване на обтекаемост. Близо до носа се издигаше мостик с формата на кутийка за лекарства, който донякъде нарушаваше монотонността на плоската горна палуба. Двата димохода с формата на притъпени перки се издигаха почти залепени един за друг над надстройката близо до кърмата. Близо до мидела на кораба имаше голяма врата от гаражен тип и друга близо до плоската кърмова греда. Целият съд беше боядисан в матово зелено.

Хуан веднага разпозна класа на кораба. Това беше автоферибот, нещо подобно на многоетажен паркинг, който можеше да превози едномесечната продукция на някой автомобилен завод и да го закара във всяка точка на света. По тези места те се срещаха често, защото Китай и Япония бяха големи износители на коли. Защо плаваше толкова бавно, беше необичайно, но не и днес.

Кадрите изведнъж прекъснаха. Гомес изруга. Хуан знаеше какво се беше случило: безпилотникът летеше толкова ниско, че някоя по-висока вълна го беше запратила във водата. Това бяха опасностите при полет ниско над повърхността.

— Ето, приятели мои — каза Адамс, — използваме безпилотници, за да не трябва аз да си рискувам главата при разузнаване с хеликоптера.

— В това няма нищо рутинно — прекъсна го Хуан и скочи от креслото си. — Я върни последните няколко секунди от записа.

Главният пилот му пусна последните двайсет секунди. Не забеляза нищо необикновено, но зад него Кабрило махна с ръка да му пусне записа за трети път. После за четвърти. Накрая, при петото гледане, секунди преди вълната да свали безпилотника, Хуан извика:

— Спри! — Той започна да оглежда кадъра. След това нареди: — Бавно напред. — Кадърът стана неравен, докато лентата вървеше. — Спри! Какво виждаш?

Адам видя големия автовоз от ъгъл деветдесет градуса бавно да изпълва лещата на камерата. Зад кърмата почти нямаше килватер, а около носа не се виждаше пенеща се вода от вълнореза. Това означаваше, че се движи бавно, което те вече знаеха. Адамс отново не можа да разбере какво е предизвикало такъв интерес у Председателя. Изглежда и останалите вахтени не бяха видели нищо, защото никой не се обади.

Сякаш усетил общото объркване, Хуан побърза да каже:

— Погледнете на метър и половина от товарната му линия. Друг, освен мен вижда ли бледата бяла линия? — Вахтените нададоха положителни възгласи.

— Някакви идеи какво е това?

На този въпрос никой не можа да отговори. Най-накрая Гомес се сети и разбра онова, което Председателя беше схванал веднага. Затова скочи от мястото си и хукна.

— Докато се приготвиш, ще съм загрял турбината на хеликоптера.

— Хора, това не е автовоз, а плаващ сух док. Бялата линия е от солта, залепила се за корпуса, когато последния път е бил натоварен. — Той натисна бутона на корабния интерком.

— Говори Кабрило. Всички по бойните си постове. Открихме морската база, от която китайският невидим кораб ще действа. Линк, Еди и Мак Ди с пълно бойно оборудване да се явяват на хеликоптерната площадка. Черни бойни униформи. — Той издаде още няколко заповеди, след което излезе от командния център. Макс вече беше на път, за да заеме мястото му като капитан на кораба.

Хуан се втурна на бегом към каютата си, като викаше на членовете на екипажа да му правят път. Всички следи от силното му изтощение бяха изчезнали. Смени си протезата с тази, която наричаше „бойния ми крак“. Той беше същинско съкровище от тайници. Имаше вграден пистолет калибър .44 с един патрон, който изстрелваше от петата, и място, където да скрие пистолет „Кел-Тек“ калибър .380, малко количество експлозиви и швейцарски армейски нож. След това облече черната бойна униформа, изработена от огнеупорна материя, и обу черни бойни обувки. Личното си оръжие съхраняваше в сейф, който преди години беше стоял в гара по отдавна неработещата Югозападна железопътна линия. Завъртя циферблатите, за да го отвори. Не обърна внимание на пачките с различни валути и златни рандове, които държеше за непредвидени случаи. Обикновено държаха и диаманти, но напоследък цената им се беше вдигнала, затова ги обърнаха в пари.

Долната част на сейфа приличаше на оръжеен магазин. Облече си бойна жилетка и пъхна в кобура нов FN-57. Закачи на халките шумова граната и една със сълзотворен газ. Основното му оръжие за тази операция щеше да бъде „Крис Армс Супер V“. Това беше най-компактният автомат, който някога е правен, и приличаше на нещо, излязло от научнофантастичен роман с късата си и дебела предна ръкохватка и скелетоподобен приклад. Революционната конструкция му позволяваше да използва големия калибър .45 АСР — патрон, разработен от известния Джон Браунинг. С този автомат стрелецът няма проблем да контролира трудния за стрелба калибър благодарение на използването на асиметричен откат. Обикновено суперпетицата се захранваше със стандартен пълнител от „Глок“ за тринайсет патрона, но Хуан го беше оборудвал с удължител и сега побираше трийсет. В съответните джобове напъха запасни пълнители.

Ако мисията беше по-продължителна, щеше да вземе оръжия от същия калибър, в случай че му дотрябват още патрони за автомата. Но тази се очертаваше да бъде кратка и мръсна ликвидация, а не продължителна престрелка. Бойната жилетка вече беше оборудвана с нож за хвърляне, гарота, аптечка и преносима радиостанция, така че му оставаше само да вземе черната балаклава и беше готов за тръгване.

Отвори рязко вратата на каютата си и едва не събори Морис на палубата. Трябваше да подхване възрастния англичанин, за да не изтърве сребърния поднос.

— Промъкваш се тихо като котка — смъмри го Хуан.

— Съжалявам, капитане, точно се готвех да почукам. Нося ти нещо питателно.

Хуан точно се готвеше да му каже, че не иска, но изведнъж усети колко е изгладнял.

— Нямам много време.

— Вземи го и върви — отговори Морис и вдигна сребърния купол. Под него лежеше вдигащо пара бурито^[1] — храна, която удобно можеш да ядеш, докато ходиш. — Кълцано говеждо и свинско и много малко чили.

Хуан пъхна бутилката с енергийна напитка в джоба си. После закрачи бързо, подхвърляйки през рамо, преди да отхапе огромно парче:

— Ти си добър човек, независимо какво казват по твой адрес.

— Всъщност казват, че съм велик — подвикна подире му Морис.

„Орегон“ вече беше убил достатъчно скоростта, за да може да излетят с хеликоптера. Гомес седеше на пилотското място, когато Хуан излезе на кърмовия дек и закрачи към последния люк, от който излизаше подемникът — подвижната хеликоптерна площадка на кораба. Турбината вече виеше, затова Хуан не чу как Мак Ди изтича след него, за да го потупа по рамото. През плексигласа на кокпита видя, че Еди и Линк вече си бяха сложили коланите. Лоулес му се усмихна широко, разкривайки всички зъби. Около врата му висеше едно внушаващо респект „Узи“ — оръжие с много малко промени след появата му през 1950 година.

Хуан му кимна в отговор.

Мак Ди седна на последната седалка, а Кабрило се настани на мястото до Гомес. Хеликоптерът се заклати като лошо нивелирана пералня, щом винтовете започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо. Когато двете врати бяха затворени, шумът донякъде затихна. Хуан си сложи слушалките, а Адамс махна на човек от палубната команда да отстрани клиновете под гумите, които пречеха на машината да се хлъзне във водата при по-силно вълнение. Накрая техният „Хюджис“, модел MD 520 N, се издигна в небето.

При излитането се издигнаха на най-голямата височина за цялото пътуване, защото през целия път Гомес летеше ниско над водата. Обаче сега разчиташе на периферното си зрение, за да не позволи някоя напречна вълна да ги свали, както се беше случило с безпилотника. Летяха толкова ниско, че винтовете вдигаха пръски, които чистачките едва успяваха да изтрият.

— Макс, как стоят нещата? — попита Кабрило по радиото.

— Добре. В момента няма много движение. В радиус от двайсет мили от вашата мишена няма нищо, освен може би някоя риболовна гемия от подветрената й страна.

— Чудесно.

Те се носеха бързо към слънцето, което продължаваше да блести на хоризонта. Истинската тъмнина в тази част на света щеше да настъпи едва след половин час. Нямаше нужда да обсъждат някакъв план. Тези мъже се бяха сражавали и кървили толкова пъти заедно, че бяха развили почти телепатична връзка помежду си. Макар Мак Ди да беше най-новото попълнение, вече беше спечелил доверието на екипа.

Гомес беше направил полукръг на юг, така че щяха да се приближат към кораба изотзад — обичайната корабна сляпа точка. С изненадваща бързина точката на хоризонта разцъфтя в грозната пресечена кърма на автоферибота на сух док, ако теорията на Кабрило беше вярна. Ако беше сбъркал, щяха да извършат неумишлено пиратско нападение в открито море.

Хеликоптерът остана ниско долу до последната възможна секунда. Кърмата на кораба изцяло запълни предното стъкло на кокпита. Хуан изучаваше задната част на автоферибота. Изглеждаше доста истинска. А отблизо бялата ивица, която беше помислил за сол, не беше толкова убедителна. Изпита пристъп на съмнение.

Още не беше късно да прекратят мисията.

Дръпна надолу балаклавата.

Остави се на интуицията си и не каза нищо, когато Адамс вдигна бавно хеликоптера над кърмата, зависвайки само на сантиметри над релинга. Даде газ и хеликоптерът се понесе по протежение на кораба и с рязък завой увисна на трийсет сантиметра от задната част на покрития с антени мостик. Мъжете отвориха вратите и скочиха на палубата. Щом стъпиха на нея, Гомес обърна и отново се скри зад кърмата на кораба, където щеше да чака, докато го повикат да ги прибере.

Хуан поведе екипа през релинга, който пазеше пътеката към късите крила на мостика. Успя да надникне в мостика. Вътре имаше щурман пред традиционния корабен щурвал. Един офицер, следван от друг моряк, точно се готвеха да излязат, за да видят какъв е този хеликоптерен шум. Всички бяха китайци. Офицерът най-накрая забеляза въоръжените нападатели, които тичаха към мостика, и извика нещо на своя придружител. Кабрило откри огън, като пусна откоса нарочно над главите на мъжете. Стъклото на вратата към мостика се пръсна. Тежките куршуми рикошираха в тавана и се посипаха по далечната стена.

Мак Ди се хвърли през отвора, падна на рамо, претърколи се и стъпи на крака, като насочи оръжието си към офицера. Последва го Еди, който неутрализира щурмана. Влезе и Кабрило, а Линк остана отвън да им пази гърба.

Третият човек от екипажа беше побягнал. Всички крещяха — моряците от страх, а хората от Корпорацията, за да ги накарат да се проснат по очи.

Хуан се втурна след моряка, който избяга от мостика, спускайки се по откритата стълба в задната му част. Кабрило направи само няколко крачки, преди някой да открие огън по него. Един от куршумите попадна в протезата му и той изпита усещането, че го е ритнал кон. Бързо се изтегли нагоре, за да излезе от зрителното поле на стрелеца, и запрати по посока на стрелбата една шумова граната. Обърна се и запуши уши, но въпреки това въздействието й беше направо парализиращо.

Този път се хвана за лъскавите релинги, които ограждаха стъпалата, и се плъзна като подводничар по тях, за да слезе на палубата. Стрелецът беше бърз. Точно изчезваше през една врата, притиснал ушите си с ръце. Хуан пусна няколко куршума подире му, но не смяташе, че е успял да го улучи. Това му подсказа, че морякът е разпознал шумовата граната и знае как да се предпази от въздействието на силния шум и ярката светлина. В радиорубката, която беше едновременно и помещение за морските карти, имаше още един моряк. Седеше пред древен радиопредавател и приемник, притиснал с ръце главата си, защото гранатата продължаваше да кънти в неговия череп. Хуан го удари с приклада на „Супер V“ зад ухото и мъките му свършиха. Мъжът безмълвно се свлече на пода. Мак Ди щеше да почисти след него, така че не си направи труда да му сложи белезници.

Стрелецът беше избягал някъде и Кабрило трябваше да разбере къде. Обаче засега нищо не подсказваше, че е бил прав в предположенията си. Въоръжените моряци бяха рядкост, но не и нещо нечувано. Може би човекът беше гледал много екшън филми и затова успя да разпознае гранатата.

Вратата го изведе в коридор с няколко врати. Това сигурно бяха каютите на офицерите. Една от вратите се отвори рязко и обитателят, вероятно вдигнат по тревога от шумотевицата, изскочи по боксерки, но с оръжие в ръката. Хуан не му даде възможност да го използва. Заби по един куршум в раменете на китайския офицер. Това беше достатъчно да го извади от строя за битката, но не и да го убие. Не искаше да използва смъртоносна сила, докато не получи доказателства, че предположението му е вярно.

Стигна до друга стълба и използва последната си шумова граната, продължавайки да тича надолу, докато шумът още ечеше из кораба. По пода видя капчици кръв. Значи все пак беше улучил стрелеца и сега следата, оставена от него, щеше да го отведе до целта.

В края на стълбата имаше друг сив метален коридор, по тавана му се точеха кабели и тръби. Кръвта изглеждаше черна на недостатъчното осветление, но стигаше, за да следва следата. Тя продължаваше през вратата вдясно от него. Кабрило се спря, главата му се замая.

Беше сбъркал. Ужасна грешка.

Редици лимузини бяха подредени една над друга спретнато като в многоетажен паркинг на някое летище. Простираха се, докъдето виждаха очите му. Бяха представени всички цветове на дъгата и макар да бяха прашни, блестяха като диаманти в иначе влажния трюм на напълно законния автоферибот. Бяха превзели на абордаж невинен кораб, а Хуан бе прострелял двама невинни моряци.

Поражението и вината бяха съкрушителни.

Точно посягаше към микрофона, за да каже на останалите, че са сбъркали, когато разпозна емблемите върху капаците на колите. За миг сякаш се озова отново в Узбекистан с възрастния Юсуф и гледаха в колата, в която брат му беше умрял при потъването на ферибота. Подобно на онези ръждясали останки, тези автомобили също имаха емблема с формата на викингски кораб, която след връщането си от Аралско море Хуан беше проверил. Това бяха руски автомобили. „Лада“. Гумите им бяха спаднали. Значението на това откритие беше огромно и неговото уважение към руските военни плановици порасна още малко.

Кабрило отново се втурна по следите на ранения моряк.

За да може в случай на война със Съединените щати да използват съветския невидим кораб, той трябваше да стои през цялото време близо до бойната група на самолетоносача. Самолетоносачите бяха разположени по цял свят и за да могат да ги следват, без да будят подозрение, руснаците бяха маскирали помощните си кораби като автофериботи, като бяха изпипали камуфлажа дотам, че да ги натоварят с известната руска кола — вездесъщата „Лада“. Взели бяха мерки срещу евентуална поява на митнически инспектори на борда. Колите бяха прашни, а гумите им спаднали, защото бяха тук от рухването на Съветския съюз. Нито Кенин, нито китайците си бяха направили труда да ги разтоварят.

Кървавата следа го доведе до една виеща се автомобилна рампа. Той забави крачка, за да надникне в следващата автомобилна палуба. Още лади със спаднали гуми. Дългите години бяха оставили по някои от тях ръждиви петна. Пистолетен куршум отскочи от тръбата, която минаваше близо до главата му, и парченце отчупен метал го парна по слепоочието. По брадичката му се стече вадичка кръв. Той изстреля останалите в пълнителя патрони, пръскайки стъкла и запращайки късчета ламарина на всички страни, а стрелецът трябваше да се хвърли зад една от ладите. Огневата мощ на Хуан беше достатъчна да го извади от равновесие и да го накара да побегне.

Кабрило не искаше да убива човека. Искаше онзи просто да продължи да бяга и да му покаже как се влиза в тайните места на кораба, онези, които както на „Орегон“ митническите инспектори никога не виждаха.

Смени пълнителя на автомата в движение, слушайки по радиовръзката, как Мак Ди и Еди координират събирането на останалата част от екипажа на едно място.

Стрелецът се спусна още една палуба, преди да поеме право назад към кърмата. Хуан остана по дирите му като хрътка, като го пусна да отмине достатъчно напред, за да не се чувства задължен да спира и да стреля по него, за да го забави. Най-накрая го видя да се спира пред врата, която му се стори като последната водонепроницаема преграда преди кърмата. Сега би трябвало да са точно над винта и Хуан би трябвало да усеща вибрациите от въртенето през подметките на военните си обувки. Той стрелна бърз поглед към носа.

Притежаваше отлично чувство за пространственост и веднага разбра, че далечната светлинка от предната част на трюма беше значително по-близо, отколкото би трябвало, като се имат предвид тристате метра дължина на кораба. Помещението беше вградено във фалшива стена. „Орегон“ имаше същата конструкция. Кабрило се втурна напред, намалявайки разстоянието, лавирайки между колите, след като откъсна огледалото на една от по-ръждясалите. Шумът предупреди стрелеца. Той бърникаше нещо по задната стена на килера. Завъртя се на пети и вдигна пистолета.

Кабрило вече беше вдигнал и опрял приклада на „Супер V“ на рамото си и го преряза с едно натискане на спусъка, запращайки по него половин дузина .45-калиброви куршуми.

— Еди, чуваш ли ме? — попита Хуан. Безопасността по време на операция изискваше да не отделя очи от тялото, но той беше сигурен, че китаецът е мъртъв.

— Слушам.

— Моряците обезвредени ли са?

— Тези от мостика и каютите на екипажа. Още не сме прочистили машинното отделение и товарните отседи.

— Зарежи това. Слез в кърмовата част на трета палуба. Мисля, че уцелих джакпота.

Хуан се промъкна до падналия мъж и се увери, че е мъртъв. Пусна автомата да увисне на ремъка с цевта надолу и издърпа трупа настрана, за да не пречи. Не можа да открие механизма, който да отвори вратата към тайната част от кораба, затова си послужи с плочка пластичен експлозив.

— Идваме — обяви Ерик по радиото, когато с Мак Ди наближиха мястото, където се намираше Кабрило.

— Някакви проблеми?

— Нищо, което да не може да се уреди с приклада на старото „Узи“ — пошегува се Мак Ди. — Иначе какво става? Вместо тях ще прочистим палубата?

— Гледай и се учи. — Кабрило ги изблъска назад от фалшивия килер и включи електронния детонатор. Взривът беше атака срещу сетивата — шумен и разтърсващ, и дълго еча между редиците автомобили. Беше избил дупка в задната стена на помещението. Кърмовата секция на кораба беше дълга петдесет метра и представляваше пещероподобно открито пространство, осеяно с метални пътеки и стълби. Долу водата се плискаше леко срещу чифт кейове, които се издигаха почти на шест метра височина. Между доковете се показваше рама, направена от греди, която щеше да поеме невидимия кораб, когато отново заеме мястото си и корабът майка напълни баластните цистерни, за да го уравновеси.

За разочарование на Хуан рамата беше празна. Невидимият кораб беше навън и преследваше „Стенис“.

В горната част на кея имаше малко помещение, където вероятно се намираше пултът за управление. Голямото стъкло на едната му стена гледаше към сухия док. Тримата мъже се затичаха по пътеката и след това надолу по стълбите. Вратата на помещението нямаше ключалка. Мак Ди кимна на Хуан, който я отвори. Щом малко се открехна, Лоулес хвърли вътре шумова граната, а Хуан тресна вратата, за да ограничи взрива.

Гранатата избухна и от взривната вълна голямото стъкло се огъна, но не се счупи. Кабрило отвори отново вратата. Двама китайци в работни комбинезони залитаха наоколо. Бяха замаяни и объркани от взрива. Хуан се зае с единия, а Мак Ди с втория. Веднага щом ги повалиха, Еди им сложи белезници.

Кабрило заоглежда контролния пулт и накрая седна на стола пред онова, което приличаше на пулт за управление. Всички надписи бяха на кирилица. Помещението беше боядисано в скучното зелено, по което в съветската армия толкова си падаха. Компютрите бяха по-късно допълнение. Марк Мърфи се беше срещнал с Председателя малко преди да излезе на палубата, и му беше дал стандартна на вид флашка.

— Едно от най-добрите ми творения — обясни той. — Вкарай го в слота за флашки и тя ще свърши останалото. Кръстил съм я „Прахосмукачката“, защото ще засмуче всичко, което има на твърдия диск.

Кабрило пъхна флашката в слота и миг по-късно „задрямалият“ компютър се събуди за живот. После нямаше много за гледане. Марк беше казал, че след като програмата изсмуче каквото има за прехвърляне, на иначе празния екран ще се появи мигащ курсор.

Щеше му се да може да използват баластните цистерни, за да потопят кораба, но вероятно имаше и механично обезопасяване, което да предотврати подобна „грешка“. По-добре да разположат взривове, за да го потопят. Докато чакаше програмата да си свърши работата с компютъра, раздели останалия С-4, който носеше, между Еди и Мак Ди, за да изпълнят възложената им задача.

— Линк, чуваш ли ме?

— Да.

— Събери нашите затворници и се погрижи да се качат на спасителна лодка.

— Слушам.

— Не я спускайте още, защото имам още двама тук долу.

— Намерихте ли невидимия кораб?

— Не, но това определено е неговата база. — В този момент на екрана започна да премигва курсорът, точно както Марк го беше програмирал. Хуан извади флашката и я изгледа. — Може би сме успели да надникнем в тайните му.

Десет минути по-късно екипажът беше изстрелян от борда в своята затворена спасителна лодка. Еди беше намерил още двама души в двигателния отсек. Единият искал да потъне с кораба си и глуповато се опитал да избие оръжието от ръцете на Сенг. Зарядите бяха поставени и Гомес Адамс беше отпуснал леко хеликоптера върху палубата. Макар летателният апарат да тежеше по-малко от тон, имаше толкова малка стъпка, че оказваше голям натиск навсякъде, където кацаше. Като го държи донякъде във въздуха, намаляваше опасността да строши някоя метална плоча и да пропадне палубата и с нея машината.

Мъжете се качиха на хеликоптера и Адамс, който сега носеше очила за нощно виждане, защото вече се беше стъмнило напълно, вдигна машината от мястото. Позволиха на Линк да си направи кефа, защото му се беше паднала най-досадната част от операцията. Той натисна бутона на детонатора.

Взривовете не бяха особено силни — все едно някой бе спукал балонче от дъвка, и човек можеше да си помисли, че нещо толкова малко няма да окаже въздействие на толкова голям кораб. Обаче Еди беше майстор в разрушаването, а Мак Ди се оказа жаден за познания ученик. Подпомагаше ги фактът, че Кабрило беше пуснал големите дизелови двигатели на кораба на максимални обороти. Инерцията напред вкарваше вода в кораба през стратегическите пробойни, които Сенг и Лоулес бяха пробили в корпуса. С нарастването на скоростта количеството нахлуваща вода също се увеличаваше. Това щеше да продължи, докато водата залее двигателите, но дори и след това набраната инерция щеше да вкарва още вода.

След час автофериботът щеше да се гмурне под повърхността.