Клайв Къслър, Греъм Браун
Часът нула (16)

Глава 15

Корабът на НАМПД „Джемини“^[1]

Индийският океан, 140 мили западно от остров Рождество

Корабът на НАМПД „Джемини“ беше петдесетметров бързоходен съд. В профил приличаше на солидна яхта, по-широка и по-тежка от обичайното, предназначена да превозва каква ли не апаратура, дистанционно управляеми устройства и екип от учени.

В момента „Джемини“ се движеше на запад, тъй като екипът тестваше нов вид сонарно устройство, предназначено да прониква през морското дъно.

Стиснал в ръката си уоки-токи, Пол Траут застана в най-предната част на носа, наведе се над парапета и впери поглед надолу. От едната страна на корпуса, малко по-назад от мястото, където носът на кораба се врязваше във водата, стърчеше трийсет и три сантиметров триъгълен фланец, който заедно с този на левия борд придаваше на носа на кораба странна форма, като глава на скат^[2] и затова екипажът го беше кръстил Морската лисица^[3].

Може би името беше удачно. Също като съименницата си, Морската лисица оглеждаше морското дъно дълбоко под кораба и търсеше предмети, скрити под трупан цяла вечност утаечен пласт.

Надяваха се с Морската лисица да направят голям скок в откриването и разработването на подводни ресурси. Но най-напред трябваше да започне да работи, което до момента се бе случвало само няколко пъти и то съвсем произволно.

Пол натисна бутона за говорене на радиото.

— Фланецът сгънат и застопорен. Лостовете за захващане обезопасени, индикаторите за подравняване подравнени. Визуално Морската лисица е на правилното място.

— Добре, Пол — чу се женски глас по радиото. — Все още получаваме странен сигнал от процесора.

Гласът принадлежеше на Гамей Траут, съпругата на Пол. Тя се намираше в информационния център на „Джемини“ и следеше потока от данни от камбаноподобния корпус на Морската лисица.

Пол предпочиташе да е отвън на палубата, отчасти защото информационният център беше тесен, а той беше висок над два метра, но също така и защото мисълта да се намира на мисия в морето, а да прекара по-голяма част от времето си в тъмна стая, заобиколен от компютри, му се струваше върхът на абсурда.

— Виждаш ли някакви делфини? — попита Гамей.

— Делфини ли?

— Докато провеждахме един тест, видяхме делфини, които плуваха до нас. Изглеждаха много заинтригувани от Морската лисица. Едва не я взривиха с песента си — звучаха почти като звуците, по които се ориентира тя.

Пол провери от двете страни на кораба.

— Няма делфини, няма и китове — лоцмани.

Последва продължителна пауза. Пол предположи, че Гамей изпълнява някакъв диагностичен протокол или нещо подобно. Отдели един миг, за да се протегне и да се възхити на синьото небе, на прохладния вятър и на топлото слънце.

Тишината продължи и той реши да рискува и да подкани Гамей да побърза.

— Всичко наред ли е?

Не последва отговор и Пол си представи как компютрите се сриват и всички в контролната зала сипят какви ли не проклятия. За миг беше още по-доволен, че не е там долу.

Една фигура се появи до капитанския мостик на „Джемини“ и заслиза по стълбите към главната палуба. Пол се обърна.

Когато Гамей се приближи, той й се усмихна. Метър и седемдесет и пет, тя беше сравнително висока за жена, но с пропорции, които не я правеха да изглежда нито слаба, нито кльощава, както се случваше с много високи жени. Когато се наложеше, изглеждаше ослепително. Сега беше облечена като останалите от екипа — в сиво-кафяв панталон и тениска с копчета и остра якичка с логото на НАМПД. Тъмночервената й коса беше прибрана на гладка опашка под кепе с логото на НАМПД, на което със златни букви пишеше „ДЖЕМИНИ“. Тя се усмихна на Пол и сините й очи проблеснаха закачливо.

— Да не си решила да се поразтъпчеш заедно с мен? — попита той и в гласа му се появи отчетлив акцент от Ню Хампшир.

— Всъщност — каза тя, — дойдох да ти съобщя, че има лоши новини. Трябва да си вдигнем чукалата и да поемем на юг.

— На юг? Защо? Сигурен съм, че ще успееш да свържеш Лисицата с интернет.

— Не е Лисицата — обясни тя. — Получихме нови заповеди.

Пол усети, че корабът започва да обръща наляво.

— И пристъпваме към изпълнение, без да губим време?

— Дърк иска да помогнем на Кърт и Джо с нещо, което нарече „проект от решаващо значение“.

— Доколкото знам, Кърт и Джо са във ваканция — напомни й Пол. — Този проект включва ли плащане на гаранции или необходимостта да ги измъкнем тайно от някоя държава?

— Нали го знаеш Дърк — отвърна Гамей и обви ръка около кръста на съпруга си. — Той не е от бъбривите. Каза, че ще разберем повече, когато пристигнем на мястото.

Пол усети как се изпълва с дълбоки подозрения. Не само думите на Гамей, но и това, че „Джемини“ увеличава скоростта си, го изпълваха с тревога.

— Къде точно отиваме?

Гамей поклати глава.

— Знам само това, което ми каза Дърк: по-добре да се приготвим за студено време.

— Затова си излязла — разбра Пол.

— Реших, че ще е най-добре да се насладя на слънцето, докато още мога.

Пол и Гамей често работеха заедно с Кърт и Джо. И в повечето от тези случаи, щом приключението веднъж набереше скорост, неприятните изненади не закъсняваха. Ако нещата следваха установената традиция, следващите един-два дни навярно щяха да бъдат последната им възможност да се поотпуснат за доста дълго време напред.

— Е, ще се поразходим ли? — попита Пол.

— С удоволствие — отговори Гамей.