Кинли Макгрегър
Роден в грях (9)

Глава 9

Напуснаха рано на следващата сутрин. Кали едва успя да каже довиждане на Емили и Дрейвън преди Син да отведе и четирима им обратно по пътя към Шотландия.

Следващите няколко дни бяха бедни на събития и белязани само от нежеланието на съпруга й да признае присъствието й по някакъв начин.

Докато стигнаха до границата на земите на Макнийли, Кали вече беше готова да го удуши. Но гледката на дома й засенчи всяка частица от раздразнението, което изпитваше към съпруга си.

Беше си у дома! Смушквайки коня си, тя хукна напред от останалите.

Син я настигна и я накара да спре.

— Какво правиш? — попита тя.

— Наблюдавани сме.

Тя се намръщи на думите му.

— От кого?

Той не отговори.

— Саймън, вземи момчето на коня си и се приготви да отведеш него и Кали на безопасно място.

Саймън се подчини безпрекословно.

Веднага след като рицарят беше поставил Джейми пред него, се чу вик от гората. Сърцето на Кали препусна, когато четиридесет мъже скочиха от дърветата и ги заобиколиха. Но не страхът накара сърцето й да бие учестено, беше от радост. Знаеше, че това са планинци. Планинци, които познаваше и обичаше благословеното лице на всеки един от тях.

Преди Кали да успее да мигне, Син беше слязъл от коня си, за да застане пред нейния с изваден меч, готов да ги посече всичките. Сърцето й се смрази при тази гледка. Може и да беше студен към нея през последните няколко дни, но все още беше готов да се бори за нея и да я защитава. Това беше добър знак.

— Освободи момичето и момчето или ще умреш!

Син направи крачка напред.

— Астър, моля те — намеси се Кали, опитвайки се да разсее впечатлението от стряскащите характери на роднините си. — Те ме върнаха.

Сивата коса на Астър беше малко рошава, а по лицето му имаше нови бръчки. Той погледна към Син и Саймън скептично.

— Сигурна ли си, гургулице?

— Да. — Кали отчаяно желаеше да им каже кой е Син, но се отказа. Нека ги посрещнат като приятели и после щеше да им признае това, което със сигурност щеше да порази чичо й.

Астър даде сигнал на мъжете да приберат оръжията си.

— Англичанино, оказва се, че ти дължа извинение.

Без да отговори, Син прибра меча си и се върна при коня. Кали забеляза скования начин, по който той се качи на седлото. Това беше онзи Син, с когото се беше запознала на стълбите на кулата. Мъж, изпълнен със съмнения и опасност.

Собственото й семейство притежаваше същата прикрита природа. Никой, дори и Дърмът, не я поздрави открито. Всички те гледаха Саймън и Син, готови да извадят мечовете си при всяка провокация.

— Чичо Астър, чичо Астър — извика Джейми развълнувано. — Лорд Син се ожени за Кали, освен това я обезоръжи.

Кали се сви, когато чу думите на Джейми, особено когато Астър отправи убийствен поглед към двамата рицари.

— И кой от вас двамата е този лорд Син?

— Аз съм.

Въздухът между двамата мъже се изпълни с враждебност.

— Оженихме се преди седмица, в съответствие с каноните на Църквата — намеси се Кали, надявайки се да разсее част от напрежението.

Астър стана още по-враждебен от преди.

— Момиче, беше ли принудена да го направиш?

Кали забеляза погледа в очите на Син, но той не каза нищо. Очакваше тя да го предаде, да го остави в ръцете на роднините си.

— Не, чичо. Аз се омъжих доброволно за него.

— Луда ли си? — изръмжа Дърмът. Зелените му очи блестяха яростно, докато вятърът рошеше дългата му тъмнокестенява коса.

— Довела си тук един сасенах? Къде ти е главата, жено?

— Главата ми е добре, Дърмът Макнийли, и не се налага да чувам това от хора като теб. Син е мой съпруг и честа те задължава да му покажеш уважението си.

Дърмът се изплю на земята.

— По-скоро ще умра, преди да покаже уважение към един сас…

Думите му замлъкнаха, когато една кама профуча покрай него, на косъм от лицето му.

Син го изгледа остро.

— Наречи ме така още веднъж, момче, и ще умреш заради думите си.

Дърмът извади меча си, но преди да успее да се придвижи напред, Тарн хвана юздите на коня му.

— Успокой се, момче. Сестра ти си е у дома. Нека Астър и Кали решат въпроса насаме.

Изражението на Дърмът беше направо кръвожадно. Син изглеждаше неподатлив на враждебността, която срещна, но нещо й подсказваше, че това не беше съвсем така.

Лошото настроение вече бе завладяло всички, когато Астър ги поведе обратно към замъка на семейството й. Ако не беше бързото бърборене на Джейми, ездата би преминала в пълно мълчание.

Веднага след като влязоха в залата, майката на Джейми дотича към тях. Морна беше красива, стройна жена с дълга тъмнокестенява коса със същия нюанс като на Дърмът. Сините й очи се изпълниха с радост, когато ги видя.

— О, моята мъничка рожба! — извика Морна, грабна Джейми в ръцете си и го притисна здраво към гърдите си. Той започна да рита с крачетата си в знак на протест, когато тя го стисна и продължи да целува лицето му отново и отново.

Син наблюдаваше как жената, която вероятно не беше по-възрастна от него с повече от една или две години, поздравява сина си. Преди време, много отдавна, веднъж бе мечтал да се прибере и да получи такова посрещане. Но докато Хенри изпращаше другите момчета обратно в Шотландия всичко, което посрещна Син беше рязкото, студено известие, изпратено от баща му:

Не мога да приема един сасенах в дома си. Прави с него, каквото ти е угодно. Той нито сега, нито пък някога ще бъде добре посрещнат тук.

Старите рани вътре в него отново се отвориха и цялото му тяло се изпълни с мъчителна болка.

— Милорд?

Той обърна гръб на Кали и свали ръкавиците си. Тя се намръщи учудено. Суровата мъка в очите му я преследваше. Когато пристъпи пред него, видя че на лицето му беше изписано обичайното му стоическо изражение.

Морна заведе Джейми на горния етаж, а Астър поведе нея, Син, Саймън и Дърмът към кабинета си.

— Не го искам тук — каза Дърмът на келтски.

— Не ти вземаш решението — разгневи се Кали.

— По дяволите, не е така. Той е англичанин.

— Дърмът, Кали, успокойте се — рязко каза Астър. — Това не зависи от никого от нас. Е, Кали, кажи ми, какво искаш да правим с него?

— Настоявам да го посрещнете като добре дошъл.

Астър прокара ръка през побелялата си коса.

— Момиче, не мислиш ли, че трябваше поне да ни попиташ? Прекарах най-добрите години от младостта си в борба срещу такива като него. Както и скъпият ти покоен татко. Искам мир с тях толкова, колкото и ти, но не и на тези цена.

Кали погледна към съпруга си, който размени раздразнен поглед със Саймън.

— Държим се грубо като обсъждаме това пред него, когато той не знае нищо за нашия език.

— Той е копеле и ако не може да ни разбере, най-добре е да го изпратиш обратно.

— Прав си за едно нещо — проговори Син на безупречен келтски и всички замръзнаха, сякаш в стаята беше паднал гръм. — Наистина съм копеле, но нямам намерение да се махна, докато нападенията срещу англичаните не спрат. — Син се отправи към Дърмът, докато застана почти плътно пред него. — Така че, ако искаш да си тръгна всичко, което трябва да направите, е да сключите мир с тях.

— Момче, къде си се научил да говориш нашия език? — попита Астър. — Никога не съм познавал сас… англичанин, който да го владее толкова добре.

Син хвърли поглед през рамо.

— Просто съм пълен с изненади.

Кали затаи дъх, когато двамата мъже се измериха един друг с поглед. Също като Син, чичо й не позволяваше на всеки да го разпитва. Той управляваше земите им със силата на крал и всички от клана му дължаха своята жертвоготовна преданост.

Тя хвърли умолителен поглед към Саймън, надявайки се, че ако започнеше битка, той ще й помогне да ги разтърве.

Астър го погледна остро.

— Ако, дори за миг си помислил, че ще ти позволя да уловиш някой от хората ми, за да го предадеш на краля си, грешиш.

Син се обърна с лице към него.

— Тогава трябва да се увериш, че бунтовниците няма да нападат повече.

— Как бих могъл да го направя, когато нямам представа кои са те?

— Ти си леърд на този клан. Не ми казвай, че не познаваш всеки мъж, жена и дете, които обитават земята ти. Ако не знаеш имената на бунтовниците, със сигурност ги познаваш по репутация и си наясно кои от мъжете са най-вероятно виновни.

Дърмът погледна с насмешка към Син и Саймън.

— Чичо, само двама са. Да прережем гърлата им и да ги погребем.

Син всъщност се усмихна на заплахата на Дърмът, а Саймън повдигна вежди развеселено.

Когато Син заговори, тонът му беше нисък и смъртоносен.

— Пале, и по-добри мъже от теб са се опитвали и всички лежат в гробове за деянието си.

Дърмът се изправи в цялата си младежка височина, с която все още беше една глава по-нисък от Син.

— Не ме плашиш.

— Тогава си твърде глупав, за да живееш. — Син извади кама от ботуша си. — Ела тук, момче, ще прережа гърлото ти с удоволствие и ще отърва и двама ни от мъките.

За първи път в живота си, Кали видя брат си да пребледнява.

— Син — каза тя, с подигравателен тон, като се надяваше да смекчи гнева им и да предотврати борбата. — Махни камата преди той да си помисли, че си сериозен.

— Аз наистина мисля това, което казах.

Кали извъртя очи, когато собственият й гняв се възпламени.

— О, такива мъже сте. Винаги се перчите и сте готови да се сбиете. — Тя взе камата от ръката му и я прибра обратно в ботуша му. — Следващия път, ще я конфискувам.

Невярващото изражение на Син беше направо смешно. В действителност, Саймън се засмя.

Тя се обърна към Дърмът.

— А ти… трябва да се срамуваш. Сега се качи горе и поздрави брат си и ме остави да говоря с Астър без горещата ти намеса.

Думите й вбесиха Дърмът.

— Имам същото право…

— Дърмът, подчини ми се! — заповяда му Кали.

Мърморейки, момчето изскочи от стаята.

— Аз не съм дете! — сопна се той, преди да затръшне вратата след себе си.

Кали си пое дълбоко дъх. Най-накрая, момент на спокойствие, за да се опита да преговаря за чудо.

Тя се обърна към мъжете.

— Добре, сега докъде бяхме стигнали?

— Чичо ти обясняваше, защо той и останалата част от клана ти не може да ме приемат между тях.

— Това не е лично срещу теб — отвърна Астър. — Най-накрая успях да усмиря бунтовниците. Без съмнение присъствието ти тук, ще ги активизира отново.

Син скръсти ръце пред гърдите си.

— Твоето водачество ли ги спря или фактът, че Хенри държеше Кали?

Астър почервеня.

— Виж, сега нямам време за това. Дойде пратеник с вестта, че пристигат съюзниците ни от един северен клан. Последното нещо…

Син се стегна.

— С каква цел идват те?

Астър почервеня още повече, задето Син бе посмял да му зададе въпрос, касаещ клана.

— Това не е твоя проклета английска работа.

Син направи крачка напред, а на лицето му беше изписано предупреждение.

— В качеството си на съветник на Хенри…

— Свети Петре, Кали! — извика Астър и се обърна към нея с ожесточен гневен поглед. — Не беше ли достатъчно лошо, че се върна с англичанин? Трябваше ли да намериш точно този, който е съветник на краля?

Тя пренебрегна въпроса му. Подобно на Син, тя искаше да знае кой идва и защо.

— Кой идва, Астър? Не виждам нищо лошо в това да знае.

По челюстта на Астър заигра нервен тик. В продължение на няколко минути той не каза нищо, докато погледът му се местеше между тях.

Накрая той отговори:

— Макалистър.

Син се намръщи.

— Локлан Макалистър?

— Познаваш ли го? — попита Астър.

Кали повдигна вежди от изненада. Макалистър бяха силен клан, който разполагаше с огромна власт над своите съседи шотландци. За техния водач, Локлан, говореха, че е по-мъдър от цар Соломон и най-опитния боец в цяла Шотландия.

Юън Макалистър беше повече мит, отколкото реалност. Легендите разказваха, че броди по хълмовете, където практикува древни изкуства и черни магии, за да вика душите на мъртвите воини, които да живеят в тялото му. Като гигант сред мъжете, Юън никога не бе побеждаван в битка.

И Брейдън Макалистър… нямаше момиче в цяла Шотландия, което да не знае за него. По-красив от самия грях, казваха, че е в състояние да съблазни всяка жена, която срещне. Когато се стигнеше до битка, всички бяха съгласни, че единствено братята му можеха да се съревновават с уменията му.

Никой не искаше да пресича пътя на Макалистър.

Син изсумтя.

— Да, може да се каже така.

— Защо идват? — попита Кали.

Астър седна зад бюрото и прелисти книжата си.

— Тъй като са в приятелски отношения с крал Хенри, ги повиках с надеждата, че ще помогнат за постигането на мир, който да те върне у дома. Сега се страхувам, че са направили напразно това пътуване. Но няма значение, аз ще ги посрещна добре и след това ще ги изпратя обратно.

Имаше смисъл и тя осъзна, че Астър беше потърсил мирен начин да си я върне, вместо да тръгне с бойни действия към Лондон и да бъде убит.

— Кога ще пристигнат?

— Утре или вдругиден.

Кали се обърна към Саймън и Син.

— Хайде, господа, позволете ми да покажа и на двама ви, къде може да се изкъпете и да си починете. Астър, ще те помоля да бъде изпратена храна в стаята ми и в една от стаите отсреща?

Думите й предизвикаха яростта на леърда. Астър изръмжа ниско в гърлото си, след което се разкрещя.

— Не можеш да заведеш един от тях в стаята си, момиче! Това е неприлично!

— Съпругът ми ли? — попита Кали невярващо.

Лицето на Астър се обагри в друг нюанс на червеното.

— Да, бях забравил за това. Добре тогава, ще изпратя Аги с храна за всички вас — изфуча той.

— Благодаря ти.

Син не проговори, когато Кали ги поведе по коридора, последван от стълби. Видя изпълнените с омраза погледи, които им отправиха, докато се движеха из замъка.

— Знаеш ли — каза Саймън зад гърба му, — не съм се чувствал толкова презрян от последния път, когато отидох в Париж.

— Казах ти да си останеш вкъщи.

— Няма съмнение, че ми се искаше да те бях послушал. — Саймън прочисти гърлото си. Когато заговори отново, беше с дълбок, подигравателен тон: — О, Саймън, толкова се радвам, че дойде. Представи си, да бях тук само с Кали и Джейми, единствените приятелски настроени към мен. — Рицарят промени гласа си и се върна към нормалния си тон. — Не мисли за това, Син. Удоволствието е мое, наистина. За това са приятелите.

Син спря на стълбите и се обърна към него с развеселен поглед.

— Приключи ли вече?

— Не съвсем, защо?

Син поклати глава и се засмя.

— Прав си, Саймън. Благодаря ти, че дойде.

Саймън се хвърли срещу каменната стена, а на лицето му беше изписан шок и ужас.

— Кали, бързо да се прикрием. Замъкът е обречен. Син ми каза „благодаря“. Краят на земята наближава. — Той се прекръсти и продължи. — Света Дево, бъди милостива.

Кали се засмя, докато Син го гледаше гневно.

— Ти си такъв палячо — каза той. — Трябвало е да станеш шут вместо рицар.

— Вярно е, но шутове не получават възможността да носят меч. Лично аз харесвам моя. Знаеш ли, целият образ на рицар наистина кара дамите да ме желаят. Не, че някоя ме е пожелавала наскоро, тъй като съм бил само в компанията на омъжени жени, но винаги има надежда.

Саймън замълча и се намръщи.

— О, чакай, аз съм в Шотландия, където ние, англичаните сме мразени. Проклятие, шансовете ми с жените просто паднаха до нулата — въздъхна той драматично. — Нямаше ли един манастир на няколко левги назад? Може би трябва да отида да дам клетва и да си спестя неудобството от подигравките.

Кали се засмя още по-силно.

— О, Саймън. Аз, например, съм много щастлива, че сме заедно. Ще трябва просто да ви научим да носите карирана пола и да говорите малко келтски.

Саймън прочисти гърлото си и прошепна на Син достатъчно силно, така че Кали да го чуе:

— Вярно ли е, че мъжете не носят нищо под полите?

— Да.

Той потръпна и срещна погледа й.

— Ще си запазя бричове и за напред, ако същото важи и за теб.

— Изборът е твой — отвърна Кали и отвори вратата към стаята на Саймън.

Рицарят влезе вътре и я затвори, а Син последва съпругата си по коридора към нейните покои.

Той спря на прага, докато оглеждаше приятната стая. Голямото легло бе застлано с бургундско червена вълнена покривка и топли одеяла, а дюшекът бе покрит с кожи. Имаше елегантно издълбан пътнически сандък под прозореца от розово стъкло, а отгоре беше подредена колекция от кукли. Стените около тях бяха изрисувани в светлосини и бели успокояващи геометрични мотиви.

Чувстваше се странно, влизайки тук. Сякаш се натрапваше в нещо много лично.

— Няма ли да влезеш? — попита Кали.

Син се принуди да прекрачи прага, но все още не можеше да спре усещането, че не би трябвало да е тук с нея.

Той остави дисагите си до сандъка и разкопча колана на меча си.

Кали наблюдаваше твърдостта, с която се движеше. Беше толкова предпазлив и студен. Тя копнееше за забавния Син, който бе зърнала в Лондон и за много кратко време на стълбите със Саймън.

Сгъна завивките, така че той да може да почине, в случай, че имаше нужда.

— Искаш ли да наредя да ти приготвят вана?

— Не. Просто ще почина за малко.

Тя пристъпи по-близо до него.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Кали се протегна, за да докосне лицето му и част от нея очакваше от него да улови ръката й.

Той не го направи.

 

 

Син знаеше, че трябва да се отдръпне, но успокоението на ръката й върху кожата му, го държеше неподвижен. През целия си живот винаги е живял в недружелюбна среда, заобиколен от хора, които го мразеха. Нямаше нищо ново в тази ситуация. Нищо друго, освен приятелството, което тя и Саймън му предлагаха.

За първи път, откакто се помнеше, не се чувстваше съвсем сам. И преди да осъзнае какво прави, той наведе глава и улови устните й със своите.

Изстена при вкуса на устата й и сладостта на дъха й. Тя обви ръце около него, притегляйки го още по-близо до топлината си.

Син усети как се отпуска още повече. Искаше я по начин, по който никога не беше искал нещо друго в живота си. Желаеше да я задържи до угасналото си сърце, за да я пази и защитава, но осъзнаваше глупостта на тази мисъл.

Никога не би могъл да подложи жена като нея на ужаса да бъдеш отхвърлен. Хората й бяха част от същността й и те никога нямаше да го приемат.

Ако хората на собствените му братя не можеха да го понасят, то каква надежда трябваше да има за тези непознати? Членовете на клана Макалистър го бяха отгледали като дете. Знаеха, че на практика принадлежи към тях.

Но дори и тогава, те никога не го приеха наистина.

Виждаха презрението на господарката си към него и следваха примера й. Докато братята му бяха приветствани, той винаги оставаше на заден план. При условие, че изобщо се сетеха за него по-късно.

Син се отдръпна от нея.

— Трябва да отидеш и да се видиш със семейството си.

— Ти си моето семейство, Син.

Той се задави, когато го разкъса вълна от емоции. Силата й всъщност замъгли очите му за момент. С чувството на болка и загуба, той се отдръпна от нея.

— Милорд?

— Остави ме — изръмжа той.

— Син? — Кали докосна ръката му.

Той се отдръпна от нея и от объркващите емоции, които тя събуди. Нуждаеше се от време насаме. Време да помисли за всичко това. Време, да обуздае тялото и да успокои душата си.

— Просто си върви! — изрева той. — Остави ме на мира.

Кали не знаеше какво да прави. Никога не беше виждала мъж с толкова много болка и не можеше да проумее причината. Беше така ядосан, че в действителност, я плашеше.

Част от нея искаше да обвие ръце около него и да го задържи до себе си, но не посмя. Напомняше й на пепелянка, готова да нападне. Не желаейки да го притиска, тя кимна.

— Ако имаш нужда от мен, аз ще бъда долу с чичо ми.

Син чу затварянето на вратата зад себе си. Беше толкова превъзбуден, че искаше да разкъса нещо на парчета.

Преди всичко, просто копнееше болката в сърцето му да спре. Искаше да слезе долу и да вземе жена си. Да живее в блаженство от това да знае, че тя го приема.

Толкова много ли искаше?

В съзнанието си, видя начина, по който Дрейвън се държеше с жена си и детето. Изпитваше болка от завист. Топло огнище и любящи ръце бяха нещо, което никога нямаше да има.

Ако майка ти не може да те приеме, защо да го правя аз? Гневните думи на мащехата му отекнаха в главата му.

Син прокара ръце през косата си и направи всичко възможно, да потисне спомените. Не искаше да мисли за миналото.

— Не искам нищо — изръмжа той.

И наистина беше така. Нито Кали, нито земите й. Нищо. Искаше само…

Затваряйки очи, той призова черупката от безчувствена празнота, с която беше живял в продължение на толкова дълго. Тук нямаше болка. Нямаше минало.

Нямаше нищо.

Това беше единствената утеха, на която мъж като него можеше да се надява. Да, тук, ако не удоволствието от допира на жена му, поне имаше точно копие на спокойствие. И това беше достатъчно.

Но вътрешно, осъзнаваше истината. Кали го изтръгна от черупката му и той никога нямаше да бъде същият.