Кинли Макгрегър
Роден в грях (5)

Глава 5

Син стоеше в центъра на тройната зала, чакайки краля. Защо си правеше труда, нямаше ни най-малка идея.

Хенри бе заявил ясно решението си. Син трябваше да намери водача на шотландските бунтовници и да го убие.

В тази заповед нямаше нищо необичайно. Той бе убивал неведнъж по заповед на Хенри. По тази причина не го търпяха в двора. Затова папата го бе отлъчил.

Това бе спасило живота му като дете.

Той бе само на четиринадесет, когато бе отнел живот за първи път. Никога не забрави онзи момент. Уплашен и треперещ, бе следвал заповедите и бе отишъл в стаята на мъжа в местната странноприемница. Мъжът не бе обикновен пилигрим, дошъл в Светите земи, за да се моли. Старецът от планините, водачът на сарацините, който го бе купил и обучил, бе наредил убийството на пилигрима и Син знаеше, че ако се беше провалил, те щяха да го изведат навън и да…

Тръсна глава, за да прогони спомена.

Не обичаше да си припомня миналото. В него нямаше щастливи спомени от детството или каквито и да било други.

Всичко, което си спомняше, бе копнежът за майчина доброта. За грижовна бащина ръка. А онова, което получи, бяха безчет обиди и побоища. Изтезания толкова жестоки и сурови, че се питаше как бе успял да оцелее с непокътнати ум и съзнание. И все пак, може би умът му не бе чак толкова незасегнат. Безспорно никой не можеше да преживее това, през което бе преминал той и да остане нормален.

Ден след ден, понякога час след час, той бе търпял страданията и бе израснал толкова силен, че сега никой не можеше да го докосне.

Бе непоклатим. И възнамеряваше да остане такъв.

Син наклони глава, щом чу някакъв шум. Тихият звук на кожа, потъркала се в камък. Толкова тих, че повечето хора изобщо не биха го чули, но за мъж, на който липсата на внимание в младостта му бе коствала много, той бе оглушаващ.

Син видя как един мъж се прокрадва из сенките с кама. Мигновено го позна, въпреки че нямаше представа защо се изненада. Враждебността на Роджър към него не бе нищо ново.

Син извъртя очи, заради идиота, който се бе втурнал към него с вдигната кама.

— Роджър, това е грешка.

Преди рицарят да може да отговори, нападнаха още двама.

Син въздъхна отвратен. Знаеха, че не е въоръжен. Никой не бе пропускан през главния вход към тройната зала с оръжие. Не че това имаше значение.

Той спря Роджър с крак и го ритна назад. Рицарят падна.

Изобщо не познаваше следващия мъж. Но нямаше значение. Син падна на земята и се претърколи, изваждайки от равновесие нападателя, след което изби меча от хватката му.

Син чу режещия звук от приближаващата кама, която Роджър хвърли към гърба му като междувременно долови, че вратата се отваря. Инстинктивно се хвърли на пода. Камата прелетя покрай него и се заби в гърдите на мъжа, с който той щеше да се бори. Мъжът ахна и се свлече на колене.

Рицарят, който Син бе обезоръжил побягна към вратата, а Син се обърна и видя, че Кали стои там шокирана.

Роджър се метна към него, но Кали дръпна килима под краката му и го събори на земята.

Прикривайки веселието си от постъпката й, Син насочи откраднатия си меч към Роджър, докато рицарят бавно се изправи на крака, а Кали отстъпи назад, без да откъсва поглед от тях.

В очите на рицаря блестеше омраза и Син бе изумен, че Роджър не хукна да се крие. В това той бе най-добър.

Син сниши завоювания меч.

— Желаеш ли да обясниш?

— Какво да обясня? Че някой трябва да те убие? Всички знаят, че ти трябва да умреш. Колко спящи гърла си прерязал в името на Хенри?

Син чу тихото ахване при тези думи. Той погледна зад Роджър, за да види как Каледония покри устата си с една ръка, а очите й се разшириха. Сега тя знаеше истината за него. Нека бъде така. Той никога не бе крил същността си.

Вероятно бе за добро. Сега тя щеше да го мрази като всеки друг. Това щеше да направи избягването й още по-лесно.

И все пак нещо в него потрепери при мисълта, че тя го мрази. Нямаше никакъв смисъл, но пък малко неща в живота му имаха.

Роджър погледна към жената и присви очи.

— Тя знае ли, че ти си хашишин?

Син пое дълбоко дъх, спомняйки си как господарите му старателно го бяха обучили на начините за отнемане на човешки живот. Той видя объркването, изписано на лицето на Каледония, докато ги наблюдаваше.

— Тя не знае сарацинската дума за наемник, Роджър.

— Но знае какво означава убиец. Това си ти. Ти си мръсно, убиващо псе без съвест и морал.

Син вдигна върха на меча до гърлото на Роджър.

— Каза достатъчно. Още една дума и ще ти покажа от първа ръка на какво ме научиха сарацинските ми учители.

Роджър пребледня.

Позлатената дъбова врата се отвори, за да пропусне Хенри. Кралят пое рязко въздух щом видя Син по средата на стаята с меч, притиснат към гърлото на Роджър.

— Какво е това?

Стражата на Хенри го заобиколи, за да го защити.

— Нищо важно, Ваше Величество. Просто поредният опит да ме убият.

Кали бе шокирана от отегчения тон на Син. Сякаш смяташе факта, че този мъж се бе опитал да го убие, за маловажен.

Лицето на Хенри се обагри от гняв щом се изправи пред едрия рицар, който бе почти една глава по-нисък от него.

— Може ли да ми назовете поне една основателна причина, поради която се опитахте да убиете нашия съветник?

Роджър погледна към Син с омраза.

— Той уби баща ми най-хладнокръвно, а вие го награждавате като някоя скъпоценна хрътка. Противно е как никой не смее да го накара да си плати, за това, което е сторил.

Хенри присви очи заплашително.

— Ние разбираме, че сте разстроен, но ви съветваме да овладеете езика си, освен ако не желаете да усетите пълната сила на гнева ни върху себе си.

Роджър отстъпи и сведе поглед.

Хенри погледна към Син.

— Вярно ли е? Убил ли си баща му?

Кали видя болка да преминава през очите му преди той да я прикрие.

Син сви рамене.

— Откъде мога да съм сигурен? Никога не знам имената на жертвите си.

От изражението на Син тя можеше да каже, че той със сигурност помнеше лицата им. Имаше такъв измъчен вид, от който не й оставаше съмнение, че това още го изтезаваше.

— Видяхте ли? — извика Роджър. — Той не го отрече. Искам справедливост за семейството ми.

— Справедливост ли, сър, или желаете нещо по-егоистично? — Думите се изплъзнаха от устата на Кали, преди да е осъзнала, че е проговорила.

Внезапно всички мъже се обърнаха към нея.

Кали се размърда нервно.

— Казаха ми, че сте дошли да го убиете, за да може да се ожените за мен и да убиете хората ми.

— Лъжете!

Хенри я погледна учудено.

— Откъде знаете това?

— Планът им е бил дочут от някой на когото вярвам.

Син бе изумен от думите й. През целия му живот никой не го бе защитавал. Той толкова бе свикнал да бъде отхвърлян и оставян сам, че действията й го объркваха.

Сега вече внезапната й поява в тройната зала имаше смисъл.

— Затова ли дойдохте тук?

Тя кимна.

— Исках да ви предупредя.

Той застина в пълно неверие.

Хенри погледна към Роджър.

— Свидетел на плана ви, Роджър. Какво ще кажете сега?

— Имало е и друг заговорник — каза Кали.

Хенри погледна към Син.

— Така е — потвърди Син. — Томас от Уалингфорд. Той избяга.

Хенри изпрати стражата си да го намери. Погледна към Роджър студено и нареди на другия си пазач:

— Изпрати го в кулата. Ще се разправяме с него по-късно.

Щом тримата останаха сами, Хенри се приближи към Кали, наблюдавайки я учудено.

— Да съдим ли по действията ви, че сте съгласна да се омъжите на сутринта?

— Може ли да разговарям насаме с лорд Син, Ваше Величество?

Хенри я погледна подозрително, но в крайна сметка им позволи да излязат.

Син я поведе от тройната зала, надолу по коридора до едно стълбище. Те вървяха заедно в тишина, докато Син не я изведе на двора зад централната кула.

Малкото пространство бе обградено със стени от сив камък, които бяха покрити от бръшлян и орлови нокти. Следобедът бе тих и спокоен.

Кали го гледаше как стои гордо пред нея, с тъмни коси, които падаха привлекателно около лицето му. Лорд Син бе опасно красив мъж. Такъв, който можеше да опропасти една жена дори само с обикновена усмивка. Не можеше да си представи какво ли би било да я държи в обятията си, да вкуси устните й.

Не би трябвало да има подобни мисли за него, но не можеше да ги спре.

Рицарят сключи ръце зад гърба си и я погледна нетърпеливо.

— Е?

Кали подреди обърканите си чувства, доколкото можеше.

— Мога ли да бъда откровена с вас?

— Определено го предпочитам, пред това да сте неискрена.

Тя се усмихна на думите. Бе толкова особен мъж.

— Аз… — Кали замълча, докато търсеше в ума си най-добрия начин, по който да изрази притесненията си.

— Вие…?

Тя се заигра с ръкава на роклята си. Знаеше толкова малко за него, че не бе сигурна какво да каже.

Най-накрая повдигна брадичка и направи това, което умееше най-добре. Просто изтърси думите.

— Крал Хенри поиска от мен да се обвържа напълно с вас. Да поверя моя живот и този на хората ми във вашите ръце. Искам да знаете, че аз приемам клетвите си много сериозно. И ако ще правим това, бих желала да прекарам известно време, през което да ви опозная малко.

Син отвори уста, за да й каже за плановете си да намери Нападателя и да я остави на спокойствие, но след това се спря.

Тя никога нямаше да се съгласи да се прибере с нея в дома й, за да предаде един от хората й на Хенри, или още по-лошо — да го убие. Ако имаше намерение да направи това, водачът на бунтовниците вече щеше да е на път за Лондон.

Не, щеше да му се наложи да я остави да си мисли, че е съгласен на този съюз.

— Добре — каза той. — Как предлагате да се опознаем преди утре сутринта?

— Ще вечеряте ли с мен тази вечер? Тук. Само ние двамата?

Той я погледна учудено.

— Само ние?

— И Елфа, разбира се. Но никой друг.

Това бе доста странна молба, въпреки че не виждаше причина да не й угоди.

— По кое време?

— На свечеряване?

Той кимна.

— Ще се видим тогава.

Кали го наблюдаваше как си тръгва. За пръв път забеляза начина, по който се движи. Като дебнещ лъв, чакащ всеки момент да бъде нападнат от някой хищник.

Този рицар бе свиреп мъж. Свиреп и самотен.

И скоро щеше да стане неин съпруг.

Преглъщайки трудно при тази мисъл, тя отиде да се приготви за вечерята.

 

 

Син бе сам в стаята си и седеше на бюрото си, когато чу почукване на вратата.

— Влез.

Очакваше да бъде Каледония, затова остана изненадан, когато в стаята влезе Саймън.

— Какво те води насам? — попита Син, когато другият рицар затвори вратата и се облегна на нея.

— Питах се кога ще заминем за Шотландия. Искам да изпратя съобщение до Дрейвън. Мислех си, че можем да спрем за кратко, тъй като Рейвънсууд ни е по път.

Син издиша бавно.

— Наистина оценявам предложението ти, Саймън, но нямам намерение да те вземам с мен.

— Нуждаеш се от някой, който да дойде с теб.

— Не се нуждая от никой. Уверявам те, че ще съм добре.

Саймън скръсти ръце на гърдите си, докато наблюдаваше Син несигурно.

— Спомняш ли си какво ми каза първата вечер, когато дойде в Рейвънсууд?

— Не. Почти нищо не си спомням от онази вечер.

— Попитах те дали не те е страх да бъдеш толкова далеч от семейството си. Ти отговори, че нямаш семейство. Че не принадлежиш никъде и на никого. Сега спомняш ли си?

Син сви рамене.

— Смътно.

— Е, на мен ми се струва, че мъжът пред мен е все още онова деветгодишно момче, което стои отбранително пред Харолд. Ти все още си надигнал рамо, в готовност да поемеш удара и свил ръка в юмрук, за да можеш да отвърнеш на него.

Болката превзе Син, щом нежеланите спомени преминаха през него. Бе прекарал по-голямата част от живота си, опитвайки се да забрави точно тези неща, които сега Саймън желаеше да си припомня, а последното нещо, което той искаше, бе да извади на повърхността подобни ужаси.

— Саймън, има ли смисъл в цялата тази работа?

— Да, има. Когато Дрейвън и аз се опитахме да се сприятелим с теб, ти не ни отговаряше. Беше се затворил в себе си по-лошо дори и от Дрейвън. Той поне бе отворен към мен. Но ти… ти отказваше всякаква утеха.

Син остана мълчалив. Никога не бе отказвал утеха. Тя просто му бе забранена. Всеки път, щом Харолд го бе хващал да говори с Дрейвън или Саймън, бе наказван за това. Харолд го бе презирал със страстен плам. По-голям от Дрейвън и Саймън, Син никога не бе имал защитник.

Винаги бе сам. В това отношение никога не бе имал избор.

— Искам да дойда с теб, Син. Не прекара ли вече достатъчно време от живота си с нищо друго, освен врагове зад гърба си?

Син въздъхна.

— Ти знаеш, че не си ми длъжник за това, което направих.

— Знам. Не за това искам да дойда.

Син се намръщи на думите. Никога нямаше да разбере ума на Саймън.

— Тогава защо? Защо искаш да прекараш седмици, пътувайки до страна, в която ще те ненавиждат?

— Защото ми казаха, че мой приятел ще ходи там сам.

Син поклати глава. Саймън бе странен мъж. Вътрешно бе убеден, че не бива рицарят да идва с него. Нямаше идея в какво се забъркваше. Но Син знаеше.

Бе свикнал с това. Но Саймън… Саймън бе глупак да иска да направи това.

— Е? — подтикна го Саймън.

— Потегляме вдругиден.

Саймън кимна.

— Добре. Ще изпратя оръженосецът си при родителите му, докато се върна — каза той и се оттласна от вратата. Очите му блеснаха с дяволски пламък. — Аз ще се върна, нали?

— Само ако се научиш да не ме дразниш. Иначе може сам да те дам на шотландците.

Смеейки се, Саймън отвори вратата.

— Между другото, научих от прислужницата на дамата, че любимият й цвят е зеленият.

— Защо ми казваш това?

— Просто си мислех, че би искал да знаеш. Ще бъда наоколо, ако ти потрябвам.

Син се облегна назад в стола си и се замисли за всичко, което Саймън бе казал.

Неговият свят бе студено място. Прекарваше дните си, грижейки се за каквото Хенри желаеше да бъде свършено, а нощите си сам в стаята си, ослушвайки се за следващото нападение.

Запита се защо днес това го безпокоеше, когато никога преди това не бе така. Просто го бе приемал за факт.

Сигурно бе заради времето, което бе прекарал, пътувайки с Маги и Брейдън. Бе станал мекушав в компанията им. Бе свикнал с хора, които не гледаха на него като на чудовище.

Преглътна, когато мислите му се насочиха към Каледония и скромното й ангелското лице.

Тази вечер нямаше да е сам. Тази вечер той щеше да бъде с приятна жена, която имаше смели, приятелски очи и остър ум.

За първи път в живота си очакваше с нетърпение залеза.

 

 

Кали поглади предната част на роклята си с ръце. Вече се бе смрачило, а нямаше никаква следа от лорд Син.

Бе по-нервна, отколкото би трябвало и малко ядосана, че той може и да бе забравил.

— Да го потърся ли, милейди? — предложи Елфа.

Преди да може да отговори, Кали видя рицарят да приближава в спусналите се сенки.

Дъхът й секна. Все още бе облечен напълно в черно и силното му тяло рязко се очертаваше. Беше се обръснал, косата му бе сресана назад и това, че бе отделил време, за да се освежи заради нея, стопли сърцето й.

Тя му се усмихна.

— Простете ми за закъснението, милейди — извини се той и се поклони. — Забавих се повече от очакваното в града.

По гърба й се спусна тръпка, когато Син вдигна ръката й и галантно я целуна.

— Напълно ви е простено — каза тя, останала без дъх.

Какво в този мъж я разгорещяваше и в същото време я караше да трепери? Как бе възможно да пробужда в нея напълно противоположни усещания едновременно?

Усмивката му я накара да почувства слабост в коленете си. Сега беше толкова близо до нея, че можеше да усети свежия му, чист аромат. Да почувства как топлината на тялото му превзема нейното. Силата и мощта му завладяваха сетивата й.

Кали се опита да се отърси от мисълта или поне да я пренасочи от това, колко би й харесало да целуне този мъж и да усети ръцете му около себе си.

— Надявам се да ви хареса какво съм донесла. — Тя посочи към блюдата върху одеялото, което бе сложила на земята. — Опитахме се да намерим някой, който да знае с какво предпочитате да се храните, но никой не успя да предложи нещо, което да не е плашещо.

— Ммм… — каза той. — Нека позная. Обичам да пия кръвта на невинните, да пирувам с вътрешностите на рицарите и да ям сърцата на малки деца.

— Да, в това бяха единодушни.

Странна светлина се появи в тъмните му очи, докато той се вглеждаше в нея.

— Е, надявам се, че не сте се тормозила чак толкова, за да ме нахраните. Опасявам се, че сега не е сезонът на добрата кръв, а рицарите могат да бъдат доста сприхави, докато ги изкормваш.

Изумяваше я фактът, че той можеше да се шегува с това. Наученото този следобед й причиняваше болка. От стотиците хора в замъка, никой не знаеше нищо за мъжа пред нея. Дори и кралят.

Хенри не можеше да й каже какво обича да прави Син, кои песни харесва, какви са интересите му, дори не знаеше любимия му цвят.

Даже Саймън не знаеше.

— Страхувам се, че ще ви разочаровам — каза тя тъжно, докато продължи да го закача, — но всичко, което имаме, е печен фазан, задушени ябълки с лучен сос и вино. Но ако предпочитате друго…

Той й се усмихна.

— Как така вие разбирате хумора ми, когато никой друг не го разбира?

— Нямам идея, освен, че мога да кажа, че брат ми също е малко мрачен. Той доста се забавлява с това от време на време.

— Мислите, че съм мрачен?

— Не сте ли? Обличате се в черно и обичате да плашите хората. Това не е ли самата дефиниция на думата?

— Предполагам.

Кали го настани на одеялото и им наля вино. Погледна над лявото му рамо, за да види Елфа, която й посочи, че ще бъде от другата страна на стената, ако й потрябва. Кимайки на прислужницата, Кали подаде едната чаша на лорд Син.

— И така, кажете ми, освен да бъдете мрачен, какво друго обичате да правите?

Син сви рамене.

— Доста яздя.

— И?

— Това е.

Кали сбръчка нос, сякаш го изучаваше.

— Това е доста кратък списък.

— За разлика от вашия. Обзалагам се, че е по-дълъг. Вероятно безкраен.

Той се шегуваше с нея и това й харесваше ужасно много. За първи път осъзна, че около нея сякаш ставаше различен мъж. Никога не се шегуваше с никой друг и изглеждаше малко по-спокоен в нейно присъствие. Тази мисъл я развълнува.

— В действителност, моят списък е доста обширен.

— Вероятно обичате танците и пеенето.

— Да. А вие?

— Никога не съм опитвал и двете.

— Нито веднъж?

Той поклати глава.

— Защо?

Син отпи голяма глътка от виното и остави чашата.

— Като млад никога нямах време, а след това не изпитвах желание.

— О… Предполагам и не четете?

— Не.

— Тогава какво правите, когато сте си вкъщи и не служите на краля?

— Тренирам.

— А когато не тренирате?

— Мисля за тренирането.

— А когато не правите това?

— Почивам си, за да мога да тренирам след това.

Тя се намръщи на сериозността му.

— Искрен ли сте с мен, или само ме дразните?

— Винаги съм искрен, милейди, а често ми казват и че съм дразнещ.

Сърцето я заболя от нехайния начин, по който изрече думите. Беше толкова примирен с начина, по който другите се отнасяха с него.

— Винаги сте искрен? Не мисля, че някога съм срещала мъж, който може да твърди това.

Черните му очи изгаряха нейните.

— Правил съм много неща в живота си, неща, които ми се иска да не бях вършил, но никога не съм лъгал.

По някакъв начин това я успокояваше.

— Кажете ми, лорд Син…

— Син — прекъсна я той.

— Какво?

— Наричай ме просто Син. Не си падам много по титлите.

— Но ти си граф, нали? — Тя бе чула някой от придворните да се обръща към него така. Мъжът й бе казал, че Син има земи из цяла Англия, Нормандия и в Светите земи.

— Аз съм мъж, Каледония, не титла, и единственото нещо, на което желая да съм господар, е себе си.

Това бе първият път, в който тя го чу да изрича името й. И цялата пламна. Имаше нещо много интимно в начина, по който го произнесе.

— За това ли нямаш герб?

Син не отговори.

— Защо вие не ми разкажете за себе си, милейди?

Бе много изкусен, опитвайки се да я разсее, но тя нямаше намерение да го остави да му се размине с подобни тактики.

— Аз знам всичко за себе си. Ти си този, за когото не знам нищо.

— Да, но аз не знам нищо за теб. Нищо друго, освен това, че си безстрашна.

Тя потърка нервно врата си.

— Далеч съм от безстрашна. Ужасена съм от момента, в който почина баща ми. — Кали не можеше да повярва, че тези думи излязоха от устата й. Не бе казвала това на никого.

— Защо?

— Той бе всичко за клана ми. Обединяваше ги, когато едната половина искаше да нападне англичаните, а другата просто искаше мир.

Син кимна, сякаш разбираше и тя усети внезапна връзка с него, въпреки че защо би чувствала подобна, тя не можеше да си представи.

— Сега чичо ти ли е леърд?

— Да. Искаха да изберат мен, но аз отказах. Знаех, че подобно нещо ще нарани брат ми Дърмът. Той така или иначе вече се чувстваше в съревнование с мен, заради майките ни. Не желаех да го правя по-лошо за него.

Син отхапа малко от фазана.

— Какво относно майките ви би го накарало да се чувства по този начин?

— Моята майка бе братовчедка на крал Дейвид. — Кали спря щом видя омразата, блеснала в очите му при споменаването на предишния шотландски крал. — Ти не го харесваш?

— Нека просто кажем, че след единствената ни среща не си допаднахме.

— Но той бе толкова добър човек.

Син погледна настрани.

Кали преглътна нервността си. Дали омразата му към братовчед й щеше да се прехвърли към нея? Нямаше съмнение, че Син изобщо не харесваше Дейвид, но тя не можеше да си представи защо. Той бе добър към нея, когато бе живяла в неговия двор.

— А майката на Дърмът и Джейми? — попита той.

— Тя бе много млада овчарка. Аз бях на годините на Джейми, когато баща ми я срещна. Влюби се в нея и се ожениха само след месец.

Син сведе поглед към чинията си.

— Спомняш ли си майка си?

Кали се усмихна сякаш отвътре я изпълни щастие. Винаги се случваше така, когато си спомнеше за майка си.

— Да. Тя бе красива и мила. Истински ангел. Аз бях само на пет, когато почина, но си спомням много неща за нея.

Кали видя тъгата в очите му.

— А ти? Разкажи ми за твоята майка.

— А мащехата ти? — попита той, вместо да отговори на въпроса й. — Тя беше ли мила към теб?

Какъв странен въпрос; но като се има предвид как повечето хора гледаха на вторите родители, може би все пак не бе толкова странен.

— Морна е прекрасна. Мисля, че много ще я харесаш. Тя се опитваше да ми намери съпруг.

Той се намръщи на тези думи.

— Защо не си се омъжила досега?

Кали пое дълбоко въздух, докато обмисляше отговора. В действителност, винаги бе искала да бъде съпруга и майка. Не можеше да се сети за нищо по-хубаво от това да има дом, пълен с деца.

— Годеникът ми почина преди да се оженим — прошепна тя, — след това почина и баща ми, преди да имам възможност да си потърся друг. След неговата смърт, дори не исках да го обмислям, от страх някой да не се опита да вземе контрола над клана от чичо ми.

— Мирът е важен за теб?

— Много. Изгубих достатъчно от семейството си. Не желая да губя още.

Тъмният му поглед потърси нейния и тя видя уважението, което той изпита към нея. Това й достави голяма наслада.

— Ти си много мъдра, Каледония.

— Кали. — Тя му се усмихна искрено. — Семейството и приятелите ми ме наричат Кали.

Син се взря в нея, без да може да повярва, че му бе предложила да я нарича с галеното й име. В този момент той почти си позволи да се замечтае за живот, прекаран с нея. Да споделя безкрайните нощи като тази.

Но в сърцето си знаеше по-добре. Не бе типът мъж, от когото жена като нея се нуждае.

— Искаш ли деца? — Въпросът се изплъзна, преди да може да го спре.

Тя се изчерви.

— Да. Бих се радвала да имам една дузина деца.

Слабините му се стегнаха при тази мисъл. В този момент би се радвал да предложи услугите си, но това беше още едно нещо, което никога не можеше да направи.

— А ти? — попита тя. — Колко деца желаеш?

— Нито едно.

— Дори и един син?

Той поклати глава.

— Не желая никакви деца. Никога.

— Защо?

Син стисна зъби. Не искаше деца, защото отказваше да доведе на бял свят някой толкова беззащитен. Само виж малкия й брат. Баща й беше мъртъв и двамата с Джейми бяха останали в ръцете на враговете му.

Никога нямаше да поеме подобен риск. Никога нямаше да позволи негово дете да страда.

— Мъже като мен не стават за бащи.

— Мъже като… — Очите й станаха огромни, тя се изчерви още повече и се отдръпна. — Простете ми, милорд, аз не разбрах, че вие предпочитате компанията на мъже.

Син се задави.

— Това със сигурност не е така, милейди. Моите желания определено са насочени към жените.

Веселието се завърна в очите й.

— О! Добре, ти каза…

— Но нямах предвид по този начин.

— Тогава защо не желаеш деца?

— Темата е приключена.

Кали осъзна, че той няма да й каже нищо повече от това. Много добре; щеше да поработи над това по-късно. Засега, щеше да се съсредоточи върху други неща.

— Какво прави днес? — попита тя. — Каза, че си ходил в града.

— Правех планове за заминаването ни за Шотландия.

Сърцето й подскочи.

— Ще ме заведеш у дома?

— Да.

— Кога?

— Тръгваме вдругиден.

Кали бе изпълнена от радост. Без да мисли във въодушевлението си, тя скочи в ръцете му и го притисна силно, с разтуптяно сърце.

Син седеше шокиран, докато тя се бе увила около него. Никой не го бе прегръщал досега. Нито веднъж. Преглътна, когато почувства гърдите й, притиснати към своите, дъхът й върху врата си и нежните й ръце около себе си.

Бе прекрасно да я усеща.

Той постави ръцете си несръчно около нея. Кръвта препускаше през вените му, докато тялото му се събуждаше за живот толкова яростно, че го остави без дъх.

Всичко, за което можеше да мисли, бе топлината на тялото й срещу неговото, какво бе усещането на бузата й до неговата.

Преди да осъзнае какво прави, той повдигна брадичката й с ръка и сведе устни към нейните.

Син изстена от вкуса на устата й. От усещането на дъха й, който се смесваше със собствения му, докато езикът й колебливо се движеше срещу неговия. Тя ухаеше на жена и на люляк, на истински божествен рай. Той обви лицето й в ръце и просто вдъхна уханията и чувствата на единствения нежен момент, който някога бе познал.

Кръвта нахлу в ушите му и бе необходима всяка частица от силата му, за да не развърже роклята й и да вкуси още от нея.

Да я вкуси цялата.

Вкусът на мъжа, силата на ръцете му, които я обгръщаха, замаяха Кали. Езикът му я дразнеше безмилостно, а дълбокият копнеж заплашваше да я погълне. Той разпалваше чувства и усещания в тялото й, които не бе изпитвала досега.

Ръцете му се стегнаха около тялото й и тя можеше да усети как мускулите на гърба му се свиваха под ръцете й. Господи, той целият бе само мускули. Само мъжествена сила.

И тя го желаеше по начин, по който не бе желала нищо досега. Женското в нея се пробуди с такова диво желание, че тя бе изумена как не я изпепели. Какъв бе този огън в нея? Този копнеж да свали дрехите му и да докосне всяка част от него с ръце? С устни?

За първи път в живота си, тя разбираше какво имаха предвид приятелките й, когато говореха с тих шепот за съпрузите си. Нищо чудно, че се изчервяваха и се кикотеха.

Целуването бе прекрасно!

Той прокара ръце надолу по гърба й и ги плъзна към корема й. Кали се разтрепери още по-силно и се изви срещу него. Инстинктивно се потърка в него. Той й отвърна с животински стон като задълбочи целувката и премести ръка, за да обхване гърдата й през тъканта на роклята. Тя изстена от усещането.

 

 

Син изсъска заради начина, по който гърдата й изпълваше ръката му. Заради вкуса й на толкова сладка невинност и огън. Ръцете й опознаваха тялото му, галейки го, подпалвайки го. И всичко, за което той можеше да мисли, бе да я положи по гръб и…

Син се отдръпна и се вгледа в полуотворените й очи. Устните й бяха подути и тя дишаше тежко. Можеше да си представи как щеше да изглежда в леглото му. Да си представи какво щеше да почувства, като я направи своя.

Утре сутрин тя щеше да бъде негова. Можеше да я вземе тогава, отново и отново, докато и двамата се изтощят.

Но в сърцето си знаеше, че това никога нямаше да се случи.

Той нямаше да позволи да се случи.

— Защо ме гледаш по този начин? — попита тя.

— По какъв начин?

— Безнадеждно. Напомняш ми на жадуващ мечтател, загледан в нещо, което мисли, че никога няма да има.

Син премигна и потисна всички чувства в тялото си, докато я освобождаваше. Внимателно се измъкна от нея и изкушението, което му предлагаше.

— Не осъзнавах, че правя това.

— Всъщност го правиш доста често.

— Значи ще трябва да съм по внимателен, нали?

Тя се наведе напред, сякаш да сподели някаква голяма тайна.

— Мисля, че си прекарал прекалено много време в това да криеш чувствата си от всички.

Той изсумтя.

— Освен от теб. Ти изглежда си способна да видиш мислите ми с обезпокоителна точност.

— Баща ми твърдеше, че това било от кръвта на майка ми. Има легенда, че нейното семейство произхожда от феи.

Син погледна настрани.

— Аз не вярвам в подобни неща.

— Така си и помислих. Изглеждаш като мъж, който би повярвал само на нещо, което може да види или докосне.

— Точно.

— Но знаеш ли, понякога именно това, което не можеш да видиш има най-голяма сила.

— Тоест?

— Например любовта. Това е най-голямата сила на земята и все пак не можеш да я видиш, или докоснеш. Можеш само да я усетиш.

Той поклати глава при снизходителните й думи.

— Казано като от истински романтичен дух.

— Ти не вярваш в това?

— Спомни си какво каза. Аз не вярвам в нищо, което не мога да видя или докосна.

— Значи никога не си бил влюбен?

— Не. А ти?

— Никога.

— Тогава откъде знаеш, че любовта е толкова могъща?

— Морна ми е разказвала за нея. Тя все още обича баща ми, въпреки че той е мъртъв повече от три години.

Син не харесваше накъде отива разговорът им, така че се опита да я разсее с по-познати и достъпни неща.

— Съжалявам за баща ти. Как почина той?

— Инцидент по време на битка. Конят му го хвърлил, когато са били нападнати.

Син ровеше из храната си. Бе видял много мъже да загиват по този начин.

— Радвам се, че не си била там, когато се е случило.

— Аз не бях, но горкият Дърмът беше. От тогава той не е същият.

— Трябва да е било ужасно за него.

Тя кимна.

— Ами ти? Беше ли там, когато е починал брат ти?

— Не. Бях в Светите земи, когато се е случило.

— И при него ли бе инцидент?

Син преглътна.

— Не, той се самоуби.

Тя ахна при новината и бързо се прекръсти.

— Горкото момче. Защо?

— Той усещаше тази любов, за която ти говориш, но за жалост жената, която обичаше, не отвърна на привързаността му, а предпочете да избяга с друг от братята ни.

— Не мога да си представя нищо по-лошо от това.

Син можеше. В действителност бе преживял много по-лоши неща. Но пък животът не бе нищо друго, освен болка.

Те се хранеха мълчаливо известно време, докато Кали изучаваше бъдещия си съпруг. В него имаше толкова стаена тъга от наранена безпомощност, която за нея нямаше смисъл. Как един толкова силен мъж може да бъде уязвим?

Един могъщ дъб може да бъде повален дори от най-малките буболечки, ако им позволи да го разяждат.

Тя не се бе сещала за думите на майка си много отдавна, въпреки че бяха истина.

Имаше чувството, че мъжът пред нея е разяждан от много неща. Макар да се държеше отчуждено, вероятно се засягаше от факта, че всеки, който срещнеше или се страхуваше от него, или го мразеше.

Щом приключиха с вечерята, Син я изпрати до стаята й. Кали се поколеба на вратата. На сутринта двамата щяха да сключат съюз, а тя не знаеше повече за него сега, отколкото преди.

— Син, благодаря ти, че ми угоди тази вечер.

Той кимна леко. Бе се насладил на тази вечеря, повече отколкото му се искаше да признае. Обикновено се хранеше сам в тихата си стая. Звукът на гласа й бе приятна промяна.

Преди да осъзнае какво прави, тя сложи нежната си ръка на лицето му, повдигна се на пръсти и целуна лявата му буза. Дъхът му секна при лекото усещане на устните й до кожата му. От топлината на ръката й.

Тялото му реагира инстинктивно, сковавайки се от желание за нея и той не искаше нищо повече от това да я дръпне в ръцете си и да се люби с нея до края на вечерта.

Но не можеше да помръдне. Нежността й го бе парализирала.

— Лека нощ, Син — тихо каза Кали, тръгвайки си.

Той не помръдна, докато тя не влезе в стаята си и не затвори вратата.

Син се взираше във вратата, а сърцето му бушуваше, заради дивото желание, което го изпълваше.

В продължение на няколко секунди той си припомни всеки път през живота си, когато бе копнял някой да го прегърне. Някой, който просто да се преструва, че държи на него. Действителността много отдавна го бе принудила да престане да мисли за подобни неща. Да спре да копнее за неща, които никога няма да се случат.

И все пак…

Надеждата се бе върнала. Бе тук и го парализираше с мощта си.

Недей…

Той знаеше, че не трябва да се оставя да бъде измамен. Глупавите желания не водят до нищо друго, освен болка. А той бе преживял повече от достатъчно от това чувство.

Рано или късно, тя щеше да го отхвърли. Не се съмняваше в това. И щеше да боли много по-малко, ако стоеше настрана от нея.

Щеше да я заведе у дома при дивите хълмове, които толкова обичаше, а след това да я освободи, за да си намери мъж, който тя да може да обича. Мъж, с който щеше да има нещо общо. Някой, който щеше да знае как да танцува и да пее.

Някой, който да знае как да обича.

Когато мисълта да бъде с друг мъж мина през съзнанието му, изпита болка.

Но така бе писано. Рано или късно, той трябваше да я напусне.