Кинли Макгрегър
Роден в грях (17)

Глава 17

Кали беше изумена, че Син не изпрати брат й право при краля.

Но на сутринта разбра защо. Хенри, охраната му и всички англичани, които обитаваха Оксли отседнаха пред замъка й. Хората й се бяха събрали в двора на замъка, ужасени от това какво може да иска английската армия.

Син беше заповядал да затворят портите и да се охранява и после я беше оставил, за да се въоръжи. Сърцето й биеше ускорено, но правеше всичко възможно да успокои всички.

Но отвътре тя трепереше и беше ужасена.

Стоеше пред портата на замъка, а до нея бяха Брейдън, Локлан, Дърмът и Юън. Саймън, който изглеждаше малко блед и слаб, се присъедини към тях.

— Хенри е отвън, а?

Кали кимна.

— Да, и иска кръвта на Макнийли.

Погледът й се спря на Дърмът, който стоеше гордо до нея. Тя видя страха в очите му, докато се държеше здраво за ръката на Джейми.

Вратата на замъка се отвори и всички присъстващи замлъкнаха. Кали се обърна, за да види какво ги беше вкаменило.

Сърцето й спря.

Застанал в рамката на вратата беше съпругът й. И беше облечен в наметало на баща й в карирано тъмносиньо, зелено и жълто.

Важността на жеста я разкъса. Няма да бъда притежаван. Колко пъти й беше казвал това?

Сълзи напълниха очите й при гледката. В този момент, Син беше декларирал верността си към нея по начин, който я разтърси дълбоко. Мъж, който не искаше никой да претендира за него и нищо да не го притежава, носеше нейните цветове.

Никога не го беше обичала повече.

Погледите им се преплетоха, но празнотата в неговия я изплаши дори повече от факта, че Хенри чака отвън, за да убие брат й.

Син криеше чувствата си от нея.

— Готов съм да отида — обяви смело Дърмът.

Син наклони глава към него.

— Нека първо да говоря с Хенри.

— Мислиш, че можеш да го уговориш да е милостив към Дърмът? — попита Морна, тонът й беше пресипнал от надежда.

— Ще видя какво мога да направя.

Син отиде до Кали и обхвана страната й с топлата си ръка.

— Пожелай ми късмет.

— Пожелавам ти, Син. Знаеш, че е така.

Той наведе глава и я целуна леко по устните, след което слезе по стълбите и мина през тълпата. Кали не се помръдна, докато не го видя да напуска замъка й през малката странична порта.

Тя изтича до стената и се качи по дървените стъпала на парапета със Саймън, братята си и Макалистър зад нея. Сърцето й биеше силно, докато наблюдаваше съпругът й да приближава краля.

Настана тишина и дори самият вятър не смееше да разсее напрежението на сутринта.

 

 

Син пое дълбоко дъх, докато изучаваше английските рицари около него. Няколко, които познаваше, се намръщиха на облеклото му, но не казаха нищо, докато той бавно пристъпваше към Хенри, който го погледна любопитно.

— Хенри Плантагенет, крал на Англия, аз Син Макалистър от клана Макнийли, ви поздравявам.

Хенри не изглеждаше доволен.

— Опитваш се да ни развеселиш или да ни ядосаш с дрехите си?

— Нито едното, Ваше Величество. Тук съм, за да обясня какво се случи миналата нощ.

Хенри слезе от гърба на коня си и го приближи, така че да могат да говорят, без да ги подслушват.

— Тогава си знаел за това?

— Да. За нещастие, разбрах твърде късно, за да го спра.

Хенри кимна и го поведе по-далеч от тълпата. Двама от личните му стражи запристъпваха зад тях, но останаха на дискретно разстояние.

— Тогава знаеш, че сме дошли за Нападателя. Предай ни го.

— Не мога да направя това.

Хенри спря рязко и изви невярващо вежда.

— Да не би нашия слух, да не е наред или ти каза това, което си мислим?

Син изпъна гръб, подготвяйки се да понесе пълната тежест на гнева на Хенри.

— Макнийли е мъртъв. Беше убит в битката през миналата нощ. Тези, които останаха си научиха урока. Повярвайте ми. Вече никога няма да има нападение срещу вас от страна на Макнийли.

— Кой е новият лорд Макнийли? — попита любопитно Хенри.

— Все още не са гласували, но мога да ви уверя, че новият лорд няма да иска нищо друго от вас, освен мир.

Хенри присви подозрително очи.

— А Нападателя? Беше ли убит и той миналата нощ?

Син остана смълчан. Излъжи, проклет да си, излъжи. Ако кажеше на Хенри, че Нападателя е мъртъв, тогава въпросът щеше да приключи. Незабавно. Но той никога преди не беше лъгал Хенри.

Можеш да я имаш завинаги. Никой никога няма да разбере.

Но щеше да е изградено на лъжа.

Какво бъдеще щяха да имат, ако знаеше, че е измамил самия човек, дал му свободата?

Не, не можеше да направи това. Отказваше. Всичко, което някога бе имал на този свят, беше честта му и никой нямаше да му я отнеме.

— Нападателя е свършен — просто каза Син.

— Но мъртъв ли е?

Син поклати бавно глава.

— Тогава го искаме. Сега.

Син затвори очи при думите, които знаеше, че Хенри ще каже. Заставайки срещу краля си без страх или разкаяние, той отговори бавно:

— Тогава ще трябва да минете през мен.

Хенри се подсмихна и го погледна.

— Да не си луд?

— Не, Ваше Величество. Но съм честен.

Хенри ахна невярващо.

— Ще умреш ли на негово място?

— Ако се налага.

— И ако той нападне внезапно след твоята смърт, ще си се жертвал за нищо.

— Той няма да напада повече. Знам го.

Гняв затъмни лицето на Хенри. Това беше изражение, което Син познаваше прекалено добре.

Син призова остатъка от приятелството им, докато говореше на краля.

— Ще подпиша пълно признание за измяна, твърдейки, че аз съм бил онзи, който ви е нападал още от самото начало. Враговете ми в двора на драго сърце ще повярват в това и вие ще имате вашият Нападател за публична екзекуция. Всичко, за което моля, е вашата честна дума, че няма да отмъстите на Макнийли веднага след като ме няма.

— А ако откажа?

— Ще изгубите авторитета си и аз ще се бия с вас с всяка частица от способностите си.

Очите на Хенри показаха уважението му при тези думи. И двамата знаеха, че Син няма равен в битка. Дори и Хенри.

— Много добре тогава, обявяваме ви за Нападателя.

— Имам ли думата ви, Хенри? Ще оставите ли Макнийли на мира?

— Да, стари приятелю. Давам ви думата си, че докато те се въздържат от по-нататъшни нападения срещу хората ми, ще ги оставя на мира.

Син кимна. Хенри можеше да е много неща, но той също беше мъж на честта.

— Стражи — нареди Хенри, — отведете го.

Син не протестира, когато го сграбчиха за ръцете и го отведоха.

Единственото му съжаление беше, че не посмя да се обърне и да погледне жена си. Боеше се, че ако го направи, няма да е способен да мине през това. Искаше я повече, отколкото беше искал нещо друго на този свят.

Но в обсаденото си сърце знаеше, че така трябва да бъде.

 

 

Кали наблюдаваше ужасено когато кралските стражи сграбчиха съпруга й и завързаха ръцете му зад гърба.

— Какво правят?

— Прибират Син — прошепна Саймън.

Обзе я страх.

— Какво означава това?

Саймън отказа да срещне погледа й. Тя видя страх и болка в очите му, докато наблюдаваше как качват Син на кон и кралят отново яхваше жребеца си.

— Означава, че е отказал да даде на Хенри името на Дърмът.

— Не — въздъхна тя, а сърцето й се разби. — Защо ще прави подобно нещо?

— Нямам идея.

— Защото е проклет глупак — изръмжа Локлан. — Планира да умре на мястото на брат ти.

Кали спря да диша, когато думите я заляха.

— Чакайте! — изкрещя Кали надолу към англичаните.

Тя видя Хенри да насочва коня си напред.

— Какво казахте?

— Защо отвеждате съпруга ми?

Хенри повдигна царствено вежда.

— Той призна, че е Нападателя и като такъв, ще бъде екзекутиран за покушението над живота ни.

Думите му разкъсаха сърцето й на парченца. Не, това не можеше да е истина. Трябваше да е някакъв ужасен кошмар. Въпреки това, знаеше че не е.

Тя погледна към крал Хенри.

— Син не го е направил и вие много добре го знаете.

— Той казва, че е.

— Той лъже, за да защити… — Гласът й заглъхна, когато се осъзна преди да предаде брат си.

Хенри се наведе напред на седлото си, силно заинтересован от думите й.

— Кажете ни, милейди, кого се опитва да предпази? — После той добави грубо: — Каледония, ако притежавате в сърцето си любов към съпруга си, тогава ни дайте името, от което се нуждаем, за да спасим живота му.

Тя изпъна гръб и погледна към мястото, където Син седеше на коня си, изправен решително, с гордо изпънати рамене. Тя никога нямаше да предаде Дърмът, нито имаше намерение да гледа как Син страда за престъпление, което не бе извършил.

— Искам съпругът ми да бъде освободен. Веднага.

Хенри й се усмихна самодоволно.

— Тогава ни предложете друг да умре на негово място.

Тя погледна към Саймън, чието лице беше станало бяло.

— Какво мога да направя? — обезумяло попита тя.

— Нищо. Хенри трябва да има изкупителна жертва. Или вашият брат, или съпругът ви, милейди. Няма друг начин.

Изричайки сочно проклятие Юън сграбчи Дърмът и се приготви да го хвърли през стената.

Локлан и Брейдън хванаха брат си и издърпаха гърчещия се Дърмът от ръцете му, после застанаха между двамата.

— Не! — извика Юън, протегна се за Дърмът, който сега се криеше зад гърба на Брейдън. — Няма да гледам как убиват Син заради глупав младок, който няма повече разум от стрък праз.

Локлан сграбчи брат си и го бутна назад.

— Успокой се, Юън. Никой от нас не иска да види Син мъртъв.

По бузите на Кали закапаха сълзи, докато наблюдаваше как кралят се оттегля от замъка й и дава заповеди за тръгване.

О, Боже, не! Протестът я задави, докато гледаше как отвеждат съпруга й надалеч. За да умре.

През целия си живот, Син се беше жертвал, за да спасява другите. Беше изгубил невинността, детството, душата си, и сега щеше да загуби живота си.

И за какво?

— О, Син — въздъхна тя.

Кали се извърна от парапета и погледна към хората, които стояха покрай стената с нея. Хората събрани в двора долу. Това бяха нейните хора сега, след като Астър си беше отишъл.

Тя щеше да бъде водач. Нямаше друг, който да поеме властта над клана Макнийли.

Кой е първият ти акт на дълг?

Дали това беше гласът на баща й, който чуваше в главата си? Философията на баща й, която си спомни с тревожна яснота.

Спасен от моята сила. Това беше девизът на клана й. Девизът, с който тя и Дърмът бяха израснали.

За пръв път в живота си тя наистина разбра тези думи.

Никой не заплашваше Макнийли. По-скоро щеше да умре, отколкото да види нейният Син да се жертва, за да защити брат й.

Сърцето й пламна от вътрешна сила и сигурност, която не разбираше и се отдръпна от стената.

— Имам план — съобщи на мъжете. — Локлан, имам нужда от услуга.

 

 

— Изглежда, жена ти вече те заряза — каза Хенри, докато яздеше до Син.

Син отказа да позволи на Хенри да види колко много го заболя от тези думи. Никога не би признавал пред никого, дори пред себе си, че това, което наистина искаше, бе тя да го спре.

Точно когато замъкът изчезна от погледа му, част от него жадуваше да чуе плача на Кали, че го обича твърде много, за да му позволи да умре. Че ще направи всичко, за да го спаси.

Това беше глупава мечта и той много добре го осъзнаваше.

— Тя прави това, което е нужно, за да защити хората си, също като някой друг, когото познавам.

Хенри изсумтя.

— Никога не сме мислили, че ще видим теб да се жертваш за някой отвратителен шотландец. Нито да носиш техния знак. Кажи ни, Син, кое доведе до тези промени в теб?

Син не отговори.

Не можеше.

Кое беше довело до тези промени? Нежна усмивка от очарователна девойка, която достигна дълбоко в мъртвото му сърце и го беше съживило.

Затваряйки очите си, той призова образа на лицето й и го запази дълбоко в душата си.

Това, което правеше, бе заради нея. Сега щеше да е способна да има мира, който означаваше толкова много за нея. Дърмът никога повече нямаше да посмее да поведе армията на Макнийли срещу Англия и Кали можеше да запази хората си в безопасност и заедно.

Нямаше да има повече кръвопролития.

Хенри бавно въздъхна и когато заговори, беше без студената формалност на краля.

— Син, не ме карай да го правя. Ти си единственият мъж, когото истински не искам да убия. Дай ми някой, за да спасиш живота си.

— Не мога да направя това, Хенри.

— Не можеш или няма да го направиш?

— Няма да го направя.

— Проклет да си!

Син се засмя на това и отвърна на краля със собствените му думи.

— Ако съм прокълнат, то със сигурност е за далеч по-сериозни деяния от това.

Челюстта на Хенри се стегна.

— Много добре. Ще те отведем обратно до Лондон, където ще дадем пример с теб. Нашата единствена надежда е, че когато вътрешностите ти бъдат извадени, докато все още си жив и можеш да го почувстваш, ще продължиш да мислиш, че тази саможертва е благородна.

Хенри пришпори коня си напред и остави Син насаме с мислите му.

Те яздеха през целия ден, само с една малка почивка по обяд. Както се очакваше никой не се притесни да предложи храна на Син. Нямаше нужда да се хабят провизии за мъртвец.

Отлъчен от всички, той беше оставен насаме, докато не направиха лагера вечерта.

Син прекара нощта, лежащ на студената земя на открито, окован за един дънер. Би трябвало да му е студено и неудобно, но мислите за жена му стояха в сърцето му.

Винаги бе предполагал, че ще умре в битка. Повален от вражески меч или стрела. Никога не си бе позволявал да мечтае, че любовта ще бъде тази, която ще го убие.

Познаваше любовта за толкова кратко време, че изглеждаше трудно точно тя да бъде причина за смъртта му, и все пак не можеше да измисли по-добър край.

Не можеше да остане и да позволи братът на Кали да бъде отведен и убит, нито той можеше да го убие.

Неговите дни на убиец бяха приключили. Беше оставил тази част от себе си в Англия, а сърцето си беше оставил при жена си.

Сега не беше останало нищо от него. Беше празна черупка, която съществуваше само, за да си припомня нежното лице на Кали.

Затваряйки очи, той се успокои от знанието, че макар да нямаше да изживее живота си с нея, поне беше достатъчно щастлив да я има за малък отрязък от време.

Смъртта беше неизбежна, но до деня, в който тя обърна тази отнемаща дъха усмивка към него, той никога не беше живял истински.

 

 

Сутринта Хенри събра войската си и започнаха дългия поход, който щеше да ги отведе у дома. С всяка левга, която изминаваха, Син чувстваше отдалечаването от жена си дълбоко в сърцето си. Как му се искаше да бяха имали още един ден заедно. Още една нощ, в която да я прегръща и обича.

Защо се беше борил срещу нея? Сега изглеждаше толкова глупаво и ако можеше да върне времето назад, щеше да го прекара в ръцете й, прегръщайки я и правейки любов с нея с цялото си тяло. Със сърцето си.

Да, да почувства устните й още веднъж…

Странен звук откъм дърветата привлече вниманието му.

— Какво беше това? — попита един от стражите.

Звучеше като някакъв вид пресипнала птица. Син погледна нагоре, за да види движение в дърветата. Рицарите се приготвиха, докато кралската стража заобиколи Хенри.

От листата на дърветата те чуха звука от приближаването на един-единствен кон. Въздухът около тях беше изпълнен с напрежение, докато рицарите се приготвяха за битка.

Конят се приближи още повече.

И още.

Тогава, от гъстата зелена гора пред тях изскочи голям черен жребец и ездач, който носеше неподходящи черни доспехи, които бяха покрити с плътна черна туника.

Но това, което привлече вниманието му най-много, беше знамето на ездача, което се развяваше от бриза.

Беше същият тъмнозелен цвят като на шотландския кариран плат, който носеха братята му, а в центъра имаше дъбово стъбло със сърце и четири меча, които го пробождаха, и двете обединени от думите „Силата на духа“, бродирани върху плата.

Това беше знаме, което не беше виждал от детството си, само че тогава то имаше четири златни меча: по един за Брейдън, Киърън, Локлан и Юън. Сега мечът за родения втори беше в черно, символизирайки смъртта на Киърън.

Сърцето му заби при гледката и той веднага разпозна дребната фигура върху гърба на коня му.

Беше Каледония… гордостта на хората си, носеща неговите доспехи и развяваща знамето на Макалистър.

Тя спря точно извън малката горичка и свали неудобния шлем. Пъхайки го под ръката си, Кали се намръщи към Хенри, с което можеше да накара всяка опърничава жена да й завиди.

— Поздравления — каза гордо тя, повтаряйки точно думите на Син, когато беше излязъл, да се срещне с краля. — Хенри Плантагенет, крал на Англия. Аз съм Каледония, съпруга на Син Макалистър, водач на клана Макнийли и дойдох, за да изискам съпруга си от вашите грижи.

Рицарите й се присмяха. Но не и Син. Любовта му към нея го заля, и ако можеше, щеше да изтича при нея и да й покаже колко много я обича в този момент.

Кали изви царствено вежда, когато Хенри също се засмя.

— Какъв е смисълът на това? — попита кралят.

Кичури от косата й с цвят на мед се развяха от вятъра.

— Смисълът? Всъщност е прост. Или ще освободите съпруга ми, или никой от вас няма да стигне цял до Англия.

Хенри се подсмихна арогантно на заплахата й.

— И какво може да направи обикновено момиче?

Кали се усмихна студено.

— Беше ми разказано от баща ми, за света Мери от Арагон, която без чужда помощ повалила цялата сарацинска армия с нищо повече от вярата си в бог. Той също говореше за древна келтска кралица наречена Будика, която съборила Рим на колене и изгорила Лондон до основи. Той често казваше, че жените са много по-смъртоносни като враг от някой мъж, защото мъжете се водят от разума си, а жените от сърцата си. Може да спорите и да спечелите срещу нечий разум, но не и срещу нечие сърце.

Хенри се прозя неискрено, сякаш думите й го отегчаваха.

— Нямаме време за това, жено. Сега ни остави.

— Може би не се изразявам достатъчно ясно. — Тя изсвири рязко. Самата гора около тях сякаш оживя, когато мъж след мъж излязоха и се наредиха в кръг около тях.

На лицето на Син се появи усмивка, когато разпозна мъжете.

Сигурно имаше над сто и четиридесет шотландци и от двата клана — Макнийли и Макалистър, които стояха готови да го защитят.

Никога в живота си не се беше надявал някой мъж да застане на негова страна… да не говорим за цяла армия.

Той се усмихна, когато видя братята си да стоят с Дърмът от лявата страна на Кали.

Младеж на петнадесет изтича до Кали и тя му подаде знамето.

— Както може да видите сте леко превъзхождани числено. Ако не освободите съпруга ми, тогава не ми оставяте друг избор, освен да направя най-големия ви син щастлив човек тази вечер, когато научи, че е наследил короната ви.

Лицето на Хенри стана червено от гняв, докато вилнееше след проявената от нея дързост. Не се случваше много често някой да бъде по-добър от него, и Син знаеше, че никоя жена никога не го беше смущавала. Дори Елинор.

— Искате да обявите война заради него? — възмутено попита Хенри.

Тя не се поколеба с отговора си.

— Да. А вие?

Син затвори очи, когато чу най-прекрасните думи в живота си. Тя, която не вярваше в нищо друго, освен в мира, желаеше да се бори заради него. Можеше да умре щастливо като знаеше това.

Все пак, не можеше да й позволи да го направи. Хенри нямаше да се спре, преди да унищожи нея и клана й. Кралската репутация беше всичко, което имаше, а ако Хенри изгубеше това…

— Кали — каза Син и изчака, докато погледът й срещна неговия. — Благодаря ти, но не можеш да направиш това. Не можеш да започнеш война заради мен. Не струвам толкова.

— Струваш всичко за мен.

Той не можеше да диша, когато чу тези прекрасни думи. Скъпи светци, как му се искаше да я прекъсне и да целуне тези пълни устни, които имаха вкуса на рая.

— Благодаря на бог за чувствата, които изпитваш към мен, но трябва да помислиш. Погледни лицата около теб. Това е твоето семейство.

— Както и ти.

Син се обърна и видя Фрейзър да стои с изваден меч на няколко крачки от него. Когато мъжът проговори, Син беше зашеметен от думите му.

— Ти си Макнийли и никой не взема един от нас, без да покоси всички.

— Да! — ревът на клана беше оглушителен.

— Ти си и Макалистър — добави Локлан. — Роден, отгледан и отраснал.

Сълзи напълниха очите на Син. Никога не беше очаквал нещо подобно на това. Никога.

— Няма да вземаме заложници — изрева Хенри, след което нареди на хората си да се подготвят.

Напрежението на момента достигна кулминацията си.

Внезапно Юън избута Дърмът напред.

Момчето се препъна, след което се закрепи на крака. Той погледна Юън, който изглеждаше невинен сякаш се опитваше да разбере кой го беше бутнал.

Изпъвайки се, Дърмът бавно тръгна към Хенри.

— Дърмът — извика Кали, — върни се обратно.

— Не, сестро — каза момчето, без да поглежда назад. Той задържа погледа си върху Хенри, сякаш се страхуваше, че ако погледне настрани, ще изгуби куража си. — Време е да престана да се крия зад другите и да поема отговорност за себе си.

Дърмът спря пред Хенри.

— Аз съм Нападателя. Аз бях този, който поведе мъжете си срещу вас.

По изражението на Хенри, Син можеше да отгатне мислите му. Беше доста неочаквано да научи, че през цялото време му се е пречкало едно наполовина пораснало дете.

— Та ти си само момче.

Дърмът кимна.

— И глупаво при това. Все пак, не мога да позволя невинен мъж да умре заради мен.

Хенри беше поразен.

— Трябва ли честно да повярваме, че дете е повело армия?

Син шумно прочисти гърло.

Хенри се извърна на седлото, когато си спомни всички битки, които Син беше водил и спечелил в негово име, когато беше две години по-малък от Дърмът.

Кралят погледна към Син, после върна вниманието си отново на Дърмът.

— Добре, това обяснява защо Син не искаше да те издаде. Никога не може да остави момче да страда. — Хенри махна с ръка в посока на Син. — Освободете графа.

— Ваше Величество — каза Син, когато един от стражата сряза въжето на китките му, — знаете, че не мога да ви позволя да го убиете.

Хенри настръхна сякаш беше ужасно обиден от тези думи.

— Ние не сме толкова безчувствен крал, нито мъж, че да се унижим като убием дете. Мили боже, представи си неудобството, ако светът разбере, че обикновено дете е извършило нещо подобно. — Хенри се огледа наоколо към двадесетте си стражи. — Ако някой спомене и дума за това, ще изтръгнем езиците ви.

Стражите преглътнаха шумно.

Хенри се изправи и погледна отново към Дърмът.

— Но той не може да бъде оставен да скита из областта свободно.

— Какво предлагате? — попита Кали, придвижвайки се по-близо до брат си.

— Той остава под кралски грижи докато стане на двадесет и пет години.

Лицата на Кали и Дърмът пребледняха.

— Саймън? — извика Син, знаейки един-единствен начин да се съгласи с условията на Хенри. Той разтриваше ръцете си, за да възвърне кръвообращението им, докато вървеше бавно към жена си.

Това, което наистина искаше да направи бе да се затича, но макар напрежението в тълпата да беше по-малко, мъжете около него бяха все още предпазливи и готови за битка и не искаше някой да сбърка относно намеренията му.

— Мислиш ли, че Дрейвън може да приеме нов оръженосец в дома си?

По лицето на Саймън бавно се разля усмивка.

— Да, ще го направи.

Син кимна с благодарност, после се обърна към Хенри.

— Това приемливо ли е за вас, Ваше Величество?

— Да — отвърна Хенри и очите му бяха пълни с облекчение. — Вярвам, че лорд Дрейвън ще бъде способен да вкара момчето в правия път. А вие, лейди Леърд, намирате ли това за приемливо?

Кали се усмихна.

— Намирам го, Ваше Величество.

— Дрейвън? — попита Дърмът. — Кой е този мъж?

Син спря пред жена си и обхвана лицето й в длани, докато гледаше в тези зелени очи.

— Той е брат на Саймън и мой приятел — отвърна и погали страните й с палци, докато плъзваше поглед към устните й.

Кали потрепери от изражението върху лицето на Син. Очите му бях пълни с толкова обич и признателност към нея.

Тя беше ужасена във всеки момент от неговото пленничество, че няма да успеят да пристигнат навреме или че Хенри ще ги принуди да се бият.

Сега, когато той стоеше пред нея, тя се чувстваше като най-щастливата жена, на света.

Изправи се на пръсти и се наведе към него.

Той прие поканата й. Притискайки я към себе си, Син я целуна силно и страстно.

Оглушителни поздравления прозвучаха от събралите се.

Кали отпусна тежестта си върху съпруга си, изпълнена с радост. Той беше в безопасност и получиха мира си.

Син усети вкуса и почувства устните й. Не го интересуваше дори времето да спреше в този момент. Всичко, което имаше значение беше любовта, която изпитваше към жена си.

И фактът, че най-накрая имаше дом и хора, които го приемаха.

Братята му и Саймън се събраха около тях и той неохотно се отдръпна от устните на Кали.

Хенри слезе от коня и тръгна към тях. Очите му бяха развеселени, докато оглеждаше Кали.

— Вие сте безсрамна жена, господарке. Не мислите ли, че прибързахме като ви омъжихме за толкова твърдоглав мъж?

— Не, Ваше Величество. За това ви благодаря.

Хенри се обърна към Дърмът и поклати глава.

— Нападателя, а? Виждаме потенциал в теб, момче. Ела и ни позволи да ти разкажем история за мъж, наречен Малек ин Олюм.

Син потрепери от страх, докато наблюдаваше Хенри и Дърмът да се отдалечават. Изглежда приятелят му беше намерил следващото поколение, което да изкриви по свое подобие. Щеше да се наложи да проведе дълъг разговор с Хенри.

Но първо имаше нещо по-важно, което да свърши.

Юън го сграбчи изотзад и го повдигна в яростна прегръдка.

— Благодаря на бога, че си жив. Мислех, че ще трябва да разкъсам малко английска кожа и да одера едно младо шотландско говедо.

Поне веднъж Син не протестира срещу грубиянската привързаност на брат си.

— Да, видях ръката, която подаде на бедния Дърмът. Късметлия е, че не му счупи крака.

— Аз? — ахна Юън. — Невинен съм.

Локлан и Брейдън отстраниха Юън от него.

— Син Макалистър? — попита Локлан. — Не бях сигурен дали трябва да се засмея или да проклинам, когато те чух да го обявяваш. — Очите му станаха сериозни. — Много време мина, братко мой. Добре дошъл у дома.

Братята му се отдръпнаха, за да го оставят за момент с жена му.

Син я придърпа близо и просто се наслаждаваше на това да я усеща в ръцете си.

— Благодаря ти, Кали — въздъхна той.

— Няма нужда да ми благодариш. Не мислеше, че наистина, ще позволя кралят да убие мъжа, когото обичам, нали?

Син взе ръката й в своята и се вторачи в пръстена, който й беше дал. Сърцето му препусна при думите й и той притисна дланта й до гърдите си.

— Обичам те, Кали Макнийли, господарке на клана Макнийли и жена на мъж, който е толкова недостоен за теб, че се кълне да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да ти покаже колко точно означаваш за него.

Тя се усмихна на думите му.

— Няма нужда да опитваш, Син. Всичко, което трябва да направя, е да погледна в очите ти и вече знам. — Тя го целуна дълбоко, след което го дръпна към коня му. — Ела сега, съпруже, и ми позволи да те отведа у дома.

Син затвори очи при думите й. За пръв път в живота си, той наистина имаше дом.