Кинли Макгрегър
Роден в грях (3)

Глава 2

— Кали, ще избягаме ли този път?

Каледония от клана Макнийли дръпна малкия си брат, за да спре в тесния коридор, през който щяха да избягат от замъка на крал Хенри.

Тя коленичи пред дребничката му фигура и прошепна:

— Ако запазиш думите за себе си, може и да успеем.

Кали се усмихна, за да смекчи укорителния си отговор и приглади кафявата фригийска шапка^[1] върху малката му глава. Лицето му все още притежаваше бебешка закръгленост и светлите, доверчиви сини очи на прохождащо дете, каквото бе доскоро.

— Сега, помни, ние сме английски слуги, което означава, че ако проговориш, те със сигурност ще разберат, че сме шотландци.

Детето кимна.

Кали прибра оранжево-червените къдрици на Джейми под шапката му. Косата му беше със същия нюанс като нейния, но с това се изчерпваха приликите помежду им, защото Кали приличаше на скъпата си покойна майка, а Джейми приличаше на собствената си майка Морна.

Той я погледна със сините си очи, изпълнени с решителност и проницателност, каквито не трябваше да притежава момче на крехката му възраст. Само на шест години детето бе видяло повече от полагащия му се дял трагедия. С божията воля нямаше да стане свидетел на повече нещастия.

Кали целуна леко по челото обичния малък дявол и се изправи на крака. Стомахът й се присви нервно и тя го поведе бавно по пустия коридор към стълбите, които трябваше да ги изведат от задната страна на замъка.

Поне така им беше казала прислужницата, която им помогна да организират бягството си. Сега Кали се молеше новооткритата им приятелка да не ги е излъгала или предала.

Трябваше да се махнат от това място. Кали не издържаше повече. Ако се наложеше да преглътне още някой изучаващ, похотлив английски поглед или поредния суров коментар за дивата й шотландска природа, щеше да изтръгне нечий език.

Но това, което наистина караше кръвта й да кипне, бе начинът, по който се отнасяха с Джейми. Като син на леърд той беше равен на английските благородници с най-висок произход. Тези зверове го принудиха да им прислужва като низш селянин, докато му се присмиваха и го унижаваха. Кали не можеше да понася повече сълзите на братчето си, нито да наблюдава как рицарите грубо опипваха момчето или дърпаха ушите му.

Англичаните бяха животни.

Откакто хората на крал Хенри убиха стражата им и ги отвлякоха, докато пътуваха, за да посетят болната леля на Кали, младата жена се опитваше да намери път за бягство и начин да се приберат у дома.

Внимателно обмисляше всякакви хитрини, но тези ужасни английски зверове бяха истинското потомство на дявола. Без значение какво опитваше, някой от тях предвиждаше бягството й и го осуетяваше.

Но този път… този път тя щеше да успее. Знаеше го.

Стискайки ръката на Джейми, тя спря на върха на стълбището. Повдигна ленения си воал и наведе глава, ослушвайки се. Тишина.

Очевидно никой нямаше да ги спре. Бяха свободни!

Прислужницата Елфа й обеща, че щом слязат надолу по стълбите, ще открият малка задна врата на крепостната стена, която се използваше през светлата част на денонощието от прислугата, за да пътуват от замъка до Лондон. Елфа се закле, че щом веднъж достигнат вратата, никой няма да ги спре.

Сърцето на Кали заби силно от сладкото очакване. Тя се втурна през глава надолу по тъмните стъпала на спираловидната стълба, влачейки Джейми след себе си.

Свобода!

Можеше да усети вкуса й, да долови мириса й, можеше…

Мислите й се разпръснаха, когато се спъна и падна върху нещо на стълбите.

Усети как тялото й полита напред и всичко, което успя да направи, бе да разпери ръце с надеждата да се улови някъде. Но вместо падането, Кали почувства как едни силни ръце я прегръщат и притискат към гърди толкова твърди, колкото тъмния камък на стените, които ги заобикаляха.

Преди да успее да мигне, мъжът я пусна върху стъпалото над него.

— Господи, жено, гледай къде вървиш!

Джейми опита да проговори, но Кали бързо закри устата му с ръка и се извини с възможно най-добрия си английски акцент.

— Простете ми, милорд.

Едва тогава се осмели да го огледа.

Кали беше висока и очите й бяха на едно ниво с тези на повечето мъже. Но там, където очакваше да види главата му, намери само широки, мускулести рамене, обвити в мрак.

Сърцето й заби учестено. Тези тук наистина бяха широки.

Кали се намръщи при вида на черните му дрехи. Никога преди не беше виждала мъж облечен изцяло в черно, с изключение на онези, които служеха на църквата. А този мъж със сигурност не беше свещеник.

Качулката и плащът му бяха по-черни от катран и върху тях липсваха отличителни знаци. Много странно.

Опита се да направи крачка назад, но тясното пространство и Джейми, който стоеше на стъпалото зад нея, й попречиха.

Кали се почувства в капан от всички страни, притисната от мощното присъствие на рицаря, което сякаш проникваше до самата й същност. Това беше опасен, смъртоносен човек. Можеше да го усети с всеки инстинкт, който притежаваше.

Осмели се да погледне нагоре към загорелия му, силен врат, белязан с дълбок белег, след това към красивото му лице, за да надникне в очите на самия дявол. Тези среднощно черни очи горяха, изпълнени с интелигентност и устрем. Изгаряха я със зловеща светлина, която я накара да потрепери.

Кали преглътна.

Никога не беше срещала такъв мъж. Без съмнение притежаваше най-красивото лице и фигура, които бе виждала. Чертите му бяха изразени и изваяни, челюстта силна и съвършена, покрита с едва набола брада.

Косата му бе черна като дрехите и падаше свободно по раменете му, също като на шотландските й събратя. Когато се вгледа в него не видя почти никакви недостатъци върху лицето му, освен едва забележимия белег над лявата му вежда. Но онова, което я държеше в плен, бяха черните му очи. Тези смъртоносни очи, толкова тъмни, че не можеше да види зениците му и това я ужасяваше. Бяха студени и празни. И по-лошото — присвити към нея, изучавайки я с твърде голям интерес.

Спомни си, че е облечена като прислужница и че мъжът пред нея очевидно е лорд, затова реши, че бързото отстъпление е най-добрият изход. Поклони се на мъжа, сграбчи ръката на Джейми, затича се надолу по последните останали стъпала и излезе през вратата.

 

 

Син се намръщи при рязкото трясване на вратата. Имаше нещо много странно в случилото се преди малко. Но нямаше общо със силното, неочаквано желание, което го връхлетя в момента, когато тези зелени очи срещнаха погледа му.

Не, инстинктите му се бяха усъвършенствали с годините, прекарани в обучение и се опитваха да му кажат нещо.

Но всичко, за което можеше да мисли, бяха устните на жената, извити като лъка на Купидон и странното разочарование, което изпита, защото не разбра какъв е цветът на косата й.

Всъщност, светлосиният воал не бе скрил зеленото на очите й или свежестта на целунатата от слънцето кожа на лицето й.

Тази жена беше изкусителна. Завладяваща и освежаващо висока.

Висок повече от метър и осемдесет, той рядко бе срещал жена, която да е толкова близо до собствената му височина. Въпреки че бе твърде слаба за вкуса му, гърдите й бяха достатъчно пълни, за да задоволят дори похотливия му брат Брейдън.

Но очите й…

Жизнени и топли, те блестяха, изпълнени с енергия и интелигентност. Бяха…

Бяха твърде смели, осъзна Син рязко. Никой слуга не среща погледа на господаря, особено не и неговия с такава гордост и пълна откритост. Не се сви от страх пред него, което очевидно означаваше, че не знае кой е той.

Имаше само един човек в двора на крал Хенри, който не би могъл да го разпознае.

Шотландката!

И тя напусна двореца през задната врата.

Ругаейки, Син се втурна след нея.

 

 

Кали рязко спря, когато група рицари застана между нея и портата. За да бъде точна, бяха шестима демони, запътили се към замъка. И всички те бяха въоръжени, очевидно завръщайки се от тренировка.

Късметът отново й изневеряваше.

Ръката на Джейми потрепери и тя нежно я стисна, за да го успокои.

Просто трябваше да опитат и безочливо да излязат навън. Да, с малко късмет, рицарите нямаше да им обърнат внимание и щяха да се промъкнат покрай тях.

Избягвайки мъжете, Кали сведе поглед и се запъти към портата.

— Я виж — проговори единият от рицарите, когато тя се приближи. — Какво имаме тук?

— Сладка прислужница — отговори друг, — която ще задоволи нуждите ни.

Останалите се изсмяха:

— О, Роджър, наистина си умел с думите и селянките.

Кали забърза крачка, но един от мъжете я спря.

Тя замръзна и се осмели да го погледне, за да види изгарящия глад в кафявите му очи.

— Простете, милорд — каза тя, но титлата залепна за гърлото й. Не беше в природата й да пълзи или да трепери и ако не беше брат й, нямаше да благоволи да го направи и сега. Но трябваше да ги измъкне от това място. — Имам работа, за която трябва да се погрижа. — Кали се сви, улавяйки собствения си акцент.

— Да, така е — отвърна рицарят с нисък и дрезгав глас. — Аз определено се нуждая от твоите грижи.

Мъжът протегна ръка и понамести внезапно натежалата предница на панталоните си.

Кали стисна зъби от безсилие. Бяха я хванали, но нямаше да се откаже без борба. Рицарят я сграбчи и я притегли за целувка.

Но преди устните му да успеят да докоснат нейните, тя го изрита силно в малката издутина, с която така се гордееше.

Той я освободи, ругаейки.

Единствената мисъл на Кали бе оцеляване, затова тя хвана дръжката на меча му и го извади от ножницата.

Останалите мъже й се присмяха.

— Малката, най-добре го остави, преди сама да се нараниш.

Кали завъртя опитно меча.

— Единственото, което ще нараня, е някой от вас. — Този път не се опита да прикрие акцента си. — Сега, предлагам да се преместите от пътя ми.

Смехът напусна лицата на рицарите.

Един от по-смелите мъже извади меча си. Двамата се взираха един в друг в продължение на няколко секунди и тя можеше да прочете мислите в ума му. Приемаше я за слаба и неспособна да се бие.

Е, със сигурност беше жена, но баща й я бе обучил в изкуството на меча. Все още не се бе родил рицарят, който да надвие шотландец в битка. Дори когато шотландецът беше жена.

— Роджър, хвани я! — извика онзи, когото бе изритала, докато накуцваше към останалите.

Роджър се усмихна зловещо:

— Повярвай ми, това е намерението ми. — Мъжът облиза устните си похотливо и я огледа безсрамно. — И то не само по един начин — добави той и я атакува.

С усета на опитен войн, Кали парира удара му. Ако мъжът искаше битка, тя определено беше човек, който ще му я даде.

— Джейми, бягай! — извика на брат си.

Детето не стигна далеч, преди един от другите рицари да го сграбчи. Проклинайки злата си съдба, Кали нападна противника си. Беше само на ход от обезоръжаването, когато един студен, познат глас я накара да спре.

— Милейди, хвърлете меча си.

С крайчеца на окото си, тя видя мъжа от стълбите. Но това, което я изуми най-много бе начинът, по който останалите рицари реагираха на присъствието му. Всъщност те се отдръпнаха от него.

Роджър погледна към Черния рицар и презрително каза:

— Стой настрана. Това не те засяга.

Черния рицар повдигна вежда.

— Като се има предвид фактът, че дамата току-що те унижи, показвайки по-добри умения да борави с меча от теб, изпитвам сериозни съмнения, че желаеш да пробваш моето острие. — Черния рицар предизвикателно впери поглед в мъжа. — Или греша?

Кали забеляза колебанието по лицето на Роджър.

— Остави, Роджър — намеси се един от другите рицари. — Знаеш, че ще се зарадва на възможността да те убие.

Роджър бавно кимна, след което свали меча си и се отдалечи.

Кали се обърна към мъжа, който ужасяваше останалите. Стоеше неподвижен като статуя и я наблюдаваше с внимателен поглед, който не издаваше нищо: нито мислите, нито настроението му. Лекият вятър разроши кичурите черна коса и той се втренчи немигащо в нея.

Да, беше смъртоносен, тя бе уверена в това. И се съмняваше, че самият стар демон Редкап би имал по-страховито лице.

Кали държеше меча си стабилен.

Черният рицар се усмихна студено.

— Виждам, че знаете как да се справите с мъжкото оръжие.

Няколко от мъжете се изкикотиха и лицето на Кали се обля в червенина от грубите му думи.

— Не се наслаждавам на обидите ви.

— Всъщност нямах предвид обида, милейди, уверявам ви. Възхищавам се на жена, която може да отстоява позициите си.

Кали не можеше да разчете по тона и стойката му дали е искрен, или й се подиграва.

— Сега, свалете меча.

— Не — отвърна тя твърдо. — Не и докато двамата с брат ми не сме свободни.

— Милейди? — Кали разпозна гласа на прислужницата, която им бе помогнала с маскировката. Девойчето излезе от сянката на вратата на замъка, за да я погледне. — Милейди, моля ви, правете каквото каза Негова светлост, умолявам ви. Нямате идея кой е той, но приемете думите ми. Последното нещо, което искате да направите, е да му противоречите.

Черният рицар протегна ръката си:

— Мечът.

По някаква неизвестна причина, Кали почти се съгласи. Но след един поглед към Джейми, знаеше, че не може да се откаже от най-добрия си шанс. Направи крачка към Черния рицар и притисна острието на меча си към гърлото му, но за нейна изненада той не помръдна, дори не трепна. Просто се втренчи в нея с тези черни, бездушни очи. Спокоен и търпелив, като пепелянка, причакваща плячката си да се приближи достатъчно, за да я нападне.

Кали замръзна. Тогава, преди да успее да мигне, той пристъпи напред с невероятна бързина, улови острието на меча с предмишниците си и го издърпа от ръцете й. Мечът се изви високо във въздуха и се превъртя, докато падаше. Рицарят го улови безпроблемно за дръжката и го завъртя веднъж, преди да го забие дълбоко в земята до него.

Усмивката му бе дори по-студена от преди:

— Майка ви, не ви ли е казвала да не изкушавате дявола, освен ако не сте готова да платите високата му цена?

Кали усети остра болка в пръстите си, когато изтръгна дръжката на меча от ръцете й, но не каза нищо. В интерес на истината, не знаеше как да реагира. Всичко, което знаеше, бе, че я е победил. Никой не я бе обезоръжавал досега.

Той дори не бе извадил собственото си оръжие и това унижение я нарани дълбоко.

— Е, какво мислиш, че трябва да направим с този разбойник? — попита рицарят, който държеше Джейми.

— Здрав бой с камшик трябва да е достатъчен, последван от почистване на една-две помийни ями.

— Не! — извика Кали, но никой не й обърна внимание.

Всички мъже се изсмяха, с изключение на Черния рицар. Очите му проблеснаха гневно към другите.

— Освободете момчето — нареди той със същия невъзмутим тон.

— Хайде милорд, не може ли да се позабавляваме малко с него?

Рицарят насочи страховития си обсидианов поглед към мъжа, който бе проговорил.

— Представата ми за забавление е да изкормвам тези, които ми противоречат и ме дразнят. Какво ще кажеш да се позабавлявам малко с теб?

Рицарят пребледня, след което незабавно освободи Джейми. Момчето се затича към Кали и впи юмручетата си в грубия плат на полата й.

— Видя ли какво направи? — попита той със силен шепот. — Астър ще умре, ако разбере, че един невъоръжен сасенах^[2] е отнел меча ти.

— Шшт — тихо каза Кали и го притисна с ръка до себе си, когато се обърна срещу Черния рицар.

Погледът му беше все така непоколебим.

— Милейди, мисля, че е време да се върнете в стаята си — каза той.

Кали повдигна брадичка в безполезен знак на открито неподчинение. И двамата знаеха, че я бе надхитрил. Но само този път.

При следващата възможност, която й се удадеше, щеше да намери начин да победи тези англичани и да отведе Джейми у дома, където им бе мястото. Кали се обърна с високо вдигната глава и тръгна към замъка заедно с Джейми, който все още стискаше полата й.

Прислужницата задържа вратата отворена, за да минат и наистина потрепери, когато Черния рицар се приближи до нея.

Той ги последва обратно нагоре по стълбите. И сякаш не бяха достатъчни странните усещания, които изпълваха тялото й едновременно с горещо и студено чувство през цялото време, докато вървяха, ами и Джейми непрестанно поглеждаше назад към рицаря с благоговейно страхопочитание на детското си лице.

— Кажете ми — обърна се през рамо Кали към него, докато приближаваха върха на стълбището. — Защо всички се страхуват толкова много от вас?

За пръв път тя усети само намек за горчивина в гласа на рицаря.

— Всеки се страхува от дявола. Вие не се ли страхувате?

— Вие сте човек, сър, а не дяволът — усмихна се в отговор на думите му Кали.

— Така ли мислите?

— Сигурна съм в това.

— Наистина ли? — попита той, а гласът му беше пропит с ирония. — Тогава да не би да сте вещица, щом сте толкова добре запозната с дявола?

Вбесена от въпроса му, Кали спря на върха на стълбището и се обърна с лице към него. Хората са били изгаряни или обесвани за по-малко. Без съмнение тези англичани щяха да се наслаждават на екзекуцията й като вещица.

— Аз съм дълбоко вярваща в бога.

Той стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше топлия, чист аромат на кожата му. Черните му очи я изгаряха с дълбоката си сила.

— Аз не съм — отвърна с нисък и зловещ глас.

Думите му я накараха да потрепери, защото нямаше съмнение какво означават.

За неин ужас, рицарят се протегна и я докосна по бузата. Топлината на ръката му я изненада. Той бавно прокара пръст до ухото й, изпращайки тръпки по цялото й тяло. Кали не можеше да повярва с каква нежност я докосваше и колко леки усещаше пръстите му върху кожата си. Събуждаше странни вълнения в нея. Тя потрепери от болка и нужда, каквито никога преди не бе чувствала.

Рицарят внимателно отметна воала й и прокара ръка по линията на косата й. Кали усети пръста му да се сключва около една от къдриците й и да я издърпва на свобода.

Присви очи към ръката си и ъгълчето на устата му се повдигна с отвращение.

— Червена — каза той с глас, наподобяващ ръмжене. — Трябваше да се досетя.

— Какво? — попита Кали, недоумяваща защо нещо толкова просто, като цвета на косата й, би предизвикало такъв яростен отклик, след като нищо друго не го изкарваше от равновесие.

Лицето му отново придоби непроницаемото си изражение и той отдръпна ръката си от нея, отстъпвайки крачка назад.

— Елфа — обърна се към прислужницата. — Заведете я в стаята й и се погрижете да остане там.

— Да, милорд — отвърна жената и се поклони ниско.

 

 

Син не помръдна, докато не видя, че шотландката влезе в стаята си.

Трябваше да я оставиш да избяга.

В интерес на истината това беше първоначалното му намерение. Само лоялността му към Хенри го спря. Е, също и дребният факт, че никога нямаше да му се наложи да се ожени за нея и той го знаеше. Дори Хенри не притежаваше толкова власт и пари.

И все пак…

Син почувства лек пристъп на съжаление, когато си припомни как почти бе обезоръжила Роджър. Момичето имаше дух, трябваше да й го признае. Но такъв дух в лицето на врага е повече проклятие, отколкото благословия. И той го знаеше.

Поклати глава, отказвайки да мисли за мрачните спомени и се отправи по тесния коридор към собствената си стая, която се оказа близо до нейната.

Син стисна зъби заради дързостта на Хенри. Нищо чудно, че бе станал крал. По упоритост можеше да си съперничи с муле. Обаче не и със Син.

Той отвори вратата на стаята си и се отправи към спартанското легло до прозореца. Прекарваше голяма част от времето си в двора на Хенри и за разлика от останалите придворни, които живееха тук, не се интересуваше от луксозността на леглото си. Докато леглото беше достатъчно голямо, за да го побере и имаше одеяло, той бе доволен.

Много внимателно свали наметалото и ризницата от тялото си и ги постави върху малкия сандък в подножието на леглото му. След това старателно прегледа щетите по предмишниците си, нанесени от меча на момичето.

Без да обръща внимание на болката, Син развърза ръкавите на жакета си, докато вървеше към умивалника. Хвърли разкъсаната дреха на простия дървен стол, наля вода в умивалника и изми кръвта от ръцете си.

Докато се протягаше за кърпата, дочу суматоха в коридора.

Забрави за раните си, взе меча от леглото си и отвори вратата със замах.

Трима от кралските стражи влачеха момчето от стаята на шотландката, докато четвърти се опитваше да удържи нея. Детето плачеше като умиращо животинче, а жената се бореше като дива котка.

— Какво става тук? — попита Син.

Пазачът, който бе най-близо до него, пребледня и бързо отговори:

— Негово Величество нареди момчето да бъде преместено на друго място.

— Не! — изръмжа шотландката. — Няма да го вземете от мен, за да злоупотребявате с него. Не го ли наранихте достатъчно?

— Моля те! — изплака момчето, докато риташе и се бореше срещу рицарите, толкова яростно, че едната му обувка изхвърча. — Не им позволявай да ме отведат. Не искам да ме удрят повече.

Думите на момчето предизвикаха гнева на Син. Жената се забори още по-яростно срещу пазача, който я държеше. Ако продължеше, щеше да свърши насинена и окървавена, както и момчето.

— Освободете го! — заповяда Син.

Всички замръзнаха, когато чуха думите му.

— Милорд — започна пазачът, който държеше шотландката, — действаме по кралска заповед.

Син насочи острия си поглед към него и мъжът се сви, отстъпвайки назад.

— Кажете на Хенри, че аз съм наредил да го пуснете.

— А ако жената избяга с момчето? — попита друг от стражата.

— Ще бъдат под мое наблюдение. Мислиш ли, че тя ще ми избяга?

Син видя нерешителността в очите на пазача, докато преценяваше чий гняв е по-страшен — неговият или на Хенри.

В крайна сметка мъжът освободи момчето, което изтича бързо при сестра си.

— Ще предам думите ви на краля — каза пазачът, а негодуванието му остана скрито, заради проличалия страх в гласа му.

— Да, кажете му — отвърна Син сухо.

Докато стражата си тръгваше, Кали погледна към Черния рицар, който бе спасил братчето й. Добротата му към тях бе неизмерима и тя искаше да му благодари, но поглеждайки към тялото му се вцепени.

В действителност, това беше всичко, което можа да направи, за да не го зяпа.

Голите му, загорели рамене бяха толкова широки, колкото изглеждаха под наметалото. Тялото му бе твърдо и добре очертано, мускулите му се свиваха при всеки дъх, който си поемаше. Но това, което задържа погледа й, бяха дълбоките и яростни белези, които покриваха плътта му. Изглеждаше така, сякаш е преживял безброй битки и атаки. Гледката изтръгна сърцето й.

И тогава видя кървящите му ръце.

— Вие сте ранен!

Син погледна надолу към кръвта.

— Така изглежда.

— Има ли кой да се погрижи за раните ви?

— Имам себе си.

Той тръгна обратно към стаята си, но Кали го последва.

— Желаете ли да изпратя прислужницата си?

— Не — отвърна той със същия безизразен тон и се спря на прага на стаята си, погледна към нея, след това към Джейми и накрая обратно към нея. Изразът в очите му без съмнение означаваше само едно нещо — очакваше тя да трепери от страх като всички останали. Въпреки тръпките, които се спуснаха по гърба й, Кали бе далеч от треперенето от страх. Подобно на него, беше научена да не показва страха си пред никого.

Рицарят отстъпи назад и каза:

— Единственото ми желание е да бъда сам.

— Но раните ви…

— Ще се излекуват — отсече той.

Оу, този мъж беше непоносим. Добре тогава, нека изгният.

Кали се обърна, откри Джейми в коридора и го върна обратно в стаята си. Но не можеше да остане в нея. Как би могла. Нямаше никакво съмнение как рицарят бе получил раните си.

От нейния меч.

Разбира се, нямаше да се нарани, ако не бе осуетил бягството й, но въпреки това бе спасил нея и Джейми от другите. Дължеше му го, независимо дали го харесваше или не. А Кали никога не бе оставала длъжница никому. Извади комплект за шиене и малка кутия с билки, каза на Джейми да остане с Елфа и отвори вратата.

Решена да му се издължи, тя се отправи към бърлогата на дявола, за да се изправи срещу него. Надяваше се, че няма да я изяде.