Кинли Макгрегър
Роден в грях (13)

Глава 13

Син не се присъедини към тях за яденето тази вечер и скоро след като приключиха Кали тръгна да го търси. Саймън й предложи да опита на външната стена на замъка и макар че изглеждаше малко вероятно място, тя отиде въпреки всичко.

Точно според предвижданията на Саймън тя намери Син да седи сам, настанил се между бойниците. Беше подпрял гърба си на едната каменна стена, а кракът на срещуположната и левият му крак се клатеше опасно над ръба, навън в нощта.

— Мислиш да скочиш ли? — попита тя.

— Ако го направя, ще се превърнеш в богата вдовица. — Той я погледна над рамото си. — Искаш ли да ме бутнеш?

Имаше нещо в тона му, което я караше да се чуди дали това е закачка, или прям тест, за да види дали ще поиска.

Тя се премести, за да застане до крака му и му отправи строг поглед.

— Не, предпочитам да имам теб. Но не и тази вечер, нали? Отново се криеш. Искаш ли да ми кажеш защо си тук навън?

— Исках малко чист въздух.

— Но тук горе ли?

Той сви рамене.

— Харесва ми тук. Общо взето хората не ме притесняват.

Тя повдигна подигравателно вежда.

— Притеснявам ли те?

— Не — отвърна той за нейна изненада. Погледът му беше топъл и нежен, когато я погледна. Това беше голямо подобрение на обичайно празния му взор.

Той беше прекрасен на лунна светлина, облегнат на стената. Луната беше голяма и искряща и й позволяваше да види ясно чертите му. Имаше нещо много мъжествено в начина, по който почти беше яхнал стената. Той беше отпуснат и все пак тя знаеше, че може да скочи в действие като гладен лъв при най-малката провокация.

Разтреперана от силата на присъствието му, тя се протегна и докосна коляното му.

— За какво мислиш?

— Опитвам се да отгатна къде ще ударят разбойниците следващия път.

— Не мислиш, че ще успееш да ги заловиш тази нощ?

— А ти?

— Не — честно отговори тя. Нападателят никога не спираше, когато Астър публично го молеше за това. И тя предполагаше, че Нападателят, като един от клана им, в действителност харесваше Астър. И все пак, беше по-скоро трудно да се повярва, че ще спре заради Син, когото без съмнение мразеше.

Син сплете ръце пред стегнатия си корем, докато изучаваше лицето й.

— Сигурен съм, че всички разбойници са заедно тази нощ и заговорничат. Дърмът направи ли изявление по време на вечеря?

Сърцето й спря при въпроса му. Възможно ли бе да подозира…

— Да. Защо питаш?

— Макар че не е останал за цялото хранене.

В нея се разгоря необуздан страх. Какво целеше с тези въпроси? Ако трябваше да е честна, не беше сигурна, че иска да разбере.

— Откъде знаеш?

Той посочи към двора долу и тя видя сенки, които се придвижваха към замъка.

— Преди малко Дърмът отиде в дома на Фрейзър.

— Те са стари приятели.

Погледът му се върна към нея и се изостри, карайки я да се изпълни с още повече страх, отколкото преди.

— Защо внезапно стана толкова нервна?

— Нервна?

— Да, имаш същия вид както в деня, когато се срещнахме на стълбите в кулата и ти се опитваше да избягаш.

Дяволите да го вземат, ако понякога не беше зловещо възприемчив. Не беше чудно, че Хенри го цени толкова. Ако не бе сигурна в противното, щеше да се закълне, че мъжът има ясновидска дарба.

— Как така си способен да разчиташ хората толкова лесно?

— Когато бях момче, това ми даваше възможността да знам дали господарите ми ще ме посрещнат с мир, или ще избият зъбите ми, ако ги обезпокоя. Сега отговори на въпроса ми.

Кали наблюдаваше как брат й се приближава към крепостта. Въпреки различията им, никога нямаше да го предаде. Никога не беше казвала на никого за времето, когато го беше видяла да се връща от обир. Астър щеше да го убие, ако разбереше, че Дърмът язди с разбойниците.

— Мога ли да те улесня? — попита Син. — Ако те е страх да ми кажеш, че той е част разбойниците, то аз вече знам.

Тя ахна.

— Как?

— Заради начина, по който той реагира по-рано. Казах ти, че ги познавам по лицето и той е единственият, който знам по име.

Тя бе поразена от способностите му.

— Как може да си толкова сигурен?

— Не можеш да се скриеш от дявола.

Тя постави ръце на бедрата си, докато го гледаше втренчено.

— Казах ти в Лондон, ти не си дявол.

— Ти си единствената, която мисли така.

О, този мъж беше вбесяващ.

— Ако беше дяволът, сега щеше да си долу и точно в момента да задържаш Дърмът. Така че защо не го правиш?

— Защото го чакам да ми издаде Нападателя.

Това предизвика гнева й. Трябваше да спаси Дърмът. Нямаше начин да остави брат си да увисне на бесилото. Каквото и да й струваше да го защити, щеше да го направи.

— Ако успея да го накарам да разкрие Нападателя, ще го оставиш ли свободен?

Син премигна, после погледна настрани.

— Той никога няма да го разкрие.

— Мисля, че може да го направи. Трябва да го разбереш. След като баща ми умря, той беше объркан. Двамата с баща ми бяха изключително близки, а Дърмът беше там в деня, когато той умря. Нещо в него също умря; вече не е същото момче, каквото беше преди.

— Обичаш го много.

Тя кимна, искаше той да знае какво точно означаваше Дърмът за нея.

— Ще направя всичко за брат си.

Той потъна в тишина.

Кали наблюдава Син няколко минути, докато намери решение на цялото това изпитание. Също като Астър тя знаеше, че Нападателя трябва да бъде спрян, преди да е предизвикал война между клана й и Англия. Макар кланът й да беше с приличен размер, не бе достатъчно голям, за да води война с цяла страна, а и както стояха нещата в Шотландия, не беше сигурна дали братовчед й Малкълм щеше да им помогне или не. Като крал на Шотландия, Малкълм имаше свои собствени грижи.

Дърмът й беше казал, че разбойниците вярват, че могат да убедят другите кланове да се присъединят към тях срещу Англия, но тя не се осланяше на тази заблуда. Ако не помогнеше на Син да спре разбойниците, всички щяха да бъдат обесени като пример за другите, които се осмелят да се опълчат на английския крал.

Ако Нападателя трябва да бъде пожертван заради мира, тогава тя беше склонна да плати цената, за да защити останалите.

— Имаш ли някаква идея кой може да е Нападателя? — попита го тя.

— По-скоро съм сигурен, че вече знам.

Тя зяпна, изумена от безизразния му тон.

— Тогава защо не действаш?

— Искам доказателство.

Тя се усмихна тъжно на думите му.

— Ти си добър човек. Повечето мъже вече щяха да са направили изводите си и щяха да действат спрямо тях.

Горещият му поглед се заби в нейния.

— Аз не съм добър човек, Кали. Никога не се заблуждавай в това отношение. Просто в живота си съм преживял достатъчно несправедливост, така че не бързам да я извърша спрямо някой друг. — Тя видя челюстта му да се стяга. — Но когато имам доказателство за самоличността на този Нападател, Кали, ще го видя наказан за това.

— Не бих очаквала нищо друго.

Той изглеждаше слисан от думите й.

— Не си ядосана?

Тя поклати глава.

— Боли ме сърцето при мисълта, че някой от клана ми ще бъде наказан, но не съм ядосана. Баща ми ме отгледа с вярването, че сме свързани с чест към хората ни. Моята лоялност е към клана, а твоята към Хенри. Не можем да оставим чувствата ни да ни влияят. Разбирам, че дългът винаги трябва да е на първо място. Нападателя направи собствения си избор за това в какво да вярва. Бих предпочела разбойниците да оставят оръжията и да се присъединят към нас в мир, но ако откажат, няма да те държа отговорен, че правиш това, за което си се заклел.

Син й се намръщи. Беше поразен и някак си ядосан от изявлението й. Емоциите му нямаха смисъл за него и все пак ги почувства силно.

— Как може да не ме мразиш?

Този път не можеше да има грешка относно пълния ужас в зелените й очи.

— Мили Боже, Син, толкова ли си свикнал с омразата, че не можеш да приемеш факта, че някой може да го е грижа за теб?

Той потуши болката, която почувства при думите й.

— Виждаш ли тези ръце? — попита той, протягайки ги към нея.

— Да.

— Знаеш ли, че са душили мъже? Забивали са кинжали в сърцата им, мечове в телата им. Това са ръцете на убиец.

Тя взе дясната му ръка и го погледна със състрадание, което отне дъха му.

— Те също така са раздавали правосъдие. Те утешиха мен и Джейми. Защитиха Саймън и Дрейвън.

Какво щеше да е нужно да я накара да го види такъв, какъвто е наистина? Не можеше да разбере непоколебимия й отказ да прозре истината.

— Аз съм чудовище.

— Ти си човек, Син. Обикновен и искрен.

Искаше да й вярва, но всичко, което трябваше да направи бе да затвори очи и щеше да види мъжете, които беше убил. Почувства вината и болката от миналото си. Не заслужаваше добрината й.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Искам да бъдеш мой съпруг. Искам да останеш с мен и да бъдеш баща на децата ми.

— Защо? Заради някаква глупава клетва, направена пред човек, подкупен от Хенри?

— Не. Заради начина, по който се чувствам, когато погледна в тези твои тъмни очи. Заради начина, по който сърцето ми препуска, когато си мисля за теб.

Той тръсна глава при думите й. Не искаше дома, за който тя говореше, а мисълта за деца…

— Никога отново няма да бъда притежаван от някой, милейди. Животът ми е мой и нямам дълг към никого, нито към Хенри, нито към някой друг.

Кали освободи ръката му, когато думите му се посипаха по нея като удари. Точно тогава тя разбра защо той не носи знак на щита или туниката си. Никой не го притежаваше и той не притежаваше никой.

— Не искам да те притежавам, Син. Искам да споделя живота ти.

— Да споделиш какво? Нямам нищо, което да ти предложа.

Вълна от раздразнение премина през нея. Ох, упорит глупак.

Внезапно се измори да се опитва да го накара да види нейния начин на мислене.

— Знаеш ли какво? Докато се чувстваш така, си прав. Продължавай да отбягваш всички. Стой тук мрачен и сам в тъмното, като някое зло животно, което обича да ходи по парапета в нощта и да плаши хората. Търкаляй се в самотата си и във факта, че си над любовта. Давай все така и отхвърли мен и чувствата ми. Но знай, че докато упорстваш с тази самоненавист, ще продължаваш да си изпълнен със съмненията, които имаш. Никой никога няма да е способен да те обича, освен ако не се откриеш пред него.

Докато Син наблюдаваше как тя напуска бойницата, думите й звънтяха в ушите му.

Любов.

Той се присмя на самата дума. Това беше безполезна емоция. Търсенето й беше довело много мъже към смъртта им. Като брат му Киърън.

И дори Юън. Макар тялото му все още да беше тук, сърцето и душата му ги нямаше. Разсечен на две от любовта.

Син беше рицар на действието. Мъж, който пренебрегваше себе си. Не се нуждаеше от никого. Нито сега, нито никога.

 

 

Кали се бореше срещу вълната от безнадеждност, която заплашваше да я превземе, докато се отдалечаваше от Син по пътя към стаята си. Брат й щеше да си докара смърт, а съпругът й я отхвърляше, сякаш беше отровна.

Защо? Какво им имаше на мъжете, че винаги изпитваха стремеж да се самоунищожават?

Баща й беше същият. Биеше се в безнадеждна война срещу враг, който никога не го беше наранил наистина. Той само искаше Англия да се махне от шотландска земя и беше дал живота си за тази кауза. И за какво?

Нямаше начин наистина да ги задържат извън шотландските граници. Всичко, което баща й беше правил, бе преминало като наследство към сина му.

— Каледония?

Когато дълбокият глас, идващ зад нея, я спря, тя се обърна и видя Локлан да приближава.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

Той повдигна една от русите си вежди.

— Не изглеждаш добре.

Тя стисна зъби и пое дълбоко дъх, за да успокои яростните емоции в себе си.

— Само съм вбесена на брат ти, но съм сигурна, че ще ми мине. — След един или два века можеше дори да е способна да се усмихне отново на този отвратителен човек.

Локлан се усмихна разбиращо.

— Той има дарбата да предизвиква такива емоции у хората.

Кали заразглежда красивите, изваяни черти върху лицето на Локлан. Той много малко приличаше на Син. Единственото нещо, което мъжете споделяха беше височината и фактът, че и двамата бяха невероятно привлекателни.

Не, поправи се тя, имаха още една обща черта. Докато гледаше към тези чисти сини очи, тя видя, че Локлан беше също толкова резервиран и предпазлив. И в неговите очи се виждаше дълбока тъга.

— Кажи ми, Син винаги ли е бил такъв?

— Какъв? Мрачен и тих?

— Да.

Той кимна.

— Тогава е безнадеждно, нали? Няма начин да се достигне до този мъж.

Тя видя сериозността в чертите на Локлан, докато той обмисляше думите й.

— Честно казано, ако има начин, аз не го знам. Но се надявам, че ти ще продължиш да опитваш и ще го достигнеш.

Тя се намръщи на думите и особеното му изражение. Странни и непознати емоции преминаха по лицето му за няколко секунди, но след миг чертите му отново станаха спокойни.

— Чувстваш вина? — попита тя, чудейки се каква е причината за нея.

Той въздъхна тежко и се огледа наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да чуе.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Аз предвождам клана, макар да знам, че Син е първороден. Нямам право на наследството на баща ми. Всичко, което имам е негово по право и кръв. Въпреки това, той отказва да вземе каквото и да е от мен.

— Защо баща ви се е отказал от него?

Тя коригира списъка си с още нещо, което братята споделяха. Гневеният тик появил се върху челюстта на Локлан й напомни много за този на Син.

Когато той проговори, думите му измъчиха сърцето й.

— За да се откажат от теб, първо трябва да си признат за син. Син никога не е бил. Юън и Брейдън бяха прекалено малки, за да видят това, което видяхме ние с Киърън. Родителите ни бяха щедри с нас, докато Син беше заточен в ъгъла, за да гледа. Мразех всеки празник, при който се разменяха подаръци. На нас ни се даваха толкова много, докато той не получаваше нищо. Спомням си конкретно една Коледа, когато се чувствах толкова зле, че се опитах да разделя подаръците си с него. Той отказа, казвайки, че ако са били предвидени подаръци за него са щели да му ги дадат. Каза ми, че мога да запазя всичките си подаръци и особено съжалението си.

— Не разбирам защо са се отнасяли така към него.

Локлан поклати глава.

— Истината е, че и аз не знам. Вярваш или не, майка ми е добра жена, която обича истински синовете си. Но дори не може да понася да гледа Син. Баща ми я обичаше отвъд всичко и затова отказа да покаже каквото и да е благоразположение към Син. Положи всички усилия да й докаже, че не обича майка му и че самият той не означава нищо за него. Като резултат Син беше избягван. Не мога да си спомня нито един момент, когато баща ми да е казвал името му или да е погледнал директно към него.

Сърцето й я болеше за съпруга й.

— Рождените ни дни винаги бяха отбелязвани с подаръци и тържества. Но никой, дори Син, не знае кога е роден. Всичко което знаем, е, че той е по-възрастен с няколко месеца от мен, но не знаем колко точно.

Казаното от Локлан затрудни дишането на Кали. Не можеше да си представи да не знае кога е собственият й рожден ден.

Внезапно на ум й дойде друга мисъл.

— А името му? То откъде идва?

— Майка ми му го даде. Когато Брейдън беше роден и кръстен, Син поиска да знае защо никой не го нарича по друг начин, освен момче. Той попита баща ми какво е християнското му име и баща ми се отдалечи в мълчание, със засрамено лице от факта, че никой не си беше направил труда да даде име на Син или да го покръсти. Така че майка ми отговори. Тя каза, че ако той толкова много иска име, тогава трябва да бъде кръстен подходящо.

Кали видя чистата агония в сърцето му, докато изговаряше тихо следващите думи:

— Майка ми каза, че бил заченат в грях, роден в грях и че ще умре по този начин. Следователно единственото име, което може да му се даде, е Син.

Очите на Локлан станаха тъжни.

— Никога няма да забравя поразения израз на лицето му. После той изправи рамене и й каза: Добре. Да бъде Син. Свещеникът твърди, че хората обичат греха. Може би ако съм Син, някой ще обича и мен.

Кали затвори очи от ужас. Колко съжаляваше за суровите си думи към Син. Никога не трябваше да губи търпение с него. Той познаваше достатъчно сърдечна болка, колкото за няколко живота.

— Локлан, мислиш ли, че човек може да се промени?

— Не знам, Кали. Просто не знам.

Поемайки дълбоко дъх, тя му каза довиждане и се отправи към стаята си. Имаше да прави планове. Планове, които включваха прелъстяването на неотзивчивия й, своенравен съпруг. И този път нямаше да избяга от нея.