Кийра Кас
Единствената (9)

Девета глава

Осведомителният бюлетин страдаше от недостиг на материал след изтичането на седмицата, която обществото вероятно би възприело като скучна. Кралят информира накратко публиката за посещението си във Франция, после отстъпи подиума на Гаврил, който сега разпитваше небрежно момичетата от Елита относно теми, напълно незначителни в този етап от съревнованието.

Което май беше за добро, като се имаше предвид, че последния път, когато ми беше задал значим въпрос, бях предложила елиминирането на кастовата система, почти лишавайки се от участието си в играта.

— Лейди Селест, посещавали ли сте покоите на принцесата? — попита ведро Гаврил.

Аз се подсмихнах тайничко, доволна, че не ми беше задал същия въпрос.

Съвършената усмивка на Селест успя да се разшири още повече и тя отметна закачливо косата си през рамо, преди да отговори.

— Все още не, Гаврил. Но определено се надявам да си спечеля тази привилегия. Естествено, крал Кларксън ни е подсигурил възможно най-прекрасните условия за живот, така че не мога да си представя нещо по-добро от вече видяното. Леглата, ъъ, леглата са толкова… — запъна се леко Селест, щом зърна двамата стражи, които влетяха в студиото.

Столовете ни бяха така подредени, че и аз видях как двамата мъже се спускат към краля, макар че Крис и Елиз бяха с гръб към действието. Опитаха се да обърнат глави дискретно, но не им се получи.

— … луксозни — продължи Селест, като явно не беше съвсем съсредоточена върху отговора си. — За мен ще е сбъдната мечта да…

Така и не и се наложи да си възвърне концентрацията. Кралят стана и й взе думата.

— Дами и господа, извинявам се за прекъсването, но въпросът не търпи отлагане. — В едната си ръка стискаше лист хартия, а с другата приглади вратовръзката си. Говореше със спокоен, сдържан глас. — Още от рождението на страната ни бунтовническите сили тровят обществото ни. С годините тактиките им за нападение над двореца, както и над свободата на обикновения човек стават все по-агресивни. А сега явно са решили да паднат по-ниско от всякога. Както сами знаете, четирите млади дами, задържали се до тук в Избора, са представителки на широк спектър от касти. Гостуват ни Двойка, Тройка, Четворка и Петица. За нас е чест да сме домакини на толкова разнородна група, но присъствието й в двореца даде неочакван стимул на бунтовническите сили.

Кралят надникна през рамо към нас, преди да продължи с речта си.

— Подготвени сме за нападения над двореца, а когато бунтовниците атакуват народа, се притичваме на помощ с всички налични средства. Не бих ви причинявал тревога, ако аз, като ваш крал, можех да ви защитя, но… Бунтовниците подбират жертвите си по каста.

Думите му увиснаха във въздуха. Двете със Селест си разменихме смутени, почти приятелски погледи.

— Размирниците се опитват да сложат край на монархията от доста време. Скорошните посегателства над семействата на тези млади момичета свидетелстват до какви крайни мерки са готови да прибегнат, затова и изпратихме част от дворцовите стражи по домовете на участничките. Но се оказва, че и това не е достатъчно. Ако вие, дами и господа, сте от Втора, Трета, Четвърта или Пета каста — тоест принадлежите към социалната група на някоя от тези дами, — е възможно да се превърнете в мишена на бунтовниците без всякакво друго основание.

Аз покрих устата си с длан и дочух как Селест вдишва рязко.

— От днес бунтовниците възнамеряват да насочат офанзивата си към Втора каста и да продължат надолу по йерархичната стълбица — обяви мрачно кралят.

Замисълът им беше зловещ. Щом не успяваха да ни принудят да напуснем Избора заради семействата си, щяха да направят така, че огромна част от населението на страната да ни подтикне към това. Колкото повече отстоявахме позициите си, толкова повече хора щяха да мразят нас, задето излагахме техния живот на риск.

— Наистина горчива новина, Ваше Височество — каза Гаврил, нарушавайки тишината.

Кралят кимна.

— Разбира се, ще търсим изход от ситуацията. Но днес получихме сведения за осем нападения на територията на пет окръга; всичките са били насочени срещу семейства от Втора каста и всичките са довели до минимум един смъртен случай.

Ръката, която бях заковала върху устата си, се свлече до сърцето ми. Няколко души бяха загинали заради нас.

— Засега — продължи крал Кларксън — ви съветваме да не се отдалечавате от домовете си, както и да предприемете всички възможни предпазни мерки.

— Разумен съвет, кралю — отбеляза Гаврил. После се обърна към нас: — Дами, искате ли да добавите нещо?

Елиз просто поклати глава.

Крис си пое дълбоко въздух.

— Съзнавам, че под прицел са Двойките и Тройките, но поне вашите домове са по-сигурни от тези на по-ниските касти. Смятам, че би било разумно да приютите някое приятелско семейство от Четвърта или Пета каста.

Селест кимна.

— Пазете се. Послушайте съветите на краля.

Тя се обърна към мен и аз проумях, че е мой ред да кажа нещо. Обикновено, когато попаднех в задънена улица пред камерите на осведомителния бюлетин, търсех с поглед Максън, сякаш можеше да ме упъти безмълвно. Навикът ме подтикна и този път да се огледам за него. Посрещна ме обаче само русата му коса — беше приковал очи в скута си и от лицето му се виждаше единствено свъсеното чело.

Естествено, че се тревожеше за народа си. Но отчаянието не идваше само от загриженост към гражданите на страната му. Знаеше, че е възможно да загуби и нас четирите.

И нима не беше крайно време да си тръгнем? Колко ли Петици можеха да се сбогуват с живота си само защото седях на стола под ярките прожектори на дворцовото студио?

Но защо трябваше аз или някое от другите момичета да поемаме такова бреме на плещите си? Не ние отнемахме човешки животи. Сетих се за думите на Огъст и Джорджия и проумях, че имаше едно-единствено решение.

— Борете се — изрекох в пространството пред себе си. После, спомняйки се къде се намирах, обърнах очи към обектива на камерата. — Борете се. Бунтовниците са хулигани. Целта им е да ви сплашат, за да правите каквото ви казват. А после? Какво бъдеще очаквате да ви предложат? Тези хора, тези тирани няма внезапно да загърбят насилническата си природа. Дадете ли им власт, положението ще се влоши хилядократно. Затова се борете. Борете се с всички сили.

Чувствах как кръвта и адреналинът бушуват във вените ми, сякаш всеки момент щях да се нахвърля на някой от злосторниците. Не можех да търпя вече. Бяха ни принудили да живеем в страх, бяха подложили на тормоз семействата ни. Ако сега насреща ми се изпречеше някой от Южняците, нямаше да побягна.

Гаврил отново взе думата, но аз така се бях разгневила, че чувах единствено туптенето на сърцето си. Изобщо не разбрах кога изключиха камерите и прожекторите.

Максън отиде при баща си и му прошепна нещо, а кралят поклати глава.

Момичетата станаха от местата си и започнаха да се разотиват.

— Отивайте директно по стаите — каза загрижено Максън. — Ще ви донесат вечеря на място, а аз ще мина да навестя всички ви при първа възможност.

Докато ги подминавах, кралят докосна с пръст ръката ми и малкият му жест ми подсказа, че иска от мен да спра.

— Това не беше много разумна постъпка — заяви той.

Аз свих рамене.

— Очевидно досегашните ни действия не са ефективни. Ако продължавате в този дух, няма да ви останат поданици.

Той дръпна рязко ръката си, освобождавайки ме, за пореден път бе вбесен от действията ми.

Максън почука тихо на вратата ми и влезе. Бях по нощница и четях книга в леглото си. Вече бях започнала да се чудя дали изобщо ще се появи.

— Доста е късно — прошепнах, не че имаше опасност да събудя някого.

— Знам. Трябваше да поговоря с всички останали момичета и задачата беше особено тежка. Елиз е в шок. Тя изпитва най-силна вина. Няма да се учудя, ако напусне двореца през следващите ден-два.

Макар че неведнъж ми беше признавал колко бледи са чувствата му към Елиз, си личеше, че тази мисъл го измъчваше. Присвих крака към гърдите си, за да му направя място да седне.

— Ами Крис и Селест?

— Крис проявява почти излишен оптимизъм. Уверена е, че народът ще е нащрек и ще успее да се защити. Аз лично не виждам как ще стане това, при положение че никога не се знае кога и къде ще се състои следващата атака на бунтовниците. Плъзнали са из цялата страна. Тя обаче храни надежда. Знаеш колко позитивно настроена е.

— Да.

Той въздъхна.

— Селест е добре. Притеснена е, разбира се, но както Крис спомена, Двойките са най-добре защитени. Селест е твърдо решена да продължи напред. — Той се подсмихна, взирайки се в пода. — Май се тревожеше главно да не й се разсърдя, ако остане. Все едно мога да съм й ядосан, че избира да се задържи тук, вместо да си отиде вкъщи.

Аз въздъхнах.

— Всъщност има логика. Би ли искал съпруга, която не се опасява за сигурността на поданиците си?

Максън вдигна поглед към мен.

— И ти се тревожиш. А си прекалено умна, за да се безпокоиш като останалите. — Той поклати глава и се усмихна. — Не мога да повярвам, че подкани народа да се бори.

Аз вдигнах рамене.

— Май достатъчно се крихме по миши дупки.

— Напълно права си. И не знам дали думите ти ще подплашат бунтовниците, или ще подхранят агресията им, но несъмнено ще променят хода на играта.

Аз килнах глава на една страна.

— Не бих нарекла опитите на група хора да изтребят цялото ни население „игра“.

— Не, не! — побърза да ме поправи той. — За този факт просто не мога да намеря достатъчно зловеща дума. Говоря за Избора. — Аз го загледах недоумяващо. — За добро или лошо, тази вечер народът видя що за човек си. Видя момичето, което спасява прислужничките си и което смело се опълчва на краля, за да защити позицията си. Сигурен съм, че вече всички ще възприемат действията ти спрямо Марли в различна светлина. Преди тази вечер беше просто участничката, развикала се на принца още при първата им среща. От днес се превръщаш в момичето, което не се бои от бунтовниците. Всички ще гледат на теб по друг начин.

Аз поклатих глава.

— Не това се опитвах да постигна.

— Знам. Колко само умувах как да направим така, че да разкриеш истинската си същност пред народа, а се оказва, че действаш най-добре импулсивно. Типично в твой стил. — В очите му се четеше изумление, сякаш се питаше как не се беше досетил по-рано. — При всички случаи съм съгласен с изказването ти. Крайно време е да изпълзим от дупките.

Аз сведох поглед към покривката на леглото си, проследявайки с пръст декоративните й шевове. Радвах се, че одобрява постъпката ми, но начинът, по който говореше — сякаш обсъждаше поредната ми дяволия, — ми звучеше твърде задушевно точно в онзи момент.

— Омръзна ми да се караме, Америка — пророни тихо Максън. Вдигнах поглед и съзрях искреността в очите му. — Допада ми фактът, че невинаги сме на едно мнение — всъщност това е една от любимите ми твои черти, — но не искам да спорим повече. Понякога проявявам по малко от характера на баща ми. Старая се да отблъсна това, но то ми е вродено. А ти! — Възкликна той с усмивка. — Ядосаш ли се, ставаш неудържима стихия!

Той поклати глава, навярно припомняйки си десетките случаи, които изникваха и в моята памет. Ритникът в слабините му, бунтарството ми по повод на кастовата система, цепнатата устна на Селест, след като си беше позволила да злослови по адрес на Марли. Никога не се бях възприемала като темпераментна личност, но очевидно бях. Той се усмихна и аз му отвърнах със същото. Имаше нещо комично в мисълта за всичките ми провинения, струпани накуп.

— Старая се да дам справедлив шанс на останалите момичета. Понякога собствените ми чувства ме смущават. Но държа да знаеш, че и ти не си напуснала мислите ми. Сигурно вече си наясно, че е невъзможно. — Той сви рамене в жест на момчешка невинност.

Искаше ми се да кажа нещо от сърце, да го уверя, че не искам да напускам мислите му. Но правилните думи все не идваха, затова просто пъхнах ръката си в неговата. Постояхме така, мълчаливо загледани в ръцете си. Той опипа съсредоточено двете ми гривни, сетне започна да гали с палец горната страна на ръката ми. Беше ми приятно да споделя този момент на спокойствие с него.

— Какво ще кажеш да прекараме утрешния ден заедно? — предложи той.

Аз се усмихнах.

— С удоволствие.