Кийра Кас
Единствената (5)

Пета глава

Чупех ръце, кръстосвайки из библиотеката на долния етаж, докато се мъчех да подредя думите в главата си. Знаех, че е редно да разкажа на Максън за случилото се, преди да е чул от някое от другите момичета, не че изгарях от желание да подхвана темата.

— Чук-чук — каза той на влизане. Напрегнатото ми изражение незабавно привлече вниманието му. — Какво има?

— Само не се ядосвай — помолих го, докато вървеше към мен.

Той забави крачка и тревогата по лицето му отстъпи място на мнителността.

— Ще се постарая.

— Момичетата знаят, че съм те виждала без риза. — Забелязах как на устните му се заражда въпрос. — Не им споменах нищо за гърба ти. — Уверих го. — А ми се искаше, понеже сега си мислят, че сме имали доста интимни преживявания.

Той се усмихна.

— В крайна сметка май така се получи.

— Не се шегувай, Максън! Сега ме ненавиждат.

Той дойде да ме прегърне, а погледът му не се помрачи и за момент.

— Е, аз не съм ти ядосан, ако това те успокоява. Стига да не издаваш тайната ми, всичко е наред. Макар и да съм леко изненадан, че си им казала. Как изобщо стана дума за това?

Аз зарових лице в гърдите му.

— Май не бива да ти разкривам.

— Хмм. — Той започна да гали с палец гърба ми. — Нали уж трябва да работим по изграждането на взаимно доверие.

— Така е. Затова те моля да ми се довериш, че ако ти кажа, нещата само ще се влошат. — Може и да грешах, но нещо ме навеждаше на мисълта, че признаех ли пред Максън за момичешкото ни увлечение по разсъблечените изпотени стражи, щях да навлека беля на всички ни.

— Добре — съгласи се той накрая. — Момичетата знаят, че си ме виждала гол от кръста нагоре. Нещо друго?

Поколебах се.

— Знаят и че си целунал първо мен. А аз знам за всичко, което си и не си правил с тях.

Той се отдръпна назад.

— Моля?

— След като се изпуснах, че съм те виждала без риза, заваляха цял куп обвинения и всички си изляхме душата. Знам, че си прекарал доста време в мляскане със Селест и че отдавна си щял да целунеш Крис, ако ти беше позволила. Всичко излезе на бял свят.

Той прокара длан по лицето си и се поразходи из стаята, обмисляйки новата информация.

— Значи, вече нямам никакъв личен живот? Никакъв? Понеже на вас четирите ви е скимнало да сравните резултата? — Очевидно този факт го притесняваше.

— Защо ли ми се струва, че щом толкова държиш на честността, трябва да си благодарен за случилото се?

Той спря на място и се втренчи в мен.

— Моля?

— Вече няма скрито-покрито. Всички имаме доста ясно понятие за положението… и аз поне съм доволна.

Максън врътна очи.

— Доволна?

— Ако ми беше казал, че двете със Селест сме постигнали що-годе еднакво ниво на близост с теб, за нищо на света нямаше да ти налетя така снощи. Имаш ли представа колко унизително беше?

Той изсумтя с насмешка и продължи разходката си из стаята.

— Моля те, Америка, отчела си се с толкова много глупави думи и постъпки, че ще се учудя, ако все още знаеш какво е това срам.

Образованието ми далеч отстъпваше на неговото и не можех да се похваля с особено ораторско майсторство, затова ми отне известно време да проумея смисъла на думите му. Максън ме харесваше открай време, или поне така твърдеше. Съзнавах, че повечето хора не одобряваха симпатиите му. А дали той самият ги одобряваше?

— В такъв случай ще си вървя — отбелязах тихо, без да го погледна в очите. — Извинявай, че се изпуснах за онази случка с ризата. — Тръгнах към вратата, чувствайки се толкова нищожна, че се питах дали изобщо ме забелязва.

— Недей така, Америка. Не исках да кажа…

— Не, няма нищо — пророних. — От тук нататък ще внимавам какво говоря.

Отправих се към горния етаж, като не бях особено сигурна дали искам Максън да ме последва, или не. Той не го стори.

Когато стигнах стаята си, Ан, Мери и Луси сменяха чаршафите ми и бършеха праха.

— Здравейте, госпожице! — поздрави ме Ан. — Искате ли чай?

— Не, просто ще поизляза на балкона за малко. Ако дойде някой, кажете му, че си почивам.

Ан се намръщи леко, но все пак кимна с глава.

— Разбира се.

Подишах малко свеж въздух, след което се заех с материалите за четене от курса на Силвия. Подремнах за кратко и посвирих на цигулка. Занимавах се с какво ли не, само и само да избегна срещата с другите момичета и Максън.

Тъй като кралят отсъстваше, ни беше позволено да се храним по стаите и аз се възползвах от това. Бях преполовила порцията си пилешко с лимон и черен пипер, когато на вратата ми се почука. Навярно ме гонеше параноя, но нещо ми подсказваше, че е Максън. А точно в онзи момент нямах никакво желание да го виждам. Ето защо тръгнах към банята, повличайки Мери и Ан с мен.

— Луси — изшушуках, — кажи му, че съм във ваната.

— Да му кажа, че сте във ваната?

— Точно така. Не го пускай — наредих й.

— Какво става тук? — поинтересува се Ан, като затворих вратата на банята и притиснах ухо към нея.

— Чувате ли нещо? — попитах.

Двете ми прислужнички също долепиха уши до вратата, мъчейки се да доловят някой членоразделен звук.

Първоначално чувах само приглушения глас на Луси, но щом преместих ухото си на процепа между вратата и касата, разговорът стана доста по-разбираем.

— Във ваната е, Ваше Височество — отвърна спокойно Луси. Действително беше Максън.

— О, така ли? Надявах се, че още вечеря. Искаше ми се да хапнем заедно.

— Госпожицата реши да си вземе вана, преди да седне на масата. — Гласът и трепереше леко, навярно заради лъжата.

Хайде, Луси, стегни се.

— Ясно. Би ли и предала, че искам да поговорим, като приключи?

— Ъмм… възможно е да се позабави, Ваше Височество.

Максън се замисли.

— А, разбирам. В такъв случай ще бъдеш ли така добра да й кажеш, че съм наминал и че ако е в настроение да поговорим, може да изпрати някого да ме повика? Часът не е от значение — ще дойда.

— Да, сър.

Последва дълго затишие и вече започвах да мисля, че си е тръгнал.

— Ъмм, благодаря — обади се накрая Максън. — Спокойна нощ!

— Лека нощ, Ваше Височество.

Задържах се още няколко секунди в банята, за да се уверя, че си е тръгнал. Когато излязох, Луси все още стоеше до вратата. И трите ми прислужнички ме гледаха с въпросително изражение.

— Просто не искам компания тази вечер — отбелязах неубедително. — Всъщност съм доста изтощена. Ще ви помоля да изнесете подноса с храната, а аз ще се подготвя за лягане.

— Искате ли една от нас да остане? — предложи Мери. — В случай че решите да извикате принца?

Виждах надеждата в очите им, но се налагаше да ги разочаровам.

— Не, просто ми е нужна почивка. Ще говоря с Максън на сутринта.

Беше ми странно да се пъхна под завивките, знаейки, че помежду ни с Максън тегнат неизяснени въпроси, но точно в момента нямах представа какво да му кажа. В главата ми цареше хаос. Вече бяхме преживели толкова хубави и лоши моменти заедно, бяхме направили толкова опити да споим връзката си, но ставаше все по-ясно, че ако изобщо беше писано това да се случи, ни чакаше доста път.

Бях изтръгната от съня си преди съмване. Светлината от коридора обля стаята ми и аз разтърках очи, фокусирайки стража, стоящ на прага.

— Лейди Америка, събудете се, моля ви — призова ме той.

— Какво има? — попитах аз с прозявка.

— Възникна непредвиден случай. Трябва да ви заведа на долния етаж.

Кръвта ми се смрази мигновено. Семейството ми беше мъртво; просто си знаех. Бяха им изпратили стражи, бяха ги предупредили за възможно нападение, но бунтовниците се бяха оказали непобедим противник. Същото се беше случило и с Натали. Беше напуснала Избора, след като бунтовниците бяха убили малката й сестричка. Семействата ни вече не бяха в безопасност.

Отметнах завивките, нахлузих халата и пантофите си и хукнах с всички сили по коридора и надолу по стълбището, препъвайки се на два пъти в стълбите.

Когато стигнах първия етаж, заварих Максън да говори съсредоточено с един страж. Дотичах до него, забравила всичко от изминалите два дни.

— Добре ли са? — попитах, едва сдържайки сълзите си. — Зле ли са пострадали?

— Какво? — учуди се той и най-неочаквано ме придърпа в обятията си.

— Родителите ми, братята и сестрите ми. Добре ли са?

Максън побърза да ме отдалечи от себе си, за да ме погледне в очите.

— Нищо им няма, Америка. Извинявай. Трябваше да се досетя, че това ще е първата ти мисъл.

За малко да заплача от облекчение.

Максън продължи, макар и леко смутен.

— В двореца има бунтовници.

— Какво? — изпищях аз. — Защо не сме по скривалищата?

— Не са дошли с лош умисъл.

— Тогава защо са дошли?

Той въздъхна.

— Само двама са, представители на Северняшкия лагер. Невъоръжени са и държат да говорят с мен… и с теб.

— Защо с мен?

— Не мога да кажа, но мисля да поприказвам с тях и реших да ти предложа възможност да сториш същото.

Сведох поглед към дрехите си и прокарах пръсти през косата си.

— Но аз съм по нощница.

Той се усмихна.

— Знам, но разговорът ни ще е съвсем неофициален. Не се притеснявай.

— А ти искаш ли да говоря с тях?

— Изборът е лично твой, но, честно казано, ми е любопитно да разбера защо желаят да говорят точно с теб. А не знам дали ще ми кажат в твое отсъствие.

Аз кимнах, преценявайки ситуацията мислено. Не бях сигурна доколко ми се контактуваше с бунтовници. Въоръжени или не, навярно те бяха далеч по-смъртоносно опасни, отколкото аз самата можех да бъда. Но щом Максън вярваше, че ще се справя, може би щях.

— Добре — съгласих се, изопвайки гръб. — Добре.

— Няма да пострадаш, Америка, обещавам. — Ръката му още беше върху моята и той стисна пръстите ми леко. После се обърна към стража. — Води ни. Дръж кобура си откопчан за всеки случай.

— Разбира се, Ваше Височество — отвърна той и ни поведе към Банкетния салон, където ни чакаха двама души, обградени от още стражи.

До няколко секунди разпознах Аспен сред колегите му.

— Може ли да отзовете кучетата си? — попита единият бунтовник. Беше висок, слаб и русокос. Кубинките му бяха изцапани с кал и беше облечен в дрехи на Седмица: дебел панталон, допълнително стеснен, и то така, че да полепва плътно по краката му, носеше и закърпена риза изпод оръфано кожено яке. Около врата му на дълга верижка висеше ръждив компас и се клатушкаше насам-натам при всяко негово движение. Имаше хулиганско излъчване, което, за моя изненада, не всяваше страх.

Още по-изненадващ бе фактът, че го придружаваше момиче. Тя също носеше войнишки кубинки, но явно в опит да прояви въображение и вкус към модерното беше обула чорапогащник и пола, ушита от същия плат като панталоните на спътника й. Беше вирнала нахакано единия си хълбок, нищо че от всички страни я обграждаха стражи. Дори да не бях разпознала лицето и, щях да си спомня якето й. Беше дънково, късо отрязано и нашарено с десетки бродирани цветя.

За да се увери, че съм я разпознала, направи скромен реверанс. Аз ахнах развеселено.

— Какво има? — попита Максън.

— После ще ти обясня — прошепнах му аз.

Объркан, но все пак спокоен, той стисна утешително ръката ми и отново насочи вниманието си към гостите ни.

— Идваме с мир — обяви мъжът. — Невъоръжени сме, стражите ви вече ни претърсиха. Съзнаваме, че би било неуместно да помолим за личен разговор, но нещата, които трябва да обсъдим, не са за ушите на всеки.

— А защо повикахте Америка? — поинтересува се Максън.

— Искаме да поговорим и с нея.

— С каква цел?

— Пак повтарям — каза самонадеяно младежът, — тези господа не трябва да чуват. — Той махна закачливо с ръка към наобиколилите ги стражи.

— Ако смятате, че ще ви позволя да я нараните…

— Знам, че сте настроен скептично към нас, и то с право, но нямаме никакво намерение да нараняваме когото и да било от вас. Искаме просто да поговорим.

Максън обмисли думите му за момент.

— Ти — погледна към един от стражите, — придърпай една от масите и четири стола. А всички останали — моля, отдръпнете се, за да предоставите на гостите ни малко свободно място.

Стражите се подчиниха и в салона се спусна неловка тишина. Когато масата и столовете бяха подготвени, Максън покани двамата непознати да седнат.

Докато вървяхме натам, стражите отстъпваха от пътя ни, безмълвно оформяйки защитен периметър около нас, съсредоточили погледи в двамата бунтовници, сякаш имаха готовност да стрелят и при най-малката заплаха.

Като стигнахме до масата, мъжът протегна ръка.

— Не смятате ли, че е редно да се запознаем?

Максън го погледна мнително, но склони да стисне ръката му.

— Максън Шрийв, ваш суверен.

Младежът се изкиска.

— За мен е чест, сър.

— А вие сте?

— Господин Огъст Илеа, на вашите услуги.