Кийра Кас
Единствената (33)

Епилог

Старая се да не треперя, но безуспешно. С всяко момиче би било така. Денят е значим, роклята е тежка, а очите наоколо са безброй. Трябва да запазя самообладание, но цялата тръпна.

Знам, че отворят ли вратите, ще зърна Максън пред олтара, затова опитвам да удържа на обещанието си и да се отпусна, докато всички кръжат трескаво край мен.

— О! Наш ред е! — обажда се мама, отчела промяната в музиката. Силвия привиква с ръка семейството ми. Джеймс и Кена са готови за появата си. Джерад търчи насам-натам, измачквайки костюма си, а Мей отчаяно се мъчи да го задържи на място поне за две секунди. Макар и братчето ми да е малко рошаво, всички имат учудващо царствена осанка днес.

Колкото и да се радвам, че любимите ми хора са край мен, не мога да не страдам, че татко го няма. Въпреки това усещам безплътното му присъствие; шепне в ухото ми колко ме обича, колко е горд с мен, колко съм хубава в булчинската си рокля. Познавах го толкова добре, че знам точно кои думи би използвал в този важен ден; дано винаги е така, дано никога не ме напусне.

Така съм потънала в мисли, че Мей ме стряска с гласчето си.

— Прекрасна си, Ами — казва и протяга ръка да докосне пищната висока яка на роклята ми.

— Мери е надминала себе си, а? — отвръщам аз, докосвайки изящната й материя. Мери е единствената от първите ми три прислужнички, която още е с мен. В дните след бунтовническата атака открихме, че сме се простили с много повече хора, отколкото първоначално бяхме предполагали. Луси оцеля, но впоследствие реши да се оттегли от службата си в двореца, а Ан просто изчезна безследно.

Поредната празнота в днешната церемония.

— Божичко, Ами, цялата трепериш. — Мей сграбчва ръцете ми и опитва да ги укроти, присмивайки се на обтегнатите ми нерви.

— Знам, но нищо не мога да направя.

— Марли — виква Мей. — Ела да успокоим Америка.

Едничката ми шаферка се отзовава с блеснали от щастие очи. Сега, когато и двете са до мен, напрежението наистина започва да се поразсейва.

— Не се тревожи, Америка, сигурна съм, че няма да те остави сама пред олтара — шегува се тя.

Мей прихва да се смее, а аз махвам укорително с ръка към двете.

— Не се притеснявам, че ще размисли! Боя се, че ще се препъна или ще произнеса грешно името му, или нещо такова. Много съм талантлива в гафовете — оплаквам им се аз.

Марли долепва чело до моето.

— Нищо не може да обърка днешния ден.

— Мей! — изсъсква мама.

— Тръгвам, иначе мама ще побеснее. Ще се видим отпред. — Едва докосва с устни бузата ми, стараейки се да не остави петно от червило, и се отправя към вратата. Музиката засвирва и всички вкупом свиват зад ъгъла, тръгвайки по очакващата ме пътека.

Марли отстъпва назад.

— Аз ли съм наред?

— Да. Този цвят много ти отива, между другото.

Тя вирва хълбок, позирайки в шаферската си рокля.

— Имате безупречен вкус, Ваше Величество.

Аз вдишвам рязко.

— Още никой не ме е наричал така. О, господи, почти всички ще се обръщат към мен с това название. — Опитвам да привикна с думите. Коронацията е част от сватбата ни. Първо се вричам на Максън, после и на Илеа. Първо пръстените, после и короните.

— Не започвай пак да се изнервяш! — предупреждава ме тя.

— Старая се! Не че не бях подготвена за предстоящото, но… просто много ми се струпва за един ден.

— Ха! — възкликва тя, а оркестърът засвирва друга мелодия. — Почакай до довечера.

— Марли!

Преди да съм успяла да я смъмря, приятелката ми се измъква с дяволито намигване, карайки ме да се усмихна. Толкова се радвам, че отново присъства в живота ми. Официално я провъзгласих за една от помощниците си, а Максън стори същото с Картър. Така дадохме на народа ясна представа за промените, които Максън щеше да въведе след коронясването си, и с радост открихме, че много хора ги приветстват.

Заслушвам се в напрегнато очакване. Знам, че познатите тонове ще зазвучат съвсем скоро, ето защо се възползвам от момента да поизпъна роклята си.

Великолепна е. Снежнобялата й материя следва извивките на ханша ми, след което се разстила в ефирни вълни, стигащи чак до пода. Късите й дантелени ръкави преминават във висока, царствена яка. Над роклята съм заметната с палто, наподобяващо пелерина, което се стеле по земята зад мен като шлейф. Ще го сваля на приема след сватбената церемония, където възнамерявам да танцувам със съпруга си до припадък.

— Готова ли си, Мер?

Обръщам се към Аспен.

— Да, готова съм.

Той ми предлага ръка и аз го хващам под лакът.

— Изглеждаш невероятно.

— И ти не си за изхвърляне така наконтен — коментирам аз. Усмихвам се, но знам, че усеща колко съм притеснена.

— Няма защо да се тревожиш — казва ми той, а увереното му изражение ми вдъхва вяра, че е прав. Както винаги.

Поемам си дълбоко въздух и кимвам.

— Така. Само ме дръж, ако тръгна да падам, става ли?

— Не бой се. Ако ми се стори, че не те държат краката, ще ти услужа с това. — Показва ми тъмносиния си бастун, специално изработен за официалната му униформа, и идеята ме разсмива.

— Така те искам — казва той, доволен да ме види истински усмихната.

— Ваше Величество? — обажда се Силвия. — Време е. — Гласът й има леко благоговеен тон.

Кимвам й и двамата с Аспен се отправяме към вратите.

— Разбий ги — казва ми той малко преди музиката да зазвучи по-силно и вратите да се отворят, разкривайки ни пред гостите.

Целият страх нахлува обратно в тялото ми. Макар че се бяхме постарали списъкът с гости да е възможно най-кратък, стотици хора обточват пътеката, която ще ме отведе до Максън. Всички стават да ме приветстват, а не виждам бъдещия си съпруг.

Имам нужда единствено да зърна лицето му. Открия ли онези трезви очи, ще намеря сили да се справя.

Усмихвам се, опитвайки да запазя самообладание, докато кимам любезно на гостите и им благодаря, задето са ни уважили с присъствието си. Аспен обаче ме познава.

— Спокойно, Мер.

Обръщам поглед към него и насърчението в лицето му наистина помага.

Продължавам напред.

Не демонстрираме особена грация по пътя си към олтара. Нито пък пъргавина. Заради ранения крак на Аспен се налага да куцукаме бавно по пътеката. Но кой друг можеше да ме предаде на младоженеца? Кой друг бих пожелала да ме предаде? Аспен беше приел да изиграе различна роля в живота ми. Не тази на възлюбения, не тази на мой приятел, а тази на мой най-близък роднина.

Бях очаквала да ми откаже, опасявайки се, че може да му прозвучи обидно. Той обаче беше заявил, че за него ще е чест, и ме беше прегърнал сърдечно.

Всеотдаен и предан — до последно. Такъв е моят Аспен.

Най-сетне виждам познато лице сред тълпата. Луси е тук, седнала до баща си. Сияе от гордост заради мен, макар че всъщност не може да откъсне очи от Аспен. Той поизопва гръб, докато минаваме покрай нея. Знам, че скоро ще настъпи и техният ред, и нямам търпение. Аспен беше направил най-добрият избор.

Редовете, намиращи се най-близко до олтара, са отредени за момичетата от Избора. Проявили са голяма смелост да се върнат в двореца заради мен, като се има предвид, че не всички, които трябваше да присъстват, са тук. Въпреки това се усмихват; дори Крис, макар и тъгата да прозира в очите й. Толкова ми се иска и Селест да е сред тях, че се изумявам от самата себе си. Представям си я как врътва очи и ми намига съзаклятнически. Как ми отпраща някоя духовита реплика, почти надменна, но и не съвсем. Много, много ми липсва.

Липсва ми и кралица Амбърли. Колко ли щеше да се радва на този ден, когато най-сетне щеше да се сдобие с дъщеря. Имам чувството, че бракът с Максън ми дава право да я обичам по този начин — като моя майка. И несъмнено ще е така до края на живота ми.

После виждам мама и Мей, така силно доближени една за друга, че изглеждат така, сякаш се крепят. Покрай тях надничат безброй усмивки. Затрогващо е да знам, че съм обградена от толкова много любов.

Така погълната съм от заобикалящите ме лица, че забравям колко близо съм вече до олтара. Обръщам поглед напред… и той ме чака там.

В този миг целият околен свят изчезва.

Няма ги телевизионните камери, няма ги ослепителните светкавици. Само двамата сме. Аз и Максън.

Носи короната си и костюма със синия шарф и медалите. Какво бях казала първия път, когато го бях видяла в този му вид? Че мястото му е при полилеите на тавана, ако не се лъжа. Усмихвам се, спомняйки си дългото пътешествие, което ни беше довело до тук, до олтара.

Последните няколко стъпки на Аспен са бавни, но стабилни. Достигаме целта си и се обръщам към него. Аспен ме дарява с още една усмивка, а аз се протягам да целуна бузата му, сбогувайки се с толкова много неща. Споглеждаме се за момент, после той взима ръката ми и я слага в тази на Максън, предавайки ме на бъдещия ми съпруг.

Двамата си кимват един на друг, а по лицата им се чете единствено уважение. Едва ли някога ще разбера какво се е вихрило помежду им, но в този момент цари разбирателство. Аспен се отдръпва назад, а аз самата пристъпвам напред, устремявам се към мястото, което никога не бях предполагала, че ще достигна.

Двамата с Максън се доближаваме един до друг и церемонията започва.

— Здравей, скъпа моя — прошепва ми той.

— Не започвай отново — предупреждавам го аз и по лицата ни се изписват усмивки.

Той хваща ръцете ми така, сякаш са единствената му връзка със земята, и аз съсредоточавам вниманието си в допира му, готвейки се да изрека оброчните думи, обещанията, които никога няма да престъпя. Силата на този ден е наистина магическа.

Но още отсега знам, че няма да живеем във вълшебна приказка. Знам, че ни чакат тежки моменти, смутни времена. Знам, че нещата няма винаги да се случват така, както ние искаме… и ще трябва да си припомняме един на друг, че сами сме си избрали тази съдба. Не всички ветрове ще са попътни.

Това не е щастлив край.

Много повече е.