Кийра Кас
Единствената (32)

Трийсет и втора глава

Щом излязох от амбулаторното крило, за пръв път видях колко голям удар бе претърпял дворецът. Трудно ми беше да го възприема. Подът беше осеян с натрошени стъкла, които плахо блещукаха на слънчевата светлина. Съсипаните картини, дупките по стените и плашещите червени петна по килимите ми напомниха за това колко много се бяхме доближили до смъртта.

Тръгнах нагоре по стълбището, като се опитвах да не поглеждам никого в очите. Стъпвайки на площадката между втория и третия етаж, забелязах нечия обица на пода. Не можах да не се зачудя дали собственичката и беше жива.

Стигнах до коридора и на път към стаята на Максън срещнах няколко стражи. Май беше неизбежно. Ако се наложеше, щях да извикам името му. Може би той щеше да им заповяда да ме пуснат… също като онази нощ.

Вратата на стаята му беше отворена и разни хора препускаха напред-назад; едни носеха документи, други мъкнеха празни подноси. Шестима стражи се бяха наредили покрай стената по пътя ми и аз се настроих за предстоящата свада. Но още щом се приближих, единият от тях примижа, сякаш се уверяваше, че наистина бях аз. Онзи до него също ме разпозна и един по един всички сведоха глава в дълбок, почтителен поклон.

Стражът, застанал най-близко до вратата, протегна ръка навътре.

— Негово Величество ви очаква, госпожице.

Постарах се да оправдая честта, която ми отдаваха, или поне изопнах гръб, независимо от факта, че изподраните ми ръце и грубо отрязаната рокля не допринасяха за имиджа ми.

— Благодаря — заявих с леко кимване.

На влизане една прислужничка прелетя покрай мен. Максън лежеше в леглото си; личеше си, че под обикновената памучна риза лявата страна на гърдите му беше бинтована. Лявата му ръка висеше в превръзка през рамото, а с дясната държеше документ, чието съдържание му разясняваше един от кралските съветници.

Изглеждаше като съвсем обикновен човек със семплите си дрехи и разрошена коса. В същото време обаче осанката му беше различна, по-величествена. Дали не седеше малко по-изправен? И лицето му май бе придобило по-сериозен вид.

Безспорно пред мен беше новият крал.

— Ваше Величество — прошепнах, като сторих нисък реверанс. Като се изправих, видях кротката усмивка в очите му.

— Остави документите тук, Ставрос. А сега всички бихте ли напуснали стаята? Трябва да поговоря с дамата.

Хората, струпали се край леглото му, сведоха глави в поклон и се запътиха към коридора. Ставрос остави документите на нощната му масичка, а когато мина покрай мен, ми намигна. Почаках да затворят вратата, преди да направя и крачка напред.

Искаше ми се да побягна към него, да се хвърля в обятията му и да остана там завинаги. Вместо това пристъпих бавно, притеснена, че може би бе съжалил за последните си думи към мен.

— Много съжалявам за родителите ти.

— Все още не мога да го приема — каза той, приканвайки ме с ръка да седна на леглото до него. — Имам усещането, че татко е в кабинета си, а мама — на долния етаж, и всеки момент някой от двамата ще влети в стаята ми с поредната задача.

— Знам как се чувстваш.

Той ми се усмихна състрадателно.

— Не се и съмнявам. — После протегна ръка и я сложи върху моята. Приех жеста му като добър знак и стиснах ръката му. — Опитала се да го спаси. Един от стражите ми каза, че някакъв бунтовник го бил взел на мушка, но тя се хвърлила пред него. Застреляли първо нея, но веднага след това докопали и баща ми.

Той поклати глава.

— Винаги е била толкова самоотвержена. Доказа го и с последния си дъх.

— Недей да звучиш толкова изненадано. Наследил си това й качество.

Лицето му се сгърчи в гримаса.

— Никога няма да съм като нея. Толкова много ще ми липсва.

Погалих утешително ръката му. Кралица Амбърли не беше моя майка, но и на мен щеше да ми липсва ужасно.

— Поне ти си невредима — пророни той, без да ме поглежда в очите. — Поне това ми е утеха.

Помежду ни се спусна дълго мълчание, но не знаех как да го прекъсна. Да подхвана ли темата за онези му думи? Или да попитам за Крис? Дали изобщо му беше до тези въпроси в момента?

— Искам да ти покажа нещо — обяви той ненадейно. — Нека те предупредя, че все още е в груба форма, но смятам, че въпреки това ще го одобриш. Отвори ей онова чекмедже. Би трябвало да е най-отгоре.

Дръпнах чекмеджето на нощната му масичка и видях купчина напечатани документи. Погледнах въпросително към Максън, но той просто кимна към писанията.

Зачетох най-горния документ, опитвайки се да проумея смисъла му. Стигнах до края на първия параграф, след което го препрочетох, убедена, че съм сбъркала някъде.

— Да не би… ще елиминираш кастовата система? — попитах изумено, вдигайки поглед към Максън.

— Такъв е планът — отвърна той с усмивка. — Но не бързай да се вълнуваш. Процесът ще отнеме доста време. И все пак вярвам, че ще се получи. Ето, погледни. — Каза той, прелиствайки страниците на дебелата купчина, докато не попадна на търсения абзац.

— Искам да започна от дъното нагоре. Възнамерявам да премахна първо понятието „Осма каста“. Чака ни доста преструктуриране, но смятам, че с малко усилия Осмиците ще могат да се влеят в Седма каста. След това идва трудната част. Трябва да намерим начин да се отървем от всички предразсъдъци, придружаващи цифрите; това е основната ми цел.

Онемях от удивление. Познавах единствено свят, в който носех кастата си като дрехите на гърба си. А сега пред мен беше указът, по чиято сила невидимите граници, разделящи народа ни, щяха най-сетне да бъдат заличени.

Максън докосна ръката ми.

— Държа да знаеш, че ти си причината това да се случва. Работя по въпроса още от деня, в който ме привика в коридора и ми разказа за гладните си години. Именно затова реагирах толкова бурно, когато изнесе онази презентация; бях измислил по-дискретен начин за постигане на същата цел. Но колкото и промени да исках да внеса в страната ни, идеята за тази нямаше да ми хрумне, ако не бях срещнал теб.

Аз си поех въздух и отново вперих поглед в страниците. Замислих се за кратките, така бързо отлетели години от живота ми до тук. Никога не бях очаквала да постигна нещо повече от това да пея на заден план по партита и евентуално да се омъжа един ден. Замислих се за промяната, която щеше да настъпи в живота на илейския народ, и сърцето ми щеше да се пръсне от радост. Чувствах се едновременно смирена и горда.

— Има и още нещо — подхвана колебливо Максън, докато очите ми попиваха думите пред мен. После най-ненадейно плъзна върху купчината документи отворена кутийка и разливащата се откъм прозореца светлина озари пръстена в нея. — Не знам от колко време спя с тази чудесия под възглавницата си — каза той с шеговито раздразнение. Вдигнах поглед към него, без да пророня и дума; все още немеех от смайване. Несъмнено прочете въпроса в очите ми, но явно неговият собствен беше по-належащ: — Харесва ли ти?

Фини златни лиани се преплитаха в мрежа, образувайки халката, в чиято горна част два скъпоценни камъка — един зелен и един виолетов — сякаш се целуваха. Знаех, че виолетовият отговаряше на моята зодия, затова предположих, че зеленият е символ на неговата. Стояхме прилепени един до друг — две малки, неразделни зрънца светлина.

На няколко пъти отворих уста да проговоря. В крайна сметка обаче смогнах единствено да се усмихна, преглъщайки сълзите си, и да кимна с глава.

Максън се прокашля.

— Вече два пъти опитах да го направя по грандиозен начин; и двата пъти се провалих жестоко. В момента не мога дори да коленича. Дано не възразяваш, ако ти го кажа с прости думи.

Аз кимнах. Все още не успявах да възвърна гласа си.

Той преглътна и повдигна здравото си рамо.

— Обичам те — каза простичко. — Трябваше да съм ти го признал отдавна. Вероятно така щяхме да си спестим цял куп глупави грешки. Но като се замисля — добави той с усмивка, — май именно всички препятствия по пътя ни ме накараха да се влюбя така силно в теб.

От ъгълчетата на очите ми потекоха сълзи и единствено миглите ми ги възпряха да се търкулнат надолу.

— Говорех искрено. Сърцето ми ти принадлежи. Както вече знаеш, предпочитам да умра, вместо да те гледам как страдаш. Когато ме простреляха и паднах на земята, уверен, че животът ми се изплъзва, само ти беше в мислите ми.

Наложи му се да направи пауза. Преглътна и ясно си пролича, че и той е на ръба на сълзите. След миг мълчание продължи:

— В онези секунди скърбях по всичко загубено. По това, че нямаше да те видя как вървиш към олтара, че нямаше да те разпозная в личицата на децата ни, че нямаше да гледам как косата ти посребрява. Но в същото време изпитах облекчение. Щом умирах, за да живееш ти — отново вдигна непострадалото си рамо, — нямах нищо против.

В този момент вече загубих контрол и сълзите ми шурнаха неудържимо. Как изобщо си бях въобразявала преди, че знам какво е да бъдеш обичан? Нищо, преживяно досега, не можеше да се сравни с чувството, което в този миг бликна от сърцето ми, изпълвайки всяка част от мен с блажена топлина.

— Америка — продължи любвеобилно Максън, принуждавайки ме да подсуша очи и да го погледна, — съзнавам, че вече ме възприемаш като крал, но нека ти изясня нещо; това не е заповед, а молба. Умолявам те, направи ме най-щастливият мъж на тази земя. Окажи ми честта да станеш моя съпруга.

Не бях способна да изразя гласно радостта си. Затова тялото ми заговори вместо мен. Хвърлих се в обятията на Максън, сигурна, че никога нищо нямаше да ни раздели. Като ме целуна, почувствах как животът ми си идва на мястото. Бях открила всичко, за което някога бях мечтала — дори и онова, което не бях предполагала, че търся… намерих го тук, в прегръдките на Максън. А ако той беше моята пътеводна светлина, моята вечна опора, можех да покоря целия свят.

Не исках да отлепям устни от неговите, но Максън се отдръпна назад, за да ме погледне в очите. И тогава го видях в лицето му: бях си у дома. И най-сетне успях да призова гласа си.

— Да.