Кийра Кас
Единствената (30)

Трийсета глава

Банкетният салон беше препълнен. За пръв път централното място заемаха не кралят и кралицата, а Максън. Тримата с него и Крис седяхме на масивна, резбована маса върху издигната платформа. Имах чувството, че подредбата ни е неправилна. Намирах се от дясната му страна. Открай време смятах, че да заемаш мястото от нечия дясна страна, е въпрос на чест и е добър знак. Но през цялото време до тук Максън си говореше само с Крис. Сякаш вече не знаех какво ме очаква.

Огледах салона с престорена ведрост. Гъмжеше от хора. Гаврил стоеше в ъгъла и докладваше пред една от телевизионните камери за развоя на събитията.

Ашли ми помаха с усмивка, а Ана, застанала до нея, ми намигна. Отвърнах им с кимване, твърде притеснена да говоря. В дъното на стаята Огъст, Джорджа и още шепа северняшки бунтовници, облечени в измамно спретнати дрехи, седяха на самостоятелна маса. Естествено, че Максън искаше да присъстват на обявяването на новата му съпруга. Само дето дори не подозираше, че и тя е една от тях.

Бунтовниците се озъртаха напрегнато из салона, като че ли се бояха, че всеки момент някой от стражите ще ги разпознае и нападне. Не че който и да е от стражите им обръщаше внимание. В интерес на истината за пръв път ги виждах толкова разсеяни — погледите им блуждаеха из стаята, а няколко от тях дори изглеждаха поизнервени. Един-двама даже не се бяха обръснали и имаха размъкнат вид. Но пък и събитието беше доста мащабно. Навярно ги бяха пришпорили.

Погледът ми попадна на кралица Амбърли, която говореше със сестра си Адел и шумната й дружина отрочета. Сияеше от радост. От толкова дълго чакаше този ден. Щеше да обича Крис като своя дъщеря. За момент и завидях жестоко.

Отново насочих вниманието си към отпадналите участнички от Избора и този път погледът ми се спря върху Селест. Веднага прочетох въпроса в очите й: Какво те безпокои толкова? Отвърнах й с едва забележимо поклащане на главата, уверявайки я, че съм загубила. Тя ми изпрати тънка усмивка и произнесе безгласно думите: Всичко ще е наред. Аз кимнах и опитах да й повярвам. Тя извърна поглед, смеейки се на нечии думи; тогава най-накрая се осмелих да надникна надясно към лицето на стража, заел най-близкия до масата ни пост.

Но и Аспен ми се струваше разсеян. И той като повечето униформени мъже се озърташе из салона, ала освен това като че ли се мъчеше да размишлява. Изглеждаше така, сякаш разгадаваше гатанка. Щеше ми се да погледне към мен, да ми обясни безмълвно какво го тревожи, само че така и не го стори.

— Опитваш да си уговориш среща за по-късно, предполагам? — попита Максън и аз извърнах глава към него.

— Не, разбира се, че не.

— Не че има значение. Днес семейството на Крис ще пристигне за скромното празненство, а твоето ще дойде да те отведе до вас. Обикновено не оставят последната загубила да си ходи сама. Има доста случаи на драматични изяви.

Звучеше толкова студено, така отчуждено. Имах чувството, че не говоря със същия Максън.

— Можеш да задържиш къщата, ако имаш желание. И бездруго вече е платена. Писмата бих искал да ми върнеш.

— Прочетох ги — прошепнах аз. — Много ми харесаха.

Той изпуфтя така, сякаш ги беше писал на шега.

— Не знам какво ме беше прихванало.

— Моля те, не говори така. Умолявам те. Обичам те… — Лицето ми се беше разкривило от емоции.

— Замълчи. Веднага — нареди ми Максън през стиснати зъби. — Усмихни се и стой така до последната секунда.

Аз примигнах, сподавяйки сълзите си, и се усмихнах вяло.

— Така е по-добре. Да не си посмяла да свалиш усмивката от лицето си, докато не напуснем тази стая, разбра ли ме? — Аз кимнах. Той впи очи в мен. — С радост ще те отпратя.

След като изплю последните си думи, отново се усмихна и обърна лице към Крис. Аз забих поглед в скута си за момент, колкото да нормализирам дишането си и да запазя самообладание.

Като вдигнах глава, нямах смелост да погледна никого в очите. В противен случай едва ли щях да изпълня последното желание на Максън. Вместо това се съсредоточих в стените. И именно поради тази причина ми направи впечатление, когато повечето стражи отстъпиха от тях, следвайки незнайно чий сигнал. Всички извадиха червени ленти от джобовете си и ги вързаха на челата си.

В пълно недоумение наблюдавах как един страж, белязан в червено, застава зад Селест и изстрелва куршум право в тила й.

Стаята моментално избухна в писъци и гърмежи. Гърлени крясъци на агония се открояваха сред какофонията от скърцане на столове, сблъсъци на тела със стените и тропот от паническото бягство на жени с високи обувки и мъже с неудобни костюми. Нападателите деряха гърла, докато стреляха, всявайки още по-голям ужас сред тълпата. Само в рамките на няколко секунди станах вцепенен свидетел на повече смърт, отколкото смятах за възможно. Огледах се за краля и кралицата, но никъде не ги видях. Нямах представа дали се бяха изплъзнали, или бяха пленени… и при мисълта ме побиха тръпки. Потърсих с поглед Адел и децата й. И тях не съзирах никъде, а това ме ужаси още повече.

От лявата ми страна Максън се опитваше да успокои Крис.

— Залегни на пода — викна й. — Всичко ще е наред.

Погледнах надясно и се изумих да забележа Аспен, приклекнал на едно коляно; прицелваше се и стреляше уверено към тълпата. Явно беше много сигурен в уменията си на стрелец, за да си го позволи.

С ъгълчето на окото си мярнах червено петно. Изневиделица пред нас се изправи един от стражите бунтовници. Още щом свързах двете думи в съзнанието си, всичко ми стана ясно. Ан ми беше разказвала за подобна случка, когато бунтовниците се докопали до стражеви униформи и се промъкнали незабелязано в двореца. Но как?

Крис нададе поредния писък, а аз осъзнах, че стражите, които бяха изпратили по домовете ни, всъщност не бяха изоставили постовете си. Лежаха мъртви някъде, а сега виждахме откраднатите им униформи пред себе си.

Не че това прозрение ми беше от каквато и да е полза.

Знаех, че и тримата с Максън и Крис трябваше да бягаме, за да спасим живота си.

Въпреки това замръзнах на място, когато заплашителната фигура пред нас вдигна пистолета си и го насочи към Максън. Двамата с Максън се спогледахме. Искаше ми се да имахме време за последни думи. Върнах погледа си към въоръжения мъж.

По лицето му пробяга злобна усмивка. Навярно заподозрял, че имаше начин да извлече от ситуацията повече развлечение за себе си и повече болка за Максън, отмести бавно пистолета наляво и насочи дулото му към мен.

Дори не ми хрумна да изкрещя. Не можех и да помръдна. В следващия миг, сякаш в сън, видях как Максън скача към мен.

Паднах на земята, но не в очакваната посока. Максън ме беше пропуснал, прелитайки пред мен. Като се строполих на пода, над мен изникна лицето на Аспен. Беше се спуснал към масата, прекатурвайки стола ми, за да ме покрие с тяло.

— Улучих го! — изкрещя някой. — Намерете краля!

Обявлението предизвика няколко радостни възгласа. И писъци. Многобройни писъци. Гръмките звуци нахлуха в ушите ми, щом изплувах от вцепенението си. Още столове и тела се сгромолясаха на пода. Стражите крещяха един към друг. Ехтяха изстрели, чийто оглушителен гръм пронизваше болезнено тъпанчетата ми. Настанал беше същински хаос.

— Ранена ли си? — Аспен се опита да надвика шумотевицата.

Поклатих глава.

— Не мърдай.

Видях как стана, зае разкрачен стоеж и се прицели. Стреля няколко пъти със съсредоточен в мишените си поглед и с тяло в пълен покой. Ако съдех по ъгъла на изстрелите му, явно ни нападаха още бунтовници. Благодарение на Аспен, атаката им пропадна.

След бърз оглед на салона той пак клекна до мен.

— Ще я изведа от тук, преди да е изпаднала в шок.

Аспен пропълзя през мен и сграбчи Крис, която беше покрила ушите си с длани и плачеше неутешимо. Той вдигна лицето й и я плесна. Слисана, Крис се умълча достатъчно, че да чуе инструкциите му и да го последва към вратата, докато той прикриваше главата й с тялото си.

Ставаше все по-тихо. Навярно някои бяха успели да се измъкнат от салона. Други умираха.

В следващия момент забелязах нечий неподвижен крак да стърчи изпод покривката на масата. О, боже! Максън!

Пролазих под масата и открих Максън да диша с огромни усилия, докато по предницата на ризата му се разстилаше голямо червено петно. Под лявото му рамо имаше огнестрелна рана, изглеждаше много сериозна.

— О, Максън! — проплаках аз. Свих на топка края на роклята си и я притиснах към кървящата рана; не знаех какво друго да сторя. Той потрепери от болка. — Толкова съжалявам.

Максън протегна ръка, за да хване моята.

— Не, аз съжалявам — каза немощно. — Бях на път да съсипя живота и на двама ни.

— Недей да говориш. Просто се съсредоточи, става ли?

— Погледни ме, Америка.

Аз примигнах няколко пъти и бавно вдигнах поглед към очите му. Той ми се усмихна през агонията си.

— Разбивай сърцето ми. Разбий го хиляда пъти, ако щеш. И бездруго винаги ти е принадлежало.

— Шшш — настоях аз.

— Ще те обичам до последния си дъх. Сърцето ми бие само за теб. Не искам да умра, без да си го разбрала.

— Моля те… недей — пророних през сълзи.

Той вдигна ръка и зарови пръсти в косата ми. Натискът му беше съвсем лек, но достатъчен, за да проумея какво искаше. Приведох се и го целунах. Устните ни си спомниха всяка наша целувка, цялата несигурност, всичките ни надежди.

— Не се предавай, Максън. Обичам те. Умолявам те, не се предавай.

Той си пое дъх на пресекулки.

В същия момент Аспен се провря под масата и аз изпищях от страх, преди да осъзная кой беше.

— Крис е в едно от скривалищата, Ваше Височество — отчете се делово Аспен. — Ваш ред е. Можете ли да стоите на крака?

Максън поклати глава.

— Губиш си времето. Отведи нея.

— Но, Ваше Височество…

— Това е заповед — отсече с колкото сила му беше останала.

Двамата впиха очи един в друг.

— Слушам, сър.

— Не! Няма да ходя никъде! — опълчих се аз.

— Тръгвай — настоя Максън с изтощен глас.

— Хайде, Мер. Трябва да побързаме.

— Няма да тръгна!

С отривисто движение, сякаш внезапно се беше възстановил, Максън вдигна ръце и сграбчи униформата на Аспен.

— Тя трябва да оцелее. Разбираш ли ме? Каквото и да коства, трябва да оцелее.

Аспен кимна и грабна ръката ми по-свирепо, отколкото някога бях очаквала от него.

— Не! — извиках аз. — Максън, моля те!

— Бъди щастлива — пророни той, стисвайки ръката ми за последно, докато Аспен ме влачеше към вратата с крясъци.

Като стигнахме до изхода, Аспен ме притисна към стената.

— Тихо! Ще те чуят. Колкото по-скоро те отведа в скривалището, толкова по-скоро ще се върна за него. Трябва да правиш каквото ти казвам, чу ли?

Аз кимнах.

— Добре, снижи се и мълчи — нареди ми той, извади пистолета си и ме повлече към коридора.

Огледахме се в двете посоки и видяхме, че някой тича към далечния край на коридора. След като изчезна от полезрението ни, продължихме напред. Щом свърнахме за ъгъла, се натъкнахме на един страж, проснат на пода. Аспен провери пулса му и поклати глава. Пресегна се да вземе оръжието му, после ми го подаде.

— Какво да правя с това? — прошепнах аз ужасено.

— Ще стреляш с него. Но преди това се увери, че стреляш по врага. В целия този хаос можеш да се объркаш.

Следващите няколко минути минаха в напрегнато спотайване зад ъгли и проверяване на вече заети и заключени скривалища. Явно метежът се беше преместил на горния етаж или навън, тъй като изстрелите и безликите писъци бяха заглушени от стени. Въпреки това спирахме и се ослушвахме дори при най-тихия звук.

Аспен надникна зад поредния ъгъл.

— Този коридор е задънен, така че бъди нащрек.

Кимнах. С бързи крачки се придвижихме до дъното му и първото нещо, което ми направи впечатление, беше ярката слънчева светлина, разливаща се през прозореца. Нима небето не знаеше, че светът се разпада? Как така слънцето светеше и днес?

— Моля те, моля те, моля те — прошепна Аспен и протегна ръка към тайното резе. За щастие, то щракна. — Слава богу! — Въздъхна той и дръпна панела врата, заприщвайки с него половината коридор от полезрението ми.

— Аспен, не искам да се заключвам вътре.

— Налага се. Трябва да се опазиш, дължиш го на толкова много хора. И… искам да ми направиш една услуга.

— Каква?

Той видимо се притесни.

— Ако ми се случи нещо… трябва да кажеш на…

Иззад рамото му, откъм ъгъла в края на коридора, нещо червено привлече погледа ми. Вдигнах рязко пистолета, прицелих се и стрелях по непознатата фигура. След по-малко от секунда Аспен ме бутна в скривалището и затръшна вратата, оставяйки ме сама в мрака.