Кийра Кас
Единствената (29)

Двайсет и девета глава

„25 декември, 16:30 ч.

Скъпа Америка,

Минаха седем часа, откакто замина. Вече на два пъти тръгвам към стаята ти, за да питам дали си харесала подаръците, преди да си спомня, че няма да те намеря там. Така свикнах с присъствието ти, че ми е странно да не те засичам по коридорите. На няколко пъти едва се стърпях да не ти се обадя, но не искам да помислиш, че се държа собственически. Не желая да се усещаш като в клетка. Спомням си, че през първата си нощ тук именно така нарече двореца. Като че ли с времето започна да се чувстваш по-свободна и не искам да помрачавам това ти усещане. Ще трябва да отвлека вниманието си по някакъв начин, докато се върнеш.

Реших да ти напиша писмо с надеждата, че ще е като да си говоря с теб. И донякъде се получава. Представям си те как седиш до мен и клатиш глава, присмивайки се на идеята ми. Имаш този навик, знаеш ли? Но насмешката ти стои добре. Ти си единственият човек, върху чието лице не изглежда обидно. Усмихваш се на чудатостите ми, приемаш ги такива, каквито са, и оставаш моя приятелка. Минаха едва седем кратки часа, а вече ми липсваш.

Питам се с какво ли си ги запълнила ти. Вероятно вече си прелетяла до другия край на страната и си стигнала вкъщи невредима. Дано е така. Каква ли утеха носиш на семейството си в този тежък момент? Прекрасната им дъщеря най-сетне си е у дома!

Постоянно опитвам да си те представя в родната ти къща. Казвала си ми, че е малка, че на едно от дърветата има къщичка и че баща ти и сестра ти творят в гаража. От там нататък разчитам на въображението си. Представям си те сгушена на дивана с малката ти сестра, или пък как ритате топка с братчето ти. Запомнил съм, виждаш ли? Знам, че обича да играе с топка.

Опитвал съм да си представя и как заедно влизаме у вас. Много бих се радвал да видя къде си израснала. Да погледам как братчето ти търчи насам-натам и как се хвърля в прегръдките на майка ти. Мисля, че компанията на такова многолюдно семейство, скърцането на подовите дъски и тряскането на вратите би ми подействало успокояващо. Много би ми харесало да седя в единия край на къщата и въпреки това да усещам миризмата на готвено, носеща се от кухнята в другия й край. Винаги съм си представял, че в истинските домове витае ароматът на вкусни ястия. Няма дори да си помръдна пръста за работа. Не и за такава, свързана с армии, бюджети и преговори. Няма да се откъсвам от теб; навярно ще се трудя по фотографиите си, докато ти свириш на пиано. Ще живеем живот на Петици, както ти самата каза. Ще вечерям у вас и всички ще се надвикваме на масата, вместо да си шепнем и да се изчакваме един друг. Може би ще спя на някое свободно легло или пък на дивана. Бих спал и на пода до твоето легло, ако ми позволиш.

Често се отдавам на такива фантазии. Че заспивам до теб, както в онова тясно скривалище. Беше толкова хубаво да слушам диханието ти, така тихо и близо до мен; толкова хубаво да не се чувствам самотен.

Това писмо започва да звучи глуповато, а мисля, че знаеш колко мразя да изглеждам като глупак. И въпреки това го правя. В твое име.

Максън“

„25 декември, 22:35 ч.

Скъпа Америка,

Почти е време за лягане и опитвам да се отпусна, но не мога. Постоянно си в мислите ми. Ужасно се боя да не ти се случи нещо. Знам, че ще ме уведомят, ако пострадаш, а това само по себе си ми втълпи друга параноя. Качи ли се някой вестоносец до стаята ми, сърцето ми спира за момент, смразено от най-жестокия страх: че те няма вече. Че няма да се върнеш при мен.

Щеше ми се да беше тук. Ще ми се да можех поне да те видя.

За нищо на света няма да ти изпратя тези писма. Прекалено се срамувам от тях.

Искам те тук. Непрестанно мисля за усмивката ти и се безпокоя, че повече никога няма да я зърна.

Дано се върнеш при мен, Америка.

Весела Коледа!

Максън“

„26 декември, 10:00 ч.

Скъпа Америка,

Чудо на чудесата — преживях нощта. На сутринта си втълпих, че се тревожа напразно. Наложих си да се съсредоточа върху работата и да не се безпокоя толкова за теб.

Успях да се стърпя на закуска и през по-голямата част от съвещанието, преди отново да ме връхлетят мисли за теб. Измъкнах се под предлог, че ми е прилошало, и се скрих в стаята си, надявайки се, че ако ти пиша, ще те почувствам до себе си отново.

Ужасен егоист съм. Днес погребваш баща си, а аз мисля само как да те върна в двореца. Като гледам признанието си на хартия, се чувствам непростимо низък. Ти си там, където ти е мястото. Май вече го казах, но наистина вярвам, че носиш голяма утеха на семейството си.

Знаеш ли, не съм ти го признавал досега, макар че трябваше, но вече си много по-силна, отколкото при първата ни среща. Не съм толкова арогантен, че да си припиша заслугата, но мисля, че изживяванията ти в двореца са те променили. За себе си мога да кажа същото. Още от самото начало притежаваше смелост, която с времето прерасна в истинска сила на духа. Някога те възприемах като момиче с торба камъни, готово да обстреля всеки враг, пресякъл пътя му, а сега самата ти си камък. Непоклатима и можеща. Не се и съмнявам, че семейството ти е на същото мнение. Трябваше да ти го кажа. Ще го направя веднага щом се върнеш в двореца.

Максън“

„26 декември, 19:40 ч.

Скъпа Америка,

Напоследък доста мисля за първата ни целувка. Знам, че всъщност бяха две, но имам предвид втората, онази, която бях поканен да ти дам. Казвал ли съм ти някога как се почувствах онази нощ? Не беше специална само защото в нея получих първата си целувка, а главно защото първата ми целувка беше с теб. Очите ми са видели много, Америка, обиколил съм цялата ни планета. Но никога не съм попадал на нещо, по-болезнено красиво от онази целувка. Ще ми се да можех да я уловя в мрежа или да я увековеча между страниците на някоя книга. Ще ми се да беше нещо, което можех да запазя и споделя със света; да заявя пред цялата вселена: това е чувството; това изпитва човек, когато се влюбва.

Срамувам се от тези писма. Ще трябва да ги изгоря, преди да си се прибрала.

Максън“

„27 декември, пладне

Америка,

Май е по-добре да го научиш от мен, отколкото от прислужничката си. Все си мисля за невинните ти привички. Понякога си тананикаш или припяваш, докато вървиш из двореца. Понякога, доближа ли стаята ти, чувам как мелодиите, които си съхранила в сърцето си, се леят през отворената ти врата. Чувствам дома си пуст без тях.

Липсва ми и ароматът ти. Липсва ми полъхът на парфюм от косата ти, когато врътнеш глава, за да ми се присмееш за нещо, липсва ми благоуханието на кожата ти по време на разходките ни из градината. Опияняващо е. Затова се промъкнах в стаята ти да напръскам носната си кърпа с любимия ми твой парфюм — поредният глупав начин да си фантазирам, че си тук. Тъкмо си тръгвах, когато Мери ме спипа на местопрестъплението. Не знам какво е търсела в стаята ти, при положение че теб те няма, но важното е, че ме видя и изпищя, привличайки вниманието на един от стражите. Дотърча с копие в ръка и войнствен поглед. За малко да ме нападне. И всичко това, защото ми липсваше ароматът ти.

Максън“

„27 декември, 23:00 ч.

Скъпа моя Америка,

Никога досега не съм писал любовно писмо, така че прости ми, ако се проваля…

Най-лесно би ми било да заявя, че те обичам. Но истината е, че чувствата ми са много по-дълбоки. Искам те, Америка. Имам нужда от теб.

Страхувам се да ти споделя толкова много неща. Боя се, че ако ти разкрия всичко наведнъж, ще ти дойде в повече и ще избягаш. Боя се да не би някъде в сърцето ти да се таи безсмъртна любов към друг. Боя се да не би отново да допусна огромна грешка и пак да се затвориш в онзи твой мълчалив свят. Нито хулите на менторите ми, нито бичуването от баща ми, нито самотните ми младини са успели да ме наранят така, както отчуждението ти. Все си мисля, че се спотайва у теб и само чака момента да ме връхлети отново. Затова задържах в себе си каквото можах, опасявайки се, че дам ли свобода на всичко, ти ще ме посрещнеш със скръстени ръце, готова да ми бъдеш приятелка, но не и моя спътница, моя кралица, моя съпруга.

А на света няма нещо, което да искам повече от това да ми бъдеш съпруга. Обичам те. Дълго време се страхувах да го призная дори пред себе си, но вече го знам.

Никога не бих се благодарил за загубата на баща ти, за тъгата, която те сполетя след смъртта му, за празнотата, която изпитвам без теб. Но съм благодарен, че замина. Не знам колко време щеше да ми е нужно да проумея чувствата си, ако не ми се беше наложило да си представя живота без теб. Вече съм абсолютно сигурен, че не искам такъв живот. Ще ми се да бях човек на изкуството като теб, за да намеря начин да ти опиша какво значиш за мен. Америка, любов моя, ти си слънчев лъч, процедил се през гъста гора. Ти си смях, надвил над тъгата. Ти си лек ветрец в зноен ден. Ти си прозрение насред мъгла от смут.

Ти не си целият свят, но си всичко, което го прави красив. Без теб животът ми би продължил, но само толкова.

Веднъж ми каза, че за да сме заедно, единият от нас ще трябва да прескочи бездната на недоверието. Сега стоя на ръба й и се надявам да ме чакаш от другата й страна.

Обичам те, Америка.

Вечно твой:

Максън“