Кийра Кас
Единствената (25)

Двайсет и пета глава

И следващият ден мина под домашен арест. От време на време, изскърцаше ли някоя от гредите на пода, обръщах глава, очаквайки татко да се появи откъм гаража, както винаги целият омацан с боя. Но мисълта, че това нямаше да се случи, не ме измъчваше толкова жестоко, дочуех ли гласа на Мей, подушех ли бебешката пудра на Астра. Къщата ни беше пълна и това беше достатъчно за момента — един вид утеха.

Бях преценила, че няма смисъл Луси да носи униформа в дома ми, затова, преодолявайки леката й съпротива, бях успяла да я пременя в някои от старите ми дрехи, твърде малки за мен и твърде големи за Мей. Тъй като мама отвличаше вниманието си от скръбта, като готвеше и обгрижваше всички, аз бях решила да се върна към нормалния си вид, поне докато бях у дома. Основната работа на Луси беше да забавлява Мей и Джерад — задача, с която се зае на драго сърце.

Всички се бяхме събрали във всекидневната и се занимавахме с различни неща. Аз четях книга, а Кота беше узурпирал телевизора, напомняйки ми за Селест. Усмихнах се, готова да се обзаложа, че и тя правеше същото в момента.

Луси, Мей и Джерад играеха карти на пода, а който спечелеше, неизменно избухваше в смях. Младото семейство седеше на дивана — Кена се беше облегнала на Джеймс, а Астра довършваше шишето си в прегръдките му. Личеше си колко е уморен, но и безкрайно горд с красивата си съпруга и дъщеря.

На пръв поглед всичко си беше същото. После с ъгълчето на окото си мярвах Аспен, застанал на пост в униформа, и си спомнях, че всъщност никога нищо нямаше да е същото.

Дочух подсмърчането на мама, преди да я видя да се задава по коридора. В ръцете си носеше купчинка пощенски пликове.

— Как се чувстваш, мамо? — попитах я.

— Добре съм. Просто не мога да повярвам, че вече го няма. — Тя преглътна, сдържайки сълзите си.

Странно. Толкова пъти се бях съмнявала в привързаността и към татко. Помежду им никога не бяха прехвърчали искрици нежност, както при други двойки. Дори Аспен, когато връзката ни започваше да се затвърждава, макар и все още да я пазехме в тайна, демонстрираше по-топли чувства към мен, отколкото мама към татко.

Но сега си личеше, че я измъчваше нещо повече от тежката перспектива да отглежда сама Мей и Джерад, както и от вероятността да остане без пукната пара. Съпругът й вече го нямаше и нищо не можеше да й го върне.

— Кота, би ли изключил телевизора за момент? Луси, скъпа, би ли отвела Мей и Джерад в стаята на Америка? Искам да обсъдя някои въпроси с останалите — обяви тихо майка ми.

— Разбира се, госпожо — отвърна Луси и погледна към Мей и Джерад. — Да вървим.

Мей видимо не беше доволна от факта, че няма да вземе участие в предстоящото, но реши да не възроптава. Не знаех дали беше от състрадание към мама, или от симпатия към Луси, но независимо от причината, се радвах, че постъпи зряло.

След като тримата излязоха от стаята, мама се обърна към нас.

— Наясно сте, че заболяването на баща ви беше наследствено. Явно е съзнавал, че не му остава много време, защото преди около три години започна да пише тези писма за вас, за всички ви. — Тя сведе поглед към пликовете в ръцете си. — Накара ме да му обещая, че случи ли му се нещо, ще ви ги предам. Има и за Мей и Джерад, но мисля, че още е рано да им ги давам. Не съм ги чела. Предвидени са за вас, така че… сметнах, че сега е подходящият момент да ги прочетем. Това е за Кена. — Каза тя, подавайки й едно от писмата. — Кота. — Той се надигна и взе своето. Накрая мама стигна до мен. — Ето го и на Америка.

Поех го от ръцете й, колебаейки се дали искам да го отворя, или не. Това бяха последните думи на баща ми, сбогуването, от което мислех, че съм била лишена. Прокарах пръсти по името си върху плика и си представих как татко го беше надраскал с химикалката. В буквата „А“ вместо къса чертичка беше използвал причудлива заврънкулка. Усмихнах се, гадаейки какво го беше подтикнало към това; не че имаше значение. Може би се беше досетил, че една усмивка би ми се отразила добре.

После обаче се вгледах в буквата. Малката заврънкулка беше добавена по-късно. Мастилото на останалата част от името ми беше поизбледняло, докато нейното изглеждаше по-тъмно и по-прясно.

Обърнах плика. Беше отварян и запечатан наново.

Надникнах към Кена и Кота, които вече четяха писмата. Струваха ми се задълбочени в текста, което ми подсказа, че не бяха знаели за съществуването му предварително. От което пък следваше, че или мама лъжеше и всъщност беше прочела писмото ми, или татко сам го беше отворил и залепил повторно.

Това ми беше достатъчно, за да реша, че искам да узная какво беше имал да ми казва. Внимателно отлепих капачето и извадих съдържанието на плика.

Вътре, освен писмо, написано върху овехтяла хартия, имаше и кратко послание, надраскано набързо върху снежнобял лист. Нямах търпение да видя какво пишеше в бележката, но се опасявах, че можеше да не я разбера, ако първо не прочетях писмото. Ето защо разтворих листа и зачетох думите на татко под слънчевата светлина, прииждаща откъм прозореца.

„Америка,

Мило мое момиче. Трудно ми е дори да започна това писмо, защото имам да ти казвам толкова много. Макар и да обичам всичките си деца равностойно, за теб пазя специално място в сърцето си. Кена и Мей се осланят на майка ти, Кота е толкова независим, че Джерад се чувства привлечен към него, но ти винаги си се уповавала на мен. Ожулеше ли коленете си, закачаха ли те децата от по-горния клас, винаги тичаше към моите обятия. Безкрайно съм щастлив, че поне за едно от децата си бях опора.

Но дори да не ме обичаше така силно, без всякаква боязън и сдържаност, пак щях да съм извънредно горд с теб. Превръщаш се в завършен музикант и на света няма по-божествени, по-утешителни звуци от танца на пръстите ти върху струните на цигулката, от безгрижната ти песен у дома. Ще ми се да можех да ти дам по-добър шанс за изява, Америка. Заслужаваш много, много повече от тъмните ъгли по нечии превзети партита. Не губя надежда, че ще пожънеш успех, че ще пробиеш. Кота също има шанс. Талантлив е в занаята си. Но имам чувството, че брат ти би се борил за успеха си, а ти, скъпа, като че ли нямаш този инстинкт. Липсва ти онази безскрупулност, характерна за някои членове на по-долните касти. А това е една от причините да те обичам толкова.

Имаш добро сърце, Америка. Едва ли подозираш колко рядко явление е това в съвременния свят. Не твърдя, че си съвършена; все пак съм имал честта да се сблъсквам с гневните ти изблици! Но си човечна и ревностно се бориш за справедливост. Виждал съм те да го правиш с по-големите си брат и сестра; не им се даваш само защото си по-малка. Застъпваш се за Мей и Джерад, макар че нищо не те задължава да им помагаш. Добър човек си и подозирам, че виждаш неща, за които останалите, дори аз самият, сме слепи.

А да можех само да ти разкажа колко неща съм видял.

Докато пишех писмата до братята и сестрите ти, чувствах необходимостта да им предам натрупаната си мъдрост. Разпознавам у тях — дори у малкия Джерад — личностни черти, които ще утежняват живота им с всяка изминала година, ако не положат усилия да се преборят с трудностите. Ти обаче нямаш нужда от моята мъдрост.

Усещам, че няма да позволиш на света да те тласне към живот, какъвто не искаш да водиш. Може и да греша, така че позволи ми да кажа поне едно: бори се, Америка. Дори да не се бориш за облагите, към които всички други се стремят, като пари и слава например, пак не спирай да дерзаеш. Каквото и да ти легне на сърце, Америка, преследвай го с всички сили.

Тръгнеш ли по този път, попречиш ли на страха да те дърпа надолу, изпълнила си родителската ми молба. Изживей живота си. Грабни всичкото щастие на света, загърби незначимото… И се бори.

Обичам те, котенце. Нямам думи да опиша колко. Може би с четката бих се справил по-добре, но не мога да събера цяло платно в пощенски плик. Пък и бездруго не съм способен да ти предам докрай чувствата си. Обичам те повече, отколкото мога да изразя с боя, ноти или думи. И се надявам вечно да го знаеш в сърцето си, дори когато мен вече няма да ме има, за да ти го повтарям.

С любов:

Татко“

Не знам дали защото очите ми вече бяха пълни със сълзи, но последната част от писмото се размазваше пред погледа ми. Така отчаяно копнеех да му кажа, че и моята любов към него е толкова силна. И наистина, за една малка част от секундата у мен се разля топлината на смирението.

Вдигнах поглед и видях, че Кена също плачеше, оставайки все още вглъбена в писмото. Кота ровеше объркано из страниците, явно препрочиташе думите на баща ни.

Извърнах очи към плика и извадих малката бележка с надеждата, че посланието й нямаше да е толкова покъртително, колкото това в писмото. Не бях сигурна, че ще понеса втора доза за един ден.

„Америка,

Прости ми. По време на посещението ни в двореца влязох в стаята ти и намерих дневника на Илеа. Не си ми издавала, че е там; сам се досетих. Ако има последствия, вината е изцяло моя. А съм убеден, че ще има, предвид това кой съм и на кого съм разкрил наученото. Неприятно ми е, че се наложи да те предам така, но вярвай ми, направих го с надеждата да подсигуря на теб и на всички останали едно по-добро бъдеще.

Взор на север отпрати

към ярката звезда —

пътеводител твой.

Нека правда, чест и всичко,

що от тях струи,

верни спътници ти бъдат в бой.

Обичам те.

Шалом.“

Не помръднах от мястото си в продължение на няколко минути, мъчейки се да разгадая посланието му. Последствия? Кой е бил той и на кого бе разкрил всичко? Ами стихотворението?

В съзнанието ми бавно изплуваха думите на Огъст — че не от проявата ми по време на осведомителния бюлетин бяха научили за съществуването на дневниците. Освен това знаеха повече, отколкото бях споделила пред камерите.

Кой съм… на кого съм разкрил… взор на север отпрати.

Вгледах се в подписа на татко, сещайки се как бе подписвал писмата, които ми изпращаше в двореца. Някои от буквите в почерка му изглеждаха странно. Наподобяваха осемлъчеви звезди: Северни звезди.

Сетих се и за заврънкулката на главното „А“ в името ми. Дали нямаше скрито значение? Дали не се бях доближила до него след разговора си с Огъст и Джорджа?

Огъст и Джорджа! Неговият компас беше осемлъчев. Бродериите по нейното яке изобщо не бяха цветя. Различаваха се една от друга, но безспорно бяха звезди. Момчето, което се падна на Крис за Осъждането. Татуировката на врата му не беше кръст.

Беше отличителният им белег.

Баща ми бе принадлежал към клана на северните бунтовници.

Имах усещането, че бях виждала звездата им и на други места. На пазара и дори в двореца. Дали от години не беше пред очите ми?

Вдигнах изумен поглед, Аспен стоеше на поста си, а от очите му надничаха въпроси, които не можеше да зададе на глас.

Баща ми е бил бунтовник. Скрит в стаята му опърпан учебник по история, приятели на погребението му, за които дори не бях чувала… дъщеря на име Америка. Ако дори и за миг се бях замислила, още преди години щях да съм се досетила.

— Това ли е всичко? — попита засегнато Кота. — И какво да я правя, по дяволите?

Очите ми прескочиха от Аспен към Кота.

— Какво има? — попита мама, завръщайки се във всекидневната с чай.

— Прочетох писмото от татко. Завещал ми е къщата. Какво да правя с тая дупка? — Той скочи на крака, стиснал страниците в едната си ръка.

— Кота, татко го е писал, преди да се изнесеш — обясни Кена, която беше все още разчувствана. — Искал е да се погрижи за теб.

— Е, в такъв случай се е провалил, не мислиш ли? Кога сме били с пълни стомаси? Някаква си къща не би променила положението. Аз сам го сторих за себе си. — Кота хвърли листовете във въздуха и те изпопадаха безразборно по пода.

После зарови пръсти в косата си и изпуфтя нервно.

— Намира ли ни се някакъв алкохол? Аспен, иди да ми донесеш едно питие — нареди той, без дори да го погледне.

Обърнах се към Аспен и видях как хиляда емоции пробягаха по лицето му една след друга: раздразнение, състрадание, наранена гордост, смирение. Той се запъти към кухнята.

— Спри! — заповядах аз.

Аспен спря.

Кота вдигна учуден поглед към мен.

— Това му е работата, Америка.

— Не, не е — озъбих се аз. — Май забравяш, че Аспен вече е Двойка. По-добре ти донеси питие на него. Не само заради общественото му положение, но и заради всичко, което прави за нас.

По лицето на Кота изплува лукава усмивка.

— Хм. Знае ли Максън? Знае ли, че това продължава? — попита той, сочейки лениво с пръст от мен към Аспен и обратно.

Сърцето ми спря за момент.

— Как мислиш, че би постъпил? Боят с пръчка е утвърдено наказание, пък и доста хора смятат, че на онова момиче му се размина леко, като се има предвид провинението му. — Кота сложи ръце на хълбоците си самодоволно и впери надменен поглед в нас.

Бях си глътнала езика. Аспен също. Зачудих се дали с мълчанието си си помагахме, или признавахме вината си.

Накрая мама го наруши.

— Вярно ли е?

Трябваше да помисля; трябваше да намеря правилния начин да го обясня. Или правилния начин да го отрека, тъй като реално не беше вярно… вече не.

— Аспен, отиди да повериш как е Луси? — казах аз.

Той тръгна към вратата, но Кота викна:

— Не, трябва да присъства!

Побеснях.

— Излиза, и точка! А ти седни!

Тонът на гласа ми — непознат дори за мен самата — стресна всички в стаята. Мама незабавно се свлече на дивана видимо шокирана. Аспен продължи към коридора. Кота също седна, макар и бавно и с неохота.

Опитах да се съсредоточа.

— Да, преди началото на Избора се виждах с Аспен. Възнамерявахме да съобщим на всички веднага щом съберем пари да се оженим. Скъсахме, преди да замина за двореца, а после срещнах Максън. Изпитвам чувства към Максън и макар с Аспен да се виждаме често, помежду ни няма нищо.

Вече, поправих се наум.

После се обърнах към Кота.

— Ако си въобразяваш, че можеш да изопачиш миналото ми и да ме изнудваш с него, жестоко грешиш. Веднъж ме попита дали съм разказала на Максън за теб… и отговорът е „да“. Принцът знае що за безгръбначен, неблагодарен гадняр си.

Кота стисна устни от яд, беше готов да избухне. Но не му дадох тази възможност.

— И държа да знаеш, че ме обожава — заявих гордо. — Ако си мислиш, че ще послуша твоята дума вместо моята, вероятно ще останеш изненадан от лекотата, с която мога да го убедя, че заслужаваш бой с пръчка по ръцете… стига да реша. Искаш ли да ти демонстрирам?

Той стисна юмруци, очевидно премисляйки въпроса. Ако се окажех права и ръцете му пострадаха, с кариерата му щеше да е свършено.

— Така си и помислих — отвърнах аз. — И ако те чуя да кажеш още една обидна дума за татко, може и да изпълня заканата си. Трябва да се радваш, че си имал баща, който те е обичал толкова. Завещал ти е къщата и е можел да се откаже от решението си, след като ти се изнесе от дома, но не го е сторил. Продължавал е да храни надежда за теб; аз обаче не мога да кажа същото.

Тръгнах бясна към стаята си, а като влязох, затръшнах вратата след себе си, забравяйки, че Джерад, Мей, Луси и Аспен ме чакаха там.

— Излизала си с Аспен? — попита Мей.

Аз ахнах изумено.

— Говореше височко — обясни Аспен.

Обърнах поглед към Луси. В очите й имаше сълзи. Мисълта видимо я измъчваше и не можех да искам от нея да пази поредната тайна. Беше толкова откровена и предана. Как можех изобщо да я принудя да избира между мен и семейството, на което се беше заклела да служи?

— Веднага щом се върнем в двореца, ще кажа на Максън — обявих на Аспен. — Мислех, че криейки това, защитавам и себе си, и теб, а всъщност просто трупах лъжа върху лъжа. А щом Кота знае, може би и други са се досетили. Искам да го чуе от мен.