Кийра Кас
Единствената (22)

Двайсет и втора глава

Не запомних много от осведомителния бюлетин. Просто седях на подиума си, размишлявайки върху това колко много се доближавах до края на участието си с всяка изминала секунда. После се замислих, че и да останех, нямаше да ми е по-добре. Ако се поддадях на натиска на краля и прочетях ужасните му послания, победата щеше да е негова. Максън може и да ме обичаше, но щом нямаше дори смелостта да го каже на глас, как щеше да ме защити от най-страшното нещо в живота ми: баща му?

Подчинях ли се веднъж на волята на крал Кларксън, вечно щях да го правя, а Максън, колкото и да го подкрепяха северняшките бунтовници, винаги щеше да е сам зад високите стени на двореца си.

Бях ядосана на Максън, на баща му, както и на цялата идея зад Избора. Всичкото това напрежение така бе сграбчило сърцето ми, че вече не виждах смисъл в нищо. Исках единствено да излея душата си пред момичетата.

Но трябваше да се въздържам. Това нямаше да подобри положението ми, а само да влоши тяхното. Рано или късно, щях да застана на четири очи с проблемите си.

Надникнах крадешком наляво към редицата момичета до мен. Все по-ясно осъзнавах, че която и от нас да останеше в двореца, щеше да се бори с трудностите съвсем сама — както с натрапчивото внимание на народа, така и със заповедите на краля, който неизменно използваше всеки подръчен му човек като брънка в кроежите си.

Пресегнах се плахо за ръката на Селест и едва я докоснах с пръсти. Още щом усети допира, тя хвана ръката ми и обърна угрижен поглед към мен.

Какво има? — попита ме беззвучно.

Аз свих рамене.

И тя просто задържа ръката ми в своята.

След малко и тя като че ли се натъжи. Докато костюмираните мъже дърдореха пред нас, Селест се пресегна за ръката на Крис. Крис прие жеста й без всякаква съпротива и й бяха нужни само секунди да протегне ръка към Елиз.

И така, уютно скътани на заден план, останахме хванати една за друга. Перфекционистката, Добрата душица, Примадоната… и аз.

 

 

Прекарах следващата сутрин в Дамския салон, спазвайки поведение. Няколко от роднините на кралското семейство вече бяха надошли, готови да прекарат коледния ден в разкош. Очакваше ни великолепна вечеря с празнични песни. Като цяло Бъдни вечер е един от любимите ми празници, но в момента бях твърде напрегната, за да се вълнувам.

Сервираха ни вечеря за чудо и приказ, която дори не вкусих, а почитателите ни отрупаха с какви ли не подаръци, които почти не погледнах. Бях съсипана.

Когато гостите започнаха да се понапиват от яйчения пунш, успях да се изплъзна, уморена от преструвки. До края на вечерта трябваше или да приема нелепото предложение на крал Кларксън, или да си стегна багажа за къщи. Нуждаех се от време за размисъл.

Когато се върнах в стаята си, отпратих прислужничките и седнах умислено пред масата. Не исках да го правя. Не исках да съветвам хората да се благодарят за онова, което имаха, колкото и нищожно да беше то. Не исках да убивам желанието им да си помагат един на друг. Не исках да унищожавам надеждите им за нещо повече, не желаех да бъда лицето и гласът на кампания с надслов:

„Стойте по местата си. Оставете краля да ръководи живота ви. Това е най-добрият ви шанс.“

Но… не обичах ли Максън?

След секунда на вратата се почука. Станах да отворя, ужасена при мисълта, че от другата й страна навярно ме очакваха студените очи на крал Кларксън, дошъл, за да получи окончателен отговор на ултиматума си.

Максън стоеше на прага безмълвно.

В съзнанието ми мигновено се избистри причината за целия ми гняв. Исках всичко от него и всичко за него, защото исках всяка част от него. Вбесяваше ме фактът, че толкова хора стояха помежду ни — момичетата, родителите му, Аспен дори. Притискаха ни толкова много условия, мнения и задължения… и мразех Максън, защото той ги беше донесъл в живота ми.

И го обичах въпреки всичко.

Тъкмо се канех да дам съгласието си да прочета отвратителните послания на баща му, когато той мълчаливо ми подаде ръка.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Добре.

Затворих вратата след себе си и го последвах надолу по коридора.

— Имаш право — подхвана той. — Страхувам се да разкрия пред всички ви цялата си същност. Ти получаваш една част, Крис — друга… Всяка от вас ме предразполага да показвам различна част от себе си. С теб например… обичам аз да идвам при теб… в стаята ти. Това ме кара да се чувствам така, сякаш встъпвам в малък отрязък от света ти, а правя ли го достатъчно често, рано или късно, ще го опозная целия. Разбираш ли ме?

— Донякъде — отвърнах, тръгвайки нагоре по стълбището.

— Но това е само фантазия. Веднъж ми каза, че тези стаи са на кралското семейство, а не ваши. Както и да е, реших, че е време да ти разкрия още една част от моя свят, може би последната, що се отнася до теб.

— Така ли?

Той кимна и спря пред една от вратите по коридора.

— Моята стая.

— Наистина ли?

— Единствено Крис я е виждала, и то благодарение на леко импулсивната ми покана. Не съжалявам, задето й я показах, но имам чувството, че избързах с тази стъпка. Знаеш колко ценя личното си пространство.

— Знам.

Той обви пръсти около дръжката на вратата.

— Отдавна искам да споделя тази част от себе си с теб и мисля, че е крайно време. Не е нищо особено, но си е моя. И… знам ли, просто искам да я видиш.

— Добре. — Видимо го обземаше срам, сякаш се опасяваше, че е представил нещата в твърде ярка светлина или че ще съжалява, задето изобщо ме е довел.

Пое си дълбоко дъх, отвори вратата и ме покани да пристъпя първа.

Стаята беше огромна. Стените й имаха ламперия от тъмно дърво, незнайно какво. В дъното широка камина чакаше да бъде запалена, макар че приложението й навярно беше чисто естетическо, тъй като по тези земи никога не ставаше достатъчно студено за огън.

Вратата на банята беше открехната и върху подредените в сложни фигури плочки се виждаше порцеланова вана. Имаше своя собствена колекция от книги и маса до камината, която като че ли се използваше за хранене, а не за работа. Колко ли самотни вечери беше прекарал тук? В близост до вратите към личния му балкон беше разположена стъклена витрина със симетрично подредени пушки. Бях забравила за страстта му към лова.

Леглото му, изработено от същото неизвестно за мен тъмно дърво, беше огромно. Прииска ми се да го докосна, да проверя дали и на пипане беше толкова съвършено, колкото и на вид.

— Максън, можеш да събереш цял футболен отбор в това легло — подразних го аз.

— Пробвах веднъж. Изненадващо некомфортно ми беше.

Обърнах се и го шляпнах леко, доволна да го видя в закачливо настроение. Тъкмо когато отместих поглед от усмихнатото му лице, видях снимките. Вдишах рязко, възхищавайки се на красотата зад гърба му.

На стената до вратата се разстилаше богат колаж, толкова обширен, че можеше да послужи за тапет на стаята ми у дома. Наглед не съществуваше никакъв ред — просто струпване от снимки, радващи окото.

Видях фотографии, които несъмнено бяха негово творение, тъй като представяха двореца, където, прекарваше почти цялото си време. Близки кадри на гоблените, снимки на таваните, които навярно беше направил, излегнат на килима, там беше и градината, хваната от какви ли не ъгли. Имаше и други фотографии, вероятно на места, които се надяваше да види някой ден, или пък на такива, които вече беше посетил. Съзрях океан с толкова сини води, че изглеждаше чак нереален. Очите ми попаднаха върху няколко моста, както и върху стена, която сякаш се точеше с километри.

Но над всички тях поне дузина пъти срещнах собственото си лице. Имаше я снимката от молбата ми за участие в Избора, също и онази с червеното шалче, която ни бяха направили с Максън за някакво списание. Изглеждахме щастливи на нея, сякаш всичко беше просто игра. Никога дотогава не я бях виждала, нито пък онази от статията за Вси светии. Спомних си, че Максън позираше зад мен и двамата се преструвахме, че разглеждаме модели за маскарадния ми костюм. Аз се взирам в една от скиците, а очите на Максън са леко извърнати към мен.

Там бяха и снимките, които собственоръчно беше направил. Изненаданото ми изражение, когато по време на посещението на краля и кралицата на Суендуей неочаквано беше викнал „Усмивка!“. Как седя на сцената на осведомителния бюлетин, смеейки се с Марли. Вероятно се беше крил зад ослепителната светлина на прожекторите, открадвайки спомени от моментите, в които бяхме просто себе си. На една от снимките стоях на балкона си, загледана в нощното небе и луната.

На стената му имаше фотографии и на другите момичета, главно на тези от Елита; изпод един пейзаж обаче надничаха очите на Ана, а от ъгъла ми се усмихваше Марли. Също така, макар и да бяха съвсем нови, на стената му присъстваха снимки на Крис и Селест, позиращи в Дамския салон; до тях Елиз се преструваше, че припада на дивана, а аз се усмихвах срещу обектива, прегърнала кралица Амбърли.

— Максън — пророних аз, — невероятни са.

— Харесват ли ти?

— Възхитена съм. Колко от тях са твои?

— Почти всичките, но някои, като тази например — каза той, сочейки към една от професионалните снимки, появили се из списанията, — съм поискал от фотографите. — Посочи към друга. — Тази заснех в най-южната точка на Хондурагуа. Някога я смятах за интригуваща, но сега само ме натъжава.

На снимката се виждаха комини, бълващи пушек в небето.

— Обичах да гледам небето, но сега си спомням колко мразех миризмата на въздуха. А тамошните хора го дишат постоянно. Толкова погълнат в себе си съм бил.

— Това къде е? — попитах аз, сочейки към дългата тухлена стена.

— В Нова Азия. Издигала се е по някогашната северна граница на Китай. Наричали са я Великата стена. Казвали са ми, че едно време била същинско чудо, но в наши дни е почти напълно разрушена. Минава почти през средата на Нова Азия. Представи си колко са се разширили границите на страната.

— Еха.

Максън сложи ръце зад гърба си.

— Наистина се надявах да ти харесат.

— Харесват ми. Изключително много. Искам да ми направиш една.

— Сериозно ли?

— Да. Или да ме научиш как да снимам. Не мога да ти опиша колко често си мечтая да мога да улавям късчета от живота си и да ги запечатвам на хартия. Имам само няколко овехтели снимки на семейството ни, както и една нова с бебчето на сестра ми… и това е. Дори не ми е хрумвало да си водя дневник и да записвам преживяванията си. Имам чувството, че вече те познавам много по-добре.

Това беше сърцевината на същността му. Разбирах кое бе непреходното в живота му — вечната му изолация в двореца например, както и кратките му пътешествия по света. Но имаше и променливи величини. Моето присъствие на стената и това на другите момичета беше така осезаемо, защото бяхме обладали света му. Дори като го напускахме, не си отивахме напълно.

Пристъпих към него и го прегърнах с една ръка през кръста. Той стори същото и останахме така за момент, потапяйки се мълчаливо в атмосферата. И тогава най-ненадейно проумях нещо, за което трябваше да съм се досетила още от самото начало.

— Максън?

— Да?

— Ако живеехме в свят, където не си принц, и имаше право сам да избереш попрището си, това ли щеше да е? — посочих към колажа аз.

— Фотографията ли имаш предвид?

— Да.

Не се замисли дори и за секунда.

— Безспорно. Щях да се занимавам с изкуство, било то най-обикновени семейни портрети. Бих се реализирал и в рекламния бранш, изобщо където ми се удаде възможност. Много съм запален по хобито си. Мисля, че сама виждаш.

— Така е — усмихнах му се, щастлива, че научавах още нещо за него.

— Защо питаш?

— Просто… — Вдигнах очи към него. — Това би те поставило в Пета каста.

Максън попи бавно думите ми и се усмихна кротко.

— Радвам се да го чуя.

— Аз също се радвам.

Внезапно и решително Максън обърна лице към мен и взе ръцете ми в своите.

— Кажи го, Америка. Умолявам те. Кажи, че ме обичаш, че искаш да си само моя.

— Не мога да съм само твоя, докато всички останали момичета са наоколо.

— А аз не мога да ги отпратя, докато не се уверя напълно в чувствата ти.

— А аз не мога да ти дам каквото искаш, съзнавайки, че още утре можеш да сториш същото с Крис.

— Да правя какво с Крис? Тя вече е виждала стаята ми, казах ти.

— Не говоря за това. Да я отлъчиш от останалите, да я накараш да се чувства…

Той зачака.

— Как? — подкани ме шепнешком накрая.

— Сякаш е единствената жена за теб. Тя те боготвори. Признавала ми го е. И не смятам, че чувствата й са несподелени.

Той въздъхна, издирвайки подходящите думи.

— Не мога да се закълна, че не изпитвам чувства към нея. Само че имам по-силни чувства към теб.

— Как да ти повярвам, щом не искаш да я изпратиш у дома?

На лицето му изплува дяволита усмивчица. Той доближи устни до ухото ми.

— Сещам се за няколко други начина, по които мога да ти демонстрирам чувствата си — прошепна ми.

Аз преглътнах, едновременно страхувайки се, че ще продължи, и надявайки се да го стори. Сега тялото му се допираше до моето, а с ръката си, поставена на кръста ми, ме притискаше към себе си. Вдигна другата и отмести бавно косата от врата ми. После докосна с изкусително отворени устни малка ивица по кожата ми, карайки ме да потреперя от удоволствие.

Имах чувството, че съм забравила как да използвам крайниците си. Не можех го прегърна, нито да помръдна. Максън, слава богу, пое нещата в свои ръце, побутвайки ме с няколко крачки назад, докато гърбът ми не опря в колажа от снимки на стената.

— Искам те, Америка — пророни в ухото ми. — Искам те само за себе си. И искам да ти дам всичко… — Устните му се плъзнаха по бузата ми, достигайки ъгълчето на устата ми. — Искам да ти дам неща, които дори не си предполагала, че ти самата искаш. Искам… — Прошепна с дихание върху кожата ми — … Толкова отчаяно искам да…

Силен тропот долетя откъм вратата.

Бях така унесена от допира, думите и аромата на Максън, че звукът ме стресна. И двамата се обърнахме към вратата, но той побърза да върне устните си върху моите.

— Не мърдай. Имам абсолютното намерение да довършим този разговор. — Целуна ме бавно, сетне се отдръпна от мен.

Аз не помръднах от мястото си, останала без дъх. Повтарях си, че идеята навярно е лоша — да му позволя да изтръгне с целувки признанието ми. Но пък помислих си, че ако някога се огънех, точно с такова увещание ми се искаше да стане.

Той отвори вратата, прикривайки ме от неочаквания посетител. Аз прокарах пръсти през косата си в опит да се приведа в нормален вид.

— Простете, Ваше Височество — каза някой. — Издирваме лейди Америка, с прислужничките й ни казаха, че вероятно е с вас.

Стана ми чудно как ли се бяха досетили, но хармонията помежду ни ме зарадва. Максън сбърчи чело и се обърна към мен, отваряйки вратата докрай, за да пропусне стража в стаята. Той влезе и ме проучи с поглед, сякаш се нуждаеше от потвърждение, че именно аз стоях пред него. След като се увери, наклони глава над рамото на Максън и му прошепна нещо.

Максън се прегърби и сложи ръка върху очите си, изглеждаше неспособен да понесе новината.

— Добре ли си? — побързах да попитам, тъй като не можех да го гледам как страда сам.

Той обърна към мен пропитото си със състрадание лице.

— Съжалявам, Америка. Ужасно е, че аз трябва да ти го кажа. Баща ти е починал.

Първоначално не разбрах съвсем думите му. Но както и да ги преподреждах в съзнанието си, винаги водеха до едно и също немислимо заключение.

В следващия момент стаята се наклони на една страна, а по лицето на Максън се изписа паника. Последното нещо, което усетих, беше как ръцете му ме спасяват от сблъсъка с пода.