Кийра Кас
Единствената (21)

Двайсет и първа глава

Селест се беше превърнала в радетел на новооснованото ни сестринство. Нейна идея беше да довлечем всичките си прислужнички и цял куп големи огледала в Дамския салон, за да прекараме деня във взаимно преобразяване. Не че имаше особен смисъл, предвид факта, че беше изключено да се справим по-добре от дворцовия персонал, но пък добре се позабавлявахме.

Крис спусна краищата на косата ми върху челото ми.

— Мислила ли си някога да се подстрижеш на бретон?

— Идвало ми е наум — признах си аз, разрошвайки косата, надвиснала малко над очите ми. — Но като гледам колко бързо й омръзва на сестра ми, все се отказвам.

— Много ще ти отива — заяви ентусиазирано Крис. — Веднъж подстригах братовчедка си на бретон. Мога и на теб да ти направя, ако искаш.

— Аха — обади се Селест, — пусни я до лицето си с ножици, Америка. Чудна идея, няма що!

Всички прихнахме да се смеем. Дори от отсрещния край на стаята се чу тихичко кискане. Надникнах и видях как кралицата стиска устни, мъчейки се да прочете документа пред себе си. Първоначално се притеснявах дали занятието ни няма да й се стори неуместно, но, откровено казано, като че ли не я бях виждала толкова щастлива преди.

— Трябва да се снимаме! — предложи Елиз.

— Някой да има фотоапарат? — попита Селест. — Много ме бива по тази част.

— Максън има! — сети се Крис. — Ела за малко. — Тя повика една от прислужничките, махвайки и насърчително.

— Задръж така — казах аз и взех лист хартия. — Добре, добре. „Ваше Високо Височество, дамите от Елита имат спешна нужда от най-елементарния ви фотоапарат за…“

Крис прихна, а Селест поклати глава.

— А! За проучване на женската дипломация — допълни изречението ми Елиз.

— Съществува ли изобщо такова нещо? — попита Крис.

Селест отметна косата си през рамо.

— Кого го е грижа?

Двайсетина минути по-късно Максън почука на вратата и я открехна плахо.

— Може ли да вляза?

Крис притича до него.

— Не. Трябва ни само фотоапаратът. — Грабна го от ръката му и затвори вратата пред лицето му.

Селест се строполи на пода от смях.

— Какви ги вършите вътре? — провикна се той от коридора. Но всички бяхме твърде заети да се кикотим, за да му отговорим.

Правихме какви ли не пози зад саксийните цветя и изпратихме хиляди въздушни целувки, а Селест ни показа как да „улавяме светлината“.

Когато Крис и Елиз легнаха на дивана, а Селест се качи отгоре им, за да щракне още няколко снимки, си позволих да надникна към другия край на стаята, където кралицата се усмихваше доволно. Искаше ми се и тя да вземе участие в забавлението ни. Затова грабнах една от четките за коса и тръгнах към нея.

— Здравейте, лейди Америка — поздрави ме тя.

— Позволявате ли да среша косата ви?

По лицето й пробягаха няколко различни емоции, но накрая просто кимна и отвърна тихо:

— Разбира се.

Минах зад гърба и й събрах в шепа част от приказната й коса. Запрокарвах четката по дължината й, наблюдавайки другите момичета.

— Стопля ми се сърцето, като виждам, че се разбирате така добре — отбеляза кралицата.

— И моето. Радвам се на компанията им. — Умълчах се за момент. — Съжалявам за поведението си на Осъждането. Не биваше да го правя. Просто…

— Знам, скъпа. Обясни ми всичко предварително. Задачата е трудна. Пък и ви се падна окаяна група мъже.

В този момент осъзнах колко неосведомена беше. Или пък умишлено се насилваше да вярва в добротата на съпруга си.

Сякаш прочела мислите ми, кралицата каза:

— Знам, че смяташ Кларксън за жесток, но той е добър човек. Нямаш представа колко голям товар тегне на плещите му. Всеки от нас преодолява трудностите по свой собствен начин. Той избухва понякога; аз имам нужда от много почивка; а Максън подхожда към всичко с чувство за хумор.

— Май сте права — потвърдих аз с усмивка.

— Въпросът е ти как би се справяла? — Тя извърна глава към мен. — Мисля, че темпераментността ти е една от най-добрите ти черти. Научиш ли се да я контролираш, би била чудесна принцеса.

Аз кимнах.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

— Не, не си, мила — увери ме тя, обръщайки се напред. — Виждам голям потенциал в теб. Работех във фабрика, когато бях на твоя възраст. Бях мръсна и гладна, а понякога се изпълвах с гняв. Но пък имах несекващо увлечение по принца на Илеа, затова, когато ми се удаде шанс да го спечеля, се научих да владея емоциите си. Можеш да постигнеш много на престола, но невинаги по твоя начин. Трябва да се примириш с този факт, разбираш ли?

— Да, мамо — пошегувах се аз.

Тя отново извърна поглед към мен, а лицето й беше като камък.

— Исках да кажа… мадам. Да, мадам.

Очите й заблестяха и тя примигна няколко пъти, преди пак да се обърне напред.

— Ако финалът е такъв, какъвто очаквам, „мамо“ ще е допустимо обръщение.

Сега беше мой ред да примигна, за да сдържа сълзите си. Не че някога щях да заменя родната си майка, но беше трогателно да знам, че майката на човека, за когото можеше да се омъжа, бе готова да ме приеме като свое дете, независимо от всичките ми недостатъци.

Селест се обърна, видя ни и притича до нас.

— Много сте сладки! Усмивки!

Аз се приведох напред, прегръщайки кралица Амбърли, а тя се пресегна да хване ръцете ми. След това всички се струпахме край нея и дори я убедихме да направи смешна физиономия пред обектива. После поверихме фотоапарата на прислужничките, за да можем всички да присъстваме на снимките, а когато се наситихме, вече с ръка на сърцето можех да заявя, че това беше най-хубавият ми ден в двореца. Не знаех докога обаче. Все пак наближаваше Коледа.

Прислужничките оправяха косата ми след последния неуспешен опит на Елиз да я вдигне на кок, когато на вратата се почука.

Мери се спусна да отвори и покани в стаята страж, чието име не знаех. Доста често го бях засичала из двореца, но почти винаги в компанията на краля.

Щом ни доближи и спря пред мен, прислужничките ми го поздравиха с реверанс, а моите нерви се обтегнаха.

— Лейди Америка, кралят настоява да ви види незабавно — заяви делово той.

— Случило ли се е нещо? — попитах аз, отлагайки неизбежното.

— Кралят ще отговори на въпросите ви.

Преглътнах тревожно. Какви ли не ужасии ми минаха през главата. Че семейството ми е в опасност. Че кралят е намерил начин да ме накаже тайно за всичките ми провинения. Че е научил за измъкването ни от двореца. Или пък — в най-лошия случай, че някой е разкрил връзката ни с Аспен и предстои да си платим за измамата.

Опитах да разсея страховете си. Не исках крал Кларксън да ги надуши.

— В такъв случай, идвам с вас. — Изправих се и тръгнах след стража, надничайки към момичетата на излизане. Като видях тревогата по лицата им, ми се прищя да не ги бях поглеждала.

Извървяхме коридора и тръгнахме нагоре по стълбището към третия етаж. Не знаех какво да правя с ръцете си и постоянно пипах или косата, или роклята си, или пък преплитах нервно пръсти.

Щом стигнахме до средата на коридора, забелязах Максън и ми поолекна. Той спря да ме изчака пред една от стаите. В очите му не се четеше тревога, но пък знаех, че е много по-сръчен в прикриването на страховете си от мен самата.

— Какво става? — попитах го шепнешком.

— Знам толкова, колкото и ти.

Стражът застана на пост пред вратата, а Максън ме покани да вляза. По стените на просторната стая имаше рафтове с книги. На няколко статива бяха разположени големи карти. Видях поне три на Илеа, осеяни с различни цветове знаменца за отбелязване. Кралят седеше на широко бюро и държеше лист хартия в ръце.

Когато ни видя да влизаме, изпъна гръб.

— Ще ми обясниш ли какво си правила с италианската принцеса? — обърна се към мен крал Кларксън.

Аз се втрещих. Парите. Бях забравила за тях. Заговорът за въоръжаване на хора, които той смяташе за свои врагове, беше много по-опасен сценарии от всички останали, за които се бях подготвила.

— Не съм сигурна, че ви разбирам — излъгах аз, обръщайки поглед към Максън, който, макар и напълно осведомен, запази самообладание.

— От десетилетия се опитваме да сключим съюз с италианците, а не щеш ли, кралското семейство решава да ни покани на официална визита. Интересното обаче… — кралят се зачете в писмото — … аха, ето го: „Макар че за нас ще е достатъчно голяма чест Ваше Величество и семейството Ви да ни удостоите с присъствието си, искрено се надяваме да доведете и лейди Америка. След срещата ни с всички момичета от Елита не можем да си представим, че има друга, по-достойна да наследи кралицата Ви“.

Кралят вдигна очи към мен.

— Какво си направила?

Осъзнавайки, че току-що ми се беше разминала огромна катастрофа, се отпуснах значително.

— Просто опитах да се държа учтиво с принцесата и майка й по време на посещението им в двореца. Не подозирах, че ме е харесала чак толкова.

Крал Кларксън врътна очи.

— Играеш подмолни игрички. Наблюдавам те, ти определено имаш причина да се задържиш в двореца, която, разбира се, няма нищо общо с него.

При тези му думи Максън се обърна към мен. Ще ми се да не бях видяла искрицата съмнение в очите му. Поклатих глава.

— Не е вярно!

— Тогава как момиче без средства, връзки и влияние успява да доближи страната ни до нещо, към което се стремим от години? Как?

Вътрешно знаех, че е в неведение относно някои от факторите. Но в крайна сметка Николета ми беше предложила съдействие, тя ме беше попитала дали може да помогне за кауза, която подкрепяше. Ако кралят ме обвиняваше за някое от моите деяния, повишеният му тон вероятно щеше да ме уплаши. В този случай обаче ми звучеше по-скоро като разглезено хлапе.

Отвърнах му със сдържан глас.

— Кралското семейство ни възложи задачата да посрещнем чуждестранните гости. Иначе никога нямаше да се запозная с която и да било от тези жени. А и Николета по свое собствено желание ми е изпратила покана. Не съм я молила за гостуване в Италия. Може би, ако се държахте по-любезно с посетителите на двореца, щяхме да сме сключили съюз с Италия още преди години.

Той скочи разярен на крака.

— Внимавай. Какво. Говориш.

Максън преметна ръка през раменете ми.

— Май е най-добре да се прибереш в стаята си, Америка.

Радушно се отправих към вратата, нетърпелива да избягам от компанията на краля. Само че крал Кларксън имаше други планове.

— Спри. Трябва да ти кажа и друго — настоя той. — Това обстоятелство променя нещата. Не можем да стартираме нов кръг на Избора, тъй като има опасност да отблъснем италианците. А нацията им е изключително влиятелна. Сближим ли се с тях, ще ни отворят много врати.

Максън кимна, изглеждаше напълно спокоен. Вече беше взел решение да не разпуска Елита, но трябваше да поиграем малко театър, за да си мисли кралят, че контролът е в негови ръце.

— Ще се наложи да проточим Избора — заяви Кларксън. Сърцето ми запрепуска. — Трябва да предоставим на италианците време да видят положителните качества и на другите кандидатки, без да ги засегнем в процеса. Бихме могли да уредим и тяхното гостуване, да им дадем шанс да се докажат.

Изглеждаше безкрайно доволен от хрумването си, горд дори. Чудех се до какви ли крайности би стигнал. Да обучи специално Селест може би? Или пък да уреди среща на четири очи между Николета и Крис? Не бих се изненадала, ако умишлено ме представеше в лоша светлина, както се беше опитал да направи по време на Осъждането. Но впрегнеше ли всички сили, за да го постигне, и то, без да компрометира сам себе си, аз едва ли имах голям шанс.

Пък и дори да изключехме политическата страна на нещата, удължаването на срока водеше до повече възможности да се изложа публично.

— Татко, не съм сигурен, че тази мярка ще помогне — възрази Максън. — Италианските дами вече се запознаха с всички кандидатки. Щом симпатиите им клонят към Америка, значи, са видели в нея нещо, което останалите не притежават. Няма как да им го насадим.

Кралят изгледа Максън с отровен поглед.

— Да разбирам ли, че си направил окончателен избор? Приключило ли е съревнованието?

Пулсът ми спря.

— Не — отвърна Максън, сякаш предположението на баща му звучеше нелепо. — Просто не съм уверен, че планът ти на действие е правилният.

Крал Кларксън отпусна брадичка в едната си длан и очите му запрескачаха от Максън към мен, сякаш се опитваше да реши сложно уравнение.

— Още не е заслужила доверието ми. Докато не се случи, нямаш право да избереш нея — заяви безкомпромисно кралят.

— И по какъв начин би могла да го заслужи? — поинтересува се Максън. — Как точно предлагаш да ти се докаже?

Кралят вдигна вежди, наглед развеселен от въпросите на сина си. След кратък размисъл извади тънка папка от чекмеджето на бюрото си.

— Дори ако не зачитаме малкото ти изпълнение по време на осведомителния бюлетин, напоследък като че ли съществува известно разногласие между кастите. Обмислям какви ли не варианти за… потушаване на злободневното напрежение. Е, хрумна ми, че такъв енергичен, млад и, признавам, популярен сред народа човек като теб може да се окаже по-добър в това.

Той плъзна папката по повърхността на бюрото и продължи:

— Хората като че ли играят по свирката ти. Чудя се дали не би могла да им изсвириш една моя песен.

Отворих папката и зачетох съдържанието и.

— Какво е това?

— Просто няколко обявления, които смятаме да разпространим в най-скоро време.

Познаваме, разбира се, състава на кастите във всеки от окръзите и този на общностите в техните граници, затова някои определени райони ще получат по-специфични обявления. По-стимулиращи.

— Какво има, Америка? — попита Максън, объркан от думите на баща си.

— Това са нещо като… реклами — отвърнах аз. — С призив да се радваш на живота в собствената си каста, без да поддържаш близки отношения с хората извън нея.

— Татко, какво си намислил?

Кралят се отпусна спокойно в стола си.

— Нищо сериозно. Просто се опитвам да потуша неспокойствието. Ако не направя нещо по въпроса, ще трябва да се бориш с граждански размирици, когато наследиш короната ми.

— Защо реши така?

— По-ниските касти се бунтуват от време на време; вродено им е. Трябва по най-ефективния начин да укротим гнева им и да задушим метежните им помисли, преди да се обединят и да разрушат великата ни нация.

Максън се взираше в баща си, явно все още непроумял думите му. Ако Аспен не ме беше просветлил за положението със симпатизантите на бунтовническата кауза, вероятно и аз щях да го гледам в пълно неведение. Кралят щеше да приложи тактиката „Разделяй и владей“: щеше да внуши у членовете на кастите нереално чувство за благоденствие — макар и да се отнасяха към тях като към овце — и да ги посъветва да не общуват с външни хора, тъй като всяка каста се бореше с трудностите сама за себе си.

— Това е чиста пропаганда — обвиних го аз, използвайки думата от вехтия учебник по история на татко.

Кралят опита да ме успокои.

— Не, не. Просто напътствие. Духовна подкрепа. Предложение за мироглед, който би поддържал народа ни щастлив.

— Щастлив? Значи, искате от мен да кажа на някоя Седмица, че… — потърсих думите, които бях прочела от листа, — … „вие помагате на нацията ни по най-благороден начин. Трудите се с телата си и градите пътищата и зданията, съставляващи страната ни.“. — Разтърсих се за друг показателен пример. — „Никоя Двойка или Тройка не може да постигне вашия талант, затова дори не ги поглеждайте на улицата. Няма смисъл да говорите с хора, които може и да ви превъзхождат по обществено положение, но не и по принос към страната ни.“

Максън извърна поглед към баща си.

— Но това несъмнено би отчуждило народа от нас.

— Напротив. Ще подтикне всеки да заеме с готовност мястото си в обществото и да се почувства сигурен в добрите намерения на кралското семейство.

— А такива ли са? — избухнах аз.

— Разбира се, че са! — изкрещя кралят.

Яростта му ме накара да отстъпя няколко крачки назад.

— Народът трябва да се държи на къса юзда, с капаци на очите. Не направляваме ли всяка негова стъпка, започва да се лута и сам попада в калта. Тези малки пътеводители може и да не ти се нравят, но ще постигнат повече, ще спасят повече, отколкото можеш да си представиш.

Сърцето ми още бушуваше и не посмях да кажа нито дума.

Знаех, че е на нокти. Винаги щом получеше новина за събитие, което бе извън неговия контрол, бързаше да я смете под килима. Всички промени струпваше в един кюп и му лепваше етикет „държавна измяна“. Този път решението му беше да ме използва като заместничка на Грегъри в разцеплението сред народа.

— Не мога да го кажа — прошепнах аз.

— В такъв случаи… не можеш да се омъжиш за сина ми — отвърна невъзмутимо той.

— Татко!

Крал Кларксън вдигна ръка.

— Такъв етап достигнахме, Максън. Дадох ти право на избор, а сега е време да преговаряме. Ако искаш това момиче да остане в двореца, трябва да прояви покорство. Щом не може да изпълни дори най-елементарната задача, значи, не те обича. А при това положение изобщо не разбирам защо ти е.

Вперих очи в краля, мразейки го, задето насаждаше подобни мисли в главата на Максън.

— Е? Обичаш ли го въобще?

Нямах намерение точно по този начин да разкрия чувствата си. Не и заради нечий ултиматум, не и заради политически игри.

Кралят килна глава настрани.

— Не е ли тъжно, Максън? Трябва й време за размисъл.

Не плачи. Не плачи.

— Ще ти дам възможност да обмислиш позицията си. Ако не приемеш предложението ми, напук на всички правила ще те изритам от двореца си до Коледа. Представи си само колко ще се зарадват родителите ти на такъв подарък.

Три дни.

Той се усмихна. Оставих папката на бюрото му и си тръгнах, полагайки големи усилия да не побягна. Не исках да му давам поредната причина да изтъкне колко недостойна бях.

— Америка! — провикна се Максън. — Почакай!

Продължих да крача, докато той не сграбчи китката ми, принуждавайки ме да спра.

— Какво беше това, по дяволите? — попита той.

— Баща ти е побъркан! — Бях на ръба на сълзите, но успях да ги сдържа. Ако кралят излезеше в коридора и ме видеше в такова състояние, никога нямаше да ми позволи да го забравя.

Максън поклати глава.

— Не той. Ти си побъркана. Защо не се съгласи?

Аз го изгледах втрещено.

— Това е номер, Максън. Постоянно лъже и мами.

— Ако се беше съгласила, веднага щях да сложа край на всичко това.

— Пред две секунди имаше възможността да го сториш, но не посмя — изстрелях недоверчиво аз. — От къде на къде обвиняваш мен?

— Защото — подхвана той с настоятелен тон — не склоняваш да ми дадеш любовта си. Това е единственото нещо, към което се стремя още от началото на съревнованието, а ти продължаваш да ми го отказваш. Все се надявам, че ще изречеш думичките, но ти не искаш… и не искаш. Разбирам, ако ти е било неудобно да си признаеш пред него. Но ако поне беше дала съгласието си, щях да съм доволен.

— И защо да го правя, при положение че може да ме изгони, когато си реши? Да ме унижава отново и отново, докато ти слушаш безучастно? Това не е любов, Максън. Ти дори не знаеш какво е любовта.

— Жестоко грешиш! Нямаш никаква представа какво съм преживял…

— Максън, ти искаше да спрем със скандалите. Престани да ме ядосваш тогава!

Обърнах му гръб и закрачих гневно. Какво ме задържаше тук? Постоянно се измъчвах заради човек, който не знаеше какво е да се отдадеш докрай на един-единствен човек. И никога нямаше да узнае, защото цялата му представа за любовта се въртеше около Избора. Никога нямаше да го проумее.

Тъкмо наближавах стълбището, когато някой ме дръпна назад. Максън стисна здраво раменете ми. Несъмнено виждаше, че гневът ми не се беше разсеял, но за тези няколко секунди неговото изражение се беше променило коренно.

— Не съм като него — увери ме.

— Моля? — попитах аз, опитвайки да се измъкна от хватката му.

— Америка, спри. — Аз изпуфтях и престанах да се дърпам. Тъй като нямах друг избор, го погледнах в очите. — Не съм като него, ясно?

— Не знам какво имаш предвид.

Той въздъхна.

— Знам, че години наред си изливала цялата си любов върху човек, който е трябвало да те обича завинаги; но когато светът му е показал грозното си лице, той те е изоставил. — Аз замръзнах, попивайки всяка негова дума. — Аз не съм като него, Америка. Нямам никакво намерение да се отказвам от теб.

Поклатих глава.

— Не разбираш нищо, Максън. Може и да ме е разочаровал, но поне го познавах истински. До теб обаче все още не мога да достигна, дори след всичкото това време. Изборът те е принудил да раздаваш чувствата си на парчета. Никога няма да те притежавам целия. Нито аз, нито която и да е друга.

Този път, когато изтръгнах раменете си от хватката му, той не се противопостави.