Кийра Кас
Единствената (20)

Двайсета глава

Кралското семейство се изнесе през страничната врата, а ние с другите момичета от Елита се върнахме по същия път, по който бяхме влезли, обградени от телевизионни камери и шумни аплодисменти.

Силвия ни посрещна със смъртоносен поглед. Имах чувството, че едва се сдържа да не ме хване за врата. Последвахме я зад ъгъла и се озовахме пред малка гостна стая.

— Влизайте — нареди ни тя, сякаш някоя от нас би посмяла да я изкара извън нерви с неподчинението си. После затвори вратите, без да благоволи да се присъедини към нас.

— Винаги ли трябва да си център на вниманието? — озъби ми се Елиз.

— Не направих нищо друго, освен онова, което ви предложих да сторим заедно. Точно ти не ми повярва!

— Май се имаш за голяма светица. Това бяха престъпници. Възложена ни беше ролята на съдии, макар и пременени в хубави рокли.

— Елиз, не видя ли горките мъже? Някои от тях бяха болни. А присъдите им бяха прекомерно дълги — настоях аз.

— Права е — обади се Крис. — Доживотна присъда за кражба? Ако изключим варианта да е отмъкнал целия замък, с какво би могъл да заслужи такова наказание?

— С нищо — уверих ги аз. — Откраднал е дрехи за семейството си. Разберете, вие трите сте щастливки. Родени сте в по-заможни касти. Но загуби ли едно бедно семейство човека, носещ храна вкъщи… нещата тръгват на зле. Не можех да го изпратя в затвора до края на дните му, обричайки всички, зависещи от него, на живот като Осмици. Просто не можех.

— Къде е гордостта ти, Америка? — продължи в същия дух Елиз. — Къде е чувството ти за дълг и чест? Ти си най-обикновено момиче, не си никаква принцеса. И дори да беше, никой нямаше да ти позволи да взимаш подобни решения. Тук си да следваш повелите на краля, а нито веднъж не го направи! Още от първата нощ му се противопоставяш!

— Може би повелите му са несправедливи! — изкрещях аз във възможно най-лошия момент.

Вратите се отвориха рязко и крал Кларксън влетя в стаята, оставяйки кралица Амбърли и Максън в коридора отвън. Сграбчи ръката ми с все сила — за щастие, здравата — и ме извлече през отворените врати.

— Къде ме водите? — попитах с пресекващ от страх глас.

Той не ми даде отговор.

Надзърнах през рамо към момичетата, докато кралят ме теглеше надолу по коридора. Селест обгърна тялото си с ръце, а Елиз се пресегна за ръката на Крис; колкото и ядосана да ми беше, не се радваше на гледката.

— Кларксън, не действай прибързано — умоляваше го тихо кралицата.

Свърнахме зад един ъгъл и бях издърпана в някаква стая. Кралицата и Максън влязоха след нас, а кралят ме тласна към малко диванче.

— Сядай — заповяда ми, макар и да не беше нужно.

После закръстосва из стаята досущ като лъв в клетка. Когато най-накрая спря, обърна поглед към Максън.

— Закле ми се! — изрева той. — Увери ме, че я държиш под контрол. Първо беше излиянието й пред камерите на бюлетина, после ти се изложи на смъртна опасност, излизайки на покрива, а сега и това? Всичко свършва днес, Максън.

— Татко, не чу ли радостните възгласи? Народът одобрява състрадателната й постъпка. В момента тя е най-печелившата ти карта.

— Моля? — гласът му беше същински айсберг, тежък и гибелен.

Леденият тон на баща му го възпря за момент, но Максън не се отказа.

— Когато посъветва хората да се отбраняват, народът откликна позитивно. Дори смея да твърдя, че тя е причината смъртността да не е по-голяма. А това? Татко, аз самият не бих могъл да осъдя човек на доживотен затвор за дребна кражба. Как очакваш подобно нещо от момиче, което навярно е станало свидетел не предостатъчно жестоки наказания за още по-невинни престъпления? Тя е различна. Бедните касти съставляват мнозинството от народа ни, а именно те я подкрепят.

Кралят поклати глава и отново закрачи напред-назад.

— Позволих й да остане, защото спаси живота ти. Ти си най-печелившата ми карта, а не тя. Загубим ли теб, губим всичко. И не говоря само за опасността да те убият. Ако не си отдаден на предначертания ти живот, ако отклониш вниманието си от него, всичко това ще рухне. — Той махна с ръце, сочейки просторната стая, и направи дълга пауза. — Промиват ти мозъка. — Заяви кралят. — Променяш се по малко с всеки изминал ден. Тези момичета, и най-вече тя, са напълно безполезни.

— Кларксън, дали не… — с един-единствен поглед кралят застави кралицата да замълчи и мнението й остана неизказано.

После пак се обърна към сина си.

— Имам предложение за теб.

— Не ме интересува — отвърна рязко Максън.

Крал Кларксън вдигна ръце пред себе си, демонстрирайки, че не му мисли лошото.

— Изслушай ме.

Максън въздъхна.

— Тази момичета ни носят само главоболия. Дори връзките на азиатката не ми бяха от никаква полза. Девойката гони само слава, а другата… е, не е напълно безнадеждна, но не те заслужава, ако питаш мен. Тази тук — продължи той, сочейки към мен, — колкото и ценни качества да е притежавала, провали шансовете си, благодарение на пълната си невъздържаност. Ситуацията излезе извън релси. А те познавам и знам, че се боиш да не изпуснеш нещо важно, затова ти предлагам следното.

Негово Височество закрачи около Максън.

— Да прекратим Избора. Да изгоним всичките момичета.

Максън отвори уста да възрази, но кралят вдигна ръка.

— Не предлагам да останеш без съпруга. Просто казвам, че все още разполагаме със списъка на всички уместни кандидатки в страната. Няма ли да е чудесно, ако ти се удаде шанс лично да избереш няколко момичета, които да ти гостуват в двореца? Може пък да си намериш някоя като дъщерята на френския крал; помниш ли колко я харесваше?

Аз сведох очи. Максън не беше споменавал нищо за никаква французойка.

Почувствах се така, сякаш някой беше пробил сърцето ми с длето.

— Татко, не бих могъл.

— Би могъл, и още как. Та ти си принцът. А смятам, че ни се струпаха достатъчно провали, за да можем определим тези момичета като недостойни. Този път ще имаш истинско право на глас в подбора.

Отново вдигнах поглед. Максън беше забил очи в пода. Видимо се раздираше от вътрешна борба.

— Имам подозрения, че този ход би умиротворил бунтовниците… поне временно. Замисли се! — призова го кралят. — Изпращаме тези момичета по домовете им, изчакваме няколко месеца, сякаш сме се отказали от Избора, а след това свикваме нова група прекрасни, образовани, дружелюбни дами… това би променило много неща.

Максън понечи да се обади, но бързо затвори уста.

— При всички случаи трябва да се запиташ дали тя — подхвана отново кралят, сочейки към мен — е жената, с която би могъл да прекараш живота си. Темпераментна, егоцентрична, алчна и, откровено казано, доста неугледна. Погледни я, синко.

Максън стрелна очи към мен, задържайки погледа ми за секунда, преди да го извърна встрани унизена.

— Ще ти дам няколко дни за размисъл. Сега трябва да се занимая с пресата. Амбърли!

Кралицата дотърча и хвана краля под ръка, после двамата излязоха от стаята, оставяйки ни сами и безмълвни.

След кратко мълчание Максън дойде да ми подаде ръка.

— Благодаря.

Той само кимна.

— Май е най-добре да ги последвам. Несъмнено пресата ще има въпроси и към мен.

— Предложението му е доста съблазнително — коментирах аз.

— Най-великодушното до този момент, бих казал.

Не исках да знам дали го обмисля. Нямаше какво друго да си кажем, затова минах покрай него и тръгнах по вътрешните коридори към стаята си, надявайки се да избягам от собствените си чувства.

Прислужничките ме уведомиха, че ще сервират вечеря по стаите, а като видяха, че не съм в настроение за разговори, любезно излязоха от стаята. Аз легнах в леглото си, унесена в мисли.

Бях постъпила правилно, нали така? Вярвах в справедливостта, но Осъждането нямаше нищо общо с нея. Въпреки това не спирах да се питам дали изобщо бях постигнала нещо. Ако кралят смяташе онзи мъж за свой враг — какъвто беше случаят според мен, нямаше ли да намери друг начин да го накаже? Дали всичките ми усилия не бяха отишли напразно?

А и колкото лекомислено да беше от моя страна, предвид всичко случващо се наоколо, не можех да прогоня онази французойка от съзнанието си. Защо Максън не ми беше споменал за нея? Често ли му бе гостувала? Защо беше решил да я запази в тайна?

На вратата се почука, а аз предположих, че ми носят вечерята, макар и да ми се струваше прекалено рано.

— Влез — провикнах се, тъй като не ми се ставаше от леглото.

Вратата се отвори и Селест провеси черната си коса през процепа.

— Приемаш ли компания? — попита тя. Крис надникна зад гърба й, а най-отзад се показа и рамото на Елиз.

Аз седнах в леглото.

— Разбира се.

Момичетата влязоха с бавна крачка, оставяйки вратата отворена. Селест, която продължаваше да ме смайва с искрената си усмивка, се намърда в леглото ми, без да иска разрешение. Не че имах нещо против. Крис седна до краката ми, а Елиз кацна в крайчеца на леглото, благопристойна както винаги.

Крис ми отправи тихо въпроса, който несъмнено измъчваше и трите.

— Направи ли ти нещо?

— Не. — После осъзнах, че не казвах самата истина. — Не ме е удрял или нещо такова. Просто ме издърпа малко по-грубичко.

— Какво ти каза? — поинтересува се Елиз, човъркайки смутено подгъва на роклята си.

— Импровизацията ми не му допадна. Ако изборът беше негов, отдавна щях да съм изчезнала.

Селест докосна ръката ми.

— Да, но не е. Максън те харесва, народът — също.

— Не знам дали това ще е достатъчно. — За която и да е от нас, добавих наум.

— Извинявай, че ти се разкрещях — обади се тихо Елиз. — Много съм изнервена. Толкова се старая да запазя самообладание, а имам чувството, че с нищо не изпъквам. Всичките ме засенчвате.

— Не е вярно — възрази Крис. — Щом сме стигнали до тук, всички сме важни за Максън.

— Просто се страхува да остане с финалната тройка — настоя Елиз. — Което ще се случи до около четири дни. Държи ме тук, за да отложи момента.

— И кой е казал, че не държи именно мен, за да отложи момента? — обади се Селест.

— Чуйте — добавих аз, — след днешното ми изпълнение вероятно аз ще съм следващата отпаднала. Беше само въпрос на време. Просто не съм скроена за това.

Крис се изкиска.

— Май никоя от нас не е Амбърли Втори номер, а?

— Аз съм прекалено фрапантна — призна си Селест с усмивка.

— А аз предпочитам да се скрия някъде, вместо да изпълнявам дори половината от задълженията на принцеса — сведе глава Елиз.

— Аз пък съм твърде необуздана — свих рамене аз, примирявайки се с недостатъците си.

— Никога няма да развия нейната увереност — оплака се Крис.

— Ето. Всичките си имаме трески за дялане. Но Максън ще трябва да избере една от нас, така че няма смисъл да се тюхкаме. — Селест се заигра разсеяно с одеялото ми. — И все пак смятам, че всички сме наясно, че аз съм най-неуместният вариант.

Крис наруши спусналото се тежко мълчание.

— Какво имаш предвид?

Селест извърна поглед към нея.

— Знаеш. Всички знаят. — Тя си пое дълбоко въздух и продължи: — Вече проведох този разговор с Америка, а и онзи ден рухнах пред прислужничките си, но на вас двете не съм се извинила.

Крис и Елиз се спогледаха за момент, после насочиха вниманието си към Селест.

— Крис, съсипах партито по случай рождения ти ден — изстреля тя. — Ти беше единствената, на която се удаде възможност да отпразнува някакъв повод в двореца, а аз ти отнех хубавия момент. Извинявай.

Крис сви рамене.

— В крайна сметка се получи добре. Двамата с Максън добре си поприказвахме благодарение на теб. Простила съм ти отдавна.

Селест изглеждаше на път да се разплаче, но вместо това стисна устни в тънка усмивка.

— Много милосърдно от твоя страна, като се има предвид, че аз самата не успявам да си го простя. — Селест заглади с пръст миглите си. — Просто не знаех как да привлека вниманието му, затова го откраднах от теб.

Крис вдиша дълбоко.

— Тогава ми беше доста неприятно, но вече не съм ти сърдита. Наистина. Ана си изпати повече от мен.

Селест врътна очи засрамено.

— Направо не ми се говори. Понякога се чудя докъде ли щеше да стигне, ако аз не бях… — Тя поклати глава и отмести погледа си към Елиз. — Не знам как би ми опростила всички удари под кръста. И най-вече онези, които не си подозирала, че са мое дело.

Благодарение на неизменното си хладнокръвие, Елиз не избухна, както аз самата навярно щях да сторя.

— Може би визираш натрошеното стъкло в обувките ми, съдраните рокли в гардероба ми, белината в шампоана ми?

— Белина! — ахнах аз, съзирайки потвърждението в умореното лице на Селест.

Елиз кимна.

— Пропуснах цяла сутрин в Дамския салон, за да могат прислужничките ми да боядисат косата ми. — Тя върна погледа си към Селест. — Знаех, че си била ти — призна незлобливо.

Селест сведе глава, беше видимо гузна.

— Не каза нищо, не реагира по никакъв начин. Смятах те за най-лесната мишена, а ти дори не трепна.

— За нищо на света не бих посрамила семейството си, напускайки съревнованието — обясни Елиз.

Възхищавах се на позицията й, макар и да не я разбирах напълно.

— Трябва да се гордеят с постижението ти. Ако моите родители знаеха колко ниско съм паднала… не знам как биха постъпили. Ако тези на Максън знаеха, несъмнено щяха да са ме изхвърлили от двореца досега. Не съм за тук. — Селест въздъхна, изтормозена от признанието си.

Аз се приведох напред и сложих ръце върху нейните.

— Мисля, че промяната в поведението ти сочи тъкмо обратното, Селест.

Тя килна глава и ми се поусмихна тъжно.

— Няма значение, принцът не ме иска. Пък и да ме искаше — добави тя, измъквайки ръцете си изпод моите, за да избърше размазалия се под очите й грим, — наскоро един човек ми напомни, че не ми е нужен мъж, за да постигна желаното в живота си.

Двете си разменихме по усмивка, преди тя отново да се обърне към Елиз.

— Колкото и да се постарая, никога няма да успея да ти се извиня за всичко, което ти причиних, но държа да знаеш, че съжалявам най-искрено. Извинявай, Елиз.

Елиз впи свиреп поглед в нея. Най-сетне Селест й падаше в ръцете, затова очаквах да изсипе отгоре и целия си насъбран гняв.

— Нищо не ми пречи да му кажа. Америка и Крис ще са ми свидетелки и Максън ще трябва да те изгони от двореца.

Селест преглътна сухо. Колко унизително щеше да е, ако така приключеше играта й!

— Но няма да го направя — заяви накрая Елиз. — Никога не бих изнудила Максън и независимо от изхода на съревнованието, държа да играя честно. Така че… нека оставим това зад гърбовете си.

Не й даваше прошка, но при всички случаи й даваше повече, отколкото Селест беше очаквала. Селест кимна и й благодари шепнешком, като едва сдържаше сълзите си.

— Леле! — обади се Крис в опит да смени темата. — Така де, и аз не исках да те издавам, Селест, но… не го възприемах като въпрос на чест. — Крис се обърна към Елиз, премисляйки думите й.

— За мен всичко е въпрос на чест — призна си Елиз. — Трябва да се придържам към това с всички сили, особено, при положение че ще посрамя семейството си, ако не спечеля короната.

— И така да е, вината няма да е твоя; изборът е в ръцете на Максън — отбеляза Крис, намествайки се на леглото. — Защо биха сметнали, че ги посрамваш?

Елиз оклюма още повече, прехвърлила мислите си от една тревога на друга.

— Заради традицията с уредените бракове. Най-отбраните момичета се венчават за най-отбраните мъже, и обратното. Максън е на върха на пирамидата. Загубя ли, значи, не съм била достойна за него. Семейството ми няма да вземе под внимание чувствата, довели до избора му, а той несъмнено ще се уповава именно на тях. Родителите ми приемат нещата логично. Произходът ми, талантите ми… отгледана съм, за да стана съпруга на най-високопоставения мъж, а окажа ли се недостойна, кои ще ме иска?

Милион пъти бях размишлявала върху това как би се променил животът ми, в случай че спечелех, както и ако загубех, но никога не се бях замисляла как ще е при другите. Нима разговорът ми със Селест не беше достатъчен, за да ме подтикне към това?

Крис хвана ръката на Елиз.

— Почти всички отпаднали момичета вече са сгодени за прекрасни мъже. Самият факт, че си участвала в Избора, те прави желана. А ти си стигнала до челната четворка на Елита, и то до тук. Повярвай ми, Елиз, господата ще се редят на километрични опашки да те грабнат.

Елиз се усмихна.

— Не ми трябват опашки. Трябва ми един-единствен.

— Е, на мен пък ми трябват опашки — заяви Селест, разсмивайки всички ни, дори и Елиз.

— Аз ще съм доволна и на шепа — каза Крис. — Цяла опашка би ме стреснала.

Всички обърнаха поглед към мен.

— Един.

— Ти си ку-ку — обяви Селест.

Поприказвахме си за Максън, за дома, за надеждите ни. Никога до онзи момент не си бяхме говорили така, без всякакви прегради помежду ни. Двете с Крис работехме по въпроса, стараехме се да сме прями и директни една към друга, що се отнасяше до съревнованието; но сега, когато най-сетне заговаряхме за нещата от живота, виждах, че приятелството ни ще надживее Избора. Елиз беше странна птица, но обстоятелството, че мирогледите ни имаха толкова различен произход, ме караше да разсъждавам на едно по-задълбочено ниво, отваряше ме към околния свят.

Селест обаче беше черешката на тортата. Ако някой ми беше казал, че брюнетката на високи токове, която така хищнически ме беше доближила на летището в онзи далечен първи ден, ще е момичето, на чиято близост щях да се радвам най-много, несъмнено щях да се изсмея в лицето му. Мисълта беше почти толкова невероятна, колкото и фактът, че все още бях в двореца, една от финалистките, и то съкрушена от вероятността да загубя Максън.

Докато си приказвахме, ми правеше впечатление, че и другите момичета започват да я приемат, както аз самата вече я бях приела. Дори изглеждаше различно, снела от себе си бремето на срамните си тайни. Селест беше възпитана да поддържа един по-особен тип красота. Красота, постигната чрез маскиране на истината, манипулации и съвършенство на всяка цена. Но съществува и една друга красота, с която скромността и прямотата даряват човек — а сега тя струеше от Селест.

Максън вероятно беше дошъл до вратата по-тихо и от котка, защото нямах представа от колко време ни наблюдаваше. Първа Елиз го видя да стои на входа на стаята ми и се стегна моментално.

— Ваше Височество — поздрави го тя и сведе глава в поклон.

Всички проследихме погледа й, убедени, че не сме я чули правилно.

— Дами — кимна той за поздрав. — Не исках да ви се натрапвам. Май току-що развалих нещо интересно.

Ние се спогледахме и имах чувството, че не бях единствената, която си помисли: Не, току-що създаде нещо удивително.

— Нищо подобно — казах аз.

— Все пак държа да се извиня за неочакваната си поява, но трябва да говоря с Америка. Насаме.

Селест въздъхна и се размърда, обръщайки се да ми намигне, преди да стане от леглото. Елиз я последва с бързи движения, а Крис се изправи последна, стисвайки крака ми. На излизане от стаята Елиз направи реверанс на Максън, а Крис поспря да изпъне ревера му. Селест отиде до него с уверена крачка — по-уверена от всякога — и зашепна нещо в ухото му.

Като приключи, Максън се усмихна.

— Мисля, че няма да е необходимо.

— Хубаво… — тя излезе, затваряйки вратата след себе си, а аз се изправих, за да посрещна предстоящото.

— Какво пък беше това? — кимнах към вратата аз.

— О, нищо, просто Селест ми даде да разбера, че ако те нараня, ще ме накара да си платя — обясни той ведро.

Аз се засмях.

— Патила съм си от ноктите й, така че — внимавай.

— Слушам, мадам.

Поех си въздух, докато усмивката се изпаряваше от лицето ми.

— Е?

— Е?

— Ще се възползваш ли?

Максън се усмихна широко и поклати глава.

— Не. Идеята ме заинтригува за момент, но нямам желание да започвам наново. Харесвам си несъвършените момичета. — Той сви рамене с доволно изражение. — Пък и татко не подозира нищо за Огъст и намеренията на северняшките бунтовници и други подобни неща. Решенията му са късогледи. Не искам и моите да са такива.

Аз си отдъхнах облекчено. Първоначално се бях надявала да съм му достатъчно скъпа, че да не се откаже от мен, но след задушевния ни разговор с момичетата… всъщност не исках да се разделям и с тях.

— Освен това — добави той радостно, — трябваше да видиш пресата.

— Защо? Какво е станало? — попитах напрегнато, пристъпвайки към него.

— За пореден път успяваш да ги впечатлиш. Май и аз самият не разбирам страстите на народа ни в момента. Като че ли… като че ли хората са уверени, че може да настъпи промяна. Баща ми управлява страната по същия начин, по който го прави и с мен. Живее с убеждението, че никой, освен него не е способен да взема разумни решения, ето защо и натрапва своите на поданиците си. А след като прочетох дневниците на Грегъри, започвам да си мисля, че от доста време е така. Но вече никой не иска да живее така. Хората искат право на избор. — Максън поклати глава. — Ти го плашиш, но не може да те изгони. Народът те боготвори, Америка.

— Боготвори ме? — преглътнах аз.

Той кимна.

— И… аз споделям чувствата на хората. Така че не губи вяра, независимо от думите и постъпките му. Не си вън от играта.

Аз притиснах пръсти в устните си, слисана от новините. Изборът продължаваше, всяко от момичетата все още имаше шанс и поне по думите на Максън, народът започваше да ми симпатизира все повече и повече.

Но колкото и добри новини да се бяха струпали, един въпрос продължаваше да ме гложди.

Сведох поглед към завивката, едва свиквайки смелост, за да го задам.

— Знам, че ще ти прозвучи глупаво… но коя е дъщерята на френския крал?

Максън се умълча за момент, после седна на леглото ми.

— Казва се Дафни. Тя беше единственото момиче, което познавах преди Избора.

— И?

Той изпуфтя с усмивка.

— И с малко закъснение открих, че чувствата й към мен са по-дълбоки от най-обикновено приятелство. Само че не изпитвах същото. Не можех.

— Нещо не и беше наред… или…

— Не, Америка. — Максън се пресегна за ръката ми, принуждавайки ме да вдигна поглед към него. — Дафни ми е приятелка. Невъзможно е да бъдем по-близки. През целия си живот чакам вас. Това е шансът ми да намеря съпруга и живея с тази мисъл, откакто се помня. Помежду ни с Дафни така и не се зародиха романтични отношения. Никога не би ми хрумнало да ти спомена за нея и съм убеден, че единствената причина баща ми да го направи е, за да ти даде поредното основание да се усъмниш в себе си.

Аз прехапах устни. Кралят познаваше слабостите ми твърде добре.

— Виждам те, Америка. Съпоставяш се с майка ми, с другите момичета от Елита, с онази Америка, която смяташ, че трябва да си, а сега си на път да сториш същото и с жена, за чието съществуване дори не подозираше преди няколко часа.

Вярно беше. Вече се питах дали е по-красива от мен, по-умна от мен, както и дали е произнасяла името на Максън с абсурдно кокетен френски акцент.

— Америка — каза той, обгръщайки лицето ми с длани, — ако тя беше оставила следа в живота ми, щях да ти разкажа за нея. Сигурен съм, че и ти би направила същото за мен.

Стомахът ми се преобърна. Не бях напълно откровена с Максън. Но докато очите му се взираха толкова надълбоко в моите, лесно можех да забравя за всичко останало. Погледнеше ли ме така, бързо потъвах в съвсем друг свят.

Отпуснах се в обятията му и го прегърнах силно. На земята нямаше по-хубаво място от това.