Кийра Кас
Единствената (18)

Осемнайсета глава

В деня след заминаването на Николета и Джорджа усетих, че непрестанно се озъртам през рамо. Бях сигурна, че все някой знае какво бях казала, какво бях издала на бунтовниците в рамките на един кратък следобед. Постоянно си напомнях, че ако някой ни беше подслушал, несъмнено вече щях да съм зад решетките. Но фактът, че все още се наслаждавах на разкошна закуска с останалите момичета от Елита и кралското семейство, донякъде ме успокояваше. Пък и Максън щеше да ме защити, станеше ли нужда.

След закуска се върнах в стаята си, за да освежа грима си. Докато подновявах червилото си пред огледалото в банята, на вратата се почука. Бяхме сами с Луси и тя отиде да отвори, оставяйки ме да довърша започнатото. След минутка подаде глава през вратата на банята.

— Принц Максън е — прошепна.

Аз се обърнах рязко към нея.

— Максън е тук?

Тя кимна засмяно.

— Запомнил е името ми.

— Разбира се, че ще го запомни — отвърнах аз с усмивка. Отместих гримовете и прокарах пръсти през косата си. — Придружи ме до стаята, после си тръгни възможно най-дискретно.

— Слушам, госпожице.

Максън стоеше плахо до вратата и очакваше покана да влезе, което беше доста нетипично за него. В ръцете си държеше малка, тънка кутийка и барабанеше нервно с пръсти по капака й.

— Извинявай, че те прекъсвам. Чудех се дали би ми отделила минутка.

— Разбира се — отвърнах аз, влизайки в стаята. — Заповядай. — Двамата седнахме в края на леглото.

— Исках пръв да говоря с теб — обяви той, намествайки се върху матрака. — Държа да ти обясня всичко, преди останалите момичета да са започнали да се хвалят.

Какво имаше да ми обяснява? Незнайно защо, но думите му ме обезпокоиха. Щом се очакваше останалите момичета да се хвалят, значи, аз самата щях да бъда лишена от нещо.

— Какво имаш предвид? — Осъзнах, че хапя току-що начервената си долна устна.

Максън ми подаде кутийката.

— Ще ти изясня всичко, обещавам. Но преди това бих искал да приемеш този подарък.

Аз поех кутийката, откопчах малкото копченце в предната и част и я отворих. Мисля, че вдишах всеки кубичен милиметър въздух в стаята.

В кутията беше разположен прелестно красив комплект от обици и гривна. Изглеждаха пленяващо заедно. Бяха изработени от сини и зелени скъпоценни камъни, подредени във формата на нежни цветенца.

— Максън, прекрасни са, но не бих могла да ги приема. Твърде… твърде…

— Напротив, трябва да ги приемеш. Подарък са, а и традицията повелява да ги носиш по време на Осъждането.

— На кое?

Той поклати глава.

— Силвия ще ви запознае със събитието, важното в случая е, че традицията изисква принцът да подари на момичетата от Елита бижута, с които да се явят на церемонията. Ще присъстват доста официални лица и трябва да изглеждате възможно най-добре. И за разлика от всичко, което си получила до момента, тези камъни наистина са скъпоценни и вече ти принадлежат.

Аз му се усмихнах. Естествено, че не ни бяха дали истински скъпоценности. Питах се колко ли момичета бяха отнесли фалшивите бижута у дома си с мисълта, че след като не бяха спечелили Максън, можеха поне да се облагодетелстват с накити на стойност няколко хиляди.

— Невероятни са, Максън. Точно по моя вкус. Благодаря ти.

Максън вдигна пръст.

— Пак заповядай, но това е един от въпросите, които исках да обсъдим. Подбрах подаръците индивидуално за всяка една от вас и намерението ми беше да са равностойни. Но тъй като знам, че предпочиташ да носиш колието от баща си, а и то несъмнено би ти вдъхнало сили по време на важно събитие като Осъждането, реших да ти подаря гривна, а не колие, както на останалите момичета.

Той се пресегна и вдигна ръката ми.

— Освен това знам, че си привързана към малкото си копче и се радвам, че все още носиш гривната, която ти донесох от Нова Азия, но такива аксесоари наистина не са подходящи за предстоящото събитие. Пробвай тази, за да видим как ти стои.

Свалих гривничката от Максън и я оставих в крайчеца на нощното шкафче. Копчето от Аспен обаче пъхнах в буркана със самотното пени. Имах усещането, че там му е мястото поне за момента.

Щом се обърнах към Максън, го хванах да се взира с тъжни очи право в буркана. Той побърза да се прикрие и посегна да извади гривната от кутията. Пръстите му погъделичкаха кожата ми, а като се отдръпнаха, едва не останах без дъх от възхищение.

— Наистина е съвършена, Максън.

— Надявах се да ти хареса. Но тук е моментът да ти спомена още нещо. Поставих си за цел да похарча равна сума пари за всички ви. Исках да съм възможно най-справедлив.

Аз кимнах. Имаше логика.

— Затрудни ме обаче фактът, че твоите предпочитания са значително по-скромни от тези на останалите момичета. А и получи гривна вместо колие. В крайна сметка се оказа, че за твоя подарък дадох двойно по-малко пари, отколкото за тези на другите, и исках да си наясно с това, преди да видиш техните. И ми се щеше да знаеш, че е така, защото държах да ти подаря нещото, което смятах, че ще харесаш най-много; не съм го купил с оглед на кастата. — По лицето му се четеше трогателна искреност.

— Благодаря ти, Максън. Това е най-хубавият подарък, който би могъл да ми поднесеш — казах аз и сложих ръка върху неговата.

Както винаги, допирът ми го зарадва неимоверно.

— Така и предполагах. И все пак ти благодаря, че го казваш. Опасявах се да не те засегна.

— Няма такава опасност.

Усмивката му стана по-голяма.

— Въпреки това исках да съм справедлив спрямо теб, ето защо ми хрумна нещо. — Той бръкна в джоба си и извади тънък хартиен плик. — Ще се радвам, ако изпратиш разликата на семейството си.

Аз вперих очи в плика.

— Наистина ли?

— Разбира се. Важно беше да съм безпристрастен и прецених, че това ще е най-добрият подход към несъответствието. Надявам се да го одобриш. — Той сложи плика в ръцете ми и аз го поех все още стъписана.

— Не беше нужно.

— Знам. Но понякога е важно какво искаш, а не какво е нужно.

Очите ни се срещнаха и в този момент осъзнах колко неща бе направил за мен от желание, а не по принуда. Дал ми беше панталони, когато нямах право да се обличам така, донесъл ми беше гривна от далечния край на света…

Безспорно ме обичаше. Нали? Защо тогава се въздържаше да го изрече на глас?

Съвсем сами сме, Максън. Ако ми го признаеш, ще ти отвърна със същото.

Той обаче мълчеше.

— Не знам как да ти се отблагодаря за това, Максън.

На лицето му отново изплува усмивка.

— Приятно ми е да чувам, че си щастлива. — Той се прокашля. — За мен е важно да знам какво чувстваш.

О, не! Никакъв шанс. Нямаше да изплюя камъчето първа.

— Е, много съм ти благодарна. Както винаги.

Максън въздъхна.

— Радвам се, че ти харесва. — Неудовлетворен, той заби поглед в килима. — Налага се да вървя. Трябва да раздам подаръците на останалите момичета.

Станахме заедно и го изпратих до вратата. Преди да си тръгне, Максън се обърна и целуна ръката ми. После кимна сърдечно и свърна зад ъгъла, поемайки към другите стаи.

Аз се върнах до леглото и отново заоглеждах подаръците си. Не можех да повярвам, че нещо толкова красиво ми принадлежеше, и то завинаги. Заклех се пред себе си, че дори да се върнех вкъщи и всичките ни пари да свършеха, дори семейството ми да заживееше в пълна мизерия, нямаше да продам скъпоценните си бижута. Същото важеше и за гривничката от Нова Азия. Щях да ги задържа… независимо от всичко.

 

 

— Осъждането е съвсем елементарна церемония — обясняваше Силвия на другия следобед, докато се нижехме подир нея на път към Банкетния салон. — Звучи страшно, но ролята му е преди всичко символична. Очаква ни грандиозно събитие. Ще присъстват няколко висши длъжностни лица, както и немалко родственици на кралското семейство. Естествено, ще има толкова камери, че свят ще ви се завие — викаше през рамо Силвия.

Дотук церемонията ми се струваше всичко друго, но не и елементарна. Свихме зад ъгъла и Силвия отвори със замах вратите на Банкетния салон. В центъра на огромното помещение стоеше самата кралица Амбърли и даваше инструкции на група мъже, монтиращи няколко реда скамейки. В единия ъгъл се обсъждаше кой килим е най-подходящ за събитието, а в отсрещния — кои цветя. Очевидно цветарите не бяха на мнение, че коледната украса трябва да остане. Случваха се толкова много неща, че почти бях забравила колко близо бе Коледа.

В дъното на салона се издигаше сцена със стълбище в предната и част, а отгоре и бяха подредени три масивни трона. От дясната ни страна имаше четири по-малки платформи, всяка с по един стол, колкото внушителни, толкова и плашещи с изолираността си. Тези приспособления всяваха достатъчна тържественост в залата и дори не можех да си представя как щеше да изглежда след края на приготовленията.

— Ваше Височество — каза Силвия с реверанс и ние последвахме примера и. Кралицата дойде при нас с озарено от усмивка лице.

— Здравейте, дами — поздрави тя. — Силвия, докъде стигна?

— Още съм в самото начало, Ваше Височество.

— Отлично. Дами, позволете да ви осветля относно следващата ви задача в Избора. — Тя ни направи знак да я последваме в Банкетния салон. — Осъждането е церемония, символ на смирението ви пред закона. Една от вас ще е следващата принцеса и бъдеща кралица. Ние живеем според закона в страната ни и е ваше задължение не само да живеете според него, но и да го прилагате. За целта — каза тя, спирайки на място, за да се обърне с лице към нас — ще започнете с Осъждането. Пред вас ще се изправи човек, извършил престъпление, по всяка вероятност кражба. Подобни закононарушения се наказват с публично бичуване, но тези мъже ще бъдат изпратени в затвора. От вас самите.

Кралицата отвърна с усмивка на озадачените ни изражения.

— Знам, че ви звучи жестоко, но не е така. Тези граждани са извършили злодеяние, но вместо да претърпят физическо наказание, ще платят за това с времето си. Сами видяхте колко болезнен е боят с пръчка. Бичуването е не по-малко мъчително. С присъдата си ще им направите услуга — насърчи ни тя.

Въпреки това нямаше да ми е приятно.

Крадците бяха мизерстващи хора. Двойките и Тройките, нарушили закона, се измъкваха от полагащото им се наказание с пари. Бедните си плащаха с кръв или време. Спомних си как Джеми, по-малкия брат на Аспен, стоеше проснат върху каменния блок на площада, докато мъже с камшици го наказваха за открадната храна. Колкото и да ме бе ужасила тази сцена, затворът беше по-лошият вариант. Момчето, макар и толкова младо, трябваше да работи, за да изкарва пари за семейството си — факт, който по-горните касти като че ли не отчитаха.

Силвия и кралица Амбърли ни накараха да репетираме церемонията, докато не запомнихме репликите си без грешка. Постарах се да говоря с изразителността на Елиз и Крис, но винаги звучах монотонно.

Просто нямах желание да хвърлям, когото и да било зад решетките.

Щом приключихме, останалите момичета се отправиха вкупом към вратата, но аз отидох при кралицата, която тъкмо привършваше разговора си със Силвия. Трябваше да се възползвам от малкото налично време, за да измисля нещо по-красноречиво. Вместо това, когато Силвия си тръгна и кралицата ми обърна внимание, просто изстрелях:

— Умолявам ви, не ме карайте да го правя.

— Какво имаш предвид, скъпа?

— Ще се придържам към закона, кълна се. Не се опитвам да ви създавам трудности, но просто не мога да осъдя някой човечец на затвор. На мен самата няма да ми е причинил нищо лошо.

Тя ме погледна съчувствено и протегна ръка да докосне лицето ми.

— Напротив, мило момиче. Ако станеш принцеса, ще си олицетворение на закона. Наруши ли някой дори и най-дребното правило, сякаш те промушва с меч. Единственият начин да не пролееш всичката си кръв е да подходиш с железен юмрук спрямо провинилите се, за да сразиш дързостта на останалите.

— Но аз не съм принцеса! — продължих с умолителен тон. — Никой не ме е наранил.

Тя се усмихна и сведе глава към мен, прошепвайки:

— Днес не си принцеса, но няма да се учудя, ако това обстоятелство се окаже временно.

Кралица Амбърли отстъпи назад и ми намигна.

Аз въздъхнах и подхванах с още по-отчаян тон:

— Поверете ми някой друг. Не някой дребен крадец, който вероятно е посегнал към чуждото, за да не умре от глад. — Лицето й се изопна. — Не искам да кажа, че е допустимо да се краде. Знам, че не е. Но нека осъдя човек, сторил някоя истинска злина. Нека осъдя човека, убил онзи страж, който отведе двама ни с Максън в скривалището при последната атака на бунтовниците. Той трябва да лежи зад решетките до живот. И ще му отсъдя такава съдба на драго сърце. Но не мога да го причиня на някой гладуващ човечец от Седма каста. Просто не мога.

Личеше си, че иска да е внимателна с мен, но и че няма да отстъпи.

— Позволи ми да бъда пряма с теб, лейди Америка. От всички участнички ти имаш най-голяма нужда да изпълниш задачата. Народът те е видял да се бунтуваш срещу наложено от краля наказание, да призоваваш към елиминиране на кастите по националната телевизия, както и да насърчаваш хората да се опълчат на бунтовниците, при положение че животът им беше в смъртна опасност. — Върху доброто й лице се разстилаше сериозно изражение. — Не казвам, че това бяха лоши постъпки, но оставиха част от публиката с впечатлението, че си прекалено импулсивна.

Заиграх се нервно с ръцете си, съзнавайки, че не можех да се измъкна от Осъждането с думи.

— Ако искаш да останеш, ако изпитваш чувства към Максън… — тя направи пауза, предоставяйки ми възможност за кратък размисъл, — трябва да го направиш. Трябва да демонстрираш пред всички, че си способна на подчинение.

— Способна съм. Просто не искам да осъждам когото и да било на затвор. Това не е работа на една принцеса, а на съдиите.

Кралица Амбърли ме потупа по рамото.

— Можеш да се справиш. И ще успееш. Ако искаш Максън, трябва да си безпогрешна. Несъмнено знаеш, че има опозиция срещу избора ти.

Аз кимнах.

— Тогава изпълни дълга си.

Тя си тръгна, оставяйки ме сама в Банкетния салон. Аз се качих на предвидения за мен стол, който си беше същински трон, и за пореден път изрекох думите. Опитах да си втълпя, че не е кой знае какво. Хората нарушаваха законите и влизаха в затвора непрекъснато. Щях да отговарям за един-единствен човек от хиляди други. И трябваше да съм безпогрешна.

Съвършенството беше единственият ми вариант за победа.