Кийра Кас
Единствената (15)

Петнайсета глава

Събудих се с ужасно главоболие. Изпъшках и понечих да разтрия слепоочията си, но мигновено ме сряза остра болка в ръката.

— Ето, изпийте ги — каза Мери, като приседна на ръба на леглото ми и ми подаде две хапчета с чаша вода.

Понадигнах се бавно, за да ги поема, а главата ми пулсираше от болка.

— Колко е часът?

— Почти единайсет — отвърна Мери. — Известихме всички, че не се чувствате добре и няма да присъствате на закуска. Ако побързаме, вероятно ще успеем да ви приготвим за обяда с останалите момичета от Елита.

Мисълта да бързам, камо ли да ям, не ми се стори особено привлекателна, но знаех, че е най-разумно да се върна към обичайната си рутина. Все повече и повече ми се изясняваше колко голям риск бяхме поели предишната нощ, а не исках да събуждам ничие подозрение.

Затова просто кимнах на Мери и двете станахме на крака. Моите не ми се струваха особено надеждни, но въпреки това се отправих към банята. Ан чистеше пред вратата й, а Луси седеше на широк стол и пришиваше ръкави на рокля, чиято кройка навярно беше предвидена за презрамки.

Като наближих, вдигна поглед от работата си.

— Добре ли сте, госпожице? Доста ни поуплашихте.

— Извинявам се. Иначе съм добре, доколкото е възможно.

Тя ми отвърна с усмивка.

— Готови сме да ви помогнем с каквото можем, госпожице. Само кажете.

Нямах представа какво точно имаше предвид, но определено бях склонна да се възползвам от услугите им в предстоящите няколко дни.

— О, страж Леджър намина, както и принцът. И двамата изказаха желание да ги извикате, почувствате ли се готова.

Аз кимнах.

— Ще им обърна внимание следобед.

Без всякакво предупреждение ръката ми се озова между нечии длани. Ан оглеждаше отблизо раната, надничайки внимателно под превръзката, за да провери как зараства.

— Не ми изглежда инфектирана. Стига да я поддържаме чиста, ще заздравее съвсем нормално. Ще ми се да бях постигнала по-добър резултат. Несъмнено ще остане белег — заоплаква се тя.

— Не се безпокой. Всички добри хора имат белези. — Сетих се за ръцете на Марли и за гърба на Максън. И двамата носеха незаличимите следи от храбростта си. За мен беше чест да се присъединя към групичката им.

— Лейди Америка, ваната ви е готова — обяви Мери откъм вратата на банята.

Огледах лицето й, после това на Луси, а накрая и онова на Ан. Още от началото бях станала близка с прислужничките си, винаги им се бях доверявала. Но предишната нощ връзката ни бе претърпяла промяна. За пръв път изпитвах предаността им, а на сутринта нея още я имаше — силна и непоклатима.

Не знаех дали има начин да им докажа, че и аз им бях предана, както те на мен. Но се надявах скоро да се появи повод за това.

 

 

Съсредоточах ли се, смогвах да вдигна вилицата до устата си, без да гърча лице от болка. Влагах толкова огромни усилия, че по средата на обяда вече се потях. Затова реших просто да гриза хляб. Поне за тази цел не ми беше нужна помощта на дясната ръка.

Крис се поинтересува как е главата ми — все пак ме бяха оправдали с главоболие пред всички — и аз излъгах, че ми е поолекнало, макар и да не можех да пренебрегна болката не само в нея, но и в рамото си. Дотам се простираха въпросите на околните и като че ли никой не беше заподозрял, че има нещо нередно.

Докато дъвчех хляба, размишлявах доколко ли успешно щеше да се представи всяко от другите момичета, ако някоя от тях беше отишла на мое място снощи. В крайна сметка стигнах до заключението, че единствено Селест щеше да се справи по-добре от мен. Несъмнено щеше да намери начин да се защити… и дори малко й завиждах заради това.

След като изнесоха таблите от обяда ни, Силвия влезе в Дамския салон и помоли за вниманието ни.

— Мили дами, отново настъпи моментът да блеснете. След седмица ни предстои скромно чаено парти и, разбира се, всички сте поканени! — Аз въздъхнах скришом, чудейки се кой ли трябваше да забавляваме този път. — Няма да участвате в подготовката, но от вас се очаква да спазвате примерно поведение, тъй като цялото събитие ще бъде заснето с камера.

Настроението ми се повиши леко. С това можех да се справя.

— За предстоящото чаено парти всяка от вас ще има възможността да покани по двама души като свои лични гости и това ще е единствената ви задача. Обмислете добре избора си и ви моля до петък да ми съобщите имената на гостите.

После излезе от стаята, оставяйки ни в пълен смут. Всички знаехме, че това е поредното изпитание. Целта му беше да провери коя от нас имаше най-впечатляващи и най-значими познайници.

Може и да ме обземаше параноя, но имах усещането, че тази задача беше скроена специално за мен. Кралят вероятно търсеше варианти да напомни на всички колко безполезна бях.

— Ти кого ще поканиш, Селест? — поинтересува се Крис.

Тя сви рамене.

— Още не съм решила. Но мога да обещая, че гостите ми ще са звездни.

И аз да имах списъка с приятели на Селест, нямаше да се притеснявам. А аз кого щях да поканя? Майка ми ли?

Селест се обърна към мен и попита приветливо:

— Кой смяташ да доведеш, Америка?

Постарах се да прикрия шока си. Вярно, бяхме постоплили отношенията си онзи ден в библиотеката, но за пръв път се обръщаше към мен като към приятелка. Прокашлях се, преди да отговоря.

— Нямам представа. Като че ли не познавам подходящи за случая хора. Май ще е най-добре да не водя никого. — Вероятно не биваше да им разкривам в колко неизгодно положение се намирах, но все пак всички бяха наясно с този факт.

— Е, в случай че не се сетиш за никого, свирни ми — каза Селест. — Определено имам повече от двама приятели, които с радост биха посетили двореца, пък и нищо не пречи да ти кажа по няколко думи за тях. Стига да искаш, разбира се.

Пулех се насреща й, изкушавайки се да я попитам къде беше уловката, но откровено казано, не вярвах, че има такава. А когато ми намигна скришом от Крис и Елиз, оставих настрани всякакво съмнение. Селест, момичето, което не признаваше загуба, беше на моя страна.

— Благодаря — отговорих смаяно.

Тя сви рамене.

— Няма нищо. Щом ще си правим парти, не виждам защо да не го организираме весело. — Облегна се назад в стола си с усмивка на лице, очевидно примирена с факта, че предстоящото събитие щеше да е последното й в двореца. Вътрешно ми се искаше да я насърча, но просто не можех да го сторя. Само една от нас щеше да спечели Максън накрая.

До следобеда вече бях нахвърлила плана си за действие, но осъществяването му зависеше от един решаващ фактор: необходимо ми беше съдействието на Максън.

Бях сигурна, че ще се намерим до края на деня, затова не се спуснах да го търся. За момента ми трябваше почивка, ето защо се запътих към стаята си.

Ан ме чакаше с още хапчета и вода. Не беше за вярване колко спокойно приемаше цялата ситуация.

— Задължена съм ти — казах й, гълтайки лекарството.

— Нищо подобно — възрази тя.

— Напротив! Нещата щяха да потръгнат в съвсем различна посока, ако не се беше намесила снощи.

Тя пое внимателно чашата от ръката ми.

— Просто се радвам, че сте добре.

Запъти се към банята, за да изсипе останалата в чашата вода, а аз я последвах.

— Има ли нещо, с което мога да съм ти от полза? Каквото и да е?

Тя застана до мивката, очевидно обмисляйки предложението ми.

— Ан, сериозно говоря. Ще ми е приятно да ти помогна.

Тя въздъхна.

— Ами… всъщност има едно нещо.

— Моля те, кажи ми.

Ан вдигна очи от мивката.

— Но не бива да ме издавате пред никого. Мери и Луси ще ми го натякват цял живот.

Аз сбърчих чело.

— Какво имаш предвид?

— Просто е… много лично. — Тя зачупи нервно ръце и това съвсем нетипично за нея поведение ми подсказа, че ставаше дума за нещо важно.

— Добре, ела да ми разкажеш — насърчих я, премятайки здравата си ръка през раменете и, за да я отведа до масата.

Тя кръстоса глезени и отпусна ръце в скута си.

— Просто… виждам, че се разбирате много добре. И той като че ли храни огромно уважение към вас.

— За Максън ли говориш?

— Не — прошепна тя с пламнали бузи.

— Опасявам се, че не разбирам.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Страж Леджър.

— Ооооо — провлачих аз, стъписана до краен предел.

— Смятате, че е безнадеждно, нали?

— Не чак безнадеждно — уверих я аз. Просто не знаех как да кажа на човека, който се беше заклел, че ще се бори за мен докрай, да насочи вниманието си към нея.

— Винаги говори така мило по ваш адрес. Сигурна съм, че ако примерно ме споменете пред него, или пък разберете дали си няма приятелка вкъщи.

Аз въздъхнах.

— Мога да опитам, но не ти обещавам нищо.

— О, да, разбирам. Не се безпокойте. Все си повтарям, че е недостижим, но просто не мога да спра да мисля за него.

Аз килнах глава настрани.

— Знам какво е чувството.

Тя вдигна длан пред себе си.

— И не съм го харесала, защото е Двойка. Дори да беше Осмица, пак щях да искам някого като него в живота си.

— Много хора са на твоето мнение — отбелязах аз. И беше вярно. Селест го беше забелязала, Крис го описа като забавен, че дори и онази жена, Дилайла, звучеше така, сякаш е хлътнала по него. Да не говорим за всички момичета от Каролина, които го преследваха. Подобни неща вече не ме тревожеха, дори да идваха от близък човек като Ан.

Това беше поредното доказателство, че чувствата ми към Аспен бяха изстинали. Ако бях готова и да му предложа момиче, което да заеме мястото ми, значи, вече не бяхме един за друг.

Въпреки това не знаех как да подхвана темата.

— Ще опитам, Ан. Обещавам — казах, като се пресегнах през полирания плот и сложих ръка върху нейната.

Тя се усмихна, но после прехапа нервно долната си устна.

— Но умолявам ви, не споделяйте пред другите.

Стиснах ръката и.

— Ти винаги си пазила тайните ми. И аз винаги ще пазя твоите.