Кийра Кас
Единствената (14)

Четиринайсета глава

Аспен ме вдигна от пода на камиона и с бързи крачки ме пренесе в малка стаичка. По размери тя беше колкото банята ми и съдържаше само две тесни легла и скрин. Стените й бяха осеяни с малки бележчици и снимки, което й придаваше известна атмосфера, но иначе беше гола, макар и пренаселена в момента — с Аспен, страж Ейвъри, Максън и Пейдж заемахме цялата и площ докрай.

Аспен ме сложи да легна на едното легло, но колкото и внимателни да бяха движенията му, ръката ми продължаваше да пулсира от болка.

— Трябва да извикаме доктора — обяви той. Личеше си обаче, че се съмнява в собствените си думи. Намесехме ли доктор Ашлър, щеше да се наложи или да му кажем цялата истина, или да му замажем очите с някоя безобразна лъжа, а не искахме да прибягваме до никой от тези варианти.

— Недейте — примолих им се немощно. — Няма да умра от куршум в ръката. Просто ще ми остане дълбок белег. Трябва да почистим раната. — Пришпорих ги с болезнена гримаса.

— Ще ти е нужно обезболяващо — каза Максън.

— Възможно е да се инфектира. Онази уличка беше ужасно мръсна, а аз пипах раната й — призна си гузно Пейдж.

Жесток пристъп на болка ме прогори като с ръжен и аз изсъсках през зъби:

— Ан. Намерете Ан.

— Кой? — недоразбра Максън.

— Главната й прислужничка — обясни Аспен. — Ейвъри, отиди да намериш Ан и донесете аптечка. Ще се наложи да действаме с подръчни средства. И ще трябва да измислим какво да правим с нея. — Добави, кимвайки с глава към Пейдж.

Видях как тревожните очи на Максън най-сетне смогнаха да се откъснат от окървавената ми ръка и да намерят изтормозеното лице на Пейдж.

— Да не си някоя престъпничка? От къщи ли си избягала? — заразпитва я той.

— Не и такава, за каквато ме мислите. Да, избягах от къщи, но никой не ме търси.

Максън обмисли думите й.

— Добре дошла на борда. Слез с Ейвъри в кухнята и кажи на госпожа Удърд, че принцът те изпраща за нейна помощничка. Предай й незабавно да се яви в стражевото крило.

— Удърд. Добре, Ваше Височество — Пейдж му се поклони ниско и излезе от стаята след страж Ейвъри, оставяйки ме насаме с Максън и Аспен. Бях прекарала цялата нощ в компанията и на двамата, но сега за пръв път се оказвахме без други хора наоколо. Усещах как тежестта на тайните ни изпълва и бездруго клаустрофобичната стаичка.

— Как успяхте да се измъкнете живи? — попитах.

— Огъст, Джорджа и Мика чули гърмежите. Притекоха ни се на помощ — обясни Максън. — Не е лъгал, като каза, че никога не би ни наранил. — Той замълча за момент и очите му мигновено станаха умислени и тъжни. — Мика не оцеля.

Аз извърнах глава. Изобщо не го познавах, но тази вечер беше загинал заради нас. Имах чувството, че собственоръчно бях отнела живота му.

Понечих да изтрия търкулналата се по бузата ми сълза, но забравих, че трябва да използвам лявата си ръка, и изпищях от болка.

— Успокой се, Америка — каза Аспен, пренебрегвайки формалностите.

— Всичко ще се нареди — обеща ми Максън.

Аз кимнах и стиснах устни, за да сподавя плача си. Колко жалко.

Притихнахме и ми се стори, че минаха часове, но явно агонията разтягаше минутите.

— Чудесно е да имаш толкова предан човек до себе си — каза внезапно Максън.

Първоначално реших, че отново споменава Мика. Но когато двамата с Аспен обърнахме очи към него, видяхме, че е вперил поглед в стената зад мен.

Аз обърнах глава, готова да концентрирам вниманието си върху каквото и да било друго, само не и върху крещящата болка в ръката си. На стената, точно до картината, нарисувана от някой от по-малките му братя или сестри, близо до една снимка на баща му като млад, вероятно на възраст, близка до тази на Аспен, имаше бележка, която гласеше:

„Вечно ще те обичам. Ще те чакам цял живот. До теб съм, независимо от всичко.“

Почеркът ми беше малко по-разкривен преди година, когато бях оставила същата тази бележка на прозореца си, за да я открие Аспен. Освен това беше осеяна с хлапашки сърчица, каквито за нищо на света не бих нарисувала в любовно писмо сега, но все още усещах тежестта на думите. За пръв път се бях осмелила да ги изложа черно на бяло, а после, осъзнавайки колко по-голяма сила придобиваха чувствата ми след появата им на хартия, ме беше обзел страх. Спомних си и колко по-осезаема беше тревогата от възможността майка ми да открие писъмцето, в сравнение с безпокойството ми за това, че, без съмнение, обичах Аспен.

В момента обаче се плашех, че Максън ще разпознае почерка ми.

— Сигурно е хубаво да има на кого да пишеш. Аз не съм имал щастието да пиша любовни писма — призна си Максън с горчива усмивка. — Удържа ли момичето ти на думата си?

Аспен взимаше възглавници от другото легло, за да ги подложи под главата ми, избягвайки погледите и на двама ни с Максън.

— Трудно ни е да си разменяме писма — каза той. — Но знам, че е до мен, независимо от всичко. В това не се съмнявам.

Погледнах към късата тъмна коса на Аспен — единствената част от него, която виждах от мястото си — и изпитах друг вид болка. От една страна, беше прав. Никога нямаше да се разделим истински. И все пак… бяха ли все още в сила думите от онази бележка? Съществуваше ли още пълнокръвната любов, която някога ме беше изпълвала? Не, нямаше я вече.

Дали Аспен вярваше в нея и до днес?

Очите ми отскочиха към лицето на Максън и тъгата, която прочетох там, носеше в себе си и отсенки на ревност. Не се учудвах. Все пак, когато в началото му бях споделила, че съм се влюбвала, той като че ли се беше почувствал ощетен, сякаш не вярваше, че някога ще изпита същото.

Несъмнено научеше ли, че любовта, за която му бях разказала някога, и любовта, за която Аспен говореше сега, бяха едно и също нещо, щеше да рухне.

— Пиши й час по-скоро — посъветва го Максън. — Не й позволявай да те забрави.

— Защо се бавят толкова? — каза Аспен под носа си и излезе от стаята, без да отвърне на Максън.

Максън го изпрати с поглед, после се обърна към мен.

— Безполезен съм. Нямам представа как да помогна на теб, затова реших поне да опитам да помогна на него. Тази вечер спаси и моя, и твоя живот. — Максън поклати глава. — Май успях единствено да го разстроя.

— Просто всички са под напрежение. Не си виновен ти — уверих го аз.

Той се позасмя нервно и дойде да коленичи до леглото ми.

— Лежиш с кървяща рана на ръката си и пак се опитваш да ме успокоиш. Невъзможна си.

— Ако някога ти хрумне да ми напишеш любовно писмо, съветвам те да започнеш с това — пошегувах се аз.

Той се усмихна.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Дръж ме за ръката. Без да стискаш обаче.

Максън пъхна пръсти в отпуснатата ми длан и макар жестът му да не облекчаваше болката ми, поне ми беше хубаво да го чувствам до себе си.

— Едва ли някога ще ми хрумне. Да ти напиша любовно писмо, имам предвид. Старая се да избягвам срама, когато е възможно.

— Не си добър военен стратег, не можеш да готвиш и отгоре на всичко отказваш да ми пишеш любовни писма — подразних го аз.

— Точно така. Списъкът с недостатъците ми продължава да расте. — Той размърда пръстите си върху дланта ми, отвличайки вниманието ми от болката за момент.

— Добре тогава. Ще продължавам да гадая какво се случва в сърцето ти, щом отказваш да ми пишеш. С виолетова химикалка. И сърчица вместо буквата „о“.

— Точно така бих подходил към сантименталните си писания, в интерес на истината — заяви той с театрална тържественост. Аз се закисках, но болката отново избухна, така че набързо спрях. — С едно не съм съгласен обаче: едва ли ти се налага да гадаеш какво се случва в сърцето ми…

— Ами — подхванах аз с все по-затормозено дишане — не бих казала, че някога си го произнасял на глас.

Максън отвори уста да възрази, но бързо се спря. Вместо това заби поглед в тавана, мъчейки се да си спомни момента от историята ни, в който ми беше признавал, че ме обича.

В тайната стаичка ми го беше демонстрирал по какъв ли не начин. Давал беше проява на чувствата си чрез десетки романтични жестове и завоалирано ми беше загатвал за съществуването им, но никога не го бях чула в прав текст от устата му. Иначе щеше да се е запечатало в съзнанието ми и да се е превърнало в повод да не се съмнявам вече в чувствата му, както и в импулс да призная за собствените си пред него.

— Госпожице? — дочух гласа на Ан още преди угриженото и лице да се появи на вратата.

Максън отстъпи назад и пусна ръката ми, за да й направи място.

Сериозните очи на Ан огледаха раната, а пръстите и я докоснаха плахо, проучвайки състоянието и.

— Ще трябва да ви зашием. Не съм сигурна обаче дали има с какво да притъпим болката — предупреди ме тя.

— Няма нищо. Направи каквото можеш — казах аз. Чувствах се по-спокойна в присъствието й.

Тя кимна.

— Някой да донесе преварена вода. В аптечката би трябвало да има антисептик, но ще ми трябва и вода.

— Аз ще донеса. — Марли стоеше до вратата с посърнало от тревога лице.

— Марли — простенах аз, губейки контрол над себе си. Чак сега успявах да се досетя коя беше всъщност госпожа Удърд. Естествено, че двамата с Картър не можеха да се подвизават под името Удуърк, докато се криеха под носа на краля.

— Ей сега се връщам, Америка. Дръж се. — Тя хукна нанякъде, но в душата ми се разля истинско облекчение при мисълта, че след малко ще е с мен.

Ан прие шока от неочакваната поява на Марли съвсем мимоходом, вадейки игла и конец от медицинската аптечка. Фактът, че шиеше всичките ми рокли, донякъде ме успокояваше. Ръката ми нямаше да й представлява трудност.

Марли се завърна със светкавична скорост, нарамила кана с вряла вода, няколко кърпи и шише с кехлибарена течност. Остави каната и кърпите върху скрина и крачейки към леглото ми, отвори капачката на шишето.

— За болката. — Повдигна главата ми, за да отпия.

Течността в шишето изгори гърлото ми и така се разкашлях, че едва преглътнах. Тя ме принуди да отпия още една глътка и аз се подчиних, макар и с неохота.

— Толкова се радвам да те видя — прошепнах.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, Америка. Знаеш го. — Тя се усмихна и за пръв път, откакто се познавахме, ми се стори по-възрастна от мен, така спокойна и уверена. — В какво си се забъркала?

— Идеята ни се струваше разумна — отвърнах аз с гримаса.

Тя ме изгледа състрадателно.

— Америка, не знам някога да си имала разумна идея. Намеренията ти са похвални, но идеите — винаги злополучни.

Беше права, разбира се. Трябваше вече да съм си взела урок. Но самата мисъл, че беше до мен, макар и за да ми напомни колко глупава бях, ме разведряваше неимоверно.

— Чува ли се много през тези стени? — попита Ан.

— Не особено — отвърна Аспен. — Звукът не се разнася кой знае колко добре толкова надълбоко под земята.

— Чудесно — каза тя. — Така, всички да излязат в коридора. Госпожице Марли, ще ми е нужно място за работа, но вие можете да останете.

Марли кимна.

— Ще гледам да не ти се пречкам, Ан.

Ейвъри напусна стаята пръв, последван от Аспен. Максън излезе последен, а погледът му ми напомни за деня, в който му бях казала, че в предишния си живот често съм гладувала: натъжен от факта и съкрушен при мисълта, че не може да промени миналото.

Вратата се затвори след тях и Ан незабавно се захвана за работа. Тъй като вече беше приготвила необходимото, поиска бутилката от Марли.

— Пийте — нареди ми, докато повдигаше главата ми.

Свиках всичките си сили. Въпреки това на няколко пъти ми се наложи да откъсна устни от гърлото на шишето заради кашляне, но все пак успях да преглътна достатъчно количество. Или поне достатъчно според Ан.

— Вземете — каза тя, подавайки ми малка навита на руло кърпа. — Захапете я, когато ви заболи.

Аз кимнах.

— Шевовете ще болят по-малко от дезинфекцията. Още на пръв поглед се вижда доста мръсотия, така че ще трябва да почистя раната щателно. — Тя въздъхна и я огледа за пореден път. — Ще ви остане белег, но ще се постарая да е възможно най-малък. През следващите няколко седмици ще ви обличаме в рокли със свободни ръкави, за да прикриваме раната, докато зарасне. Никой няма да забележи. А тъй като сте били с принца, няма да задавам въпроси. Каквото и да сте правили, вярвам, че е било смислено.

— Така мисля — потвърдих аз, ала вече не дотам сигурна.

Ан намокри една от кърпите и я доближи на няколко сантиметра от раната ми.

— Готова ли сте?

Аз кимнах и захапах навитата кърпа с надеждата, че ще заглуши писъците ми. Не се и съмнявах, че хората в коридора ще ме чуят, но вероятно щяха да са единствените от двореца. Имах чувството, че Ан натиска всеки нерв в ръката ми. Марли скочи върху мен, за да ме задържи неподвижна.

— Още малко остана, Америка — опита да ме успокои тя. — Мисли си за нещо хубаво. За семейството си.

Помъчих се. Напрегнах сили да задържа в мислите си смеха на Мей и мъдрата усмивка на татко, но все не успявах. Смогвах да ги уловя само колкото да усетя как ми се изплъзват при поредния пристъп на жестока болка.

Как изобщо бе оцеляла Марли след боя с пръчка?

След като почисти раната ми, Ан започна да ме шие. Права беше: шевовете не боляха колкото почистването. Не можех да преценя дали е защото болката наистина беше по-лека, или защото алкохолът, който ме бяха насилили да изпия, най-сетне започваше да действа. Ъглите на стаята определено ми изглеждаха по-заоблени.

В следващия момент в стаята отново нахлуха хора и се разприказваха… говореха си за мен. Кой трябва да остане, кой да си тръгне, какво щяхме да разправяме на сутринта… толкова много планове, в които не можех да взема участие.

В крайна сметка Максън ме пое на ръце, за да ме отнесе в моята стая. Беше ми трудно да държа главата си изправена, но поне чувах успокоителния му глас.

— Как се чувстваш?

— Очите ти приличат на шоколад — измърморих аз.

Той се усмихна.

— А твоите — на сутрешно небе.

— Може ли малко вода?

— Да, може и много — обеща ми той. — Да я качим горе. — Обърна се Максън към някого. А сетне заспах, полюшвайки се в ритъма на стъпките му.