Кийра Кас
Единствената (13)

Тринайсета глава

Не можех да преценя от колко време пътувахме, но усещах с цялото си тяло всяко движение на гигантския камион. В опит да ни задържи на едно място, Максън седеше с опрян гръб в стелажа, изпънал единия си крак към стената, приклещвайки ме в ъгъла. Въпреки това и двамата се пързаляхме по металния под при всеки завой.

— Хич не ми харесва да не знам къде се намирам — каза Максън, докато отново се мъчеше да ни закрепи по местата ни.

— Ходил ли си в Анджелис преди?

— Само с кола — призна си той.

— Странно ли звучи, че съм по-спокойна, пътувайки към бърлогата на бунтовниците, отколкото преди приема в чест на дамите от италианското кралско семейство?

Максън се засмя.

— Само от теб мога да чуя подобно нещо.

Беше ни трудно да надвикаме ръмженето на двигателя и свистенето на гумите, затова помълчахме известно време. В тъмнината звуците ми се струваха чудовищни. Вдишах дълбоко, съсредоточавайки се, и усетих лек аромат на кафе във въздуха. Не можех да преценя дали е от някой предишен товар в камиона, или подминавахме кафене по пътя си. След цяла вечност Максън допря устни до ухото ми.

— Иска ми се да беше останала на сигурно в двореца, но наистина се радвам, че си с мен. — Аз се засмях тихичко. Едва ли чу смеха ми, но бяхме толкова близо един до друг, че вероятно го усети. — Държа да ми обещаеш, че ще избягаш, ако нещо ни сполети.

Осъзнах, че и бездруго нямаше да съм му от полза, ако ни се случеше нещо лошо. Затова намерих ухото му с устни.

— Обещавам.

Минахме през доста разтрисаща грапавина по пътя и Максън ме стисна с ръце. Усетих как носовете ни се докоснаха в мрака и импулсът да го целуна ме връхлетя неочаквано бързо. Макар и целувката ни на покрива да се беше случила едва преди три дни, имах чувството, че е минала цяла вечност. Той ме придърпа към себе си и дъхът му погъделичка кожата ми. Щеше да се случи всеки момент, сигурна бях.

Максън долепи нос до бузата ми, приближавайки устните ни. По същия начин, по който подушвах кафето и чувах дори най-финото проскърцване в тъмнината, така успявах и да съсредоточа вниманието си върху свежия аромат, който Максън излъчваше, съумявах да почувствам допира на пръстите му нагоре по шията си и към кичурчетата коса, провиснали изпод шапката ми.

В секундата преди устните ни да се слеят, камионът спря рязко, като ни запрати напред. Главата ми се удари в стената и като че ли усетих зъбите на Максън върху ухото си.

— Ау! — извика той и се дръпна назад в тъмното. — Удари ли се?

— Не. Шапката и косата ми поеха удара. — Ако не бях горяла от желание да го целуна, несъмнено щях да се заливам от смях.

Още щом спря, камионът тръгна бавно на заден ход. След малко шофьорът отново натисна спирачките и този път изгаси двигателя. Максън се премести и ми се струваше, че е приклекнал с лице към вратите. И аз заех подобна поза, а той протегна ръка назад, за да ме предпази от евентуална опасност.

Някой отвори вратите и се качи в каросерията, а аз примижах срещу ослепителната светлина от уличните лампи.

— Пристигнахме — обяви страж Ейвъри. — Вървете плътно по петите ми.

Максън се изправи и ми подаде ръка. Пусна ме, колкото да скочи от каросерията, после ми помогна да сляза и моментално пъхна ръката си в моята. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че огромна тухлена стена ни приклещваше в малката уличка, а след това в ноздрите ми запари миризмата на нещо гнило. Аспен стоеше пред нас и се озърташе бдително с пистолет в отпуснатата си надолу ръка.

Двамата с Ейвъри тръгнаха към задния вход на сградата, а ние с Максън ги следвахме неотлъчно. Ограждащите ни стени бяха ужасно високи, напомняха ми на тези на жилищните блокове в Каролина със зигзагообразните им противопожарни стълби, макар че тук като че ли не живееха хора. Аспен почука на мърлявата врата и зачака. Тя се открехна, доколкото й позволи тънката защитна верига. И все пак успях да видя очите на Огъст, преди да затвори отново. След секунда вратата зейна широко и Огъст ни направи път да влезем.

— Побързайте — подкани ни тихо.

В смътно осветената стая ни чакаха друго, по-младо момче и Джорджа. Личеше си, че и тя е не по-малко притеснена от нас самите, и просто не можах да устоя на импулса да претичам през стаята, за да я прегърна. Тя отвърна на прегръдката ми, ощастливявайки ме с неочакваното си приятелство.

— Проследи ли ви някой? — попита ни Джорджа.

Аспен поклати глава.

— Не. Но трябва да действате бързо.

Джорджа ме издърпа към малка масичка. Максън седна до мен, а Огъст и по-младото момче се настаниха до него.

— Зле ли е положението? — попита Максън. — Имам усещането, че баща ми крие истината от мен.

Очевидно изненадан, Огъст сви рамене.

— Доколкото ни е известно, броят на загиналите е нисък. Южняците сеят обичайната си разруха, но що се отнася до нападенията над семейства от Втора каста, имаме основание да вярваме, че са пострадали по-малко от триста души.

Аз ахнах. Триста души? На това ли викаха нисък брой?

— Америка, предвид обстоятелствата, цифрата е поносима — опита да ме утеши Максън и отново пое ръката ми в своята.

— Прав е — потвърди Джорджа с топло изражение. — Можеше да е много по-лошо.

— Точно такава тактика очаквах да приложат: започват от върха и слизат надолу. Предполагаме, че не след дълго ще ускорят хода — обяви Огъст. — Като че ли до момента нападенията са ограничени до Втора каста, но ние следим положението и ще ви уведомим, ако или когато този факт се промени. Имаме свои хора във всеки от окръзите и те до един са нащрек. Но все пак не могат да сторят кой знае колко, без да компрометират прикритието си, а всички сме наясно какво ще им се случи тогава.

Максън кимна мрачно. Щяха да намерят смъртта си, разбира се.

— Да отстъпим ли? — поиска мнението им Максън.

Аз го погледнах изумено.

— Повярвайте ни — обади се Джорджия, — няма да омекнат, дори да се подчините на исканията им.

— Но все нещо трябва да се направи — настоя Максън.

— Вече направихте нещо изключително полезно. Тоест, тя го направи — каза Огъст, кимвайки с глава към мен. — Подочухме, че фермерите не напускали имота си без брадви, шивачките вървели по улиците с ножици в ръка, а Двойките се разхождали със сълзотворен спрей в джоба. Като че ли всички, независимо от кастата, са намерили начин да се въоръжат. Народът ви не иска да живее в страх, затова не го допуска. Готов е да окаже съпротива.

Идеше ми да се разплача. Имах чувството, че това беше единствената ми значима постъпка, откакто бях влязла в Избора.

Максън стисна ръката ми с гордост.

— Звучи успокоително — каза той. — Но не ми се струва достатъчно.

Аз кимнах. Много се радвах, че народът не се поддава на потисническия натиск, но трябваше да намерим начин да сложим край на заплахата веднъж завинаги.

Огъст въздъхна.

— Обмисляме варианти за ответен удар. Южняците не прилагат военни тактики: просто нападат хората. Поддръжниците ни се страхуват да не бъдат разкрити, но са навсякъде. Именно те са най-добрият ни шанс за изненадваща атака. Дори може да се каже, че вече сме сформирали нещо като армия, но в общи линии ни липсва въоръжение. Няма как да надвием Южняците, при положение че по-голямата част от съпротивата ни се сражава с тухли и вили.

— Трябват ви оръжия?

— Не бихме отказали.

Максън обмисли въпроса.

— Способни сте на действия, които ние просто не можем да предприемем от двореца. Но не ми допада идеята да изпратя хората си на мисия за отстраняване на онези варвари. Обречени са на сигурна смърт.

— Възможно е — не оспори Огъст.

— Освен това не е за пренебрегване и още една малка подробност: каква гаранция имам, че в крайна сметка няма да използвате оръжията ми срещу мен?

Огъст изсумтя.

— Вече не знам как да ви убедя, че сме на ваша страна, но е така. Открай време се стремим единствено към елиминирането на кастовата система и сме готови да ви окажем подкрепа в тази насока. Нямам никакво намерение да ви навредя, Максън, и смятам, че го знаете. — Двамата с Максън впиха очи един в друг. — Ако не беше така, нямаше да сте тук.

— Ваше Височество — обади се Аспен, — простете намесата ми, но сред нас има хора, които биха искали да дадат урок на Южняците не по-малко от вас самия. Лично бих се нагърбил с отговорността да обуча желаещите в някои от техниките на ръкопашния бой.

Гордост изпълни гърдите ми. Такъв беше моят Аспен: вечно готов да се отзове.

Максън му кимна, преди отново да се обърне към Огъст.

— Ще ми е нужно време за размисъл. Вероятно ще успея да ви подсигуря обучение, но не и да ви въоръжа. Дори да имах пълна вяра в добрите ви намерения, разбере ли баща ми, че контактувам с вас, не мога даже да си представя какво ще направи.

Максън изопна мускулите по гърба си съвсем несъзнателно. Хрумна ми, че вероятно го беше правил доста пъти пред мен, но тогава не бях подозирала каква е причината. Дори в момент като този тайната му го изтезаваше.

— Вярно е. Всъщност няма да е зле да се ориентирате към тръгване. Ще ви уведомя веднага щом науча нещо ново, но за момента положението е стабилно. Е, поне дотолкова, доколкото може да се очаква. — Огъст подаде някаква бележка на Максън. — Разполагаме с една наземна телефонна линия. Можете да ни се обадите, ако изникне нещо спешно. Мика отговаря за тези въпроси.

Огъст махна с ръка към момчето, което дори не беше гъкнало през цялото време. То присви устни така, сякаш се канеше да ги отхапе, и кимна едва забележимо. Нещо в поведението му говореше, че е едновременно свенливо и нетърпеливо да помогне.

— Чудесно. Ще я използвам предпазливо — Максън пъхна листчето в джоба си. — Ще се свържа с вас при първа възможност. — Той стана, а аз последвах примера му, надничайки към Джорджа.

Тя заобиколи масата и дойде до мен.

— Успех с обратния път. И да знаеш, че номерът е и на твое разположение.

— Благодаря! — прегърнах я набързо и тръгнах подир Максън, Аспен и страж Ейвъри. Успях да хвърля един прощален поглед към тези наши необикновени приятели, преди да затворят и залостят вратата след нас.

— Махнете се от камиона — нареди Аспен. Обърнах се да видя какво имаше предвид, тъй като дори не го бяхме доближили.

Чак тогава разбрах, че Аспен не говореше на нас. Шепа мъже обкръжаваха автомобила ни. Единият държеше гаечен ключ и като че ли се канеше да открадне гумите. Зад каросерията се навъртаха още двама, които очевидно се опитваха да отворят вратите.

— Дайте ни храната и си тръгваме — каза единият. Изглеждаше по-млад от останалите, вероятно връстник на Аспен. Гласът му звучеше студено и отчаяно.

В двореца не бях забелязала, че камионът, в който се качвахме, беше белязан с илейския герб отстрани. Сега, гледайки тумбата измършавели мъже, струпани около него, този пропуск ми се струваше невероятно глупав. Фактът, че с Максън бяхме предрешени до неузнаваемост, нямаше да ни е от особена помощ, ако крадците ни обградяха. Щеше ми се да бях въоръжена, нищо че не знаех дори как се държи пистолет.

— Вътре няма никаква храна — заяви спокойно Аспен. — Но и да имаше, пак нямаше да я получите.

— Ама че добре дресират марионетките си — отбеляза един от другите мъже. Като ни се усмихна подигравателно, забелязах, че няколко от предните му зъби липсваха. — Какъв си бил, преди да те направят на чучело?

— Отдръпнете се от камиона — нареди Аспен.

— Едва ли си бил Двойка или Тройка, иначе щеше да си се измъкнал с пари. Кажи тогава, малки човече, от кои си бил? — подразни го беззъбият мъж, пристъпвайки по-близо към нас.

— Казах. Назад. — Аспен протегна една ръка напред, а с другата се пресегна към кобура на хълбока си.

Мъжът спря на място, клатейки глава.

— Нямаш си представа с кого се занасяш, момченце.

— Я чакай! — викна някой от другите. — Това е тя. Една от участничките.

Извърнах глава по посока на гласа му, издавайки се неволно.

— Хванете я! — разпореди се най-младият.

Още преди да осъзная какво се случва, Максън ме дръпна назад. От порива на силните му ръце главата ми се отметна и видях съвсем размазано как Аспен и страж Ейвъри изваждат пистолетите си. Двамата хванаха престъпниците на мушка, а Максън ме повлече след себе си настрани, докато не опряхме гърбове в тухлената стена, попадайки в още по-опасен капан.

— Не искам да те убивам — каза Аспен. — Тръгни си. Веднага!

Беззъбият се изкикоти злобно с вдигнати пред себе си ръце, сякаш не ни мислеше лошото. В следващия момент, с движение, толкова светкавично, че едва не го пропуснах, той спусна ръката си надолу и извади пистолет. Аспен стреля и в отговор проехтя вражески огън.

— Америка, хайде! — подкани ме трескаво Максън.

Хайде, но накъде?, помислих си с препускащо от ужас сърце.

Обърнах поглед към него и видях, че е преплел пръстите на двете си ръце, оформяйки стъпало за крака ми. Внезапно проумяла плана, стъпих в ръцете му и той ме избута нагоре, докато аз опипвах стената в търсене на опора. Пръстите ми достигнаха върха й, а докато се набирах да я изкача, изпитах странно усещане малко под рамото си.

Не му обърнах особено внимание, оставайки съсредоточена в напъна си да прехвърля тялото си от другата страна на ръба. Като се озовах отгоре му, се провесих колкото можах по-ниско от другата му страна, преди да скоча на бетонната площадка. Паднах настрани и несъмнено контузих тазобедрената става или коляното си, но Максън ми беше наредил да бягам в случай на опасност, затова така и направих.

Не знам защо си мислех, че идва след мен, но като стигнах края на улицата и не го видях, осъзнах, че нямаше кой да го повдигне, за да изкачи стената. В същия момент забелязах, че странното чувство в рамото ми преминава в пареща болка. Погледнах надолу и на смътната светлина от уличните лампи забелязах, че нещо шурти от дупката в ръкава ми.

Бях простреляна.

Бях простреляна?!

Присъствала бях на престрелка, но въпреки това идеята ми се струваше налудничава. И все пак не можех да отрека изгарящата болка, която нарастваше с всяка изминала секунда. Притиснах раната с длан, но това само влоши нещата.

Озърнах се наоколо. Градът спеше.

И нищо чудно. Намирахме се на улицата доста след вечерния час. Привиквайки към живота в двореца, бях забравила, че външният свят спираше да съществува след единайсет вечерта.

Ако ме видеше някой случайно минаващ полицай, щяха да ме хвърлят в затвора. Какво обяснение щях да дам на краля? Как ще се оправдаеш за прострелна рана, Америка?

Продължих напред, като се придържах към сенките. Не знаех накъде да вървя. Не знаех доколко добра идея е да се опитам да се върна в двореца. Дори да беше, не можех да се ориентирам в коя посока бе той.

А как болеше само! Направо не успявах да съсредоточа мислите си. Шмугнах се в тясна уличка, скътана между две жилищни сгради. Самата обстановка ми подсказваше, че бях попаднала в не твърде престижен квартал. Обикновено единствено Шестиците и Седмиците се тъпчеха в апартаменти.

Но тъй като нямаше къде другаде да отида, продължих надолу по зле осветената уличка и се пъхнах зад редица плътно подредени боклукчийски кофи. Нощта беше прохладна, но денят беше преминал с типичния за Анджелис зной и от металните контейнери се надигаше ужасно зловоние. В комбинация с болката миризмата едва не ме накара да повърна.

Навих нагоре десния си ръкав, стараейки се да не дразня излишно раната. Ръцете ми трепереха, незнайно дали от страха, или от адреналина, и дори от лекото движение в лакътя в гърлото ми се зароди писък. Прехапах устни, за да го възпра, но приглушените ми вопли все пак се разнесоха из нощния въздух.

— Какво ти се е случило? — попита ме тъничко гласче.

Вдигнах рязко глава, издирвайки собственика му. От най-тъмните дълбини на уличката ме наблюдаваха две блещукащи очи.

— Кой е там? — попитах с разтреперан глас.

— Не се бой — каза момиченцето, изпълзявайки от скривалището си. — Тази нощ и аз нямам голям късмет.

Излезе от сенките и дойде да види ръката ми. Беше около петнайсетгодишно.

— Изглежда доста болезнено — каза състрадателно.

— Простреляха ме. — Бях на ръба на сълзите, толкова жестоко ме прогаряше болката.

— Простреляли са те?

Аз кимнах.

Тя ме изгледа мнително, навярно обмисляйки дали да не си плюе на петите.

— Не знам какво си направила, нито пък коя си, но не е добра идея да се занимаваш с бунтовниците, ясно?

— Хм?

— Не съм по улиците от дълго време, но знам, че единствените хора, способни да си набавят пистолети, са бунтовниците. Каквото и да си им сторила, не го прави повече.

Колкото и пъти да бяха нападали двореца, нито веднъж не бях погледнала въпроса от този ъгъл. Само на служителите на реда беше позволено да носят огнестрелни оръжия. Никой друг, освен бунтовниците, не беше способен да заобиколи това правило. Дори Огъст беше казал, че им липсвало въоръжение. Чудно ми стана дали не се беше подсигурил с някой пистолет за срещата ни тази вечер.

— Как се казваш? — попита момиченцето. — Знам, че под тези дрехи се крие момиче.

— Мер — отвърнах аз.

— Аз съм Пейдж. Като гледам, и ти самата си Осмица отскоро. Дрехите ти са доста запазени. — Докато говореше, въртеше ръката ми насам-натам, оглеждайки кървящата рана, сякаш можеше да направи нещо по въпроса, макар и двете да знаехме, че няма какво.

— Може да се каже — измъкнах се аз.

— На улицата лесно можеш да умреш от глад, ако си самичка. Имаш ли къде да отидеш?

Аз потреперих от остър пристъп на болка.

— Не съвсем.

Тя кимна.

— Някога си живеехме само двамата с татко. Бяхме от Четвърта каста. Имахме ресторант, само че баба ми го беше принудила да го завещае на леля ми след смъртта си, не на мен. Явно се е тревожила, че леля ми ще остане без нищичко, или нещо подобно. Само дето леля ми ме ненавижда открай време. А заедно с ресторанта получи и мен. Което не й се понрави. Две седмици след смъртта на тате започна да ме бие. Налагаше ми се да крада храна, понеже разправяше, че съм била дебела и не трябвало да ям. Обмислях да се нанеса в къщата на една приятелка, но така леля ми щеше да ме издири, затова просто избягах. Взех малко пари, но не достатъчно. И повече да бяха, все тая… още на втората нощ ме ограбиха.

Огледах Пейдж, докато ми разказваше историята си. Дори изпод напластената мръсотия си личеше, че някога бе живяла добре. А сега трябваше да се бори с трудностите. Нямаше друг избор.

— Последната седмица се запознах с една групичка момичета. Всички работим заедно и си споделяме печалбата. Ако смогнеш да не мислиш за постъпките си, не е толкова страшно. Чак след това си позволявам да плача. Затова и се криех ей там. Видят ли ме другите момичета разплакана, такъв урок ми дават, че леля направо бледнее пред тях. Джей Джей твърди, че просто искат да ме калят и че колкото по-бързо стане, толкова по-добре за мен, ама все пак ми е тъжно. Както и да е. Ти си голяма красавица. Със сигурност ще те приемат веднага.

Като се замислих какво ми предлагаше, стомахът ми се преобърна. Само в рамките на няколко седмици горкото момиче беше загубило семейството си, дома си и самата себе си.

И въпреки всичко беше мила с мен — непозната, навярно преследвана от цяла шайка бунтовници и кой знае какви опасности.

— Не можем да ти викнем доктор, но поне ще намерим с какво да облекчим болката. Имат и един познат, който може да те зашие. Само че ще трябва да си го изработиш.

Съсредоточих се върху дишането си. Колкото и разсейващо да ми действаше, разговорът ни не можеше да спре болката.

— Май не си от най-приказливите? — отбеляза Пейдж.

— Не и като ме прострелят.

Пейдж се разсмя и ведрият звук ме накара да се усмихна. После седна до мен, от което ми поолекна още повече.

— Няма да ти се разсърдя, ако не искаш да дойдеш с мен. Опасничко е… и малко тъжно.

— Би ли… може ли просто да помълчим за малко? — помолих я аз.

— Да. Искаш ли да постоя с теб?

— Да, моля.

Без да ми зададе и въпрос повече, Пейдж остана до мен, тиха като мишле. Поседяхме така двайсетина минути, макар че имах чувството, че изтече цяла вечност. Болката ставаше все по-нетърпима и караше мислите ми да се лутат трескаво. Не беше изключено да намеря доктор. Налагаше се дори. Дворецът щеше да плати за лечението, само дето нямах представа как да открия Максън.

А дали той беше добре? Ами Аспен?

Бунтовниците ги превъзхождаха числено, но пък те имаха оръжия. А дали се бяха досетили кой е Максън, след като бяха разпознали мен така бързо? Ако да — какво щяха да му причинят?

Седях мирно, мъчейки се да прогоня тревогата от главата си. Трябваше да се съсредоточа върху собственото си положение. Но какво щях да правя, ако убиеха Аспен? Или Максън.

— Шшш! — наредих на Пейдж, макар че не беше проронила и дума. — Чуваш ли това?

И двете наострихме уши към улицата.

— … Макс — провикна се някой. — Излез, Мер. Макс е…

Несъмнено на Аспен му беше хрумнало да използва тези имена.

Изправих се на крака и изтичах до края на уличката, а Пейдж ме следваше по петите. Видях камионът да пълзи като охлюв по главната улица. От прозорците му надничаха няколко глави.

Обърнах се назад.

— Пейдж, искаш ли да те вземем с нас?

— Къде?

— Обещавам ти, че ще имаш истинска работа и храна, както и че вече никой няма да те удря.

Уморените и очи плувнаха в сълзи.

— В такъв случай не ме интересува къде ще е. Идвам.

Хванах я със здравата си ръка — ръкавът на палтото ми висеше край ранената — и хукнахме към пътя, придържайки се към стените на сградите.

— Макс! — извиках, като ги наближихме. — Макс!

Гигантският камион спря рязко, а Максън, Аспен и страж Ейвъри изскочиха от него и се спуснаха към нас.

Виждайки отворените обятия на Максън, пуснах ръката на Пейдж и се хвърлих в тях. Той ме прегърна силно и аз изпищях от болка.

— Какво има? — попита Максън.

— Простреляха ме.

Аспен ни раздели, като хвана ръката ми, за да я огледа.

— Можеше да е доста по-зле. Трябва да те върнем в двореца и да намерим начин да те превържем. Предполагам, не е добра идея да намесваме доктора? — погледна той към Максън.

— Не искам да се мъчи — настоя той.

— Ваше Височество — обади се Пейдж, падайки на колене. Раменете й се тресяха, сякаш плачеше.

— Това е Пейдж — представих я накратко аз. — Да се качваме в камиона.

Аспен и подаде ръка.

— Вече си в безопасност — увери я той.

Максън ме прегърна през кръста и ме придружи до каросерията.

— Мислех, че ще те търсим цяла нощ — изрече на глас опасението си той.

— Аз също. Само че болката не ми позволи да стигна много далеч. Пейдж ми помогна.

— В такъв случай и ние ще й помогнем, имаш думата ми.

Тримата с Максън и Пейдж се качихме в каросерията и камионът потегли скоростно към двореца. Този път металният му под ми се стори неочаквано уютен.