Кийра Кас
Единствената (12)

Дванайсета глава

Оказах се права. Аспен познаваше всяко кътче на двореца и знаеше как да ни измъкне от него.

— Съвсем сигурна ли си за това? — попита Максън, докато се преобличахме в стаята ми на следващата вечер.

— Трябва да разберем какво се случва. Убедена съм, че сме в безопасност — уверих го аз.

Говорехме си през открехнатата врата на банята, където Максън разсъбличаше костюма си, заменяйки го с обичайното облекло на Шестица — дънки и памучна риза. Макар и малко големички, дрехите на Аспен щяха да свършат работа. За мен беше подсигурил дрехи от един по-дребен страж, но въпреки това ми се наложи да подвия няколко пъти ръба на панталона, за да видя стъпалата си.

— Май имаш голямо доверие на този страж — изкоментира Максън с неразгадаем тон. Вероятно беше на тръни.

— Прислужничките ми го определиха като един от най-добрите в дворцовата стража. А и ме упъти към скривалището по време на атаката на Южняците, когато всички останали закъсняваха. Имам чувството, че е в постоянна готовност, дори когато положението е спокойно. Струва ми се надежден. Довери ми се.

Отвъд вратата се чуваше шумолене на дрехи.

— Откъде знаеше, че е способен да ни изведе от двореца?

— Не знаех със сигурност. Просто го попитах.

— И той се съгласи ей така? — учуди се Максън.

— Казах му, че ти ме изпращаш, разбира се.

Той издаде някакъв звук, навярно въздишка.

— Продължавам да твърдя, че не е разумно да идваш.

— Въпреки това ще дойда, Максън. Готов ли си?

— Да. Трябва само да се обуя.

Отворих вратата, а Максън ме огледа от глава до пети и прихна да се смее.

— Извинявай. Просто съм свикнал да те виждам в рокли.

— И ти си като друг човек без костюма си. — Вярно беше, само че не и в комичен смисъл. Макар и дрехите на Аспен да бяха възголеми, Максън изглеждаше добре в най-обикновени дънки. Ризата беше с къси ръкави и успях да оплакна очи в онези мускулести ръце, които бях зървала само веднъж в тайната стаичка.

— Тези панталони са прекалено тежки. Не мога да разбера какво им харесваш — коментира той, припомняйки си желанието ми от най-първия ми ден в двореца.

Аз свих рамене.

— Просто ми харесват.

Той се усмихна, поклащайки глава. После отиде до гардероба ми и го отвори, без да иска позволение.

— Трябва да стегнем с нещо панталоните ти, в противен случай ни очаква доста скандална вечер. И бездруго е достатъчно скандална дотук.

Максън извади виненочервено шалче и го прокара през гайките на панталона ми.

Не знам защо, но постъпката му ме трогна. Сърцето ми затуптя лудо и за момент се запитах дали не го чуваше как крещи колко много го обичам. Дори така да беше, умишлено пренебрегнах гласа му в името на общата ни кауза.

— Виж сега — подхвана той, връзвайки на възел шалчето, — тръгваме на особено опасна мисия. Ако нещо се случи, искам да бягаш с всички сили. Изобщо не опитвай да се върнеш в двореца. Скрий се в нечий дом за през нощта.

Максън отстъпи назад и се вгледа в тревожните ми очи. Аз килнах глава.

— Точно в момента да моля някое семейство да ме приюти, е също толкова опасно, колкото и да се дам на бунтовниците. Народът може да е ядосан, задето отказваме да напуснем Избора.

— Ако има нещо вярно в статията, която ти е показала Селест, то вероятно хората се гордеят с теб.

Тъкмо се канех да оспоря твърдението му, когато на вратата се почука. Той отиде да отвори и Аспен бързо се вмъкна в притъмнялата ми стая с още един страж.

— Ваше Височество — поздрави го Аспен с малък поклон. — Лейди Америка ме уведоми, че имате желание да напуснете пределите на двореца.

Максън въздъхна.

— Да. И доколкото разбирам, вие сте човекът, способен да ми помогне, страж… — той погледна към значката с името на Аспен — … Леджър.

Аспен кимна.

— Всъщност не е особено сложно. Струва ми се, че дискретността ще е по-голямото предизвикателство.

— Защо смятате така?

— Предполагам, неслучайно тръгвате през нощта, и то без знанието на краля. Ако Негово Височество ни отправи директен въпрос обаче — подхвана Аспен, поглеждайки към другия страж, — ще трябва да му кажем истината.

— Напълно разбираемо. Надявам се сам да му я разкрия в най-скоро време, но за момента дискретността наистина е от значение.

— Едва ли ще срещнем затруднения — увери го Аспен и се поколеба, преди да продължи: — Не смятам, че е разумно госпожицата да ви придружава.

Сякаш спечелил спора помежду ни, Максън ме изгледа с изражение, гласящо: Видя ли?!

Аз изпънах гордо гръб.

— Нямам намерение просто да бездействам. Веднъж ме преследваха бунтовници и се измъкнах невредима.

— Само че не бяха Южняци — посочи Максън.

— Идвам — отсякох. — Стига сме губили време.

— За протокола: никой не е съгласен с теб.

— За протокола: не ме е грижа.

Максън въздъхна и нахлузи плетената шапка на главата си.

— Какво следва?

— Планът е елементарен — заяви решително Аспен. — Два пъти седмично от двореца потегля снабдителен камион. Понякога обаче на кухненския персонал му изникват други нужди и отново изпраща камиона до града. Обикновено в него се качват няколко души от кухнята, придружени от шепа стражи.

— И никой няма да ни заподозре? — попитах аз.

Аспен поклати глава.

— По принцип курсовете се изпълняват нощем. Ако на готвача му потрябват още яйца за закуска, то е най-добре поръчката да се изпълни преди изгрев-слънце.

Максън изтича до панталона от костюма си и прерови джобовете му.

— Успях да изпратя бележка до Огъст. Иска да се срещнем на този адрес — Максън подаде листчето на Аспен, който го прегледа заедно с другия страж.

— Знаеш ли къде е това? — попита Аспен колегата си.

Стражът — тъмнокож младеж, на чиято значка пишеше Ейвъри — кимна утвърдително.

— Не е в най-безопасната част на града, но поне е достатъчно близо до хранителния склад, че да не събудим подозрения.

— Добре — каза Аспен. После погледна към мен. — Скрийте косата си под шапката.

Аз навих косата си нагоре, надявайки се, че ще се събере под плетената шапка, подсигурена ми от Аспен. Когато натиках вътре и последните кичури, погледнах към Максън.

— Е?

Той едва сподави смеха си.

— Красота.

Сръгах го шеговито в ръката, преди да обърна вниманието си към Аспен за по-нататъшни инструкции.

Веднага забелязах колко го заболя да ме види в толкова близки отношения с Максън. А може би възмущението му се простираше и отвъд този невинен жест. Двамата с него се бяхме крили в детската къщичка две години наред, а ето че сега ми предстоеше да се втурна към улицата след вечерния час, и то с мъжа, когото Южняците искаха да разкъсат на парчета.

Настоящият миг беше като плесник в лицето на цялото ни минало.

И макар вече да не бях влюбена в Аспен, продължавах да държа на него и не исках да му причинявам болка.

Максън вероятно нямаше време да забележи гримасата му, тъй като Аспен побърза да си възвърне деловото изражение.

— Последвайте ни.

Аспен и страж Ейвъри ни поведоха по коридора и надолу по стълбището, водещо към солидното скривалище на кралското семейство. Но вместо да се отправим към масивните стоманени врати, притичахме по протежението на двореца, а накрая се изкачихме по още едно спираловидно стълбище. Предполагах, че ни водят към първия етаж, но се озовахме в кухнята.

Моментално ме обля приятна топлина и апетитният аромат на печащ се хляб. За част от секундата се почувствах у дома. Бях си представяла дворцовата кухня като приличаща на болница, като стерилно помещение, подобно на големите пекарни в хубавите квартали на Каролина. Но тук ме посрещнаха огромни дървени маси, отрупани със зеленчуци за готвене. На места се виждаха бележки, напомнящи на дежурните работници какво трябва да се свърши. Общо взето, в кухнята цареше уютна атмосфера, независимо от гигантските й размери.

— Наведете глави — прошепна на двама ни с Максън страж Ейвъри.

Ние забихме очи в пода, а Аспен се провикна:

— Дилайла?

— Секунда, миличък! — отвърна му дълбок женски глас с лек южняшки акцент, какъвто бях чувала в Каролина. Откъм ъгъла приближиха тежки стъпки, но не посмях да вдигна поглед, за да видя лицето на жената. — Леджър, гълъбчето ми, как я караш?

— Не се оплаквам. Току-що разбрах, че трябвало да се вземе някаква поръчка от града, и се чудех дали не си ми подготвила списък с покупки.

— Поръчка ли? Не знам за такова нещо.

— Странно. Така ми казаха.

— Все пак е най-добре да отскочиш до града — каза тя без всякаква тревога или подозрителност в гласа. — Лошо ще е да изпуснем нещо.

— Именно. Няма да се бавя — отвърна Аспен. Чух го как хвана подхвърлената му връзка с ключове. — До скоро, Дилайла! Ако спиш, като се върна, ще оставя ключовете на кукичката.

— Добре, миличък. Ела ми на гости тези дни. От доста време не съм те виждала.

— Дадено.

Аспен продължи по пътя си и ние го последвахме безмълвно. По устните ми пропълзя усмивка. Дилайла имаше плътен глас на възрастна жена. Но дори и тя си падаше по Аспен.

Свърнахме зад един ъгъл и се изкачихме по широка рампа, водеща към две големи врати. Аспен отключи и ги отвори. В приятния анджелиски въздух ни очакваше огромен черен камион.

— В каросерията няма за какво да се държите, но е най-добре да ви качим там — отбеляза Ейвъри. Надникнах в голямото товарно пространство. Поне нямаше опасност да ни видят.

Заобиколих откъм задната страна на камиона, където Аспен вече отваряше вратите.

— Госпожице — каза той и ми предложи ръката си, а аз я поех. — Ваше Височество! — Добави после, но Максън отказа помощта му.

В каросерията имаше няколко щайги, както и стелаж покрай едната стена, но извън това можеше да се определи като празна метална кутия. Максън мина покрай мен, изучавайки помещението.

— Ела насам, Америка — привика ме накрая, сочейки единия ъгъл. — Ще се вмъкнем между стената и стелажа.

— А ние ще опитаме да караме плавно — увери го Аспен.

Максън кимна. Аспен ни изгледа мрачно, преди да затвори вратите.

Останахме насаме в непрогледната тъмнина и аз се притиснах към Максън.

— Страх ли те е? — попита той.

— Не.

— Нито пък мен.

Но бях повече от сигурна, че и двамата лъжехме.