Кийра Кас
Единствената (6)

Шеста глава

Двамата с Максън се спогледахме, после извърнахме очи към бунтовниците.

— Правилно ме чухте. От рода Илеа съм. И то по кръвна линия. А тази госпожица рано или късно, ще се присъедини към него по брачна — заяви Огъст, кимвайки с глава към момичето.

— Джорджа Уитакър — обади се тя. — А ти, Америка, нямаш нужда от представяне.

Усмихна ми се отново и аз и отвърнах със същото. Не знаех доколко можех да й имам доверие, но определено не я мразех.

— Значи, баща ми се оказа прав — въздъхна Максън, а аз го изгледах недоумяващо. Нима бе знаел, че преки потомци на Грегъри Илеа се бяха навъртали край двореца? — Увери ме, че някой ден ще дойдете за короната.

— Не искам короната ви — отсече Огъст.

— Хубаво, защото възнамерявам лично да оглавя страната ни — отвърна решително Максън. — Цял живот съм възпитаван в името на това и ако си въобразявате, че можете да се появите тук, претендирайки, че сте праправнук на Грегъри…

— Не искам короната ви, Максън! Сриването на монархията е в дневния ред на Южняците. Ние имаме други стремежи. — Огъст седна на стола и се облегна назад. После, сякаш се намираше у дома си, махна с ръка към останалите столове, подканвайки ни да заемем местата си.

С Максън отново се спогледахме, преди да се настаним пред масата, а Джорджа бързо последва примера ни. Огъст ни поогледа, сякаш изучавайки ни или умувайки откъде да започне.

Максън, навярно за да му напомни кой командваше парада, пръв наруши мълчанието.

— Мога ли да ви предложа чай или кафе?

Очите на Джорджа светнаха.

— Кафе?

Максън неволно се усмихна на ентусиазма й и се обърна да привика един от стражите.

— Би ли помолил една от прислужничките да ни донесе по чаша кафе? И нека е по-силно, за бога!

После отново насочи вниманието си към Огъст.

— Дори не мога да си представя какви биха могли да са исканията ви. Имам чувството, че умишлено се появявате, докато всички в двореца спят, и предполагам, че държите да запазите посещението си в тайна. Кажете каквото имате да казвате. Но не мога да ви обещая нищо друго, освен че ще ви изслушам.

Огъст кимна и се приведе напред.

— Издирваме дневниците на Грегъри от десетилетия. От доста време знаем за съществуването им, а неотдавна получихме потвърждение от източник, който не мога да ви разкрия. — Огъст отправи поглед към мен. — Държа да отбележа, че не вашето изявление по осведомителния бюлетин ни насочи към двореца.

Аз въздъхнах облекчено. Още щом спомена дневниците, започнах да се проклинам наум и да събирам сили за по-късно, когато Максън щеше да причисли и този ми гаф към списъка с глупави постъпки.

— Никога не сме имали желание да сваляме монархията — обърна се той отново към Максън. — По колкото и безчестен начин да се е издигнала, нямаме нищо против да се възприемаме като поданици на суверен, особено ако този суверен сте вие.

Максън не промени изражението си, но долових възгордяването му.

— Благодаря.

— Борим се за други неща, за определени права и свободи. Искаме право на глас в избора на длъжностни лица, както и край на кастовата система. — Огъст говореше, сякаш очакваше лесна развръзка. Учудваше ме, че витаеше в облаците по този начин, при положение че беше видял как отрязват изявлението ми и прекъсват излъчването на осведомителния бюлетин.

— Говорите така, сякаш вече съм крал — отвърна смутено Максън. — Дори исканията ви да бяха постижими, не мога просто да ги удовлетворя.

— Но сте отворен към идеята?

Максън вдигна ръце и ги стовари върху масата, привеждайки се напред.

— Точно в момента е без всякакво значение към какви идеи съм отворен. Още не съм крал.

Огъст въздъхна, обръщайки поглед към Джорджа. Двамата сякаш комуникираха безсловесно и естествената им интимност ме впечатли. Все пак се намираха в доста напечена ситуация — такава, в която вероятно се бяха въвлекли, имайки едно наум, че може и да не се измъкнат живи, — а същевременно демонстрираха чувствата си един към друг без всякакви угризения.

— Като стана дума за крале — подхвана Максън, — защо не обясните на Америка кой сте всъщност. Убеден съм, че ще се справите по-добре от мен самия.

Осъзнавах, че Максън целеше да спечели време, да овладее ситуацията, но нямах нищо против. И бездруго умирах от любопитство.

Огъст се усмихна мрачно.

— Историята в действителност е интригуваща — загатна той с ентусиазъм, който вещаеше истински вълнуващ разказ. — Както знаете, Грегъри имал три деца: Катрин, Спенсър и Деймън. Катрин омъжват за принц, Спенсър умира, а Деймън наследява трона. Когато синът му, Джъстин, също намира смъртта си, братовчед му, Портър Шрийв, става принц, оженвайки се за младата вдовица на Джъстин, която била спечелила Избора едва три години по-рано. И така родът Шрийв наследява короната. Ето защо семейство Илеа не бива да съществува. Само че ние съществуваме.

— Ние? — попита Максън с пресметлив тон, сякаш се надяваше да получи в отговор реалната бройка.

Огъст обаче само кимна. Тропотът на токчета ни извести за наближаването на прислужничката. Максън притисна показалец към устните си, не че Огъст се канеше да продължи с разказа си в нейно присъствие. Прислужничката остави подноса и сипа кафе по чашите. Джорджа моментално грабна своята и нетърпеливо зачака да я напълнят. Аз лично не си падах по кафето — беше ми твърде горчиво, но знаех, че ще ми помогне да се разсъня, затова реших да го изпия.

Преди да отпия и глътка, Максън бутна захарницата пред мен. Сякаш бе прочел мислите ми.

— Докъде бяхте стигнал? — подкани госта си и вкуси от черното кафе.

— Всъщност Спенсър не умира — отбеляза простичко Огъст. — Знаел е до какво е прибягнал баща му, за да завземе страната, бил е наясно, че едва ли не е продал по-голямата му сестра на мъж, когато тя мразела, и също така знаел, че от него се е очаквала не по-малка жертва. Така че избягал.

— Къде? — попитах аз, проговаряйки за пръв път.

— Крил се при роднини и приятели, докато накрая не сформирал лагер заедно с шепа съмишленици в северната част на страната. По тези земи климатът е по-студен, по-влажен и изобщо пейзажът е толкова неприветлив, че никой не се и опитва да нахлуе в тях. През повечето време живеем спокойно.

Джорджа го сръчка с възмущение.

Огъст се опомни.

— Май ви подсигурих инструкции за нападение. Но нека ви напомня, че не сме убили нито един от стражите и прислужниците ви, както и че на всяка цена се стремим да избягваме наранявания. Искаме единствено да сложим край на кастовата система. А за да го постигнем, ни беше нужно доказателство, че Грегъри е човекът, за който открай време ни го представят. Вече знаем къде да го търсим, а и Америка ни даде достатъчно информация да поемем в тази насока, стига да имаме желание. Въпросът е, че нямаме. Ще ни се това да е крайният ни вариант.

Максън отпи голяма глътка и остави чашата си.

— Ако трябва да съм откровен, не знам какво очаквате от мен. Вие сте директен потомък на Грегъри Илеа, но не ламтите за короната. Имате искания, които единствено кралят може да удовлетвори, но настоявате за среща с мен и представителка на Елита. Баща ми дори отсъства от двореца.

— Наясно сме — уведоми го Огъст. — Умишлено подбрахме този момент.

Максън изпуфтя.

— Щом не искате короната, а само неща, които не мога да ви подсигуря, защо изобщо сте дошли?

Огъст и Джорджа се спогледаха, навярно подготвяйки се да му отправят най-важното си искане.

— Идваме с тези молби при вас, защото знаем, че сте разумен мъж. Наблюдаваме ви през целия ви живот и го виждаме в очите ви. Виждам го дори сега.

Опитах по възможно най-незабележим начин да следя реакциите на Максън.

— И вие самият не одобрявате кастовата система. Не сте съгласен с тиранията на баща си. Не искате да участвате във войни, които не са нищо повече от средство за отклоняване на вниманието от други събития. Най-много от всичко искате да живеете в мирно време. Имаме основание да вярваме, че възкачите ли се на престола, е възможна истинска промяна. И дълго време чакаме този момент. Готови сме да чакаме и още. Ние, северните бунтовници, сме склонни да ви дадем думата си, че повече никога няма да нападаме двореца и ще направим всичко по силите си да забавим действията на Южняците. Виждаме толкова много неща, които тези стени скриват от вашите очи. Готови сме да ви се закълнем в безусловна вярност, ако вие благоволите да ни демонстрирате, че имате желание да се трудите съвместно с нас за постигането на бъдеще, което най-сетне да даде на илейския народ шанс за нормален живот.

Максън явно беше онемял, затова проговорих вместо него.

— Какво изобщо целят Южняците? Просто да ни изтребят до крак?

Огъст направи движение с глава, което не можах да разтълкувам нито като отрицателно, нито като утвърдително.

— И това влиза в плановете им, да, но единствено с цел да потушат съпротивата. Прекалено голяма част от населението живее в потисничество и този постоянно нарастващ процент ги е накарал да повярват в идеята, че могат сами да управляват страната ни. Америка, ти самата си Петица, убеден съм, че си срещнала предостатъчно врагове на монархията през живота си.

Максън извърна дискретно поглед към мен. Аз кимнах сдържано.

— Разбира се. Защото когато си на дъното, единственият ти избор е да обвиняваш онези на върха. В този случай не е без основание; все пак именно човек от Първа каста ги е обрекъл на съществуване без всякаква надежда за издигане в обществото. Главатарите на Южняците са успели да убедят подчинените си, че единственият вариант да си върнат онова, което според тях им се полага, е да го изтръгнат от ръцете на монарха. Но доста хора дезертират от южняшката бунтовническа групировка и търсят моето водачество. Нямам абсолютно никакво съмнение, че сдобият ли се с контрол, Южняците няма да споделят „плячката“. Кога изобщо се е случвало подобно нещо в историята?! Планът им е да сринат Илеа със земята, да завземат властта, да направят цял куп обещания и накрая да оставят народа в същата кал, в която е затънал и сега. Убеден съм, че за някои положението дори ще се влоши. Шестиците и Седмиците няма да се издигнат в йерархията, с изключение на шепата избраници, които похитителите ще използват за показни марионетки. Двойките и Тройките ще загубят всичко. Така определена група хора ще си отмъсти, но без всякакъв положителен ефект. Ако ги няма поп звездите да бълват малоумните си песни, няма да ги има и музикантите в звукозаписните кабинки, както и агентите, разпространяващи записите, и магазинерите, продаващи музиката им. Свалиш ли един човек от върха, зачеркваш хиляди от дъното.

Огъст се умълча за момент видимо угрижен.

— Ще се повторят годините от управлението на Грегъри, само че в още по-лош вариант. Дори не сте способен да си представите колко безскрупулно могат да действат Южняците, а шансовете страната ни да се съвземе след удара им са минимални. Ще ни сполети същият деспотизъм като този от преди, макар и под ново име… и народът ви ще страда повече отвсякога.

Той прикова поглед в очите на Максън. Между двама им сякаш прелетя искра на разбирателство, навярно предизвикана от факта, че и двамата бяха родени водачи.

— Нужен ни е единствено знак от ваша страна и ще направим всичко по силите си да доведем ситуацията до мирна, справедлива промяна. Народът ви заслужава втори шанс.

Максън заби поглед в масата. Дори не можех да си представя какви ли мисли се вихреха в главата му.

— За какъв знак говорите? — попита колебливо. — Паричен?

— Не — отвърна Огъст на ръба на смеха. — Разполагаме с повече средства, отколкото можете да предположите.

— Как е възможно?

— Дарения — отговори простичко гостът.

Максън кимна, но моята глава не го побираше. Щом имаше дарения, значи, имаше и хора — и то кой знае колко, които подкрепяха каузата им. Каква ли численост имаха северняшките бунтовнически сили, ако се вземеха предвид и поддръжниците им? Колко ли хора от народа искаха същото онова нещо, за което бяха дошли да преговарят тези двамата?

— Щом не става дума за пари — провлече накрая Максън, — какво искате от мен?

Огъст кимна с глава към мен.

— Да изберете нея.

Аз зарових лице в дланите си, очаквайки познатата реакция от страна на Максън.

Последва дълъг момент на затишие, преди той да избухне.

— Няма да допусна друг човек да ми нарежда за кого мога и за кого не мога да се оженя! Омръзна ми всички да си играят игрички с живота ми!

Вдигнах поглед тъкмо когато Огъст скочи на крака от другата страна на масата.

— Дворецът си играе игрички с живота на хората години наред. Пораснете, Максън! Вие сте принцът. Ако искате проклетата си корона, задръжте я. Но знайте, че с тази привилегия идват и много отговорности.

Стражите запристъпваха към нас, подбудени от тона на Максън и агресивната стойка на Огъст. От това разстояние несъмнено чуваха разговора ни.

Максън се изправи насреща му.

— Изборът на съпруга си е лично мой. Точка по въпроса.

Огъст, напълно невъзмутим, отстъпи назад и скръсти ръце.

— Хубаво! Подготвили сме и резервен вариант.

— За кого говорите?

Огъст направи физиономия.

— Като че ли бих ви казал, предвид спокойната ви реакция отпреди малко.

— Я стига!

— За нас не е от значение дали ще е тази, или друга. Просто държим да се уверим, че ще намерите партньорка, която да подкрепя плана ни.

— Името ми е Америка — заявих свирепо, скачайки на крака, за да го погледна директно в очите. — Не съм тази. Не съм някаква си пионка в малката ви революцийка. Все разправяте, че илейските граждани трябвало да получат шанс да живеят както им харесва. А аз къде съм в тази картинка? Къде е моето бъдеще? Не влизам ли и аз в плана ви?

Загледах ги яростно в очакване на отговор. Всички мълчаха. Забелязах, че стражите ни наобикалят в бойна готовност.

Понижих глас.

— Отдадена съм на каузата за елиминирането на кастите, но не съм ви играчка. Ако си търсите пионка, на горния етаж има едно момиче, което е толкова влюбено в Максън, че ще изпълни всяко ваше желание, стига това да й донесе предложение за брак. А колкото до останалите две… едната е подвластна на чувството си за дълг, а другата — на стремежа си за сдобиване с престиж, така че и двете ще са лесна плячка. Идете да си изберете една от трите!

Без да чакам позволение, закрачих стремително към вратата, доколкото това ми беше възможно по халат и пантофи.

— Америка! Почакай! — провикна се зад мен Джорджа. Успях да изляза от салона, преди да ме настигне. — Спри за малко.

— Какво?

— Извинявам се от наше име. Мислехме, че двамата сте влюбени един в друг. Не предполагахме, че ще се опълчи така на искането ни. Бяхме сигурни, че ще го изпълни с радост.

— Не разбираш в какво положение е поставен. Омръзнало му е да го командват и да му налагат разни неща. Нямаш представа какво е преживял. — Усетих как сълзите напират в очите ми и побързах да ги преглътна, съсредоточавайки вниманието си върху цветята по якето на Джорджа.

— По-осведомена съм, отколкото си мислиш — каза тя. — Може би не напълно, но доста. Следим Избора внимателно и имаме чувството, че двамата се разбирате отлично. Принцът изглежда толкова щастлив в твоята компания. Освен това… знаем, че си спасила прислужничките си.

Отне ми известно време да осъзная какво значеше това. Имаха свой информатор в двореца. Кой ли беше?

— Видяхме и какво направи за Марли. Наблюдавахме как се бори. А преди няколко дни направи и онова изявление пред телевизионните камери. — Тя се засмя. — За това се изисква кураж. От полза ще ни е куражлийка като теб.

Аз поклатих глава.

— Нямах за цел да се правя на герой. Обикновено не се чувствам особено смела.

— Е, и? Не е от значение какво мислиш за личността си, важно е какво постигаш с нея. Ти, за разлика от останалите участнички, позволяваш на чувството си за справедливост да ръководи действията ти, преди да се замислиш какво ще ти коства това. Максън се е обградил с доста интригуващи кандидатки, но никоя от тях не би нацапала ръцете си, за да доведе нещата до добро. Само ти го правиш.

— В много от случаите имах лични подбуди. Марли ми е скъпа, а същото важи и за прислужничките ми.

Тя пристъпи към мен.

— А тези действия нямаха ли си последствия?

— Имаха.

— И си го знаела още от началото. Но все пак помогна на безпомощните. А това не е нищо, Америка.

Не бях свикнала на подобни възхвали. Едно беше баща ми да разправя колко хубаво пея или пък Аспен да ме уверява, че не е виждал по-прелестно създание от мен… но това беше съвсем друго. Думите й ме накараха да онемея.

— Честно казано, не мога да повярвам, че кралят ти позволи да останеш в съревнованието след някои от постъпките ти. Изявата ти пред камерите на осведомителния бюлетин например. — Тя подсвирна с уста.

Аз се засмях.

— Направо побесня.

— Не беше за вярване, че отърва кожата.

— Едва я отървах, повярвай ми. А през повечето време имам чувството, че съм на косъм да ме изрита от двореца.

— Но Максън те харесва, нали така? Като гледам как те закриля…

Аз свих рамене.

— Има дни, в които съм убедена в това, но има и такива, в които ме гонят съмнения. Днес не е един от хубавите дни. И вчерашният не беше. Нито пък предишният, да си кажа честно.

Тя кимна.

— Е, независимо от всичко, ние те подкрепяме.

— Мен, но и още някого — поправих я аз.

— Вярно е.

Джорджа пак не издаде коя е другата им фаворитка.

— А от къде на къде ми направи реверанс онзи ден в гората? Подигравка, предполагам? — поинтересувах се аз.

Тя се усмихна.

— Съзнавам, че понякога действията ни са противоречиви, но ние наистина уважаваме кралското семейство. Загубим ли го, победата пада в ръцете на Южняците. А сдобият ли се те с пълна власт… е, чу думите на Огъст. — Тя поклати горчиво глава. — Та, както и да е, бях сигурна, че стоя пред бъдещата ни кралица, затова реших, че заслужаваш най-малкото реверанс.

Логиката й беше толкова смахната, че чак ме досмеша.

— Не мога да ти обясня колко е хубаво да говоря с момиче, с което не се съревновавам.

— Да разбирам ли, че ти е поомръзнало? — попита ме тя със състрадателно изражение.

— Колкото по-тесен става кръгът ни, толкова повече се влошава положението. Не че не го очаквах, но имам чувството, че целта вече не е да се харесаш на Максън, а да направиш така, че другите момичета да не му се харесат. Не знам дали се изразих разбираемо.

Тя кимна.

— Напълно. Но така де, нали си тук по свое желание.

Аз се изкисках.

— Всъщност не съм. Идеята да се запиша за участие дойде от друго място. Не съм искала да ставам принцеса.

— Сериозно?

— Сериозно.

Тя се усмихна.

— Самият факт, че не искаш короната, те превръща в най-добрия кандидат за нея.

Вперих поглед в големите й очи, където се четеше колко искрено вярваше в думите си. Тъкмо се канех да й задам следващия си въпрос, когато Максън и Огъст излязоха от Банкетния салон с изненадващо спокойни изражения по лицата си. Следваше ги един-единствен страж, и то на разстояние. Огъст погледна Джорджа така, сякаш бе страдал, оставайки откъснат от нея дори за тези броени минути. Може би това беше причината да я доведе със себе си.

— Добре ли си, Америка? — загрижи се Максън.

— Да. — Отново бях загубила способността си да го погледна в очите.

— Най-добре отиди да се подготвиш за предстоящия ден — предложи той. — Стражите се заклеха да пазят в тайна разговора ни, бих помолил и теб за същото.

— Разбира се.

Студеното ми поведение като че ли го разочарова, но как другояче можех да се държа точно в такъв момент?

— Господин Илеа, за мен беше удоволствие. Сигурен съм, че скоро ще се видим отново. — Максън протегна ръка. Огъст я стисна приятелски.

— Ако имате нужда от нещо, не се колебайте да се свържете с нас. Уверявам ви, на ваша страна сме, сър.

— Благодаря.

— Джорджа, да тръгваме. Няколко от тези здравеняци ни гледат доста войнствено.

Тя се изхихика.

— До нови срещи, Америка.

Аз кимнах, убедена, че никога повече нямаше да я видя, факт, който ме натъжаваше. Тя мина покрай Максън и пъхна ръка в тази на Огъст. После излязоха през отворените врати на двореца с един страж по петите, а двамата с Максън останахме сами във вестибюла.

Той вдигна очи и срещна моите. Аз посочих към стълбището, измърморвайки нещо под носа си, и тръгнах натам. Бързият му отказ да избере мен за своя съпруга послужи единствено за това да изостри болката, която вчерашните му думи в библиотеката, ми бяха причинили. След нощта в тайната стаичка бях останала с впечатлението, че помежду ни се е зародила някаква близост. Но явно грешах и положението се беше усложнило още повече, отколкото в онези ранни дни, когато все още се мъчех да реша дали изобщо харесвам Максън.

Нямах представа как това щеше да се отрази на връзката ни. Нито пък дали изобщо съществуваше връзка помежду ни.