Кийра Кас
Единствената (23)

Двайсет и трета глава

— … разбереш. Сигурно ще иска да види семейството си.

— Ако е така, ще разполага най-много с един ден. Не я одобрявам, но народът, а което е още по-важното — италианците, я обичат. Би било крайно неприятно и тя да умре.

Вдигнах клепачи. Лежах на леглото си директно върху завивките. С ъгълчето на окото си видях, че Мери е в стаята при мен.

Крещящите гласове бяха приглушени и осъзнах, че е така, защото идваха от другата страна на вратата ми.

— Няма да е достатъчно. Много беше привързана към баща си, ще й е нужно повече време — възрази Максън.

Чу се нещо, наподобяващо юмручен удар в стената, и двете с Мери подскочихме стреснато.

— Хубаво — изпуфтя кралят. — Четири дни. Нито час повече.

— Ами ако реши да не се връща? Въпреки че бунтовниците не са отговорни за смъртта му, може да й се прииска да остане при семейството си.

— Ако е достатъчно малоумна да поиска такова нещо, то тогава — прав й път. И бездруго очаквах отговора й за онези послания; не прояви ли желание да ги прочете, да си стои вкъщи.

— Каза ми, че ще го направи. По-рано тази вечер разбрах — излъга Максън. Но знаеше истинския ми отговор, нали?

— Най-накрая да й дойде акълът. Веднага щом се върне, я вкарваме в студиото. Посланието трябва да е записано до Нова година — кралят говореше гневно, независимо от това, че ставаше неговото.

Последва пауза, в която Максън явно набираше смелост да продължи.

— Искам да я придружа.

— Изключено! — изкрещя крал Кларксън.

— Останаха само четири момичета, татко. Тя може да е бъдещата ми съпруга. Сама ли да я изпратя?

— Да! Едно е тя да умре. Съвсем друго е ти да умреш. Оставаш, и точка!

Имах чувството, че този път юмрукът на Максън се заби в стената.

— Не съм ти собственост! Нито пък момичетата! Ще ми се поне веднъж да ме възприемеш като човешко същество.

Вратата се отвори бързо и Максън влезе в стаята.

— Много съжалявам — каза той, идвайки да седне на леглото ми. — Не исках да те събудя.

— Наистина ли се случва?

— Да, скъпа. Няма го вече. — Погледна ме измъчено и взе ръката ми нежно. — Сърцето му е имало увреждания.

Аз седнах в леглото и се хвърлих в обятията на Максън. Той ме притисна към себе си, позволявайки ми да си поплача на рамото му.

— Тате — простенах. — Тате…

— Тихо, скъпа. Всичко ще е наред — нареждаше утешително Максън. — Утре сутрин ще те качим на самолета за дома. Ще можеш да почетеш паметта му.

— Не можах да се сбогувам с него. Не можах…

— Америка, чуй ме. Баща ти те обичаше. Гордееше се с постиженията ти. Не би ти се разсърдил, задето не си била до него.

Аз кимнах, защото съзнавах, че бе прав. Още откакто бях пристигнала в двореца, татко не спираше да ми повтаря колко се гордее с мен.

— Чуй сега какво трябва да направиш — подхвана Максън, бършейки сълзите от бузите ми. — Трябва да си починеш колкото можеш по-добре. Утре ще се прибереш вкъщи и ще постоиш четири дни със семейството си. Опитах да ти уредя повече време, но баща ми е непреклонен.

— Няма нищо.

— Прислужничките ще ти ушият подходяща за погребението рокля и ще опаковат багажа ти. Ще се наложи да вземеш една от тях със себе си, както и няколко от стражите. А! Тъкмо навреме — каза той, изправяйки се да приветства мъжа до отворената врата. — Страж Леджър, благодаря ви, че се отзовахте.

— За нищо, Ваше Височество. Простете, че се явявам неуниформен, сър.

Максън се пресегна да стисне ръката на Аспен.

— Това е най-малката ми грижа в момента. Предполагам, че знаете защо ви извиках.

— Да. — Аспен се обърна към мен. — Моите съболезнования, госпожице.

— Благодаря — пророних аз.

— Заради зачестилите бунтовнически атаки всички се тревожим за безопасността на лейди Америка — подхвана Максън. — Вече сме изпратили няколко местни служители на реда в дома и, както и по другите места, които семейството й ще посети през идните няколко дни; естествено, охраняват и няколко от дворцовите стражи, които изпратихме преди време. Но тъй като лейди Америка ще пребивава в къщата през следващите дни, смятам, че трябва да й подсигурим по-стабилна охрана.

— Напълно съгласен съм, Ваше Височество.

— А доколкото знам, районът ви е познат?

— Доста добре, сър.

— Чудесно. Ще оглавите съпровождащия я отряд. Сам подберете стражите, нека са между шест и осем души.

Аспен повдигна вежди.

— Знам — съгласи се с учудването му Максън. — В момента дворцовата стража е доста разредена, но поне трима от мъжете, които изпратихме в дома й, са изоставили постовете си. А държа тя да е в не по-малка, ако не и в по-голяма безопасност от тази в двореца.

— Ще се погрижа, сър.

— Отлично. Ще я придружава и една от прислужничките й, защитавайте и нея. — Той се обърна към мен. — Коя би предпочела да вземеш със себе си?

Аз свих рамене, неспособна да разсъждавам трезво.

Аспен проговори от мое име.

— Ако позволите, знам, че Ан е главната ви прислужничка, но доколкото си спомням, Луси се разбира отлично със сестра ви и майка ви. Предполагам ще им е драго да видят приятелско лице в този тежък момент.

Аз кимнах.

— Луси.

— Чудесно — каза Максън. — Страж, не разполагате с много време. Отпътувате на сутринта.

— Заемам се веднага, сър. До сутринта, госпожице! — отвърна Аспен. Личеше си, че му е трудно да се държи така резервирано с мен, а точно в онзи момент имах огромна нужда от утехата му. Аспен познаваше баща ми добре, разбираше го и ми се искаше двамата заедно да поскърбим за него.

След като Аспен си тръгна, Максън се върна до леглото ми.

— Още нещо, преди да те оставя. — Той се пресегна и пое грижовно ръцете ми. — Понякога, когато си разстроена, действаш прибързано. — Погледна ме с леко укорителен поглед, изтръгвайки усмивка от устните ми. — Постарай се да си разумна по време на престоя си у вас. Държа да се грижиш за себе си.

Погалих горната страна на ръцете му с палците си.

— Добре. Обещавам.

— Благодаря ти. — Обгърна ни чувството на покой, което изпитвахме понякога. Макар че светът ми вече нямаше да е същият, в онзи момент, докато усещах Максън до себе си, загубата не ми причиняваше толкова непоносима болка.

Той приведе глава към мен и допря челото си до моето. Чух как си поема дъх, сякаш се канеше да каже нещо, но после явно размисли. След няколко секунди го повтори. Накрая просто се отдръпна, поклати глава и ме целуна по бузата.

— Пази се.

Сетне ме остави сама в скръбта ми.

 

 

В Каролина беше студено, а влажният въздух, прииждащ откъм океана, само влошаваше климата. Искрено се бях надявала да падне сняг, но не се случи. Пък и съвестта ме гризеше, задето хранех подобни лекомислени надежди.

Денят на Коледа. През последните няколко седмици си го бях представяла по какви ли не начини. Допусках, че мога да го прекарам вкъщи, отстранена от играта. Всички щяхме да се съберем край празничната елха, разочаровани, задето не бях станала принцеса, но блажено щастливи заедно. Бях си представяла и как отварям подаръци под внушителната елха в двореца, как ям до прилошаване и се забавлявам в компанията на другите момичета и Максън. Поне в този едничък ден щяхме да забравим за съревнованието, потопени в празнично настроение.

Никога обаче не би ми хрумнало, че навръх Коледа ще събирам сили да погреба баща си.

Когато колата свърна по улицата ми, видях струпаните тълпи. Хората трябваше да са у дома със семействата си, а вместо това зъзнеха навън. Осъзнах, че бяха надошли с надеждата да ме зърнат поне за миг, и започна да ми прилошава. Сочеха ни с пръст, докато колата минаваше покрай тях, а няколко местни новинарски екипа снимаха с камери.

Спряхме пред къщата и многобройните посрещачи заликуваха. Не ги разбирах. Нима не знаеха защо бях тук? Двете с Луси прекосихме напукания тротоар, обградени от шестима стражи. Беше им заповядано да не ме излагат на никакви рискове.

— Лейди Америка! — крещеше тълпата.

— Може ли един автограф? — провикна се някой, после други се присъединиха към апела му.

Аз продължих напред, без да обръщам поглед. Поне в този случай имах право да им откажа вниманието си. Вдигнах очи към лампичките, висящи от покрива. Татко ги беше окачил. Кой щеше да ги свали сега?

Аспен, който вървеше начело на антуража ми, почука на входната врата и зачака някой да му отвори. Втори страж отиде до вратата. Двамата с Аспен размениха няколко бързи думи, преди да ни пуснат вътре. Трудно ни беше да вървим вкупом по коридора, а моментално щом стигнахме всекидневната, почувствах нещо… нередно.

Това вече не беше домът ми.

Казах си, че съм обезумяла. Разбира се, че беше домът ми. Просто събитията се развиваха по необичаен начин. Всички си бяха вкъщи, дори Кота. Само че татко го нямаше и отсъствието му, естествено, променяше обстановката. Освен това Кена държеше в ръцете си бебе, което не бях виждала на живо досега. Трябваше ми време да свикна с всички новости.

И макар че майка ми беше с престилка, а Джерад — по пижама, аз самата бях облечена като за вечеря в двореца: с елегантно вдигната коса, сапфирени обици и пластове ефирни платове, стелещи се чак до обувките ми с токчета. За момент дори се почувствах нежелана в собствения си дом.

Мей обаче скочи на крака и дотича да ме прегърне, ридаейки на рамото ми. Аз я стиснах силно. Напомних си, че обстоятелствата може и да бяха необичайни, но това ми беше мястото в момента. Трябваше да съм със семейството си.

— Америка — обади се Кена, като стана с бебето в ръце. — Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — пророних засрамено аз.

Тя ме прегърна с една ръка, а аз надникнах към увитата в одеяла Астра. Личицето на спящата ми племенница излъчваше спокойствие, а малките й юмручета се свиваха и отпускаха на всеки няколко секунди. Беше смайващо красива.

Аспен се прокашля и заговори:

— Госпожо Сингър, моите огромни съболезнования.

Мама му се усмихна уморено.

— Благодаря ти.

— Съжалявам, че ви гостуваме точно по такъв повод, но докато лейди Америка е тук, ще трябва да спазваме строг протокол за сигурност — заяви той с авторитетна нотка в гласа си. — Ще се наложи да помолим всички ви да останете в къщата. Съзнавам, че ще е доста пренаселено, но ще продължи само няколко дена. За стражите сме наели апартамент наблизо, за да се сменяме лесно. Ще опитаме да не ви се пречкаме. Джеймс, Кена, Кота, имаме готовност да ви съпроводим до домовете ви, за да съберете най-необходимото. Ако ви трябва време да съставите списък, заповядайте. Ще действаме по ваш график.

Аз се поусмихнах, бях щастлива да видя Аспен такъв. Беше се превърнал в истински мъж.

— Не мога да напусна ателието си — обяви Кота. — Чакат ме крайни срокове. Поел съм ангажименти.

Аспен му отвърна в същия делови дух:

— Можем да пренесем необходимите ти материали в тукашното ателие. — Той посочи към преустроения гараж. — Ще направим толкова тура, колкото е нужно.

Кота скръсти ръце и измърмори:

— Това място е пълна дупка.

— Хубаво — заяви твърдо Аспен. — Изборът си е твой. Можеш или да работиш в дупка, или да рискуваш живота си в своя апартамент.

Напрежението във въздуха започна да ме измъчва, а и беше напълно излишно в момента. Затова реших да го разсея.

— Мей, ти ще спиш при мен. Кена и Джеймс могат да вземат твоята стая.

Те кимнаха.

— Луси — прошепнах аз. — Искам те при нас. Може да ти се наложи да спиш на пода, но държа да си наблизо.

Тя поизпъна гръб.

— Не бих отишла никъде другаде, госпожице.

— А аз къде ще спя? — настоя да узнае Кота.

— При мен — предложи Джерад, макар и не особено охотно.

— Изключено! — изсумтя Кота. — Нямам намерение да спя на кушетка с дете до мен.

— Кота! — казах аз, откъсвайки се от сестрите си и Луси. — Можеш да спиш на дивана или в гаража, или в къщата на дървото, не ме е грижа; но ако не започнеш да се държиш човешки, ще те изпратя в апартамента ти на мига! Трябва да се благодариш, че ти е подсигурена охрана. А и нужно ли е да ти напомням, че утре погребваме баща ни? Или престани да мрънкаш, или си отивай у вас. — Завъртях се на пета и тръгнах по коридора. Без да поглеждам назад, знаех, че Луси ме следва по петите с куфара ми в ръка.

Отворих вратата на стаята си и я пуснах да влезе. Веднага щом полата й изшумоля покрай касата, затръшнах вратата с тежка въздишка.

— Прекалих ли? — попитах.

— Справихте се чудесно! — отвърна тя впечатлено. — Вече сте същинска принцеса, госпожице. Готова сте за короната.