Кийра Кас
Единствената (19)

Деветнайсета глава

В деня на Осъждането бях кълбо от нерви. Боях се, че ще се препъна или пък че ще забравя репликите си. И още по-лошо — боях се, че ще се проваля. Единственото нещо, за което не ми се налагаше да се тревожа, беше тоалетът ми. Прислужничките ми се бяха консултирали с главната шивачка на кралското семейство за изработката на облекло, подходящо за случая, макар че не бих го описала с така проста дума като „подходящо“.

Пак съобразно традицията всички рокли бяха в бяло и златисто. Моята беше с висока талия и нямаше презрамка от лявата страна, но от дясната имаше малко паднало ръкавче, което едновременно скриваше белега ми и придаваше много очарователен вид на роклята. Горната й част беше прилепнала по тялото ми, но ефирната материя на полата се спускаше на пищни вълни, целувайки пода с фестон от златиста дантела. От гърба и започваше плисиран шлейф, малка част от който се влачеше по земята след мен. Когато се погледнах в огледалото, за пръв път успях да се видя като принцеса.

За финал Ан ми подаде маслиновата клонка, която трябваше да нося със себе си. Традицията повеляваше да оставим клонките в краката на краля в знак на смирение пред господаря ни и като израз на готовност да съблюдаваме закона.

— Изглеждате прекрасно, госпожице — каза Луси. Напоследък ми се струваше значително по-спокойна и самоуверена. Усмихнах й се.

— Благодаря. Ще ми се и вие да можехте да присъствате — отбелязах аз.

— И на мен — въздъхна Мери.

Ан, с вечната си порядъчност, върна разговора към мен.

— Не се тревожете, госпожице, ще се справите отлично. Ще ви гледаме по телевизията заедно с другите прислужнички.

— Наистина ли? — Това беше окуражаващо, въпреки че нямаше да са в Банкетния салон.

— Не бихме го пропуснали — увери ме Луси.

Някой почука отривисто на вратата, секвайки разговора ни. Мери отвори и за мое щастие на прага стоеше Аспен.

— Идвам да ви съпроводя до Банкетния салон, лейди Америка — каза той.

— Какво ще кажеше за творението ни, страж Леджър? — обади се Луси.

Той се усмихна закачливо.

— Надминали сте себе си.

Луси се изкиска, а Ан й шътна тихо, докато нанасяше финалните щрихи по прическата ми. Сега, когато знаех за чувствата на Ан към Аспен, беше съвсем очевидно как се стремеше да е безупречна в негово присъствие.

Поех си дълбоко въздух, съзнавайки колко многолюдна публика ме очакваше на долния етаж.

— Готова ли сте? — попита той.

Аз кимнах, наместих клонката в едната си ръка и се отправих към вратата, хвърляйки поглед през рамо към усмихнатите лица на прислужничките си. После хванах Аспен под ръка и двамата тръгнахме надолу по коридора.

— Как вървят нещата при теб? — попитах го небрежно.

— Не мога да повярвам, че се съгласяваш на подобно нещо — озъби ми се той.

Преглътнах и нервите ми отново се обтегнаха.

— Нямам избор.

— Винаги имаш избор, Мер.

— Аспен, знаеш, че не ми е приятно. Но в крайна сметка става въпрос за един-единствен човек. И то виновен.

— Също като симпатизантите на бунтовниците, които кралят понижи с една каста за наказание. Също като Марли и Картър. — Нямаше нужда да вдигам поглед към лицето му, за да проумея колко отвратен беше.

— Това беше различно — пророних някак неубедително.

Аспен спря на място и ме принуди да го погледна в очите.

— За него всички са еднакви.

Говореше с изключително сериозен тон. Аспен беше по-осведомен от повечето хора, тъй като стоеше на пост по време на съвещания или собственоръчно изпълняваше заповеди. А точно в този момент на плещите му тежеше тайна.

— Крадци ли са изобщо? — попитах тихо, докато напредвахме по коридора.

— Да, но не заслужават годините затвор, на които предстои да ги осъдите днес. Целта е да послужат за назидание пред съмишлениците си.

— Какво имаш предвид?

— Всичките са хора, изпречили се на пътя му, Мер. Поддръжници на бунтовническата кауза, мъже, дръзнали да го нарекат тиранин. Церемонията ще се излъчва по националния ефир. Хората, чиито очи са опитали да отворят, ще гледат предаването, а после ще предупредят и други какво се случва с опълчилите се на краля. Прави го с умисъл.

Изтръгнах ръката си от неговата и изсъсках насреща му:

— Прекарал си в двореца почти толкова време, колкото и аз самата. Случило ли се е поне веднъж да не изпълниш заповед, спусната от него?

— Не, но…

— В такъв случай — не смей да ме укоряваш. Щом най-безскрупулно вкарва враговете си в затвора без всякаква основателна причина, то как смяташ, че ще постъпи с мен? Та той ме ненавижда!

Аспен ме гледаше умолително.

— Мер, знам, че е плашещо, но трябва…

Аз вдигнах ръка насреща му.

— Свърши си работата. Придружи ме до салона.

Той преглътна веднъж, обърна се напред и ми предложи лакътя си. Аз го хванах под ръка и продължихме по коридора в мълчание.

Бяхме стигнали до средата на стълбището, откъдето вече се чуваше жуженето на многолюдната тълпа, когато Аспен проговори отново:

— Още от самото начало се питах дали ще успеят да те променят.

Аз не му отвърнах. И бездруго не знаех как.

Останалите момичета вече се бяха наредили във вестибюла и репетираха репликите си, движейки беззвучно устни с вперени в далечината очи. Аз се откъснах от Аспен и се присъединих към групичката.

Елиз ни беше описала роклята си в такива подробности, че виждайки я, изпитах нещо като дежа вю. Златисто и кремаво се преплитаха в модел с права кройка и презрамки, а изцяло златистите й ръкавици придаваха на тоалета й драматичен вид. Колието с тъмни скъпоценни камъни от Максън караше лъскавата й коса и тъмни очи да изпъкват.

Крис за пореден път бе съумяла да се появи като същинско олицетворение на короната, а като че ли дори не влагаше усилия. Роклята й следваше извивките на талията й, разцъфвайки като роза в долната си част. Колието и обиците й, подарък от Максън, бяха от дъгоцветни, деликатно заоблени и съвършени в красотата си скъпоценни камъни. И наистина, поне за момент, съжалих, задето моите бяха така семпли.

Роклята на Селест… е, да кажем, че никой нямаше да я забрави. Деколтето й беше доста дълбоко и като че ли донякъде неуместно за повода. Като забеляза, че я гледам така втренчено, изпъчи устни като за целувка и разклати предизвикателно рамене.

Аз се засмях, но после ми прилоша и опрях ръка в челото си. Вдишах дълбоко в опит да се успокоя.

Селест тръгна към мен, поклащайки маслиновата си клонка в такт с крачките си.

— Какво има?

— Нищо. Просто ми е малко зле.

— Недей. Да. Повръщаш — нареди ми тя. — Най-вече върху мен.

— Няма да повърна — уверих я аз.

— Кой е повърнал? — поинтересува се Крис, присъединявайки се към разговора ни, към който се включи и Елиз.

— Никой — отвърнах аз. — Май просто съм изморена.

— Няма да отнеме дълго време — опита да ме утеши Крис.

Ще отнеме цяла вечност, помислих си аз. Огледах всяко от обкръжаващите ме лица. Момичетата се бяха стекли при мен. И аз ли бих постъпила така? Вероятно…

— Някоя от вас да идва с желание днес? — попитах аз.

Трите обърнаха погледи една към друга или към пода, но никоя не ми даде отговор.

— Тогава да не го правим — призовах ги.

— Да не го правим ли? — учуди се Крис. — Америка, това е традиция. Длъжни сме.

— Напротив. Не и ако всички и се противопоставим.

— И какво предлагаш да направим? Да откажем участие? — попита Селест.

— Това е единият вариант — отвърнах аз.

— Искаш да скръстим ръце и да не правим нищо? — обади се ужасено Елиз.

— Не съм мислила по въпроса. Просто знам, че идеята не ми харесва.

Личеше си, че Крис сериозно обмисля предложението ми.

— Това е номер! — обвини ме Елиз.

— Моля? — Как въобще й беше хрумнало подобно нещо?

— Америка ще говори последна. Ако ние откажем да участваме, а тя изпълни ролята си, ще е единствената демонстрирала покорство, докато ние трите се червим от срам. — Говорейки, Елиз ме сочеше с маслиновата си клонка.

— Америка? — Крис ме погледна в очите, изпълнена с разочарование.

— Не е така, кълна се, не съм имала такова намерение!

— Дами! — Всички се обърнахме към укорителния глас на Силвия. — Разбирам, че сте притеснени, но това не е причина да се надвиквате.

Погледът й се стовари върху всяка една от нас по отделно, след което момичетата извърнаха очи към мен, обмисляйки дали да ми се доверят, или не.

— Така — подхвана Силвия. — Елиз, ти излизаш първа, както репетирахме. Селест и Крис, вие сте следващи, Америка, ти си накрая. Тръгвате една по една по червения килим и поднасяте маслиновите си клонки в краката на краля. После се връщате по същия път и заемате местата си. Кралят ще каже няколко думи и церемонията започва.

Тя отскочи до нещо, приличащо на малка кутия върху стойка, а като го завъртя към нас, видяхме, че е телевизионен монитор, показващ всичко, което се случваше в Банкетния салон. Гледката беше впечатляваща. Червеният килим разделяше помещението на две части: от едната страна бяха седалките за пресата и гостите, а от другата — четирите стола, отредени за момичетата от Елита. В дъното се виждаха троновете, очакващи кралското семейство.

Гледайки малкото мониторче, видяхме как страничната врата на салона се отваря и влизат кралят, кралицата и Максън, приветствани от бурни аплодисменти и празнични фанфари. След като заеха местата си, зазвуча по-бавна и по-тържествена мелодия.

— Ваш ред е. Така, брадичка горе! — нареди Силвия. Елиз ме изгледа остро и свърна зад ъгъла.

Музиката се преплете със странно ритмичния шум от щракането на стотици фотоапарати. Елиз се представи блестящо, както всички видяхме на монитора пред Силвия. Селест излезе след нея, заглаждайки косата си, преди да стъпи на червения килим. Крис се усмихваше напълно искрено и естествено, докато крачеше грациозно към краля.

— Америка — прошепна Силвия, — твой ред е.

Опитах да изтрия тревогата от лицето си със силата на позитивното мислене, само дето не виждах нищо позитивно в ситуацията. Предстоеше ми да убия част от себе си, налагайки някому наказание, далеч по-жестоко от заслуженото, и така с един замах щях да подсигуря на краля онова, към което се стремеше.

Фотоапаратите щракаха, светкавиците им проблясваха, а из публиката се носеше одобрителен шепот, докато се движех тихо към кралското семейство. Очите ми срещнаха тези на Максън, който беше същинско олицетворение на спокойствието. Дали това беше проявление на дългогодишната му стриктна дисциплина, или на искреното му щастие? Опитваше се да ми вдъхне увереност, навярно доловил безпокойството в погледа ми. Видях празното местенце, предвидено за маслиновата ми клонка, направих реверанс и положих дара си в краката на краля, макар че не събрах куража да вдигна поглед към него.

Веднага щом заех мястото си, музиката спря с безупречно отработена прецизност. Крал Кларксън направи няколко крачки напред и застана на ръба на кралската платформа сред полукръг от маслинови клонки.

— Дами и господа, граждани на Илеа, днес четирите ни прекрасни финалистки на Избора официално ще демонстрират смирението си пред закона. Именно непреходният ни закон обединява нацията ни и служи за основа на мира, на който от дълги години се радваме.

Мир ли? — помислих си аз. — Сигурно се шегуваш?

— Съвсем скоро една от тези млади дами ще застане пред вас, преобразена от обикновена гражданка в принцеса. А като член на кралското семейство ще усвои задължението да се бори за правдата, ала не от лични подбуди, а от грижа за народа.

… и по какъв начин го доказва днешната ми задача?

— Моля, присъединете се към овациите ми за тяхното преклонение пред закона, както и за храбростта им, с която един ден ще го бранят.

Кралят заръкопляска и всички гости последваха примера му. Той отстъпи към трона си, съпровождан от нестихващи аплодисменти, а аз обърнах поглед към останалите момичета. Виждах единствено лицето на Крис. Тя сви рамене и ми се усмихна половинчато, преди отново да впери поглед напред, изпъвайки гордо гръб.

Един от стражите, намиращ се до вратата, разтръби с пълно гърло към салона:

— Въвеждаме пред Негово Величество крал Кларксън, Нейно Величество кралица Амбърли и Негово Височество принц Максън, престъпника Джейкъб Дигър.

С плахи стъпки, несъмнено притеснен от хорското внимание, Джейкъб влезе в Банкетния салон. Китките му бяха закопчани с белезници и той трепваше видимо при всяка светкавица откъм сектора на пресата. Пристъпи с боязливи стъпки пред стола на Елиз и й се поклони. От мястото си нямах удобна видимост към нея, затова само се пообърнах леко в нейна посока и заслушах думите, които всички поред щяхме да изрецитираме.

— Джейкъб, в какво престъпление сте обвинен? — попита го тя. Гласът й звучеше изключително тържествено, много по-добре от обикновено.

— Кражба, госпожице — отвърна покорно той.

— Колко дълга е присъдата ви?

— Дванайсет години, госпожице.

Съвсем бавно, за да не привлече ничие внимание, Крис се извърна към мен, отправяйки ми въпросителен поглед без всякаква видима промяна в изражението си. Аз кимнах.

Бяха ни казали, че ще ни поверят дребни кражби. Ако в това имаше нещо вярно, то мъжът пред нас трябваше да е получил телесно наказание на градския площад или, ако беше попаднал в затвора, най-много две или тригодишна присъда. С две думи, случаят на Джейкъб потвърждаваше всичките ми страхове.

Обърнах дискретно очи към краля. Безспорно извличаше удоволствие от случващото се. Който и да беше подсъдимият, определено не беше случаен крадец. Кралят се любуваше на злощастието му.

Елиз стана, доближи Джейкъб и сложи ръка на рамото му. Чак в този момент подсъдимият дръзна да я погледне в очите.

— Върви, предан поданико, и изплати дълговете си към краля. — Гласът й прокънтя из тихата зала.

Джейкъб кимна. Погледна към краля и долових желанието му да стори нещо. Да му се опълчи, да му отправи обвинение… но не посмя. Несъмнено някой друг щеше да понесе последиците от действията му. Джейкъб стана и напусна салона под аплодисментите на публиката.

Следващият мъж беше трудноподвижен. Щом свърна по червения килим на път към Селест, се преви на две и се строполи на земята. Из залата се разнесоха изумени възгласи, но преди да е успял да спечели опасна доза от състраданието на хората, двама стражи се спуснаха да го отведат до Селест. За моя приятна изненада гласът й не прозвуча по обичайния уверен начин, докато му заповядваше да изплати дълга си към краля.

Крис като че ли успяваше да запази самообладание, поне докато не се появи отреденият й подсъдим. Беше по-млад от останалите, навярно наш връстник, и походката му беше уверена, почти целеустремена. Когато сви по пътеката към Крис, зърнах някаква татуировка на врата му. Приличаше на кръст, но останах с впечатлението, че майсторът й се беше пообъркал.

Крис произнесе репликите си добре. Страничен човек не би доловил съжалението в гласа й. Залата избухна в аплодисменти и тя се върна на мястото си с едва забележимо помрачена усмивка.

Стражът обяви гръмко името Адам Карвър, напомняйки ми, че е дошъл и моят ред. Адам, Адам, Адам. На всяка цена трябваше да запомня името му. Защото вече нямах друг избор, освен да изпълня мисията си, нали така? Останалите момичета го бяха сторили. Максън можеше и да ми прости, отметнех ли се, а кралят и бездруго не ме харесваше, но в никакъв случай не исках да загубя доверието на кралицата, и тази мисъл ме приклещи в ъгъла. Ако се стремях към победа, трябваше да довърша започнатото.

Адам беше по-възрастен, може би на годините на татко, и единият му крак не беше наред. Не падна по пътя към мен, но му отне толкова дълго време да го измине, че щях да се взривя от напрежение. Вече нямах търпение всичко да приключи.

Той коленичи пред мен, а аз се съсредоточих върху малкото реплики, които трябваше да произнеса.

— Адам, в какво престъпление сте обвинен? — попитах аз.

— Кражба, госпожице.

— А колко дълга е присъдата ви?

Адам се прокашля.

— Доживотна — процеди с тънък гласец.

Из салона се разнесе объркан шепот, очевидно гостите се питаха един друг дали бяха чули правилно.

Колкото и да ми беше неприятно да се отклоня от заучения сценарий, и аз самата трябваше да се уверя в чутото.

— Колко казахте?

— Доживотна, госпожице. — По гласа му ясно личеше, че е на ръба на сълзите.

Надникнах към Максън. Той изглеждаше смутен. Отправих му безмълвна молба за помощ. Очите му говореха колко съжалява, че не може да се отзове.

Тъкмо се канех да върна вниманието си към Адам, когато погледът ми случайно попадна върху краля: заинтригуван, той се беше наместил в трона си и криеше усмивката си с ръка.

Бях попаднала в капана му.

Вероятно подозираше, че тази част от Избора ще ми е най-омразна, затова си бе поставил за цел да изтъкне пред всички непокорството ми. А дори да изпълнех задължението си, обричах човек на доживотен затвор. Щях да бъда оплюта и в двата случая.

— Адам — подхванах тихо. Той вдигна поглед към мен, готов да избухне в сълзи всеки момент. За част от секундата целият салон стихна. — Какво си откраднал?

Гостите наостриха слуха си, но беше невъзможно да чуят разговора ни.

Той преглътна и стрелна поглед към краля.

— Малко дрехи за моите момичета.

— Но това не е причината да си тук, нали? — побързах със следващия си въпрос.

С жест, толкова дискретен, че едва не го пропуснах, Адам поклати глава.

В такъв случай не можех да го направя. Просто не можех. Но все някак трябваше да се подходи към въпроса.

Идеята ме сполетя изневиделица, но моментално проумях, че е единственият изход от ситуацията. Не бях сигурна дали ще върне свободата на Адам, а за моята лична тъга опитах да не мисля. Просто така беше редно и нямах друг избор.

Станах и доближих Адам, докосвайки рамото му. Той потрепери в очакване да чуе жестоката си присъда.

— Изправете се — наредих му.

Адам ме погледна в очите с недоумение.

— Моля — добавих и хванах едната му окована с белезници ръка, повличайки го след себе си.

Адам извървя с мен пътеката, водеща до издигнатата платформа на кралското семейство. Като достигнахме стълбището, се обърнах към него с въздишка.

Свалих едната от красивите обици, подарък от Максън, сетне и другата. Сложих ги в ръцете на Адам, а след това махнах и разкошната си гривна под смаяния му поглед. Накрая — тъй като давах ли, исках наистина да дам всичко — протегнах ръце назад и откопчах колието с птичка, което татко ми беше подарил. Надявах се, че ме гледа и не ми е сърдит, задето се разделях с подаръка му. След като пуснах и колието в ръката на Адам, свих пръстите му около малките съкровища, после отстъпих настрани, отваряйки му път към крал Кларксън.

Посочих към троновете.

— Върви, покорен поданико, и изплати дълговете си към краля.

Из салона се разнесоха изумени възгласи и шепот, но аз не им обърнах внимание. Очите ми виждаха единствено гнева по лицето на краля. Щом държеше да си играе игрички с тазвечерната ми персона, щях да му отвърна със същото.

Адам изкачи бавно стълбите, а от очите му надничаше както радост, така и страх. Като доближи краля, коленичи и протегна напред ръце, пълни с бижута.

Крал Кларксън ме стрелна с поглед, давайки ми да разбера, че нямаше да ми прости току-така, но все пак се пресегна и взе скъпоценностите от ръцете на Адам.

Тълпата заликува, но като обърнах поглед към другите момичета, по лицата им се четяха смесени емоции. Адам побърза да се отдалечи от краля, навярно притеснен, че може да размисли. Надявах се, че от толкова много телевизионни екипи и репортери с бележници в ръце все някой щеше да тръгне след него, уверявайки се, че е стигнал невредим до дома. Когато слезе от платформата, Адам опита да ме прегърне, макар и възпрепятстван от белезниците. Заплака, благослови ме и напусна залата така, сякаш бе най-щастливият човек на земята.