Кийра Кас
Единствената (17)

Седемнайсета глава

Фонът за снимките ни беше бледосин. Прислужничките ми ушиха разкошна рокля с малки паднали ръкавчета, които прикриваха белега ми. Поне за момента можех да забравя за роклите без презрамки.

Макар и да изглеждах доста добре, Николета и дори Джорджа ме засенчваха напълно.

— Лейди Америка — извика ме жената до един от фотоапаратите. — Спомняме си принцеса Николета от посещението на дамите от италианското кралско семейство в двореца, но коя е другата ви гостенка?

— Това е Джорджа, моя много скъпа приятелка — отвърнах приветливо аз. — Едно от нещата, на които ме научи участието ми в Избора, е, че за да имам сили да продължа напред, трябва да слея предишния си живот с бъдещето, което ми предстои. Надявам се днес да направя решаваща стъпка в сливането на тези два свята.

Няколко от хората покрай нас възкликнаха одобрително, а фотоапаратите продължаваха да снимат трите ни една до друга.

— Отлично, дами — похвали ни фотографът. — Свободни сте да се наслаждавате на партито. По-натам ще направим и няколко импровизирани кадъра.

— Звучи забавно — отвърнах аз и махнах на гостенките ми да ме последват.

Максън ми беше дал да разбера, че от всички останали дни точно в днешния трябваше да блесна. Надявах се да се представя като образцова участничка от Елита, но не беше лесна задача да си съвършен.

— Понижи ентусиазма, Америка, или всеки момент от очите ти ще изскочат малки цветни дъгички. — Допадаше ми фактът, че колкото и скорошно да беше познанството ни, Джорджа познаваше кога съм искрена и кога — не.

Аз се засмях и Николета се присъедини.

— Права е. Наистина си леко поривиста.

Аз въздъхнах усмихнато.

— Извинявайте. Просто днес залозите са високи.

Джорджа преметна ръка през раменете ми и ме поведе към вътрешността на салона.

— След всичко, което преживяхте с Максън, не ми се вярва да те изпрати у дома, заради някакво си чаено парти.

— Не това имах предвид. Ще ви просветля малко по-късно — обърнах се с лице към тях. — За момента ще съм ви ужасно благодарна, ако ми правите компания в почетната обиколка. Поуталожат ли се нещата, ще се наложи да обсъдим един доста сериозен въпрос.

Николета погледна към Джорджа, сетне извърна очи към мен.

— И каква по-точно е приятелката ти?

— Ценна. Кълна ти се. Ще ти обясня по-късно.

С присъствието си Джорджа и Николета определено ме отличаваха от останалите момичета. Тъй като беше принцеса, Николета можеше да се определи като най-изтъкнатата гостенка в салона, а по погледа на Крис си личеше, че съжаляваше, задето не се беше сетила да я покани. Тя обаче, за разлика от мен, не разполагаше с директна връзка с италианското кралско семейство. Николета лично ми беше дала телефонния си номер, за да я потърся в случай на нужда.

Никой не знаеше коя е Джорджа, но май всички одобриха идеята да я поканя, като чуха репликата, която всъщност беше творение на Максън — за единението на миналото и бъдещето ми.

Решението на Елиз беше доста предвидимо. Сполучливо, но предвидимо. Две нейни далечни братовчедки от Нова Азия, олицетворяващи връзките й с управниците на родината й, крачеха от двете й страни, пременени в традиционни носии. Крис се беше спряла на майка си и професор от колежа, където преподаваше баща и. Опасявах се каква ще е реакцията на собственото ми семейство. Несъмнено щях да получа укорително писмо от мама и Мей, научеха ли, че не им бях предоставила шанса да гостуват в двореца.

Вярна на думата си, Селест беше довела същински знаменитости. В изключително къса рокля тук блестеше Теса Тамбъл, която според разказите на Селест беше направила концерт на празненството по случай рождения й ден. Втората гостенка на Селест беше Кърсти Самър, друга музикантка, прочула се с чудноватите си концерти; нейното облекло представляваше по-скоро маскараден костюм. Предполагах, че това са или обичайните й сценични одежди, или е нечий ексцентричен поглед върху дрехите от рисувана кожа. И в двата случая недоумявах как я бяха пуснали на входа: и то не само заради шантавите й дрехи, но и заради факта, че алкохолните изпарения, които излъчваше, се надушваха дори от половин метър.

— Николета — приближи ни кралица Амбърли. — Колко се радвам да те видя отново.

Двете си размениха целувки по бузите, преди Николета да отговори:

— Удоволствието е изцяло мое. Бях на седмото небе, когато получих поканата на Америка. Така се забавлявахме при последното ми гостуване.

— Радвам се да го чуя — отвърна кралицата. — Опасявам се, че днес ще е малко по-кротко.

— Знам ли — каза Николета, кимвайки с глава към Кърсти и Теса, които стояха в единия ъгъл на салона и си бърбореха гръмогласно. — Готова съм да се обзаложа, че благодарение на онези двечките ще имам да разказвам поне една щура история вкъщи.

Всички се разсмяхме, макар че в очите на кралицата се четеше леко напрежение.

— Май е редно да ги приветствам лично.

— Винаги сте били същинско въплъщение на храбростта — пошегувах се аз.

Тя ми отвърна с усмивка.

— Моля, отпуснете се и се забавлявайте. Америка, дано се запознаеш и с нови хора, но най-важното е да се порадваш на приятелките си.

Аз кимнах и кралица Амбърли тръгна към гостенките на Селест. Теса спазваше поведение, но Кърсти като че ли взимаше и душеше всеки миниатюрен сандвич от най-близкия поднос. Реших, че е най-добре да не хапвам нищо от околните маси.

Огледах салона. Май всички похапваха и разговаряха оживено, затова прецених, че моментът е подходящ.

— Елате с мен — казах на приятелките си, повеждайки ги към малка масичка в дъното на залата. Трите седнахме и една прислужничка ни донесе чай. Още щом останахме насаме, подхванах разговора с надеждата, че всичко ще мине гладко.

— Джорджа, първо исках да ти се извиня за случилото се с Мика.

Тя заклати глава още преди да довърша изречението си.

— Открай време искаше да бъде герой. Всички сме се примирили с факта, че действията ни могат да доведат до… такъв край. Но според мен Мика загина с гордост.

— Въпреки това съжалявам. Можем ли да помогнем с нещо?

— Не. Погрижихме се. Вярвай ми, не би предпочел друга смърт — увери ме тя.

Замислих се за момчето с мише лице, стоящо в ъгъла на тъмната стаичка. По своя воля се беше хвърлило в мелето, за да ме спаси, за да спаси всички ни. Смелостта се крие на най-неочакваните места, помислих си.

Реших, че е време да насоча разговора ни към основния въпрос.

— Е, Джорджа, както вече разбра, Николета е принцесата на Италия. Гостува ни преди няколко седмици. — Погледнах и двете в очите. — Тогава ме увери, че Италия би изградила съюзничество с Илеа, ако в страната ни настъпят определени промени.

— Америка! — изсъска през зъби Николета.

Спрях я с ръка.

— Имай ми доверие, Николета. Джорджа ми е приятелка, но не я познавам от Каролина. Тя е сред водачите на северняшките бунтовници.

Николета изпъна гръб. Джорджа й кимна плахо, потвърждавайки думите ми.

— Неотдавна ни се притече на помощ. Което й коства скъп човек — обясних аз.

Николета сложи ръка върху тази на Джорджа.

— Съжалявам да го чуя. — После отново се обърна към мен, любопитна да научи останалото.

— Разговорът ни трябва да остане в тайна, но сметнах, че моментът е удачен да обсъдим някои неща, които ще са от полза за всички ни — продължих аз.

— Да не би да се опитвате да свалите краля от престола? — предположи Николета.

— Не — увери я Джорджа. — Стремежът ни е да се съюзим с Максън след коронясването му и да работим заедно за елиминирането на кастовата система. Надеждите ни са, че това може да се случи по време на неговото царуване. Принцът проявява много по-голямо състрадание към поданиците си.

— Така е — добавих аз.

— В такъв случай защо атакувате двореца? И беззащитни хора? — нападна я свирепо Николета.

Аз поклатих глава.

— Те не са като Южняците. Не убиват хора. Просто раздават справедливост, когато сметнат за нужно.

— Измъкваме безбрачни майки от затвора, такива неща… — намеси се Джорджа.

— В действителност са прониквали в двореца, но не и с намерението да избиват невинни хора — поясних аз.

Николета въздъхна.

— Ясно, но все още не разбирам защо държиш да ме запознаеш с тях.

— Нито пък аз — призна си Джорджа.

Аз си поех дъх.

— Южняшките бунтовници стават все по-агресивни. През изминалите няколко месеца нападенията им се умножиха осезаемо, и то не само тези върху двореца, но и из цялата страна. Не знаят какво е пощада. Двамата с Максън се опасяваме, че съвсем скоро ще ни нанесат удар, от който никога няма да се съвземем. Намерението им да избиват хора от кастите на момичетата от Елита, започвайки от най-горната, е изключително брутално, а се боим, че агресията им само ще нараства.

— И това вече е факт — заяви Джорджа по-скоро на мен, отколкото на Николета. — Съгласих се да дойда главно за да те осведомя за лошата новина. Южняците са преминали към покушения срещу Тройки.

Аз покрих устата си с длан, стъписана от скоростта, с която напредваха.

— Сигурна ли си?

— Убедена — потвърди Джорджа. — Сменили са цифрата вчера.

След миг на мълчалива тревога и Николета се обади:

— Защо го правят?

Джорджа се обърна към нея.

— За да подплашат момичетата от Елита, а и изобщо цялото кралско семейство. Явно смятат, че ако успеят да предотвратят финала на Избора и оставят Максън сам, ще им е по-лесно да завземат властта.

— А именно в това се крие най-голямата опасност. Узурпират ли властта, Максън ще е безсилен като крал. Южните бунтовници ще угнетят народа още повече.

— И какво предлагате да сторим? — попита Николета.

Постарах се да подходя деликатно към въпроса с незаконните мерки.

— Джорджа и другите Северняци имат много по-добра възможност да възпрат южняшките бунтовници, отколкото ние можем да сторим това в двореца. Предвиждат действията им по-лесно и вече са се сблъсквали с тях… но, за жалост, са необучени и невъоръжени.

Двете продължаваха да ме гледат неразбиращо.

Аз понижих глас още повече.

— Максън не може да изпомпва пари от двореца, за да спонсорира въоръжаването им.

— Разбирам — прозря най-сетне Николета.

— Можем да ти дадем абсолютна гаранция, че оръжията ще бъдат използвани единствено срещу Южняците и в никакъв случай срещу правителствени лица — казах аз, обръщайки поглед към Джорджа.

— Напълно съм съгласна — потвърди тя. В очите й се четеше искреност, която вече познавах със сърцето си. Ако ме искаше мъртва, можеше просто да ме убие онзи ден в гората или да не ни се притече на помощ в онази затънтена уличка. Но целта й не беше такава.

Николета барабанеше с пръсти по устните си, обмисляйки въпроса. Съзнавах, че искането ни беше огромно, но просто нямахме друг избор.

— Ако някой научи… — подхвана тя.

— Знам. И аз си представям какво би станало. — Разбереше ли кралят, нямаше да се задоволи с публичен бой с пръчка.

— Не бива да има и най-малката веществена следа. — Николета продължаваше да движи пръсти пред устата си.

— Затова парите ни трябват в брой. Така опасността е по-малка — посочи Джорджа.

Николета кимна и отпусна ръката си върху масата.

— Дадох ти дума, че ако мога да помогна с нещо, ще го направя. Имаме нужда от силен съюзник, а ако страната ви попадне в техни ръце, за съжаление, ще се сдобием с поредния враг.

Отвърнах й с горчива усмивка, а тя се обърна към Джорджа.

— Мога да набавя парите още днес, но ще трябва да ги обмените.

— Имаме си начин — усмихна й се Джорджа.

Зад рамото й видях, че към масата ни се е запътил фотограф. Вдигнах чашата чай и прошепнах:

— Фотоапарат.

— Пък и открай време смятам Америка за истинска дама. Бих казала, че понякога пропускаме тези черти у една жена, тъй като сме свикнали да възприемаме Петиците като хора на изкуството, а Шестиците — като прислуга. Но вземете за пример кралица Амбърли. Тя не е най-обикновена Четворка — каза лъчезарно Джорджа. Двете с Николета кимнахме в знак на съгласие.

— Невероятна жена е. За мен е чест да гостувам в дома й — споделих аз.

— Може и да заживееш в него! — подхвърли Николета, намигвайки ми.

— Усмивка, дами! — прикани ни фотографът и трите му предложихме най-слънчевите си усмивки, като се надявахме да укрием опасната тайна помежду ни.