Кийра Кас
Единствената (16)

Шестнайсета глава

Само след няколко часа Аспен почука на вратата ми. Прислужничките ми просто му се поклониха и излязоха от стаята, знаейки, че разговорът ни ще е поверителен. Новата ни негласна уговорка ми се струваше леко странна, не че проумявах защо.

— Как се чувстваш?

— Горе-долу — отвърнах аз. — Ръката ми пулсира леко и имам главоболие, но иначе съм си добре.

Той поклати глава.

— Не биваше да те пускам.

Потупах с длан леглото.

— Ела да седнеш.

Той се поколеба. Аз обаче смятах, че няма от какво да се притесняваме. Максън и прислужничките ми знаеха, че поддържаме връзка, пък и нали той ни беше извел от двореца миналата нощ. Вече нямаше риск. Вероятно и той разсъждаваше по същия начин, защото в крайна сметка седна до мен, макар и на порядъчно разстояние за всеки случай.

— Аз съм част от случващото се, Аспен. Нямаше да те оставя да ме разубедиш. Пък и съм добре. Благодарение на теб. Снощи спаси живота ми.

— Ако не бях действал достатъчно бързо и ако Максън не ти беше помогнал да прескочиш стената, в момента щеше да си нечия пленница. За малко да те убият заради мен. За малко да убият Максън заради мен. — Той поклати глава, забил поглед в пода. — Съзнаваш ли какво щеше да се случи на двама ни с Ейвъри, ако не ви бяхме върнали? Как щях… — Той замълча, очевидно сподавяйки сълзите си. — Как щях да го преживея, ако не те бяхме намерили?

Аспен погледна към мен, право в мен. Болката в очите му беше повече от ясна.

— Но ме намерихте. Ти ме намери, ти ме защити, ти ми доведе помощ. Справи се невероятно. — Погалих гърба му, мъчейки се да го утеша.

— Просто осъзнавам, Мер, че каквото и да се случва… винаги ще съм свързан с теб. Никога няма да спра да се тревожа за теб. Никога няма да ми е все едно какво правиш. Винаги ще си значима за мен.

Хванах го под ръка, отпускайки глава на рамото му.

— Разбирам те напълно.

Останахме така известно време. Вероятно и Аспен правеше същото като мен: преживяваше всичко наново в съзнанието си. Как бяхме странили един от друг като деца, как не можехме да откъснем очи един от друг като по-големи, хилядите откраднати моменти в къщичката на дървото — всички онези неща, които ни бяха изградили като хора.

— Америка, трябва да ти кажа нещо. — Аз вдигнах глава, а Аспен се обърна с лице към мен, хващайки нежно ръцете ми. — Когато ти казах, че ще те обичам винаги, говорех от сърце. И… и…

Не успяваше да намери подходящите думи и, честно казано, бях благодарна. Да, бяхме свързани завинаги, но вече не бяхме онази двойка от къщичката на дървото.

Той се засмя вяло.

— Май ми трябва един хубав сън. Не мога да разсъждавам нормално.

— И при мен е същото. А имам толкова неща на главата си.

Той кимна.

— Виж, Мер, не бива да повтаряме грешката си. Вече не обещавай на Максън, че ще му помогна с нещо толкова рисковано, и не очаквай пак да те измъквам от двореца.

— И бездруго май не постигнахме особен резултат. Едва ли Максън ще поиска да повторим приключението си.

— Хубаво. — Той намери шапката си, нахлупи я на главата си и стана на крака. После взе ръката ми и я целуна. — Милейди! — Каза със закачлив тон.

Аз му се усмихнах и стиснах ръката му лекичко. Той ми отвърна със същото. Докато го държах, вкопчвайки се все повече с всяка изминала секунда, проумях, че скоро щеше да ми се наложи да го пусна. Да го пусна веднъж завинаги.

Взрях се в очите му и усетих паренето от сълзите. Как да се сбогувам с теб?

Той погали с палец горната страна на ръката ми и я върна в скута ми. После се наведе и ме целуна по главата.

— Почини си сега. Ще дойда да те видя утре.

 

 

Бях подръпнала дискретно ухото си по време на вечеря и Максън знаеше, че ще го чакам в стаята си по-късно. Докато седях пред огледалото, ми се искаше минутите да позабързат хода си. Мери разресваше косата ми, тананикайки си тихичко. Мелодията ми беше позната — бях я свирила на нечия сватба. След постъпването ми в Избора така силно бях мечтала да се завърна към онзи си живот. Копнеех по свят, изпълнен с музиката, която открай време обичах.

Вътрешно знаех обаче, че не ми беше писано да остана в него. По който и път да тръгнех от тук нататък, щях да се обръщам към музиката само като към забавление за гостите ми или като средство за разпускане през почивните дни.

Вглеждайки се в отражението си, проумях, че не ме болеше от този факт, поне не и толкова, колкото бях очаквала. Музиката щеше да ми липсва, но вече съставляваше просто една част от мен, не цялото ми същество. Пред мен стояха други възможности, независимо от развръзката на Избора.

В действителност бях нещо повече от олицетворение на кастата си.

Плахото почукване на Максън ме изтръгна от размисъла, а Мери побърза да отвори вратата.

— Добър вечер — поздрави я Максън на влизане, а тя му отвърна с реверанс.

Очите му срещнаха моите мимолетно и отново се почудих дали знаеше какво изпитвах към него, дали и той живееше в моята реалност.

— Ваше Височество — пророни тихо Мери. Тъкмо се канеше да напусне стаята, когато Максън вдигна ръка да я спре.

— Извинявай, но би ли ми казала името си?

Недоумяващият и поглед отскочи от Максън към мен, а после обратно към него.

— Аз съм Мери, Ваше Височество.

— Мери. А снощи се запознахме и с Ан — той и се поклони леко. — Ами ти?

— Луси — отвърна другата ми прислужничка със свенливо гласче, макар и осезаемо щастлива, че принцът й обръщаше внимание.

— Чудесно. Ан, Мери и Луси. Приятно ми е да се запознаем истински. Убеден съм, че Ан ви е информирала за снощните събития, за да можете да подсигурите на лейди Америка най-добри грижи. Държа да ви благодаря за всеотдайността и дискретността.

Очите му срещнаха погледа на всяка от тях по отделно.

— Съзнавам, че ви поставям в затруднение, така че, ако някой повдигне въпроси за случилото се снощи, не се колебайте да го изпратите при мен. Решението беше лично мое и не бива вие да понасяте последствията.

— Благодарим ви, Ваше Височество — каза Луси.

Още от самото начало знаех, че прислужничките ми хранят дълбока преданост към Максън, но тази вечер проумявах, че тук не ставаше дума само за служебен дълг. Някога бях живяла с впечатлението, че с най-голяма лоялност в двореца се ползва кралят, но вече започвах да се съмнявам в това си заключение. Все по-често се уверявах, че хората предпочитаха сина му.

Може би не бях единствената, която възприемаше тактиката на крал Кларксън като варварска, а него самия — като жесток владетел. Може би не само бунтовниците очакваха с нетърпение коронясването на Максън. Може би съществуваха още мнозина, търсещи промяна.

Прислужничките ми се поклониха и ме оставиха насаме с Максън.

— Това пък какво беше? От кога те интересува как се казват?

Той въздъхна.

— Снощи, когато страж Леджър спомена името на Ан, а аз не знаех за кого ми говори… почувствах се така неловко. Не е ли редно, по-добре от някой случаен страж да познавам хората, които се грижат за теб?

Не е толкова случаен.

— В интерес на истината, всички прислужнички клюкарстват по адрес на стражите. Нищо чудно и стражите да клюкарстват по техен адрес.

— Няма значение. С теб са по цял ден. Трябваше да науча имената им още преди месеци.

Усмихнах му се и понечих да стана, но той ме възпря видимо угрижен.

— Нищо ми няма, Максън — настоях аз, хващайки протегнатата му ръка.

— Снощи те простреляха, ако не ме лъже паметта. Съвсем нормално е да се тревожа за теб.

— Не беше истинска огнестрелна рана. Куршумът само ме е закачил.

— Въпреки това не можеш да очакваш, че току-така ще забравя приглушените ти писъци, докато Ан те шиеше. Ела, трябва да си почиваш повече.

Максън ме отведе до леглото и ме загърна под завивките, след което легна отгоре им с лице към мен. Зачаках да подхване темата за случилото се или да ме предупреди, че наближава моментът още една от нас да си отиде. Само че той не пророни и дума. Просто полежа до мен, милвайки косата ми с пръсти, плъзвайки връхчетата им по бузата ми от време на време.

Точно в онзи момент имах чувството, че светът започва и свършва с двама ни.

— Ако беше пострадала…

— Но не стана така.

Максън врътна очи, а гласът му придоби по-сериозен тон.

— Пострада, и още как! Върна се в двореца окървавена. Едва не те загубихме по улиците на града.

— Виж, Максън, не съжалявам за решението си — отвърнах в опит да го успокоя. — Исках да дойда с вас, да чуя всичко със собствените си уши. Пък и просто нямаше начин да те пусна сам.

— Не е за вярване колко неподготвени се оказахме; как ни хрумна да тръгнем в камион с герба на двореца, и то с толкова малко стражи? А бунтовниците вилнеят по улиците. От кога спряха да се крият? От къде си набавят оръжия? Чувствам се в пълно неведение, изцяло безпомощен. С всеки изминал ден губя по малка частица от страната, която обичам. Едва не загубих и теб, а…

Максън се възпря и тревогата му се преобрази в нещо ново. Ръката му отново намери бузата ми.

— Снощи каза нещо… за любов.

Аз сведох поглед.

— Спомням си. — Опитах да укротя пламъка, който плъзваше по лицето ми.

— Странно е да си мислиш, че си казал нещо на глас, при положение че така и не си го изрекъл.

Аз се изкисках, чувствайки, че думите ще се излеят от устата му със следващия му дъх.

— Също така е странно да си мислиш, че си чул нещо, при положение че не си — каза той вместо това.

Цялата комичност на момента изведнъж изчезна.

— Знам какво имаш предвид. — Аз преглътнах и загледах как ръката му напуска бузата ми и преплита пръсти с моите, съзнавайки, че и неговият поглед беше прикован на същото място. — Вероятно за някои хора би било трудно да си признаят подобно нещо. Например, ако се опасяват, че няма да достигнат финала.

Той въздъхна.

— Или ако се тревожат, че въпросният човек не желае да достигне финала… че все още мисли за друг… може би.

Аз поклатих глава.

— Не е това.

— Добре.

Колкото и истини да си бяхме казали в малкото скривалище, колкото и тайни да си бяхме разкрили, колкото и дълбоко да се бяха вкоренили в сърцето ми някои неща, последните думи като че ли ми натежаха най-много. Защото… веднъж изречени, не можехме да ги върнем назад.

Не разбирах напълно причината за неговото колебание, но пък разбирах тази за моето. Оженеше ли се за Крис, след като му бях разкрила сърцето си, на него самия щях да се ядосам, но себе си щях да намразя. А се страхувах да поема такъв риск.

Мълчанието помежду ни напрягаше нервите ми и когато стана непоносимо, реших да проговоря.

— Дали не е по-добре да продължим разговора си, когато се позакрепя?

Той въздъхна.

— Разбира се. Колко несъобразително от моя страна.

— Не, не. Просто исках да обсъдим една друга тема. — Точно в онзи момент имаше по-належащи неща от връзката ни.

— Давай.

— Измислих кои гости бих могла да поканя за предстоящото чаено парти, но ще ми е нужно одобрението ти.

Той ме изгледа недоумяващо.

— И държа да знаеш какъв диалог възнамерявам да подхвана с тях. Възможно е да нарушим някое и друго правило, ето защо всичко зависи от твоето разрешение.

Заинтригуван, Максън се надигна на лакът, за да ме изслуша.

— Кажи ми всичко.