Кийра Кас
Единствената (1)

Първа глава

Този път се намирахме в Банкетния салон, изтърпявайки поредния урок по поведение и етикет, когато тухлите ни връхлетяха през прозореца. Елиз незабавно се хвърли на земята и запълзя към страничната врата с хленчене. Селест изпищя оглушително и се втурна към дъното на салона, изплъзвайки се на косъм от пороя счупени стъкла. Крис ме дръпна за ръката и двете хукнахме рамо до рамо към изхода.

— Побързайте, дами! — изкрещя Силвия.

До няколко секунди стражите вече се бяха наредили край прозорците и стреляха, а залповете на оръжията им отекваха в ушите ми, докато бягах, спасявайки живота си. Независимо от това дали ни атакуваха с пушки, или с камъни, всеки, проявил и най-беглата агресия на територията на двореца, щеше да намери смъртта си. Търпението на краля се беше изчерпало до последната капка.

— Ужасно е да тичаш с тези обувки — измърмори Крис, провесила през една ръка воалите на роклята си, докато очите и не се откъсваха от дъното на коридора.

— На една от двете ни ще и се наложи да свиква с всичко това — заяви задъхано Селест.

Врътнах очи.

— Ако съм аз, ще нося кецове всеки ден. Вече ми дойде до гуша.

— По-малко приказки, повече движение! — нахока ни Силвия.

— Как ще слезем до скривалището от тук? — попита Елиз.

— А какво ще стане с Максън? — загрижи се Крис, останала без дъх.

Силвия не й даде отговор. Последвахме я през лабиринт от коридори, в търсене на прохода към подземния етаж, докато страж след страж профучаваха край нас в обратната посока. Възхищавах се на мъжеството им, на неустрашимостта, нужна да хукнат към опасността в името на други хора.

Всичките бяха напълно неотличими един от друг, докато чифт зелени очи не се впи в моите. Аспен не изглеждаше уплашен, не изглеждаше дори изненадан. Просто беше възникнало усложнение и той отиваше да го коригира. Такъв си беше по природа.

Погледите ни се срещнаха за част от секундата, но и толкова стигаше. Такива бяха отношенията ни с Аспен. И без думи можех да му кажа: „Бъди нащрек и се пази.“ А той безмълвно отговаряше: „Не ме мисли, грижи се за себе си.“

Макар и да нямах никакви притеснения около неизказаното, положението беше коренно различно с изреченото на глас помежду ни. Последният ни разговор не беше минал особено гладко. Канех се да напусна двореца и го бях помолила да ми даде време, за да преглътна случилото се по време на Избора. В крайна сметка останах, но така и не му дадох обяснение защо.

Може би търпението му към мен се изчерпваше, а и способността му да вижда само доброто в действията ми също беше на път да пресъхне. Все някак трябваше да намеря решение на проблема. Не виждах живота си без Аспен. Дори сега, когато се надявах Максън да избере мен, не можех да си представя света без Аспен.

— Ето го! — извика Силвия, побутвайки скрития в стената панел.

Тръгнахме надолу по стълбището, водени от Елиз и Силвия.

— По дяволите, Елиз, ускори крачката! — кипна Селест.

Очаквах да й се ядосам за припряността, но така или иначе, в главите на всички ни се въртеше едно и също нещо.

Докато потъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака, опитах да се примиря с факта, че пак щяхме да пропилеем часове наред, спотаени като мишки. Крачехме надолу, заглушавайки със стъпките си виковете над главите ни, докато силен мъжки глас не прокънтя от върха на стълбището.

— Спрете!

Двете с Крис се обърнахме заедно и очите ни лека–полека разпознаха униформата.

— Почакайте — провикна се тя към момичетата под нас. — Това е страж.

Всички спряхме задъхани на местата си. Когато най-накрая ни достигна, стражът също дишаше учестено.

— Простете, дами. Бунтовниците избягаха още при началната стрелба. Явно днес не им е било до сражения.

Силвия позаглади с длани дрехите си и отвърна от наше име:

— Овладяна ли е ситуацията според краля? Ако не, излагате всички тези момичета на заплаха.

— Стражевият командир отмени тревогата. Сигурен съм, че Негово Величество…

— Нямате право да говорите от името на краля. Хайде, дами, продължаваме надолу.

— Сериозно ли говориш? — удивих се аз. — Искаш да се скрием в онази дупка без причина?

Тя впи в мен поглед, способен да спре дори бунтовник, и аз затворих уста. Между двете ни със Силвия се бе зародило един вид приятелство, тъй като с допълнителните си уроци несъзнателно ми бе помогнала да се разсея от драмите покрай Максън и Аспен. След скромния ми изблик по време на осведомителния бюлетин преди няколко дена отношенията ни като че ли се бяха сринали. Тя се обърна към стража и продължи:

— Представете ни официална заповед от краля и ще напуснем скривалището. Не спирайте, дами!

Двамата със стража си разменихме гневни погледи и всеки продължи по пътя си.

Силвия не прояви абсолютно никакво разкаяние, когато двайсетина минути по-късно ни навести друг страж с уверението, че е безопасно да излезем от подземието.

Бях толкова ядосана заради цялата тази безсмислица, че дори не изчаках Силвия и другите момичета. Изкачих стълбището, озовавайки се на първия етаж, и продължих към стаята си с обувки в ръце. Прислужничките ми ги нямаше, но на леглото ме чакаше малък сребърен поднос с хартиен плик отгоре.

Моментално разпознах почерка на Мей и разкъсах плика, жадно поглъщайки думите на сестричката си.

„Ами,

Станахме лели! Астра е съвършена. Ще ми се да беше тук, за да се запознаете лично, но всички знаем колко е важно да си в двореца точно сега. Смяташ ли, че ще успеем да прекараме Коледа заедно? Не си толкова далеч! Отивам да помагам на Кена и Джеймс. Не мога да повярвам каква красавица си имат! Изпращам ти снимка. Обичаме те!

Мей“

Извадих гланцираната снимка от плика. Цялото ми семейство присъстваше, с изключение на Кота и на мен самата. Джеймс, съпругът на Кена, беше застанал над жена си и дъщеричката им с широка усмивка и подпухнали от плач очи. Кена седеше с изпънат гръб в леглото, гушнала мъничко розово вързопче; по лицето и се четяха равни дози доволство и изтощение. Мама и татко сияеха от гордост, а вълнението на Мей и Джерад направо струеше от хартията на снимката. Естествено, че Кота не беше намерил време да отиде — все пак нямаше да извлече никаква изгода от това си посещение. Но поне аз трябваше да съм там.

А не бях.

Бях в двореца. И понякога дори не разбирах защо. Максън продължаваше да се вижда с Крис, дори след всички усилия, които беше положил, за да ме задържи. Бунтовниците безпощадно нарушаваха спокойствието ни от външна страна, а зад стените на двореца коравосърдечните думи на краля бяха съумели да нанесат не по-малка щета върху самоувереността ми. През цялото това време Аспен се навърташе край мен, принуждавайки ме да пазя тайната ни. Отгоре на всичко камерите изскачаха зад всеки ъгъл и грабеха късчета от живота ни, за да забавляват народа. Не стига, че отвсякъде ме притискаха към стената, ами и пропусках моментите, които винаги бях смятала за най-значими.

Преглътнах гневните си сълзи. Беше ми омръзнало да плача.

Затова преминах на режим „планиране“. Единственият начин да въдворя ред беше да сложа край на Избора.

Макар че продължавах да поставям под съмнение готовността си да стана следващата принцеса, дори за момент не се съмнявах, че искам да споделя живота си с Максън. А нямаше как да го постигна, ако просто бездействах и чаках всичко да се случи от само себе си. В съзнанието ми изникна последният ми разговор с краля и закръстосвах нервно из стаята в очакване на прислужничките ми.

Едва дишах, така че хич не ми беше до ядене. Но жертвата щеше да си струва. Налагаше се да постигна някакво развитие, и то час по-скоро. По думи на краля, останалите момичета правеха всякакви опити за сближаване с Максън — физическо сближаване, а Негово Величество ме беше уверил, че съм твърде неугледна, за да ги надмина в това отношение.

И сякаш връзката ми с Максън не беше достатъчно оплетена, трябваше да намеря начин да си възвърна доверието му. А не знаех дали от мен се искаше да задавам повече въпроси, или да престана с тях изцяло. Макар да бях сравнително сигурна, че не беше стигнал далеч във физическите си взаимоотношения с другите момичета, не успявах да укротя въображението си. Никога не се бях опитвала да го съблазня — общо взето, всеки интимен момент, който бяхме преживели с Максън, се беше състоял непреднамерено, но нещо ме караше да си мисля, че проявях ли целеустременост, щях да му дам да разбере, че изпитвах към него влечение, не по-малко от това на останалите момичета.

Поех си дълбоко въздух, вирнах брадичка и влязох в трапезарията. Умишлено закъснях с минута-две, надявайки се, че всички ще са заели местата си край масите. Оказах се права. Но реакцията на околните надхвърли очакванията ми.

Направих реверанс, подвивайки крак, така че цепката на роклята ми да се отвори чак до бедрото ми. Тази вечер роклята ми беше виненочервена, без презрамки и с почти изцяло гол гръб, дори имах някакви съмнения, че прислужничките ми бяха използвали магия, за да я закрепят върху тялото ми. Като се изправих, впих поглед в Максън, който беше спрял да дъвче. Някой дори изпусна вилицата си на земята.

Сведох поглед, отправих се към мястото си и седнах до Крис.

— Америка, какво си въобразяваш? — изшушука тя.

Килнах глава в нейна посока.

— Моля? — отвърнах, преструвайки се на объркана.

Тя остави вилицата си на масата и погледите ни се срещнаха.

— Приличаш на уличница.

— Е, ти пък приличаш на завистница.

Явно бях уцелила десетката, защото Крис се поизчерви, преди да се обърне към чинията си. Аз самата хапнах съвсем малко, понеже стомахът ми се беше свил на топка. Докато ни сервираха десерта, реших, че вече няма смисъл да се правя на разсеяна, а като обърнах очи към Максън, го заварих да ме гледа, както и се бях надявала. Той незабавно се пресегна и подръпна ухото си, а аз отвърнах на знака му с престорена скромност. Веднага отправих поглед към крал Кларксън, мъчейки се да възпра напиращата по устните ми усмивка. Видимо бях успяла да го вбеся — поредният трик, който съумявах да практикувам безнаказано.

Станах от масата първа, предоставяйки на Максън възможност да се полюбува на голия ми гръб, и напуснах трапезарията с елегантни стъпки. Затворих вратата на стаята си и побързах да сваля ципа на роклята, нетърпелива да си поема дъх.

— Как мина? — полюбопитства Мери, притичвайки до мен.

— Май успях да му завъртя главата. Както и тези на всички останали.

Луси изписука радостно, а Ан дойде да помогне на Мери.

— Ние ще я крепим. Вие се поразходете малко — нареди ми тя, а аз се подчиних. — Очаквате ли го тази вечер?

— Да. Не мога да кажа кога, но несъмнено ще дойде. — Седнах в края на леглото, скръствайки ръце върху корема си, за да прикрепям роклята.

Ан ме погледна с тъжна гримаса.

— Съжалявам, че ще ви стяга още няколко часа. Но повярвайте ми, струва си.

Усмихнах й се в опит да я уверя, че нямам против да потърпя малко болка. Бях казала на прислужничките си, че държа да привлека вниманието на Максън. Не им бях споменала обаче за надеждата си в най-скоро време творението им да се озове на пода.

— Искате ли да ви правим компания, докато пристигне? — предложи Луси, преливаща от въодушевление.

— Не, просто ми помогнете да вдигна ципа. Трябва да попремисля някои неща — отвърнах аз и станах от леглото.

Мери хвана машинката на ципа.

— Поемете си въздух, госпожице. — Подчиних се, а докато ме пристягаха в роклята, се усетих като войник, тръгнал към бойното поле. Доспехите ми бяха малко по-различни, но замисълът беше същият.

Тази вечер ми предстоеше да поваля един мъж.