Метаданни
Данни
- Серия
- Джесика Форд (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Justice, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Желева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet(2014)
- Начална корекция
- Еми(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- karisima(2015)
Издание:
Автор: Карън Робърдс
Заглавие: Правосъдие
Преводач: Силвия Желева
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: ИК „Калпазанов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Мая Арсенова
Технически редактор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0290-1; 978-954-17-0284-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1994
История
- —Добавяне
Глава 1
— Ще се омъжиш ли за мен?
Широко отворила очи, Алисън Хауърд гледаше изненадано как очарователният мъж, който беше отнел дъха й през последната седмица, коленичи пред нея в лодката. Той взе ръката й в своята. Очите му блестяха, но в тях се таеше и горчивина. „Джеферсън Мемориал“ проблясваше зад него като китайски фенер на фона на обсипаното със звезди небе. Отражението му в черната вода придаваше на сцената поразителна красота.
Като сцена от филм. Или като мечта.
— Аз… Аз… — Тя, която винаги бе толкова сладкодумна и красноречива, така прецизна с думите, сега не знаеше какво да каже. Не само не можеше да говори, но не можеше и да мисли и дори да диша. Сърцето й биеше тежко. Гърлото й беше свито.
„Всичко това се случва прекалено бързо. Прекалено бързо?“
Беше предприела делово пътуване и беше срещнала мъжа в самолета. За краткото време, през което бяха заедно, той беше станал най-важният човек в живота й. Някога щеше да каже, че не е възможно да се влюбиш само за седмица. А сега бе така влюбена, че беше готова да захвърли всичко — дом, кариера, целия си живот — за да бъде с него. Ако я помолеше да го направи, нещо, което той нямаше да стори, защото също живееше във Вашингтон и се гордееше с кариерата й толкова, колкото и със своя успех.
— Виж, купих ти пръстен.
Свободната му ръка потъна в джоба на сакото. Носеше скъп костюм, перфектно ушит, бяла риза и прекрасна вратовръзка с дискретен десен, която можеше да се стори възхитителна само на хора, които разбират от тези неща. За нещастие, Алисън все още не знаеше много за тези неща, макар да се преструваше, че знае. В този нов за нея живот, тя така упорито се опитваше да постигне успех, да завладее света на богатството, властта и привилегиите, но ето че й се налагаше още да учи езика му. А вратовръзката беше част от този език. Както и нейната къса вечерна рокля от „Армани“. Макар да беше купена от магазин за втора употреба в Джорджтаун, никой не знаеше това, освен нея. Роклята, макар да й беше малко тясна в ханша и бедрата, недвусмислено показваше класа. Тъжната истина беше, че макар при височина от метър и шейсет да тежеше шейсет килограма — беше успяла да ги постигне след зверска диета и едва ли някога, колкото и малко да ядеше, щеше да тежи по-малко, като се имаше предвид едрият й кокал — никога нямаше да изглежда перфектно в дрехи, предназначени за модел, висок метър и осемдесет и с тегло петдесет килограма. Точно както лицето й със закръглените бузи никога нямаше да бъде нещо друго, освен отчайващо кръгло.
„Той казва, че съм красива.“ При спомена за думите му устните й потръпнаха. „Красива, секси, жената, която е чакал цял живот.“
— Виждаш ли? — Той отвори кутийката за бижута и й го показа, сякаш се надяваше, че онова, което беше вътре, щеше да я убеди.
Светлината от „Джеферсън Мемориал“ се сви до тесен лъч и се отрази от огромния диамант. Дъхът й заседна в гърлото. Той извади пръстена от кутийката, постави го внимателно на четвъртия й пръст на лявата ръка, хладният метал погали кожата й и коленете й омекнаха.
„Любовта най-после дойде при мен.“
Думите от песента на Ета Джеймс зазвучаха в ума й. Всичко бе така съвършено, той бе така прекрасен. За първи път, откакто се беше родила, животът й беше съвършен. Кариерата й — тя беше адвокатка, трийсет и една годишна, и работеше в престижната фирма на Елис Хейс — процъфтяваше. Финансово бе осигурена — никога повече нямаше да й се наложи да лежи будна нощем, да се поти и да размишлява как да се сдобие с достатъчно пари. Толкова дълго бе живяла с мисълта, че е от типа жени, които не са подходящи за брак, така примирена със съдбата на самотната жена, че дори не беше съзнавала, че иска нещо повече. А сега — това. Нейната зашеметяваща любовна връзка. Предложение за женитба. И може би бебе, та биологичният й часовник най-после да замлъкне. Кой би помислил?
Невъзможно! Невероятно! Всяка нейна мечта се сбъдваше!
„Как въобще късметът стигна до мен?“
— Али? Държиш ме в напрежение.
Осъзна, че не е казала нищо, не е направила нищо, освен да го гледа втренчено — него и блестящия диамант. Палецът му галеше пръстите й и докосваше леко пръстена. Усмивката му беше малко крива. Вече. Погледът му обхождаше лицето й. Изглеждаше така, сякаш наистина се страхуваше, че тя може да каже „не“. Този намек за уязвимост у него — досега не го беше виждала уязвим — разтопяваше сърцето й.
— Кажи нещо, по дяволите. Кажи „да“.
Тя си пое дълбоко дъх и се опита да възвърне спокойствието си в достатъчна степен, за да може да говори. Истината беше, че винаги е била прекалено емоционална. Поне така беше казала на многобройните си братя и сестри, с които бе прекарала последните две години в приемния дом, преди да навърши осемнайсет години и да отпадне от системата. Онези момичета бяха много по-сурови от нея, но нейната емоционалност ги плашеше и те я оставяха на мира. Сега, като гледаше пръстена, който блестеше на пръста й като нейна собствена полярна звезда, осъзна, че е истина. Беше прекалено емоционална — е, поне в този случай. Защото нещо в нея й казваше, че този е правилният човек, че е предопределена да бъде с него.
Той беше нейната съдба.
— Али? — Гледаше я със смръщени вежди.
Светлината от „Джеферсън Мемориал“ придаваше на кожата му златист отблясък и тя видя, че лицето му е застинало като камък — като че ли се бе стегнал, физически се бе приготвил за отхвърлянето. Ръката му стисна нейната така, че й причини болка, а той се изправи гъвкаво. И развали магията.
— Да — каза тя. После, след като лицето му се проясни, добави: — Да, да, да, да, да.
Той се усмихваше глупаво. Тя се хвърли в прегръдките му. Ръцете му се сключиха около нея, здрави и силни, притиснаха я. Беше висок, мускулест, в превъзходна форма. Харесваше й допирът до тялото му. Обожаваше мириса, който се излъчваше от него. Обожаваше мургавата му кожа, привлекателността му, кривата му усмивка и чувството за собственост, което проявяваше към нея. Обърна лице нагоре, ръцете й се събраха на тила му. Когато устните им се срещнаха, зад затворените й клепачи избухнаха фойерверки и тя разбра, че сърцето й най-после е намерило дома си.
— Кога? — запита той, след като прекъснаха целувката, за да си поемат дъх.
— Какво кога? — Ръцете й все още бяха сключени на тила му. Навсякъде около тях светлините на града проблясваха като бижута. Вашингтон бе така красив нощем, мракът беше като воал, скриващ малкото грозни неща, а светлините превръщаха улиците във вълшебна плетеница. Черешовите дървета, които привличаха туристите в града през пролетта, сега поклащаха клони на лекия бриз, който временно бе прогонил обичайната за юли влажност. Лекият плясък на весла и далечното тихо жужене на гласове й напомняха, че не са сами, макар завоят, който скриваше другите лодки, да навяваше това чувство.
— Кога ще можем да го направим? Да се оженим, имам предвид, макар да се подразбира, че искам да направим и другото. Възможно най-скоро.
Бяха се озовали в леглото още в първата нощ. Сексът беше зашеметяващ. Оттогава бяха ставали от леглото само за да свършат нещо крайно необходимо и накрая — за да се завърнат у дома. Той непрекъснато й казваше колко е страстна, колко е удивителна. С него тя наистина се чувстваше страстна и удивителна, което й се случваше за първи път в живота. Винаги беше мислила за себе си като за дебела и обикновена — по дяволите, беше дебела и обикновена! — и нямаше как да го скрие — но беше изумена от преобразяващата сила на любовта. Той казваше, че е красива, и тя се чувстваше красива, и за свое учудване беше открила, че думите му и начинът, по който се чувства, са от огромно значение. Само като си представеше какво ще правят по-късно в леглото, кръвта й се сгорещяваше. С удивление откри, че ще й е много приятно, ако успее да запази това чувство. Опиянена от радост, му се усмихна.
— Когато кажеш.
Сега беше негов ред да се усмихне.
— Надявах се да го чуя. Какво ще кажеш за утре във Вегас? Имам частен самолет, който ще ни вземе от Дълес в полунощ, ако кажеш „да“. Ще се оженим в един от параклисите, ще имаме меден месец от двайсет и четири часа, после ще се върнем тук и ще обсъдим всички подробности как ще прекараме заедно остатъка от живота си. Ще бъде нещо, което някой ден да разкажем на децата си. И, освен това, ще бъде забавно.
При мисълта за децата, които щяха да имат, нещо дълбоко в нея запулсира за живот. После ентусиазмът й спадна малко, защото първата змия подаде лъскавото си езиче в този неин рай. Беше събота вечер и планът, който той предлагаше, имаше сериозен недостатък.
— Трябва да работя в понеделник.
— Аз също. И какво от това? Ще се обадим, че сме болни. Можеш да отсъстваш един ден, нали?
Беше невъзможно да се устои на тона му. Освен това, наистина можеше да отсъства един ден, осъзна, без да й се налага да се тревожи за последиците, които това би могло да има за фирмата, в която всеки работеше обикновено по осемдесет часа на седмица. Беше постигнала финансова независимост. Макар да изглеждаше невъзможно, дори вече не й се налагаше да ходи на работа.
Тази мисъл беше заслепяваща и си обеща, че ще се върне на нея по-късно.
— Вегас, добре — съгласи се щастливо.
Той се засмя и я целуна, след което бързо я поведе към апартамента й, за да си вземе куфара, който така и не беше успяла да разопакова. За щастие, бяха изпрали дрехите й в хотела, преди да си тръгне оттам, а бяха подходящи за Вегас, както и всичко друго, което носеше, така че наистина можеше да грабне отново куфара и да потегли за където и да е. По пътя, по негово настояване телефонира на майка си, за да й каже, че отива във Вегас, за да се омъжи. Не че майка й щеше да отговори на обаждането. Остави съобщение, докато Грег я слушаше лениво усмихнат. Някой ден, след като бяха женени от известно време, щеше да му признае, че майка й отдавна я бе изоставила — не знаеше дори дали е жива — и че историята, която му е разказала за майка си и сестра си в Балтимор, е имала за цел само да скрие грозната истина. Винаги се бе срамувала, че няма близки, че е израснала в приемно семейство и се страхуваше, че истината ще я направи да изглежда недостойна в очите му.
Не можеше да поеме такъв риск.
Тъкмо беше оставила съобщение на шефа си, когато стигнаха до апартамента й, който бе на „Кю стрийт“. Той заемаше целия долен етаж на една от редицата къщи, построени през 1878 година, в момента боядисани в ментовозелено, със сложно украсена фасада и много по-обикновен интериор, защото най-важното, изглежда, е било да запазят цените ниски докато в същото време сградите имат поразителен външен вид.
Алисън отвори вратата, пристъпи в хладното тъмно антре, включи осветлението и набра кода на алармената инсталация, за да заглуши тихото бибипкане, което щеше да се превърне в истинска сирена, ако не заглъхнеше в препоръчаните две минути. И веднага беше поздравена от въпросителното мяукане на Клемънтайн, която се появи откъм спалнята, където най-вероятно беше дремала на любимото си място — тоест, в средата на леглото. Клемънтайн не мяукаше като повечето котки. Издаваше огромно разнообразие от звуци, включително и пищене, защото гласовите й струни бяха повредени, когато някой се беше опитал да я обеси, преди да я изхвърли в кофата за боклук, откъдето тя беше спасена: слаба, но жива, от добрия боклукчия, а въжето беше все още около врата й.
— Здравей, бейби. — Алисън взе котката на ръце.
Клемънтайн мъркаше като всяка друга котка, когато Алисън потърка козината й в бузата си с обич. Копринената козина на Клемънтайн беше дълга и черна с едно-единствено бяло петно в средата на врата, което караше Алисън да си помисли за вкусен тарталет първия път, когато я видя в клетката в приюта за животни, където беше изпратена по работа от Елис Хейс преди три години. Всъщност тя едва не бе кръстила котенцето Тарталет, но се отказа, защото реши, че името твърде много ще издава предпочитанието й към сладкото.
— По дяволите, съвсем забравих за котката. — В гласа му се усещаше нотка на раздразнение, която я накара да смръщи вежди.
Той беше затворил и заключил входната врата, после беше останал на мястото си, докато тя набираше кода за алармата, а сега гледаше и двете с присвити очи. Разбира се, никога досега не беше виждал Клемънтайн. Беше за първи път в апартамента на Алис, в нейния всекидневен живот, но беше чувал за нея. Всъщност може би дори беше слушал прекалено много за нея, защото тя беше единственото й близко същество и Алисън говореше безкрайно за нея.
— Това е Клемънтайн. Клемънтайн, това е Грег — каза Алисън, представяйки ги официално един на друг и му подаде котката. Ако изкажеше на глас нежеланието си да я вземе… — Ако обичаш мен, ще обичаш и котката ми — добави тя, но очите й го умоляваха.
След като срещна погледа й за най-кратката част от секундата, той взе Клемънтайн, притисна я до гърдите си и започна да я гали по малката глава. Златистите очи на Клемънтайн го гледаха с недоверие, което не беше изненадващо, като се имаше предвид историята й. Алисън се усмихна облекчено и загледа с обич картината, която двамата представляваха.
— Предполагам, че любовта към котките е заложена някъде дълбоко в мен. — Думите и усмивката му изтриха и последното пламъче на съмнението, което предишните му думи бяха предизвикали.
— Тя е страхотна котка. Ще се убедиш, щом я опознаеш.
— Сигурен съм, че ще стане така — каза той. — По-добре побързай. Ако самолетът трябва да чака, това ще ми коства — на нас — малко състояние. Освен това, искам да те заведа в леглото, а съм си обещал, че следващия път, когато го направя, ще бъдеш моя съпруга.
— Бързам. — Алисън се обърна и тръгна към спалнята като включваше осветлението, докато вървеше.
Негова съпруга. Само тези думи бяха достатъчни, за да забие сърцето й по-бързо. Както и мисълта за начина, по който след това щяха да отпразнуват сватбата си. Откри, че притежава неутолима страст, макар досега да не беше имала време да изследва тази своя страна. За щастие, той притежаваше и опит, и търпение да я научи какво да прави със страстта си. При тази мисъл нещо дълбоко в нея запулсира.
— Има минерална вода в хладилника — извика през рамо, доволна, че има нещо здравословно, което той би одобрил.
Клемънтайн беше до нея, когато Алисън влезе в спалнята, махаше с опашка и издаваше радостни звуци, което беше нейният начин да разговаря. Но радостта беше примесена и с лека тревога, сякаш Клемънтайн усещаше, че Алисън се готви отново да замине. Беше оставила отвън вода и храна. В нейно отсъствие Палома де Лонг от приюта за бездомни животни наглеждаше любимката й. Алисън се беше сприятелила с Палома, а работата й в приюта за бездомни животни се беше превърнала за нея в нещо като мисия. Или може би не беше така изненадващо. Изстрадалите момичета, които работеха там, й напомняха нейните собствени неспокойни тийнейджърски години. Тя ги разбираше, усещаше несигурността им, долавяше копнежите им и болката, която се криеше зад привидно нахаканото им поведение. Защото тя самата ги беше преживяла. Приятелството й с Палома беше неочакван бонус. Само веднъж беше оставила Клемънтайн в приют, докато отсъстваше от града, и Клемънтайн бе реагирала така бурно, че от приюта се бяха обадили и Алисън трябваше да се върне преждевременно, за да я вземе оттам. Щеше да приготви още храна и вода, преди да замине, и да се обади на Палома на сутринта, за да я помоли да наглежда домашната й любимка още два дни. Клемънтайн щеше да бъде добре до завръщането на Алисън.
Алисън говореше всичко това на котката, докато се преобличаше, а тя махаше нещастно с опашка, гледайки я от любимото си място в средата на леглото.
— Знаеш ли, не се налага да чакаме, докато се оженим — каза Грег, застанал на прага.
Гледаше я със страст в очите, докато тя стоеше по черни панталони и кремав сутиен и се канеше да облече потничето с шарка като на зебрите, което обожаваше, защото вертикалните райета я правеха по-слаба. Но все пак осъзнаваше, че около талията й има малко повече мастни натрупвания от желаното.
Нахлузи потничето през главата си и отговори:
— Напротив, налага се. — Прокара ръка през дългата си до брадичката кестенява коса. Беше подстригана на стъпала, за да изглежда лицето й по-слабо, но въпреки това нямаше особен резултат. — Сега, след като ми втълпи тази идея, нямам търпение да дочакам сватбената си нощ.
— Следващия път, когато си отворя устата, предупреди ме да замълча.
Тръгна към нея с горчива усмивка, а тя обу черните си обувки с поглед, втренчен в малкия куфар, който чакаше до краката й. Върху него беше оставен лаптопът й, а дамската й чанта бе близо до Клемънтайн върху леглото. Погледът й обходи всичко това, преди отново да се спре на него.
— Вече си опаковала багажа си? Да, това беше наистина бързо.
— Да, стана бързо, защото всъщност не съм го разопаковала. Дрехите ми бяха изпрани в хотела.
— Умно. — Притегли я към себе си.
Алисън плъзна ръце около врата му и в същото време се възхити на пръстена, който улови светлината. Вместо да я целуне, както очакваше тя, вдигнала лице към неговото, той започна да я изучава с поглед. Тя се усмихна. Пръстите му погалиха с любов брадичката й. Бяха топли.
— Взе ли мобилния си телефон?
— В чантата ми е.
— Обади ли се на всички, на които трябваше?
— Да.
— Фантастично — каза той и й отговори с усмивка. Другата му ръка се плъзна нагоре по гърба й.
Алисън тъкмо бе осъзнала, че има нещо неочаквано злобно в изражението му, нещо, което никак не беше наред, когато пръстите му се плъзнаха под косата й и я стиснаха жестоко за врата — точно така, както я стискаше и ръката, която държеше брадичката й. Здраво и жестоко, като че ли…
Нещо примитивно се събуди в нея и адреналинът изпълни вените й. Кожата й настръхна.
Всичко в нея крещеше: опасност.
От напрежението очите й се ококориха, устните й се полуотвориха. Тялото й инстинктивно се стегна и се приготви да се отдръпне от него.
— Как…? — поде тя, но не успя да довърши. Мускулите й не реагираха. Беше прекалено късно.
Той сви толкова силно устни, че те образуваха много тънка черта. Очите му бяха като стъклени. Ръцете му я стискаха жестоко, а после направиха рязко движение, което пречупи врата й. Чу се шумно изпукване, сякаш клон беше прекършен на две.
Очите й бяха все още широко отворени, но главата й беше клюмнала под неестествен ъгъл, дишането й беше спряло, защото трахеята й беше прекъсната. Тя беше поразена от експлозията на мигновена агония, стрелнала се към мозъка й. За миг съзнанието на Алисън отбеляза хиляди мисли, хиляди усещания, цял живот спомени. Последен пристъп на ужас и тя беше мъртва.