Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (9)

8.

На четвъртия ден след завръщането си на Сейнт Винсент Кейт успя да си наложи свой собствен ритъм на работа. Двамата с Холдън си правеха кафе и хапваха за закуска останалото от предишната вечер и онова, което успяваше да измъкне от кухнята на „Златна клонка“ зад гърба на готвача. После го откарваше с вечния му брезентов сак на палубата на кораба. Той поделяше времето си между гмуркачите и центъра за гмуркане, като периодично преглеждаше и последните видеозаписи. Тя обикаляше из корабчето под предлог, че прави инвентаризация, и често надничаше в центъра при най-малкия знак за някакво вълнение.

До този момент не беше открила скривалище за незаконно присвоени ценности. Не беше дочула уличаващи или дори интересни разговори, а находките се свеждаха до керамични чирепи, калаени съдове и други незначителни вещи. Ако сред развалините се криеше съкровище от злато и скъпоценности с теглото на млада жена, още никой не го беше намерил.

Освен откритието, че Волкърт и Фарнсуърт имаха любовници на брега, с които запълваха времето си, когато не бяха в някой от баровете, Кейт нямаше с какво да се похвали от прекараните на корабчето часове. Вечерите й минаваха в разговори с Холдън, докато похапваха, в опити да не го докосва, а после във взиране из таблиците. Когато погледът й започнеше да се замъглява, тя разбираше, че е дошло време да си ляга.

И с всяка секунда, с всяка минута, с всеки час тя все повече се помиряваше с морето. Не че се чувстваше комфортно, но поне не изпитваше предишния ужас.

Облекчението, последвало това откритие, беше за нея като глътка кислород.

— Чудесно е да видиш такава прекрасна усмивка, след като току-що си се събудил — отбеляза Холдън, влизайки в кухненския бокс.

— Снощи не сънувах кошмари — отвърна тя, без да се замисли, загледана в стъклената кана, пълна с кафе. Ободри я мисълта, че след малко ще може да отпие първата глътка.

— Отлично. — Холдън застана съвсем близо до нея, докато напиваше горещата напитка в чашата й. Тя излъчваше аромата на сънлива жена. На жена, създадена за целувки. — Невъзможно е един разумен човек да изпитва непреодолим страх, когато не се случва нищо, което да го подхранва.

Кейт пое чашата и неволно докосна пръстите му. Каза си, че е случайност. Трябваше да бъде, освен ако и двамата не се бяха стремили към тази ласка.

— Звучи ми сякаш си го научил по най-трудния начин — каза тя.

— А има ли друг? След инцидента — обясни той, като отнесено разтри бедрото си — разумът и чувствата ми поведоха ожесточена битка по отношение на гмуркането. Всъщност няколко битки.

— И какво те накара да започнеш да се гмуркаш отново? Нови заповеди отгоре?

— Шестте месеца, прекарани зад бюро. Струваше ми се, че ще полудея. Освен това исках да се гледам в огледалото, докато се бръсна, и да не виждам страхливец.

Кейт потръпна.

— Радвам се, че на мен не ми се налага да се бръсна.

— Ти не си страхливка.

— Но не се гмуркам.

— Травмите от детството се преодоляват най-трудно.

Тя бавно въздъхна.

— Поне при мен е така. Може би не трябваше да бягам тогава, но го направих.

Холдън повдигна брадичката й, за да я погледне право в лицето.

— Важно е само, че си се върнала.

Кейт надникна в очите му, но там видя единствено разбиране и красота, която я беше изненадала още първия ден.

— Как се насили отново да влезеш във водата? — попита и едва се въздържа да не погали пръстите му върху лицето си.

— Беше за предпочитане пред другата възможност. — Той отдръпна ръката си и започна да тършува из кухненския бокс.

В продължение на няколко дълги минути нищо не нарушаваше мълчанието, освен лекият ветрец отвън, крясъкът на борещите се за храна птици и вечното плискане на вълните върху пясъка.

— Не мога да се сетя за нищо по-неприятно от гмуркането — каза тя накрая.

— Ще се сетиш и още как…

Кейт потръпна въпреки знойния въздух.

— Никак не те бива да успокояваш.

— Не си първата, която го забелязва.

Откъм задната част на къщата се разнесе звън на аларма.

— Какво е това? — попита тя, забелязвайки, че Холдън веднага застана нащрек.

— Компютърът ми — поясни той. — Проследява бурята, която изглежда не може да реши дали да се разрасне, или да утихне съвсем.

— Добре дошъл в Сейнт Винсент в края на затишието.

Отпивайки от кафето, тя го последва по тесния коридор.

Холдън отвори компютъра, натисна няколко клавиша и се намръщи.

— Изглежда, все пак е решила да се развихри.

— Кой е казал, че бурите са от женски род?

— Моряците.

— ABCD? — попита тя иронично.

Той я изгледа развеселен.

— Съмнявам се, че древните китайци са използвали нашата азбука.

— Китайци ли?

— Вероятно те са били първите моряци. Или египтяните. Натисна още няколко клавиша и доволно повдигна вежди.

— Какво видя? — полюбопитства Кейт.

— Въпреки промяната във времето, сигурно ще се зарадваш да научиш, че шефовете са отпуснали допълнително средства за още една седмица.

— Шефовете, а? Как звучи само…

Той дори не се обиди.

— Когато си в Рим, говори като римляните.

Кейт се разсмя.

— О, хайде. Можем да изядем плодовете и бисквитите на път към корабчето.

Холдън се усмихна, когато тя припряно напусна стаята. От всичко, случило се през последните няколко дни, най-приятно му беше да я наблюдава как постепенно се отърсва от ужаса. В сравнение с това златната верижка беше просто една историческа дрънкулка. Нямаше право да я прегърне, за да я поздрави за напредъка, но имаше намерение скоро да си го отвоюва. Това беше най-малкото, което можеше да направи, за да утоли глада и нуждата, бушуващи в душата му.

Облегна се назад и се опита да открие още ориентири за бурята, надигаща се отвъд хоризонта. Но виждаше само искрящата вода и усилващата се светлина на деня.

Когато двамата пристигнаха на кораба, гмуркачите вече обличаха водолазните костюми. Лари върза тендера, махна с ръка и изчезна. Холдън се качи на палубата заедно със сака, който неотлъчно го следваше по време на ежедневните пътувания до „Златна клонка“.

Кейт го последва бързо, с лекота, връщайки се напълно към рефлексите от детството. С всеки миг, прекаран в морето, ужасът, който караше кожата й да настръхва, беше изчезнал.

И тя се надяваше да е завинаги.

Корабът се поклащаше на котвата, притиснат между вятъра, от едната страна, и обичайното течение, от другата. Небето изглеждаше сребристо от последните утринни облаци. Под гнетящата тежест на слънцето, бризът носеше свеж, живителен полъх. Вълните се плискаха по корпуса и тихо се оттегляха…

Холдън съвсем не беше настроен толкова миролюбиво. След дните и нощите на постоянен тормоз от страна на шефовете му, нестихващата болка в бедрото от променливото време и почти постоянната нужда от Кейт, беше готов да коли и беси. Фактът, че в екипа се беше появил неизвестен гмуркач, с нищо не помогна. Новите хора трябваше да привикнат към ритъма на работа, което означаваше още изгубено време.

И като по план, някакъв ранобудник от Отдела по антиките му позвъни по телефона. Още щом чу гласа на Чатъм, разбра, че не е на добро. Отговори и изслуша вече станалата обичайна тирада: прекалено много похарчени пари и недостатъчно намерени ценности…

— С цялото ми уважение, сър — започна Холдън, когато шефът му най-сетне млъкна, — но вие сте наясно с договора. Безскрупулен и в основата си защитаващ собствените ни интереси. Мизерните заплати, наложени от този договор, предложен от правителството, изисква „Лунна роза“ ЕООД да събира гмуркачи от кол и въже. И да ги замъква на „Златна клонка“, където трябва да отрезвяват тези пияници с шамари, за да ги запознаят със задълженията им. Нещо като добрите стари времена в Англия, изпълнени с ром, разврат и побоища…

— Защо ли не ми е смешно? — прекъсна го ядосано Чатъм.

— Нито пък на гмуркачите, уверявам ви. Тук важи правилото, че за мизерни заплати можеш да наемеш мизерна работна ръка.

— Значи ми намекваш, че Лари Донъли не работи ефективно и трябва да бъде отстранен.

Холдън стисна по-здраво телефона и опита да се овладее, докато крачеше към отдалечения край на палубата, където нямаше хора.

— Казвам само, че ако плащате за вкисната бира, не бива да се учудвате, че точно такава ще ви сервират — заяви той.

Чатъм имаше какво да каже по темата за вкиснатата бира.

Холдън се преструваше, че слуша, докато се оглеждаше наоколо.

— И единственото, което можем да покажем, е едно ведро с боклуци, с които не можем да платим дори разходите по транспортирането им до Англия! — крещеше шефът му.

— Предполагам, точно затова го наричат „търсене“ на съкровища — усмихна се Холдън, повтаряйки думите на Кейт. — Никой не може да гарантира крайния резултат.

— Изпратен си там, за да се увериш, че ще приберем нещо повече от купчина непотребни керамични парчета.

Холдън усети, че някой се приближава към него. Обърна се точно навреме, за да забележи червеникавите отблясъци в косата на Кейт.

— Тук съм, за да оценя ефикасността на гмуркането — рязко отсече той. — Като се има предвид ограниченият бюджет, с който разполага „Лунна роза“ ЕООД, операцията е доста ефективна.

— А какво ще кажеш за кражбите? — изръмжа Чатъм.

— Мисис Пинкъм откри ли нещо нередно в докладите, които прегледа?

— Още не.

— Нещо ново да се е появило на черния пазар? — продължи Холдън.

— Не — неохотно призна шефът.

Значи ми се обади само да излееш яда си. Чудесно. От което следва, че от Отдела по антиките здраво са ти наритали задника, помисли си Холдън.

— Фарнсуърт работи извънредно, за да впише в каталога всичко, което вадят гмуркачите — каза в слушалката той.

— Получих докладите — рязко отвърна Чатъм. — Не видях злато и скъпоценни камъни. Нищо, освен оскъдното сребро от останките на „Лунна роза“. Защо отново не използват устройството, което наричат „пощенска кутия“?

— Много е скъпо, освен това мъти водата и създава голям риск да бъдат унищожени някои по-чупливи артефакти, намиращи се близо до отломките. А това обърква учените…

— Майната им на учените. Нали ние плащаме това начинание… Кажи на гмуркачите да престанат да се размотават наоколо и да се захващат за работа.

На Холдън му хрумна да покани шефа си да долети с първия самолет, да облече водолазен костюм и да се зарови в цепнатините на най-тъмната зона от морското дъно в търсене на монети и скъпоценни камъни, по-малки от нокътя му, но премълча. Хората, които никога не се бяха гмуркали, не можеха да си представят съпътстващите трудности.

— Гмуркането е досадно, опасно и скъпо занимание — каза спокойно. — Имате много по-големи шансове да възвърнете парите си в Монако.

— Короната не прави залагания. От всяка изречена сричка лъхаше хлад. — Използваха ли вече сифона?

— Не съм виждал. В някои ситуации той е неефективен. Във всеки случай харчи много гориво. Както добре знаете, капитанът е ограничил максимално разходите.

— Това не е мой проблем. Работата ми е да пълня кралската хазна. Погрижи се онези копелета да се размърдат.

— Може би предпочитате да облека водолазен костюм и да се гмуркам, вместо да надзиравам операцията от сушата и от палубата на кораба? — попита спокойно Холдън.

— Негодник — измърмори Чатъм. — Продължавай. Аз трябва да изготвя доклад за началството. Сигурен съм, че няма да му хареса.

Холдън затвори телефона и го пусна в един от джобовете на късия си работен панталон. Когато се обърна, видя Кейт да го наблюдава.

— Благодаря ти — каза тя.

— За какво?

— За това, че ни защити пред шефа ти.

Той се запита каква част от защитата му се дължеше на нарастващия му интерес към нея, но на глас каза само:

— Чатъм не е гмуркач, още по-малко пък търсач на съкровища. Няма как да знае за всички съпътстващи трудности. Освен това! — Осъзна какво беше на път да изрече и затвори уста.

— Какво?

В тюркоазните очи срещу него имаше нещо много близко до доверие, което прониза съвестта му като нож.

Майната му на всичко. От всички засегнати хора тя най-много заслужава истината.

— Договорът, който шефовете ми предложиха на „Лунна роза“ ЕООД, беше чаша солена вода, протегната към умиращ от жажда човек — каза сурово. — Чатъм няма претенции да служи на по-благородна кауза от алчността.

— Нещо като Блъди Грийн — подметна тя. — Докато срещнал жената, която струвала повече от златото и скъпоценностите.

Пръстите му проследиха нежния овал на лицето й.

— Заради любимата жена мъжете вършат много неща, както глупави, така и благородни…

Сърцето й сякаш внезапно спря. След това направи онова, което й се искаше да стори от няколко дни насам — плъзна върха на показалеца си по очертанията на чувствените му устни.

— Същото може да се каже и за жените.

— Ние и двамата сме луди… — прошепна той, после докосна с език пръста й.

Загледана в очите му, тя потръпна.

— Да, така е — каза тихо Кейт.

Двама членове от екипажа си подвикваха един на друг на звучен креолски, който представляваше смесица от английски, френски и испански. Това бяха езиците, на които бяха говорили на Карибските острови по едно или друго време.

Вратата на кабината се отвори.

Кейт отскочи назад като хлапе, уловено да бърка в буркан със сладко.

— Най-добре да се захващам за работа.

Холдън вдигна очи към кабината, видя, че никой не ги наблюдава, и тръгна да провери кои гмуркачи трябваше да се спуснат в морето тази сутрин. След завръщането им лично щеше да провери водолазните костюми за укрити скъпоценности, монети или златни верижки. Досега не беше намирал нищо и заниманието му допадаше толкова, колкото и да се рови в чуждо мръсно бельо, но въпреки това се налагаше да го върши.

И то под погледа на дядо Донъли, който го гледаше като хищна птица плячката си.

О, доверие. Каква приятна обстановка за работа, помисли си със сарказъм Холдън.

В определени моменти наистина му липсваха някогашните приятелски взаимоотношения между подводните сапьори.

Стигна до зоната за гмуркане на кърмата точно когато Лари проверяваше оборудването на главния гмуркач Минго. Той беше самонадеян както винаги, докато говореше за прелъстените на брега жени, за сексуалните си подвизи, и правеше залози за очакващите ги находки с брат му Луис, който също се готвеше да се спусне на дъното.

— Златото е вече мое — заяви той.

— А скъпоценните камъни чакат мен — отвърна Луис. И додаде с широка, сияйна усмивка: — Също като твоите хубавици на сушата.

— Ха! — възкликна Минго, като закрепи единия миниатюрен компютър на лявата си китка, а втория — на колана на костюма. Това беше бордовият компютър, който всеки водолаз носеше и след връщането си на борда предаваше на Волкърт, за да се свали записаната в него информация. — Момичетата прекрасно знаят кой може да ги язди цяла нощ!

Луис също намести на китката си своя уред. Като всички останали водолази, носеше и часовник, в случай че компютърът се повреди, а другият, на колана му, не приема отчетените показатели за декомпресия. Правилното синхронизиране между отделните й нива беше тънката граница между живота и смъртта.

Минго избърса грижливо миниатюрния монитор с меката кърпа, подадена му от Лари.

— О, красота, ти струваш повече, отколкото целият кораб, нали? — изгука той.

Капитанът не се поддаде на обичайната закачка.

Холдън ценеше брата на Кейт, давайки си сметка, че е подложен на силно напрежение. Цветът на лицето му беше нездрав, движенията на ръцете му бяха бавни и неуверени. Дишането му беше по-учестено от нормалното.

Запита се дали не се наливаше с алкохол, за да може да заспи. В досието му не се споменаваше за такава зависимост, но това не означаваше нищо. Обикновено злоупотребата проличаваше едва след като започнеше да пречи на работата.

— Сигурен ли си, че сместа е добра? — обърна се Лари към Минго. — Дори не я провери, а ти предстоят няколко часа дълбоко под водата.

— Ще получа премия за първия камък — закани се гмуркачът и усмивката му засия на фона на загорялата от слънцето кожа. — Ще видиш.

— Няма да получиш нищо, освен увреждания, ако въздухът в бутилката е некачествен — отбеляза Холдън.

Луис се изсмя.

Минго отправи към Холдън драматичния си тъмен поглед, който беше въвел в заблуда много от местните девойчета.

— Всичко с мен ще е наред. — Сложи маската на неопреновия костюм и пъхна къдриците си зад нея. Когато заговори следващия път, карибският му акцент прозвуча като приглушен шепот: — Това е специалната ми смеска. Намаляването на компресията и декомпресията са моят специалитет. Колкото по-пълноценно използваме времето, толкова повече неща ще извадим.

— Той е прав — обади се Лари. С пухтене успя да повдигне сребристата бутилка така, че Минго да я нагласи на гърба си. Слънчевата светлина се отразяваше в безбройните драскотини върху металната повърхност. Той се обърна към Холдън: — Не се подвеждайте по външния вид. Само новите бутилки са гладки и лъскави. Докато старите са чисти, вътре няма грес и корозия, и затова са достатъчно надеждни. Ако се опасявате, че някоя от тях може да избухне, значи сте гледали прекалено много филми. Нужно е огромно налягане, за да накара някое от тия бебчета да се взриви.

— Убеден съм — отвърна със сериозно изражение Холдън.

— Цената включва специална въздушна смес — допълни братът на Кейт.

— Това беше прибавено към сметките, които приложихте към искането си за отпускане на авансова субсидия.

— Тогава я ми кажи, шефе — подигравателно се намеси Минго, — трябва ли да използвам нормоксична^[1] смес? Ние не се спускаме толкова дълбоко.

Холдън го изгледа с нетрепващи очи.

— Стига да не е в някакво идиотско съчетание, което напълно би ти подхождало.

Лари изсумтя и се зае да проверява каишките и токите на Луис, който наблюдаваше двамата мъже напрегнато.

— Как ме нарекохте току-що? — озъби се Минго.

— Идиот, защото предложи да се използва нормоксична смес на повърхността. — Гласът на Холдън беше безизразен, почти отегчен. Гмуркачът го беше предизвикал по всички възможни начини. Крайно време беше да му отвърне.

— Изобщо не съм споменавал нищо за повърхността. Но ще се спусна достатъчно бързо, за да смуча сместа направо от палубата.

Телефонът на Холдън завибрира в джоба му, подсказвайки за получено ново съобщение. Той измъкна апаратчето и преди да го погледне, нареди на Лари:

— Провери сместа. Подобна глупава проява на мъжественост често убива гмуркачите.

— Аз ще го направя преди него. Аз! — извика Минго, насочил показалец към гърдите си.

— Ти само потвърждаваш моята оценка за интелигентността ти — заяви Холдън, зает с телефона си. — Честно казано, дълбоко се съмнявам, че трябва да използваш собствените си смески.

— Отдръпни се, Камерън — нареди Лари, като почука два пъти върху бутилката на Луис в знак, че е готов за гмуркане. — Можеш да прочетеш набързо нещо за смеските на скъпия си телефон или да се махнеш и да ни оставиш да работим.

— Смески ли? — Холдън повдигна тъмните си вежди.

Обърна телефона така, че Лари и Минго да могат да видят снимката на синеоко, русо момиче с права коса, усмихващо се дяволито през пролуката на липсващите си предни зъби. Кожата му с перлен оттенък беше покрита с лунички. До него стоеше чернокосо момче със загоряла кожа и също липсващи зъби. То имаше поразителните очи на Холдън.

— Племенницата и племенникът ми, двуяйчни близнаци поясни той. — Доста трудна задача за брат ми и жена му.

По-възрастните мъже изглеждаха учудени, че Холдън беше свързан с нещо човешко. После се засмяха.

— О, тя ще стане красавица, която ще разбие много сърца — отбеляза Минго.

Лари се усмихна въпреки волята си.

— Погледът в очите й ми напомня на Кейт. Същият беше преди. Гласът му замря.

Холдън беше сигурен, че той мислеше за смъртта на родителите им. Ако Минго знаеше, с нищо не го показваше. Пусна телефона обратно в джоба си.

— Като оставим празните приказки настрана — обърна се той към гмуркача, — всички знаем, че компютърът ви ще поддържа връзка с малките компресори на гърба ви и ще пуска правилните количества хелий, така че да не се допусне азотна наркоза, освен ако не я предизвикате сами.

Минго вдигна очи към него, но в погледа му имаше повече закачка, отколкото злоба.

— Това мога да го направя и без малката кутийка.

— Същата малка кутийка ще ти позволи да се наслаждаваш на живота по-дълго, отколкото имаш право. А това без съмнение ще зарадва много от младите дами в Сейнт Винсент.

Гмуркачът се засмя.

Лари провери повторно екипировката му и отново почука два пъти върху бутилката, давайки знак, че е готов да се спусне към дъното.

Минго нагласи маската върху лицето си. Пръстите му опипаха сребристата кутия на китката, нагласиха я така, че да започне да отчита в момента, в който се потопи във водата. Сложи си плавниците и се спусна под повърхността благодарение на тежестите, окачени на колана му.

— Той е прекалено добър водолаз за заплатата, която му плащам — отбеляза Лари. — Брат му също.

Това не говори кой знае колко, помисли си Холдън.

— Виждам, че днес мислиш да използваш сифона.

— Времето не ми оставя голям избор.

Двамата мъже се загледаха към хоризонта. Разликата беше едва доловима, сякаш някой бавно, много бавно затъмняваше светлината. Днес нищо нямаше да се случи, може би и утре. Но бурята се надигаше, като предизвикваше вълнение в океана и промяна в начина, по който „Златна клонка“ се полюшваше на котвата си.

Усетил чуждо присъствие, Холдън вдигна очи. Старият Донъли също гледаше към хоризонта, вкопчил ръце в перилата. После кимна загадъчно, сякаш на себе си, обърна се и се върна към щурвала в капитанската кабина.

— Дядо ще надзирава сифона — съобщи Лари. — Ако държиш да гледаш как маса пясък и тиня се засмукват от помпата, върви. Но ако искаш да помогнеш да извадим нещо стойностно, което си струва да се спаси, можеш да платиш за стаята и храната си.

Тъй като Холдън не усети мирис на алкохол в дъха му, реши, че го е налегнала умора. Или пък най-сетне беше разбрал, че гмуркането е обречено начинание.