Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (26)

25.

Тънката метална жица се прекъсна със свистене и като камшик изплющя над него. Мина през неопрена сякаш беше сянка. Докато кръвта се процеждаше през раната, малкото витло на самолета се раздвижи от вятъра и се завъртя като птица с провиснало към земята крило. От рязкото движение халката, към която беше прикрепена придържащата верига, се изтръгна.

Трясъкът на другите две машини, блъскащи се равномерно една в друга, заглуши грохота на бурята.

Холдън изтича към задната врата на сградата и зачака. Паренето в лявото му рамо беше само бледа сянка на болка в сравнение с пулсиращите спазми в бедрото му след необичайното натоварване.

Няма значение. Всичко ще се реши само след броени минути, помисли си той.

Ако Фарнсуърт беше сам, Холдън щеше да се опита да го пресрещне с ножа си, докато излиза от сградата. Но ако не беше, можеше да пострада друг човек.

Със скърцане и дрънчене единият от самолетите се обърна перпендикулярно на порива на вятъра. От триенето на метала в бетона наоколо се разхвърчаха искри. Нещо тежко мина покрай главата на Холдън толкова близо, че едва не го закачи. Парче алуминий, изкривено от предишен сблъсък, се издигна грациозно във въздуха и се стовари на земята, където продължи да се търкаля и да се огъва в ъглите.

Кейт махаше неистово с ръце.

Холдън се напрегна. Трябваше да остане незабележим сред тъмнината и движението на вятъра и дъжда. Не откъсваше очи от ивицата светлина, която се разшири при отварянето на вратата.

При вида на скупчените безразборно самолети, Фарнсуърт започна да сипе ругатни. Кожените му обувки се подадоха навън.

Холдън се хвърли към вратата и я затръшна отново. Раненото му бедро забави момента на удара. Фарнсуърт изкрещя от болката в премазаното си между металната каса и вратата стъпало. Откъм фасадата на сградата скърцане на панти подсказа, че авиаторката беше избягала през главния вход.

Умна жена, мислено отбеляза Холдън.

Облян в пот, натисна още по-силно вратата, опитвайки се да приклещи Фарнсуърт. Ала озверелият мъж го избута назад с изненадваща сила, докато раненият крак леко поддаде.

Но достатъчно.

С рязко движение Фарнсуърт измъкна крака си от мокасината и удари противника си, изваждайки го от равновесие. Холдън едва успя да се наведе, за да се предпази от обратното движение на вратата.

Чу Кейт да го вика и й изкрещя, претъркулвайки се на земята:

— Бягай!

Накуцвайки, Фарнсуърт изскочи от осветеното помещение само с една обувка, стиснал пистолета в дясната си ръка и металния куфар в другата. Огледа се за мишена, но очите му не бяха привикнали към тъмнината навън.

С мощен тласък Холдън успя да се повдигне от земята и се хвърли върху него. Чу се силно хрущене, когато юмрукът му се заби в ребрата на противника. Видя блясъка на пистолета в ръката му, когато мъжът залитна встрани и се стовари тежко върху лакътя си. Металният куфар издрънча върху бетона.

Холдън скочи за оръжието, но бедрото му болезнено го присви. Озова се проснат на земята, при което се удари толкова силно, че пред очите му изскочиха звезди. Внезапно усети крака си като обхванат от огън. Единственият начин да определи къде точно се намираше противникът му бяха неговите ругатни и злобни подхвърляния.

— Съвсем не е като на игрището за ръгби, а, момче? — изсумтя Фарнсуърт, който отново стискаше куфара си в ръка. — Ала аз и там никога не играя по правилата.

Холдън извади ножа си и се хвърли към злорадия тип, който се беше задъхал от виковете си. Заби стоманеното острие в лявата му китка, завъртя и продължи да натиска дълбоко, докато достигна костта. Другият мъж изкрещя от болка, изпусна куфара и стовари дръжката на пистолета върху дясното му рамо. Ударът беше кос, но достатъчно силен, за да вцепени ръката му за момент.

Ножът тупна върху бетона.

Холдън повдигна левия си лакът, целейки се в гърлото на противника си. Фарнсуърт инстинктивно наведе брада, но въпреки това беше повален. Холдън скочи върху него, опитвайки се да се добере до оръжието. Като две смъртоносни отломки, двамата се търкаляха, борейки се за надмощие.

Кейт незабелязано се въртеше около вкопчените един в друг мъже и чакаше подходящ момент да стовари малкия чук върху Фарнсуърт. Макар и слаб, беше по-жилав, отколкото беше очаквала.

Холдън видя пистолета отново да пада и изви с всичка сила ръката на противника си, докато двамата продължаваха да се търкалят и да се ритат, а дъждът не спираше да се излива върху тях като обърнато наопаки море. Мускулите на ръцете му се напрягаха до крайност и пред очите му се завъртяха тъмни кръгове. Когато най-сетне изчезнаха, той беше надделял. Фарнсуърт драскаше и риташе под него, но не можеше да преодолее тежестта му, която го притискаше към земята. Пръстите му отпуснаха гърлото на Холдън, той присви колене и ги заби силно в ребрата му.

Сурова, яркочервена болка избухна в него, когато диафрагмата му пое удара. Но дори когато светът пред очите му внезапно потъмня, той знаеше, че не можеше да позволи на Фарнсуърт да използва пистолета си. От такова разстояние нямаше как да не улучи. Пръстите му се обвиха около оръжието в ръката на Малкълм. Стисна ги с всичката сила, която му беше останала, докато коляното на противника му се стовари върху раненото бедро и нощта около него запулсира. Усети как дланта му се изплъзва от студения метал, светът се отмести някъде встрани и той се замоли само Кейт да беше избягала надалече.

— Превъзхождам те. По класа. Копеле — съскаше Фарнсуърт, като го удряше при всяка дума.

После отблъсна тялото от себе си и се изправи на колене, олюлявайки се. Опита се да стовари с две ръце пистолета върху лицето на Холдън, но лявата беше съвсем отмаляла и лепкава от кръвта, изтекла от раната, причинена от забития нож в китката му.

Кейт замахна с чука към тила на Фарнсуърт.

В последния момент той усети новата опасност и се претърколи настрани. Ударът все пак го застигна, но само в рамото.

Господи, наистина е бърз, мислено отбеляза тя.

Претъркулвайки се, той се озова извън обсега й, отново се прицели, местейки дулото ту към нея, ту към Холдън.

— Хвърли каквото държиш! — нареди й той.

Чукът падна върху цимента, но звукът, привлякъл вниманието му, идваше от пълния със скъпоценности алуминиев куфар, който се плъзгаше в неговата посока, тласкан от вятъра.

Късметът постоянно преследва този кучи син, с горчивина си помисли Кейт, докато наблюдаваше как куфарът приближаваше към него като куче към господаря си.

Мина плавно покрай Малкълм и спря достатъчно далече, за да не можеше да го достигне.

Той автоматично пропълзя към куфара, но се опря на ранената си ръка и извика от болка. Ала щом Кейт се втурна да бяга, насочи пистолета към нея.

Младата жена застина на място.

— По-умна си, отколкото изглеждаш — озъби се Фарнсуърт.

Без да откъсва очи от него, тя зачака нова възможност. Дъждът плющеше върху нея като струя от маркуч, но не му обръщаше внимание. Единственото, което имаше значение, беше да намери начин да го лиши от оръжието.

Малко встрани от Фарнсуърт куфарът отново набираше скорост по хлъзгавия бетон. Вятърът беше толкова силен, че дори за да стоиш изправен, се изискваха усилия. Но Кейт не го забелязваше, оставяйки инстинктивно тялото си да следва движението на въздушните пориви, сякаш беше на борда на кораб. Не виждаше нищо друго, освен пистолета, насочен към Холдън. Използвайки вятъра, пристъпи няколко крачки напред, преструвайки се, че не може да устои на напора му. Късметлия или не, Фарнсуърт беше насинен, окървавен и едва се държеше на краката си. Крепеше го само адреналинът.

Тя щеше да чака, да наблюдава и да бъде готова за момента, в който той ще изгуби концентрация.

Паднал на земята, Холдън забеляза Кейт да се приближава към Фарнсуърт, и му се искаше да завие от безсилие. Дори наранен, негодникът не й беше равностоен противник.

— Вие двамата наистина трябваше да потънете с кораба — каза Малкълм, раздвоявайки вниманието си между тях и пързалящия се куфар. — А сега ще се изискват малко повече обяснения, отколкото бях планирал.

Холдън се претърколи на една страна и изстена, за да отклони вниманието му от Кейт.

— Не се отдалечавай, Камерън — предупреди Фарнсуърт и отново насочи пистолета към него.

Тя пристъпи още по-близо.

Противникът отстъпи назад и едва не падна, но успя да се задържи, подпомогнат от вятъра. Очите му искряха и проблясваха при всяка мълния, раздрала небето. Погледът му сновеше между куфара, стърчащ сред няколко отломки и двамата му заложници. Но повече го привличаше богатството на века, което го чакаше само на ръка разстояние.

Куфарът подскочи, сякаш някой го беше ритнал, освободи се от схватката на обрулените клони и се завъртя върху мокрия бетон.

— Не! — изкрещя Фарнсуърт.

Металният сандък продължи да се пързаля.

— Дръж! — насърчи го Кейт. — Все още не е късно. Можеш да го вземеш, преди да са дошли полицаите.

— И на кого ще повярват те, по дяволите? — попита той, като наблюдаваше с крайчеца на окото си куфара, който все повече се отдалечаваше. — На почтен агент на английското правителство като мен, или на мъж във водолазен костюм, заловен в момента, в който се е опитвал да присвои безценно съкровище? Освен това нека не забравяме, че точно неговата американска курва го е подтикнала към това, чрез дядо си и брат си.

— Няма да ти повярват — възрази Кейт.

— Аз ще бъда единственият жив, който ще има възможност да говори.

Кейт не откъсваше очи от дулото, което се поклащаше пред нея, докато й се стори толкова широко, че погълна целия свят. Не съществуваше нищо друго, освен това стърчащо парче метал и ужасяващият тъмен кръг в средата му.

— Е, дотук бяхте. Да живее победителят и всичко останало… — ухили се насреща й Фарнсуърт.

С яростен вик Холдън се хвърли върху него като лавина и го извади от равновесие. Тя се спусна и сграбчи оръжието му, тежестта й наклони ръката на Фарнсуърт, той политна назад и рухна върху ръката си. Пукотът от счупването на костта отекна отчетливо над бетона.

Холдън запълзя на ръце и колене. Смътно усещаше силна болка, но не го беше грижа. Някой крещеше.

Фарнсуърт.

Повдигнати от земята отломки профучаваха покрай тях, някои ги удряха по телата. Вихърът беше понесъл всичко, което можеше да се вдигне, и го въртеше наоколо с небрежна мощ. Холдън не обръщаше внимание на пороя и свистенето на бурята, докато измъкваше пистолета от пръстите на Фарнсуърт, карайки го да крещи от безсилие. Със заучено движение извади пълнителя и го хвърли към пистата, където въздушната струя го завъртя като нова играчка и го отнесе в тъмнината.

Докосна нежно лицето на Кейт.

— Къде си ударена?

— Всичко ме боли, ала не е нищо сериозно. А бедрото ти?

— Продължава да напомня за себе си.

Тя приседна на земята, колкото да си поеме дъх, после се изправи.

— Ще донеса куфара. Ти не изпускай от очи тази змия.

Още като тръгна към него, куфарът изчезна в мрака, заметен от вятъра. Беше се усилил изведнъж още повече и налиташе с такъв ураганен вой, сякаш искаше да опустоши целия остров…

Захвърленият пистолет задрънча с метален звук върху бетона, преди да бъде отнесен в незнайна посока.

— Куфарът! — извика Кейт.

Металният сандък се отдалечаваше от нея, набирайки скорост. Протегна се към него, но вятърът я повали. Дори годините, прекарани сред бушуващия океан, не можеха да я подготвят за силата на днешната буря. Тя буквално изтласкваше въздуха от нея. Олюля се и запълзя към куфара, който продължаваше да се плъзга върху подгизналия бетон. Мълния освети всичко в бяло, докато гръмотевицата, тъмнината и вятърът погълнаха целия свят.

Почти заслепена, запълзя на ръце и колене след слабото, подигравателно трополене на металния сандък, който подскачаше пред нея като безформена топка.

В него е всичко, заради което Лари и дядо си даваха живота, заради което родителите ми загинаха, Фарнсуърт е убивал, а Блъди Грийн е оставил море от кръв след себе си…

Част от нея искаше да се разсмее, да заридае и да остави бурята да отнесе прокълнатото съкровище…

Но останалата, по-голямата, копнееше да види Фарнсуърт на електрическия стол.

Куфарът спря точно отстрани на пистата, уловен от тревата и храстите, прекалено ниски, за да бъдат изтръгнати от стихията. Падна върху него и остана да лежи така, едва поемайки си дъх. Вой на сирени раздра нощта. Стенейки, тя се изправи с усилие с металния сандък в ръка. Приведе се срещу вятъра и едновременно пълзейки и притичвайки, се върна при Холдън.

Когато почти падна в скута му, той обви ръце около нея. Никой от двамата не обръщаше внимание на стенещия недалеч от тях Фарнсуърт.

— Дядо ти ще се гордее с теб — отбеляза Холдън, щом видя куфара.

— Не го правя за семейството си. Просто исках да съм сигурна, че ще разполагаме с достатъчно доказателства, за да може тази отрепка да си получи заслуженото.

— Много си кръвожадна — засмя се той и зъбите му проблеснаха в тъмнината. — Харесвам това качество в жената.

Воят на сирените се чуваше по-близо с всяка секунда.

— Използвах телефона на Фарнсуърт да им се обадя… — обясни той.

Няколко полицейски коли с включени светлини спряха на метри от тях.

— Надявам се да са на наша страна — подхвърли тя.

— И в двата случая ни очаква дълга нощ — мрачно отвърна Холдън.

Кейт погледна към гърчещата се фигура на Фарнсуърт и поклати глава:

— А в началото изглеждаше толкова симпатичен.

— Винаги е така с мошениците…

Вятърът разтърсваше света, карайки Земята да се тресе, а дъждът имаше вкус на море. Вкопчени един в друг, Холдън и Кейт чакаха полицаите да дойдат, за да започнат разпитите…