Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (22)

21.

Слънцето беше под хоризонта, но оранжевото сияние озаряваше цялото небе. Като на излъчван на забавен каданс взрив от напалм, облаците пламваха в златисто в долната си част и в лилаво по-нагоре. За момент вечерта сякаш попадна в плен на някакво неземно спокойствие. После вятърът се развилия и разми всички граници, смесвайки бялата пяна и мъглата в солен, биещ странично дъжд.

Холдън и Кейт носеха флотационни устройства, които изпращаха джипиес сигнали, когато бяха включени. Бяха облечени в леки якета, за да се предпазват от водата. Не че имаше някакво значение, тъй като между телесната топлина и изключителната влага кожата им нямаше как да остане суха. Повърхността на морето беше набраздена от бурни вълни, чиито пенливи гребени се мятаха без какъвто и да било ритъм и ставаха все по-големи с усилването на вятъра, Холдън стискаше здраво кормилото и гледаше с мрачно изражение бързо гаснещата светлина. Носът на лодката се блъскаше в прииждащите талази и хвърляше във въздуха пелени от водни пръски.

Кейт с усилие се задържаше на мястото си.

— Как е кракът ти?

— Не ме оставя да го забравя, но помага това, че съм в ролята на кормчия…

Тя се намръщи на хапливите му думи и си напомни, че именно той беше настоял да я придружи в това безумно пътуване. Не й оставаше друго, освен да седи до него и да се опитва да забележи нещо дребно, което радарът би могъл да пропусне в настъпилия хаос.

— Хрумвало ли ти е, че вместо на топла семейна срещи може да се озовем срещу двама въоръжени, отчаяни крадци? — подметна той.

— Дядо и Лари няма да ме наранят.

— От собствен опит знам, че хората са много по-непредсказуеми от неизбухналите мини. Оцеляването е надежда, а не сигурност.

— Няма да ме наранят… — повтори Кейт. Психическата травма беше нещо съвсем различно, но не искаше да говори за нея.

Проблясващите светлини на далечна лодка просветваха и изчезваха от погледа им при всяка вълна.

— Радвам се да узная, че не сме единствените идиоти, излезли в морето в бурята — отбеляза Холдън.

Кейт погледна радара.

— Изглежда са се насочили към Сейнт Винсент, но не от посоката, в която се намират останките на „Лунна роза“.

Той не каза нищо, съсредоточил цялото си внимание в нощното плаване. Беше неприятно, но не и опасно. Опасността щеше да дойде по-късно, по време на обратния път, когато бурята щеше да се усили и да ги принуди буквално да сърфират с лодката от една разбиваща се вълна на друга.

Платформата се плъзна в образувала се между два талаза плитчина.

— Виждам работни прожектори на мястото, където е закотвена „Златна клонка“ — съобщи Кейт, взирайки се през облятото в солени пръски предно стъкло. — Господи, осветен е като коледна елха.

Холдън провери екрана на радара и забеляза леко мигане там, където би трябвало да се намира корабът. Ръката му докосна контролното табло и всички светлини угаснаха, включително и задължителните червени и зелени индикатори.

— Все пак могат да ни засекат с радара — отбеляза равно Кейт.

— Ако се гмуркат в такова време, едва ли ще обърнат внимание на нещо друго — възрази той с американски акцент, усвоен от майка му — Съмнявам се, че някой виси над екрана да следи за неочаквани посетители.

— Вероятно точно затова корабът е така добре осветен съгласи се тя. — Мокрите от бурята палуби са доста хлъзгави и опасни.

Двамата наблюдаваха светлата зона, където очертанията на „Златна клонка“ ставаха все по-ясни. Постепенно започнаха да различават детайли по палубата, както и нещо, което приличаше на моторна лодка, вързана встрани от кърмата. Прожекторите бяха насочени към левия борд, оставяйки десния в тъмнина.

— Тия моторници винаги са дразнили дядо — отбеляза тя. — Изглежда е решил да му оправдае парите, като я вземе със себе си.

Холдън се надяваше случаят да е точно такъв.

— Защо не я е качил на втората спускателна платформа, вместо да я остави да се блъска в кърмата?

— Корпусът на скутера и платформата, направена за работна лодка, не са много добра комбинация.

„Златна клонка“ се издигаше и спускаше при всяка вълна, преминаваща от носа към кърмата.

— Котвата ще издържи ли? — попита Холдън.

— Без проблем при такъв вятър. Още двайсет, трийсет километра в час и ще започне да се плъзга, докато се заклещи в някой коралов риф. Но едва ли ще достигне тази сила в следващите дванайсет часа.

Освен ако бурята не следва прецизно изчислените четирицветни компютърни графики.

— Предупреди ме, ако забележиш някого — нареди той, докато заобикаляше „Златна клонка“. — Вратата на десния борд на долната палуба е затворена.

— А флагът за гмуркане е вдигнат — мрачно заяви тя. — По дяволите, приближи се до кърмата. Ще се кача оттам, ще отворя страничния люк и ще ти помогна да вържеш лодката.

— Поеми кормилото. Ще се кача аз.

— Но кракът ти…

— Е, преживявал е и по-тежки изпитания — прекъсна я нетърпеливо той. — За някои неща силата е без значение. Поеми кормилото.

Кейт зае мястото му и приближи достатъчно, за да може Холдън да скочи на стъпалата на кърмата със сака си. Той изчака, докато бедрото му престане да пулсира, преди да се прехвърли на долната палуба.

Не видя никого и не чу нищо друго, освен бръмченето на генератора, чийто бас акомпанираше на приглушения вой на вятъра. С бързината, която позволяваше мокрия, хлъзгав под, изтича до десния борд и застопори част от планшира в отворено положение. Отдръпна се, за да наблюдава как Кейт приближава работната лодка със завидно умение.

— Внимавай — подвикна тя. — Завързала съм тежест на края на въжето.

Миг по-късно дебелата връв прелетя над перилата, въпреки насрещния вятър, и се приземи на палубата с тропот. Ако някой друг беше чул това, не даде да се разбере. Холдън бързо завърза лодката и помогна на Кейт да се качи на кораба. Неопитен новак би свършил във водата или под дъното на платформата, но тя притежаваше инстинктите на човек, който през половината от живота си беше познавал по-добре морето, отколкото сушата.

— Е, поне на палубата няма никой — отбеляза той.

— Този флаг не е вдигнат за украса…

— Не е нужно да си напълно луд, за да се гмуркаш през нощта по време на буря — отбеляза Холдън. — Ала флагът ще бъде от огромна помощ после, за да обясни проклетата идиотщина…

Силен порив на вятъра изскочи от тъмнината, обливайки с пръски и пяна перилата. Появи се сякаш отникъде, за да ги приветства на палубата.

— Може би са прекалено заети, за да ни забележат — предположи тя.

— Или пък предпочитат да не стрелят по нас точно в този момент.

— Явно не си от тези, които виждат чашата наполовина пълна.

Той издаде звук, който можеше да бъде смях или ругатня.

— Единственото оръжие на „Златна клонка“ е заключено в кабината с щурвала — обясни Кейт. — Дядо вероятно е в центъра за гмуркане и едва ли държи в ръката си нещо по-опасно от микрофон.

Холдън имаше своите съмнения, но ги запази за себе си. Фактът, че старият Донъли беше прехвърлил седемдесетте, не го правеше безобиден. Всъщност точно обратното. Морето не проявяваше търпимост към слабите и мудните.

— Накъде поемаме? Към центъра за гмуркане, или към кабината с щурвала? — попита той.

— Давай към центъра. Ако дядо или Лари не са там, ще проверим каютите на екипажа.

След десетина минути бързо обхождане на кораба не откриха нищо живо, освен вятъра и водата.

— Може да се гмуркат — допусна с равен глас Кейт. — А трябва да са по-разумни! Лекарят каза на дядо, че гмуркането може да го убие, а Лари е скапан от продължителния престой под водата. Не мога да повярвам, че онова, което се намира сред останките на „Лунна роза“, си заслужава да загинеш…

Най-много я тревожеше, че семейството й е там, долу, а тя беше на палубата, и ако се окажеха в опасност, нямаше да може да ги спаси… Отново миналото и бъдещето се поглъщаха взаимно в безкраен кръг от ужас, безсилие и смърт, а тя можеше само да стои в бурята и да крещи…

Някъде отдалече чу Холдън да изрича името й, да я вика обратно от кошмара и ужаса. Потръпна и се отдръпна от него.

— Добре съм — увери го тя. — Просто…

— Пак потъна в кошмарите си, нали?

— Да. Знам, че е глупаво.

— Не, мила, човешко е. Иди в центъра, докато се преоблека.

Кейт втренчи в него очи, изглеждащи призрачни върху бледото й лице.

— Не можеш да се спуснеш на дъното сам.

— Очевидно няма да бъда сам — пошегува се той. — Направо ще се препъвам в членове на семейство Донъли.

Мисълта, че Холдън ще се гмурка посред нощ в бурното море, мина през нея като мълния. И й разкри неща, които до този момент не бе осъзнавала.

Би могла да превъзмогне загубата на брат си и дядо си, но нямаше да преживее неговата смърт.

— Ще бъда до теб — заяви тя и в очите й проблясваха решителни пламъчета.

— Искаш прекалено много от себе си.

— Не мога да стоя тук, докато ти се спускаш под водата. Ще дойда с теб. Обичам те, Холдън.

Той я целуна нежно.

— И аз съм луд по теб. Дяволски неподходящо време да го разбера.

Кейт се вкопчи здраво в него и опита да надвика бурята:

— По-добре сега, отколкото никога.

Корабът се наклони от внезапен порив на вятъра.

Двамата едновременно поеха към стаята с екипировката. Тя установи, че Холдън е бил прав — Лари беше поддържал костюма й в безупречно състояние. Беше по-едра в бюста и бедрата, отколкото преди десет години, но пък нейният неопрен беше много по-запазен, отколкото останалите. Никой не спомена за липсващите костюми от шкафчетата. Холдън беше доволен, че онзи, който беше носил и преди, беше все още на борда.

— Имате ли светещи пръчки? — попита той. — Доста добре се забелязват там, долу, още повече, че тези костюми нямат светлоотразителни ленти.

Кейт отиде до една кофа, в която бяха захвърлени остатъци от резервно оборудване, и се върна с наръч пръчки. Подаде му половината, а другите пъхна във водоустойчивата си раница.

— Гмуркала ли си се някога нощем само с лампа на шапката на водолазния костюм и светещи пръчки? — попита той, докато се обличаше.

— Да, но никога на повече от хиляда и осемстотин метра…

— И как се почувства?

— Развълнувана. Малко изнервена, но това преминава след няколко минути. Накрая наистина се забавлявах от нощното гмуркане и го правех винаги, когато имах възможност. През нощта всичко е по-различно. Магическо.

Той се усмихна.

— Отлично. Някои хора просто не стават за нощно гмуркане. Виждат единствено собствените си страхове.

Не спомена нищо за годините, изминали от последния път, когато се беше спускала под водата, нито за начина, по който бяха загинали родителите й. Нямаше как да знае каква ще бъде реакцията й, докато не се окажеха в океана. Нито пък тя.

Колкото и да му се искаше да я остави на кораба, мълчаливо се възхищаваше на куража й да опита.

Кейт провери нивото на кислородната смес в резервоарите. Не смятаха да остават дълго във водата, но през нощта гмуркачите използваха повече газ, отколкото през деня. От една страна, това се дължеше на безпокойството. Но в по-голямата си част беше просто необходимостта на едно човешко същество да вижда повече от един малък конус дневна светлина. Не искаше да бъде една от онези гмуркачи, които ставаха жертва на собственото си въображение. Или на собствените си спомени… За кашлицата и конвулсиите на баща й, когато го бе изтеглила на палубата, за хлъзгавата повърхност по време на бурята, за болезнения въпрос къде всъщност лежеше тялото на майка й…

Но нищо от това не беше по-лошо от настоящето. Измъчваше я чувството, че е предадена от близките си, че я извикаха тук, само за да отклони вниманието от престъпленията на семейство Донъли.

— Нашата мистериозна зона е ССЕ от сегашната ни позиция — обясни Холдън, като вдигна ципа и сви крака си, за да облекчи болката. — Какво трябва да търсим според теб?

— Не зная. Може да е в насипно състояние, но се съмнявам. Ако провеждах подобна акция, щях да опаковам всичко и да го завържа за пълна с въздух торба — отвърна тя, имайки предвид плътен балон, свързан с голяма метална кука, на която се закачаше пълната с находки мрежа. — А после щях да ги скрия под някой коралов риф или вкаменена лава. Дори в пещера. Онези скали изглеждат доста подходящи за скривалище.

— Тези торби с въздух са доста удобни — отбеляза Холдън, като отново провери първо своя, след това и нейния резервоар. — Но не и за новаци. Ще вземем ли допълнителни кутии, в случай че намерим нещо?

— Може. Имаме достатъчно газ.

Излязоха на палубата, за да довършат екипировката си. Дъждът беше преминал в порой, но не му обръщаха внимание. Съвсем скоро щяха да бъдат под водата.

— Аз рядко съм използвал балони — обади се той. — В моята работа вадехме устройствата с мрежи и кабели. При това, изключително бавно. Не искахме промяната в налягането да прати всичко по дяволите.

— Със златото няма проблем — отвърна тя. — Ще изскочи на повърхността със скоростта на ракета.

— Огледай ме, ако обичаш… — Холдън се обърна, за да й даде възможност да провери връзките и настройките на резервоара.

— Всичко е наред — увери го тя с малко нервна усмивка. Предстоеше й гмуркане, което не очакваше с нетърпение.

Той също провери оборудването й.

— Не се бори с водата, мила. Тя винаги побеждава.

— Знам — съгласи се с въздишка Кейт.

— Ако не можеш да ме видиш, светни една от пръчките.

— Същото се отнася и за теб.

Преди да си сложи маската, Холдън попита:

— Сигурна ли си, че си готова да го направиш?

— Абсолютно. Но не съм във възторг.

— Знам…

Прегърнаха се тромаво, усещайки неопрена и пластмасата, вместо топлината на кожата си. Отвсякъде ги заобикаляше тъмнина, през която се процеждаше само слабо виолетово сияние зад многобройните пластове облаци.

— Чуй ме, спускай се бавно, изчакай очите ти да привикнат. Гласът му звучеше малко по-високо и дрезгаво заради комуникационната система и сгъстения газ. Включи лампата на челото на шапката на водолазния костюм. — Не гледай…

— Директно в работното осветление — продължи вместо него тя, като на свой ред светна прожектора си.

Спряха до ръба на кърмата, встрани от моторната лодка. Щом стигнаха до шамандурата за гмуркачите, „Златна клонка“ се извиси над тях като силует на огромен левиатан^[1], обкръжен с ореол от светлина и буря.

Кейт се съсредоточи върху броенето, позволявайки си да вдишва само на четно число, без да мисли за нищо друго, освен как да поддържа равномерен ритъм.

Изпитан водолазен трик, който беше използвала многократно на сушата, където й беше помагал да превъзмогне доста трудни моменти.

Когато Холдън се приведе и се превъртя, за да започне да се спуска надолу, изчака няколко секунди, преди да го последва. Беше й необходимо известно време да го забележи в конусовидния лъч светлина от лампата си. Наелектризирана от бурята, водата ги подмяташе с лекотата на безграничната си сила. Те не се опитваха да се съпротивляват на тласъците на прииждащите вълни. Просто продължаваха да се спускат надолу, като спираха само на установките за компресия. Мощната схватка на бурята се разхлабваше с всяко оттласкване на краката.

По-късно силата на вятъра може би щеше да достигне и до самото дъно. И щеше да го разбърка, свеждайки видимостта до нула, да изтръгне коралови колонии и скали и да разпръсне крехките останки на „Лунна роза“…

Но все още беше спокойно. Въпреки че водата не беше толкова чиста, колкото предишния ден, беше достатъчно прозрачна, за да не предизвика клаустрофобия при Кейт. Тя можеше да вижда движенията на Холдън на около трийсетина метра по-надолу. Светлината от лампата му приличаше на златен ореол, който се разпръскваше някъде далече пред него, просмукан от водата. Когато тя погледна към повърхността, сребристият диск на Луната беше изчезнал, а на негово място се виждаше само тъмнина. Небето и морето се сливаха.

Върна се обратно към броенето и усилието да сдържа дъха си, вкусвайки сухотата на газа, който минаваше от резервоара към маркуча в маската й. Тежестта от налягането се увеличаваше с всяко въртеливо движение към дъното. Усети, че тревожността й нараства, тъй като лъчът светлина изчезваше веднага, погълнат от въртящите се от бурята прашинки. Кейт сграбчи с пръсти ръба на лампата, за да се съсредоточи върху нещо друго, освен постоянния водовъртеж пред погледа й. Замайването мигновено изчезна.

— Добре ли си? — попита Холдън.

— Да. Просто се опитах да остана концентрирана, въпреки мътилката във водата.

Гласовете им бяха безплътни и дори собственото й дишане хриптеше някак неестествено дори за нея. Продължи да брои, осъзнавайки, че тялото й вече знаеше какво да прави — краката й бяха леко разтворени, въртеливите движения — равномерни и бавни, за да може да контролира скоростта на спускането.

Светлината освети лицето на Холдън, когато обърна глава, за да я погледне. Тя вдигна палец, за да го увери, че всичко е наред. Той й отговори със същия жест.

Следващия път, когато погледна надолу, Кейт забеляза някакъв друг отблясък. Виждаше се от едно и също място, но яркостта му се увеличаваше и намаляваше в бавен, постоянен ритъм.

Маркиращи сигнални светлини, помисли си тя. Гмуркачите се спускат до тях и се връщат обратно на кораба. Много удобни, ако някой не иска да бъде издаден от шамандурата.

Семейството й по принцип не използваше такава сигнализация, ала в това гмуркане всичко беше необичайно.

— Ваши ли са? — попита Холдън, сочейки към светлината.

— Предполагам. Обикновено предпочитаме вериги или следваме маркуча на сифона.

— Разделихме се с обичайните неща още в момента, в който се срещнахме — отбеляза той.

Тя се усмихна зад маската.

— Гледай в друга посока. Ще ти се замъгли зрението.

Холдън вече беше отклонил поглед, но не каза нищо. Предпочиташе да получи някой и друг безполезен съвет, вместо да изрече нещо критично.

На втората спирка за компресия дъното сякаш се повдигна, за да ги посрещне. Въпреки че отгоре беше почти тъмно, няколко лъча светлина все още успяваха да се прокраднат, както и пулсиращото сияние на маркерите. Усетиха около себе си едва доловимо движение, когато пасаж дребни рибки, привлечени от светлината, се приближиха, а после я отразиха в сребристите си многоцветни люспи.

Все едно съм във водовъртеж от скъпоценни камъни, с удивление си помисли Кейт.

За нея красотата беше едновременно неземна и отпускаща, забавяща бясното препускане на мислите й, докато влезе в синхрон с леките, преднамерени движения, необходими под водата.

След втората установка дъното се простря пред очите им. Беше гладко, с ограничен хоризонт, простиращ се само до неравните извивки, до които можеше да стигне светлината на прожекторите. Останките на „Лунна роза“ се откроиха черни и безформени.

При вида на потъмнелите руини Кейт затаи дъх, поразена от чувство, каквото не беше изпитвала от години. Спомни си за онзи момент, когато за първи път видя снимките, доказващи, че нещата, които родителите и дядо й бяха проучвали толкова дълго, действително бяха там. Усещането никога не изчезна, въпреки опитите й да се отърси от него през годините, прекарани на сушата.

Но сега внезапно се беше завърнало и тя беше смаяна от силата му.

Тук историята беше триизмерна. На борда на „Лунна роза“ бе имало мъже и жени, всеки един бе водил собствен живот, изпълнен със спомени и мечти, а после всичко беше свършило в бурята насред руините. Единственото останало от всичко това бяха разпръснати парчета дърво, които можеха да бъдат съединени само с много въображение или по някакво чудо.

Мачтите, рейките и ребрата стърчаха от пясъчното дъно като фантастична коралова градина. Около останките лениво се стрелкаха рибки, някои от които проблясваха в тъмнината. Беше като в някакъв сън, в който нямаше връзка между мисълта и движението, постоянното налягане и тежестта на миналото и настоящето.

Имам свободата да избирам какво е важно за мен, кое да приема и кое да забравя, каза си Кейт. Сама да реша, какво искам да бъде мое.

Холдън.

Бъдещето.

И мога да имам и двете след това гмуркане. Единственото, което трябва да направя, е да се отърся от този миг до момента, в който и двамата ще бъдем отново на борда на „Златна клонка“.

С периферното си зрение забеляза Холдън. Погледна часовника си, който сега светеше в зелено и жълто. Стрелката на компаса сочеше на югоизток.

— Не би трябвало да е много далече от края на мрежата, където всичко се губи — отбеляза той.

— По права линия — кимна тя. — Жалко, че плуваме прекалено бавно.

— Нетърпението е най-големият враг на гмуркача.

Кейт се усмихна зад маската.

Бяха достатъчно близо, за да добият представа за истинските мащаби на кораба. Сякаш плуваха през огромен скелет на кит. Руините гъмжаха от живот. Някога откритите дървени части бяха покрити с коралови масиви, които цъфтяха като цветя на бойно поле в памет на загиналите.

— Никой не претърсва руините — прошепна тя.

— Има някаква светлина по посока десет часа на часовниковата стрелка — отвърна също така тихо той.

— Виждам я. Прилича на лампа, която се поставя на кръста. Лари ги предпочита пред останалите.

— Той се намира точно там, където предполагахме. Почти в края на мрежата, до купчината скали, от които започва падината.

Макар че гласът му се филтрираше през комуникационната система, нещо в тона му я разтревожи.

— Как е кракът ти?

— Все още се подчинява на команди, което е най-важното.

Не спомена нищо за болката, която пронизваше бедрото му при всеки мах на плавниците. Знаеше, че при гмуркането ще го боли, но въпреки това го беше направил. Да говори за нея само би му попречило да се съсредоточи върху онова, което предстоеше да се случи.

Следвайки компаса и мъглявия конус на прожектора, той се насочи към огромна скала, почти цялата покрита с корали и вкаменена лава. Светлината, мъждива и неясна преди малко, стана по-ярка. Щом Кейт понечи да тръгне към нея, Холдън я улови за ръката.

— Чакай — прошепна настойчиво. — Виждаш ли нещо друго?

Двамата се огледаха на всички страни.

— Не — отвърна тя. — А ти?

— Нищо. Връщай се на повърхността и не пропускай установките за декомпресия. Скоро ще те последвам.

— Ти се връщай. Аз ще се оправя с Лари.

Той едва въздържа гнева си. Тази идея не му хареса.

— Оставаме заедно.

С премерени, въртеливи движения бавно се насочи към фигурата, застанала пред отвора на малка пещера. Височината й беше достатъчна, за да позволи на човек да работи изправен. Доколкото можеше да види на светлината, струяща от лампата на другия мъж, кухината беше дяволски удобна за плаване. Нямаше риск да удариш резервоара, краката или водоустойчивата раница в някой корал или скала.

— Бъди изключително предпазлива — обърна се той към Кейт. — Нещата, които изглеждат твърди като скала под водата, много често не са такива и могат да те подведат. А ако наистина са плътни, само едно търкане на клапана или маркуча може да се окаже фатално.

Това ли се е случило с майка ми?

Тя побърза да изхвърли мисълта от съзнанието си. В момента имаше значение единствено настоящето. Загледа се към Холдън, който в този момент се приближаваше към пещерата откъм скосената й страна с точни, въртеливи движения.

Той спря малко преди да стигне до входа на опасната кухина и докосна десния си крак, за да се увери, че ножът му си беше на мястото. Щеше да му е необходим, ако се стигнеше до схватка с мъжа отсреща…

В пещерата страничната лампа на Лари се въртеше бавно, докато той се опитваше да закачи голяма мрежа на масивна метална кука. Когато най-после успя, изплава отвътре, влачейки със себе си мрежата. Провери отново здравината на възела на няколко метра от отвора, заобиколен от масивни коралови колонии.

Веднага след това Лари започна да прави странни движения, сякаш даваше сигнали на летяща чиния, която трябваше да кацне, за да го върне у дома. Вдигна нагоре двете си ръце, в едната от която стискаше здраво мрежата. С другата включи запалката на плътния балон. Проблесна ослепителна, синкава светлина, подобна на пламък.

Холдън очакваше, че това ще се случи, затова предварително затвори очи. Когато ги отвори след няколко секунди, пълният с топъл въздух балон вече се издигаше нагоре. Светещият като факла сноп бързо набираше скорост и за броени минути изскочи на повърхността.

В приглушените от радиостанцията думи на Кейт имаше повече гняв, отколкото смисъл. Сянката от дясната му страна подсказваше, че незабелязано се беше приближила до него, встрани от входа на пещерата. Ярка светлина проблесна високо над тях, сякаш някой даваше сигнал на друг да прибере пакета, или помагаше на Лари да намери обратния път.

Тя се превъртя рязко, мина покрай Холдън и насочи лъча на прожектора си така, че да привлече вниманието на брат си. Мъжът се обърна и застина на мястото си. И едва не се свлече на дъното. Във всеки друг момент причудливите му движения щяха да са смешни…

След това посочи към нея и гневно й направи знак да се махне.

Кейт вдигна нагоре трите си пръста, показвайки честотата на радиовръзката, която използваха с Холдън. Той остана неподвижен за момент, после раздвижи бавно ръце, обръщайки към нея покритото си с маска лице. Позата му издаваше толкова гняв, колкото можеше да изрази човек при толкова забавени движения.

Тя наведе лъча на лампата надолу, въпреки че й се искаше да го насочи право към очите му.

Превключи честотата, лъжливо копеле… Мисълта й беше прекъсната от рязък глас, който се разнесе по линията. Малко дрезгав от сместа, която вдишваше.

— Не трябваше да идваш тук!

— Дядо? Какво правиш? Не, спести ми го… Крадеш, разбрах. Но онова, което си сложил в мрежата, струва ли си да жертваш живота си?

— Трябваше да стоиш настрана!

— Наистина ли? В такъв случай защо изобщо двамата с Лари ме повикахте?

— Не искахме…

— Млъкнете — нареди с ясен глас Холдън, въпреки сгъстената кислородна смес. — Можем да продължим този спор горе. Колкото по-дълго останем тук, толкова повече се увеличава рискът дядо ти да не може да изплува на повърхността на водата…

— Трябва да изпратя още някои неща — отвърна старецът.

— Но… — подхвана Кейт.

— Замълчи. Ако не извадя всичко на повърхността, Лари ще умре. По дяволите, ние всички ще умрем.

— Обясни ни какво става — заговори настойчиво Холдън, опасявайки се, че вече знаеше истината.

— Шибаният бюрократ, оня проклет лешояд… Той е насочил пистолет към внука ми.