Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (2)

1.

Холдън Камерън огледа обстановката на скромното летище на Сейнт Винсент с очите на световен пътешественик, който беше живял и работил във военни зони. Инстинктивно търсеше скрита опасност в езика на телата на хората около него. Не че очакваше такава, но от личен опит се бе убедил, че неочакваното би могло да те убие.

Сега си пенсионер по болест. Нищо повече от обикновен консултант. И отиваш в семейство на крадци, напомни си той.

Всеки здравомислещ човек би се притеснил. Ала Холдън беше оцелял досега, защото не беше глупав. Ако имаше нужда това да му бъде припомняно, то болката в лявото му бедро вършеше чудесна работа. Белезите от шрапнела бяха избледнели, но налягането, причинено от полет или пък особено от гмуркане, го вкарваше в един негов собствен, весел ад.

Отнесено разтърка раненото място и се зачуди кой от всичките лутащи се наоколо местни жители на Сейнт Винсент ще бъде негов водач. Повечето от тях бяха облечени в широки, пъстроцветни дрехи, които им позволяваха да се чувстват комфортно в жегата на острова. Единствено изключение правеше англичанинът със сребриста коса и бледа кожа, който се беше качил заедно с него в самолета на летище „Хийтроу“

Горкото копеле, ще получи топлинен удар. Класическият костюм изобщо не е подходящ за климата на Сейнт Винсент, но трябва да се придържаме към приличния външен вид както пред местните, така и пред пришълците.

Леко развеселен, погледът на Холдън се стрелна покрай някакъв мъж, търсейки лицата на хора, които очакваха някого от пристигащите с последния полет. Изглежда никой не се интересуваше от него. Той отстъпи встрани от главния поток на движението. Притиснал гръб към стената, наблюдаваше и чакаше някой да го потърси, без да отвлича вниманието си от сновящите наоколо хора.

Почти всички на летището на Сейнт Винсент имаха черни коси като неговата, но значително по-къдрави. А различните оттенъци на цвета на кожата им се дължеше на стотиците години смесени бракове между европейци и африканци, някои от които навремето са били роби. Онова, което беше започнала генетиката, беше довършено от тропическото слънце. Шумът от напевните гласове действаше успокояващо, както плисъкът на вълните върху пустинен бряг.

Блясъкът на тъмночервеникава коса привлече вниманието му. Жената беше облечена небрежно-елегантно и изглеждаше малко неспокойна. Косата й, стегната на конска опашка, беше лъскава и си личеше, че е по-скоро естествена, отколкото боядисана. Пропити от влагата кичури се спускаха около лицето и шията й. Формите й биха били комплимент за всяка екзотична танцьорка. Кожата й беше бледа, с достатъчно лунички, за да го изкуши да ги докосне.

Въпреки че Холдън си падаше по жени с всякакви фигури, винаги бе имал слабост към червенокосите. Съзря светлия тюркоазен оттенък на тропическите плитчини в очите й, когато тя го погледна за миг, ала се поколеба и се извърна, сякаш в търсене на някой друг.

Жалко, помисли си той, наблюдавайки рижавата непозната през огледалните стъкла на слънчевите си очила. С удоволствие бих прекарал няколко седмици, изтягайки се с нея на плажа, докосвайки с устни всяка една от луничките й. Но съм тук, за да проверя водолазите, които грабят повече, отколкото би трябвало да получават.

Човешката алчност беше толкова реална, колкото и гравитацията.

Раздвижи се, за да прехвърли тежестта на куфара си от ранения крак, като продължаваше да чака и да наблюдава. Ако в най-скоро време никой не се появеше, това щеше да бъде поредната черна точка в досието на „Лунна роза“ ЕООД.

Тълпата се раздвижи, завъртя се и се понесе като пъстроцветна водна струя.

Кейт продължаваше да търси англичанин с бледа кожа, но не виждаше никого, който да отговаря на описанието.

Да не би да е изпуснал полета?, помисли тя, после инстинктивно отхвърли предположението.

Счетоводителите бяха изключително прецизни. Това се дължеше на работата им. По-вероятно Лари беше объркал часа на пристигането, а може би дори и деня. Гмуркачите имаха собствена представа за времето. Двамата с брат й бяха родени и отраснали на борда на „Златна клонка“, ала тя притежаваше умението бързо да превключва към реалността, в която живееше. А Лари просто се придържаше към идеята, че времето се делеше на по-късно, много по-късно и никога.

Отново огледа пристигналите европейци. Мъжът, облегнал се на стената, който наблюдаваше множеството през огледалните стъкла на слънчевите си очила, излъчваше прекалено осезаемо физическо присъствие, за да прилича на счетоводител. Другият, облечен в тропически костюм и с огромен корем, изговаряше думите по-скоро с руски, отколкото с английски акцент. Следващият, на чиято ръка се беше провесила зашеметяваща красавица, говореше определено като коренен жител на Бронкс. Бледият, слаб мъж в строг костюм беше стеснителен и сякаш търсеше някого, при това беше достатъчно възрастен, за да й бъде дядо.

Вниманието й отново се съсредоточи към непознатия, облегнат на стената. Той привличаше доста женски погледи, но не поздрави нито една от тези, които го заглеждаха. Тъмносинята му риза беше с къси ръкави и равен подгъв, предназначена да се носи върху панталоните му в цвят каки. В краката му лежаха два водоустойчиви брезентови сака. Без дори да помръдне, присъствието му се усещаше навсякъде. Чертите му бяха странна смесица от сила и финес, лицето му издаваше келтски произход, а кадифената му кожа имаше меден оттенък.

Интересно какъв ли цвят са очите му?, запита се тя.

После побърза да се укори мислено. Бе прекарала на острова съвсем малко време, колкото да нахвърли багажа си в стария пикап, който Лари беше оставил на паркинга, а ето, че вече се поддаваше на ленивата чувственост на Сейнт Винсент… Тук езикът звучеше като музика, температурата подхождаше за полуголи тела, а повърхността на морето винаги беше светла и топла.

Морето.

Кейт разтри с длани настръхналите си ръце. И внезапно направи своя избор. Бледият мъж може и да беше по-възрастен, отколкото беше очаквала, но останалите й изглеждаха напълно неподходящи. Той беше застанал само на няколко крачки от привлекателния пътник с двете брезентови раници в краката си.

Мършавият човек с посребряла коса очевидно бе започнал да се притеснява. Очите му бяха бледосини. Тежестта на костюма му сякаш го смъкваше още по-надолу.

— Добре дошли на Сейнт Винсент, мистър Холдън — каза тя и му протегна ръка. — Аз съм Кейт Донъли от „Лунна роза“ ЕООД. Тук съм, за да ви посрещна.

Възрастният джентълмен стисна леко дланта й и се усмихна.

— Много мило от ваша страна, но изглежда е станала някаква грешка. Очаквах да видя снаха си. Той огледа тълпата с присвити очи. — А, ето я и нея.

Смутена, тя наблюдаваше как жена, чиято кожа имаше цвят на абанос, прегърна усмихнатия англичанин. Той отвърна на жеста и веднага започна да разпитва за внуците си.

Е, добре. Обърках човека, помисли си Кейт.

— Извинете ме — разнесе се плътен глас зад гърба й. — Дочух неволно разговора ви — акцентът беше английски от висок клас, с нещо особено, прозиращо под него. — Аз очаквам човек от „Лунна роза“ ЕООД.

Тя се извърна и се насили да се овладее… Беше мъжът, който изобщо не приличаше на счетоводител.

— Аз съм Кейт Донъли. Фирмата е собственост на семейството ми.

— На вашите услуги.

Де да беше така, мислено отбеляза младата жена. Но на глас каза само:

— Вие сте счетоводителят, изпратен от британското правителство. Да не би да сте дошли, за да замените някого от сънародниците ви на борда?

— Не съвсем. Доколкото знам, Фарнсуърт ще остане, за да записва резултатите от всяко гмуркане. Аз съм само консултант по проекта. Работата ми е да наблюдавам дали всичко е наред.

— Грешката е моя. Радвам се да се запозная с вас, мистър Холдън — изрече смутено тя, поемайки протегнатата му ръка.

Стисна я силно, но я пусна веднага след това. Беше се научила, че точно такъв поздрав прави добро впечатление в средите на бизнеса.

А тук не ставаше въпрос за нищо друго, освен за бизнес.

Тогава мъжът свали очилата си и Кейт забрави всичко за безупречните делови маниери. Той имаше най-поразителните очи, които някога беше виждала. Сякаш парчета от сини, зелени и златисти кристали се бяха подредили като калейдоскоп, а след това бяха застинали на едно място.

— Всъщност името ми е Холдън Камерън — додаде мъжът.

Бяха й необходими няколко секунди, за да разбере.

— Извинявайте. Написали са ми само К. Холдън. За мен е удоволствие да се запозная с вас, мистър Камерън.

Мъжът само леко повдигна рамене и отново сложи слънчевите си очила.

— Жалко, че удоволствието не бива да се смесва с работата. Но правилата са такива и трябва да се спазват.

Е, добре, мислено отбеляза тя. Значи работа и само работа. Можеш да използваш този глас, за да замразиш целия остров.

— Носите ли друг багаж, освен двата сака? — попита го делово.

— Не. Ще остана тук само колкото да преценя дали този проект трябва да се закрие.

— А може и да се изненадате колко добре вървят гмурканията — хладнокръвно излъга Кейт, прикривайки страха си, че беше пристигнала твърде късно, за да бъде полезна с нещо.

Но единственото, което той каза, беше:

— Е, ще започваме ли?

Това прозвуча като заповед, а не като молба.

Кейт стисна зъби. Първият мъж от години насам, който беше в състояние да я изтръгне от сексуалната й летаргия, беше студен като водата в морските дълбини.

— Колкото по-рано започнем, толкова по-скоро ще приключим — измърмори насилено тя и додаде: — Последвайте ме.

Когато се насочи към напечения от слънцето паркинг, се запита как този леден англичанин с изумителните очи щеше да понесе условията на кораба за гмуркане.

Това си е проблем на Лари.

А пък аз нямам търпение да му го прехвърля.

Без да си прави труда да се обърне назад, за да провери дали счетоводителят я следва, тя пое напряко през оредяващата тълпа, направо към паркинга.

Холдън откри, че за него не представляваше никакъв проблем да върви след жената с огнени коси и прекрасни, пълни с тревога очи. В движенията и походката й имаше нещо, което събуждаше в мъжката му душа хищнически инстинкти. Питаше се дали тя не беше просто „червена херинга“^[1], опитваща се да му попречи да стигне до дъното на онова, което лежеше под съмнителното счетоводство на „Лунна роза“ ЕООД и жалките им опити за оцеляване. Мисълта беше опияняваща — сексът винаги е бил ефикасно оръжие.

Но колкото повече мислеше за това, толкова по-малко вероятно му се струваше. Тя се бе държала с типичната за американците приятелска непринуденост, ала щом той влезе в тона на арогантното английско копеле, бе отрязала категорично всякакви опити за евентуален флирт.

Жалко, че работата ми изисква да съм такъв сухар. Но пък гмуркачите са странно племе. Те не зачитат никого, който не е като тях, мрачно си помисли Холдън.

Никой не би могъл да знае това по-добре от него. Защото е един от тях.

Или поне беше…

Следваше леко поклащащите се бедра на Кейт, докато се озоваха навън, където въздухът беше горещ и влажен. И тежко напоен със смесица от аромат на тропически растения и бензинови пари от движещите се празни таксита. Натрапчиво зелените храсти бяха отрупани с розови и виолетови цветове. Две редици палми маркираха пътя към пъстро боядисаната сграда на летището, процеждайки слънчевата светлина през отчетливо нарязаните си ветрилообразни листа.

Хвърляната от тях разпокъсана сянка беше краткотрайна. Холдън започна да се поти още преди да стигнат покрития с избелял, сивкав асфалт паркинг. Макар температурата да не беше като тази в пустините на Северна Африка, влагата лепнеше неприятно, като мокро одеяло. Знаеше, че трябваше да престане да я забелязва след няколко часа или дни, затова изобщо не й обърна внимание и в момента. Потта беше нещо съвсем обичайно в живота му, също като болката в бедрото или необикновените му очи.

— Хвърлете саковете отзад — кратко нареди Кейт.

Той погледна непретенциозния пикап. Нищо чудно, че вратите не бяха заключени и прозорците бяха свалени. Нито един уважаващ себе си крадец не би посегнал на подобно антично превозно средство. Гюрукът беше с различен цвят от колата, гумите бяха износени, капакът на багажника липсваше, вратите не се затваряха плътно и всичко беше по-избеляло и от сивкавия асфалт.

Кейт се усмихна широко, оголвайки белите си зъби.

— Дядо ми влага пари единствено в неща, които плуват или се гмуркат.

Холдън повдигна черните си вежди и сложи багажа си в задната част на пикапа, до ръждясала метална кутия с инструменти. Огледа се за колани, с които да захване саковете, но най-подходящото, което успя да открие, беше протъркано въже, явно често използвано в морето. С няколко сложни възела обезопаси багажа.

Кейт го забеляза какво прави и понечи да му каже, че няма да кара толкова бързо, та нещо да изпадне от колата, но после просто се качи в кабината. Завъртя ключа в стартера и след четвъртия опит ауспухът изплю кълбо дизелов дим, а моторът забръмча в неравен ритъм.

С помощта на няколко удара с юмрук капакът на жабката най-накрая се отвори. Картата с обозначеното място на наетата квартира беше елементарна, но след информацията, която беше успяла да събере в интернет сутринта, нямаше да се изгуби.

Най-после мрачният й гост заряза багажа си и се настани на седалката до нея. Тя превключи скоростите с изненадваща лекота.

Не съм виждала по-студен човек. Вероятно консултанти от този тип се използват като посредници при дипломатически спорове. Стрелят право в целта, помисли си Кейт.

— Вие гмуркате ли се? — обади се тя.

— Защо питате?

— Защото ми изглеждате доста пъргав. Гмуркачите обикновено нямат излишни килограми. Изгарят ги бързо.

— Интересно — каза само мъжът.

Глъчката около колата им и пронизителният крясък на птиците запълни онова, което иначе щеше да бъде неловко мълчание след неутралния му коментар.

Какъв сладкодумен събеседник. Момче, предстои ни весело пътуване. Нека да видим: петнайсет минути през града и още малко повече от километър до наетата къща, мислено отбеляза тя.

Смени предавката, отпусна съединителя и пое бавно по шосето от летището.

— Много път ли има до лодката? — попита Холдън.

— Зависи от разписанието за гмуркане на Лари.

— Защо?

— Ще ви вземе от квартирата, наета от компанията за приятеля ви. Тя се намира на около десетина минути пеш от кея за зареждане, бакалията и търговското пристанище, което брат ми използва. Островът не е голям.

Фактът, че той следеше внимателно незначителния разговор, й даде да разбере, че Холдън беше много по-интелигентен от повечето водолази.

— Малкълм Фарнсуърт е служител на трудов договор, какъвто съм и аз — заяви той. — Не го познавам лично, още по-малко бих го нарекъл свой приятел.

— Това изобщо не ме изненадва.

По лицето му пробягна някакво подобие на усмивка, но се задоволи само да каже:

— Мислех, че Фарнсуърт ще отседне на борда на „Златна клонка“.

Жената повдигна рамене с безразличие.

— Лари сигурно знае. Аз току-що пристигнах.

— Което обяснява всичко.

Колкото и да не й се искаше да любопитства, не можа да се въздържи:

— Обяснява какво?

— Бялата ви кожа. Трудно се поддържа в тропиците, освен ако не излизате само през нощта.

— Съжалявам, но ще ви разочаровам. В семейство Донъли няма вампири, бродещи посред нощ.

Той я погледна отстрани.

— Е, радвам се, че е така…

— А освен това не съм чувала за гмуркащ се вампир.

Нещо, което можеше да е и усмивка, изкриви устните на Холдън.

— Имате ли представа колко време ще ни отнеме пътуването до квартирата?

— Не. Но вече ви обясних, че островът е малък.

В продължение на пет минути покрай тях се носеше гъста зеленина, разкъсвана от време на време от брилянтни гледки към океана.

— Тук винаги ли е толкова топло? — попита мъжът.

— Трябва да попитате министъра на туризма. Не съм се връщала по тези места от години.

— Но сте една от водолазите на Донъли, нали?

— Вече не се гмуркам.

Тонът й не окуражаваше задаването на още въпроси, но все пак Холдън си помисли дали да не продължи да настоява. Преди да я срещне на летището, не беше чувал да се споменава жена на име Кейт Донъли, която да фигурира сред персонала или на борда на водолазния кораб „Златна клонка“. За повече информация трябваше да се обърне към Отдела по антиките.

— Не са ви понесли мазолестите ръце и увреденият слух? — отново попита той. — Или пък нервното напрежение ви е накарало да се откажете от гмуркането?

— Бях изключително предпазлив гмуркач. Не съм получавала никакви травми.

— Сигурно сте се оттеглила доста млада.

— Достатъчно млада.

— Значи няма опасност да развиете дисбарична остеонекроза^[2] — отбеляза Холдън. — Мъдър избор.

— Разбрах само половината от онова, което ми говорите. Остео… Да не би да имате предвид артрит? В крайна сметка много от гмуркачите го хващат. В това число и дядо ми. Вие да не сте лекар? — погледна към него, после отново се съсредоточи върху пътя.

— Гмуркането може да докара артрит — съгласи се той. — Понякога се стига само до подмяна на стави вследствие на унищожените костни клетки, откъдето идва и името остеонекроза. Иначе не, не съм лекар. Но съм научил от собствен опит някои неща за работата под водата. Иначе нямаше да съм полезен на сегашната си длъжност.

Запази за себе си подробностите, че това беше първата му и единствена работа като цивилен след тежката контузия.

Хората от Отдела по антиките се бяха посъветвали с военен доктор и бяха решили, че е годен да стане консултант по безопасно гмуркане, особено в случаите, когато трябваше да открие причина то да бъде забранено. От него самия не се очакваше да се спуска в дълбините на морето.

Холдън не се чувстваше нещастен от това положение на нещата. До злополуката се беше гмуркал достатъчно дълго, за да се увери, че травмата е по-поносима под водата. Болката беше жестока, но поне можеше да продължи да практикува любимото занимание.

Кейт намали, за да изравни скоростта на пикапа с туристическия автобус пред тях. Рейсът беше боядисан в яркозелено и приличаше на огромен бръмбар, който пълзеше по пътя. Десетките протегнати през отворените му прозорци ръце приличаха на цветя, които приветстваха карибското слънце.

Когато мълчанието се проточи прекалено дълго, тя прецени, че любезността не върши работа, затова реши да бъде по-директна:

— Брат ми не е съвсем наясно в какво се състои работата ви, затова нямам представа какви сведения ще са ви нужни.

— Наричайте ме консултант по гмурканията.

— Такива могат да се нарекат дядо ми и Лари — отбеляза тя с неутрален тон. — Каква точно е вашата конкретна цел?

— Да оценя дали е оправдано подобно начинание… Брат ви със сигурност е споменал, че не разполагат с много аргументи, за да оправдаят всичките си гмуркания. Отделът по антиките ме изпрати да запълня финансовите дупки, така да се каже. Нашите метеоролози предричат поне една силна буря в рамките на седмицата. Какъв е смисълът да се поддържа един губещ проект, след като времето не го позволява?

— Според фактурите, с които имах възможност да се запозная, няма никакви „финансови дупки“, освен обичайните разходи при едно гмуркане.

Той понечи да отбележи, че беше изпратен тук заради подозрения в некомпетентност или кражба, а може би и за двете, но реши да го отложи за друг път. Ако се съдеше от документите, които му бяха дали, „Лунна роза“ ЕООД си беше чист пладнешки обир.

Колко жалко, колко тъжно е, че провалът е нещо по-обичайно от успеха, размишляваше Холдън. Тази жена от фамилията Донъли, която отдавна се е отказала от гмуркането, може и да е най-красивата жена, раждала се някога на света, но това нямаше да промени крайния резултат. Всяко спускане до морското дъно, субсидирано от държавата, трябва да носи или печалба, или престиж, като везните, естествено, клонят към печалбата.

— Ако наистина липсват „финансови дупки“, за мен няма да е проблем да го установя — заяви той.

Останалата част от разстоянието пропътуваха в мълчание, нарушавано единствено от полъха на вятъра през отворените прозорци и крясъците на птиците от време на време.

Наетата квартира се намираше на земя, отвоювана от джунглата от онова, на което някога са били засети ниви. Както изискваше тропическият рай, пясъкът на плажа беше ослепително бял на слънчевата светлина, палмите се извисяваха елегантно, а морето беше чисто и гладко. В Сейнт Винсент имаше няколко километра ивица с черен пясък, дължащ се на намиращия се в близост вулкан, но къщата беше далече от нея.

Кейт спря тракащия пикап в края на прашния път, който завиваше към покритата с чакъл алея. Постара се да избере място, откъдето нямаше гледка към водата. Мирисът и шумът от плискането на вълните й бяха съвсем достатъчни.

Даже й идваха малко в повече.

Стисна волана с лепкавите си от пот ръце и се съсредоточи върху дишането си. След като вече не беше съсредоточена върху шофирането, заобикалящата я реалност се стовари върху й като разбита в брега вълна, която бавно и мощно я теглеше навътре.

Холдън удостои пейзажа с бегъл поглед, от който не убягваше нищо, докато се плъзгаше от полегатия кей към алуминиевата лодка, хлабаво закотвена за него. До дока водеше една тясна пътека от къщата, която в действителност приличаше по-скоро на колиба. В задния двор нямаше нищо друго, освен храсталаци, дървета и протегнала във всички посоки ластарите си асма.

Самата селска постройка беше пред разруха. Ако външните дъски преди изобщо бяха боядисвани, то боята отдавна се беше излющила. Основата й беше излята от цимент, положен от аматьори. Покривът, покрит някога с тънки плочи, сега представляваше смесица от различни гофрирани плоскости, приковавани на местата, където течът се беше превръщал в сериозен проблем.

Без да каже и дума, Кейт слезе от пикапа, изнесе картонените кутии с документацията и тръгна по каменистата алея към къщата. Вратата беше отключена. Тя внесе кутиите вътре и само с един бърз поглед установи, че обзавеждането беше вехто като самата барака. Поне имаше електричество, ако можеше да се съди по силното бръмчене на хладилника.

Жената повдигна рамене. Естествено, познавайки добре и дядо си, и финансовите проблеми на борещата се за оцеляване семейна компания, не можеше да очаква, че ще се озове в хотел „Риц“. След кратка обиколка успя да открие две малки спални, баня и кухненски бокс. Задната врата водеше направо към джунглата.

Когато се върна при пикапа за багажа си, Холдън все още разглеждаше къщата и околността през огледалните стъкла на слънчевите си очила.

— Не е кой знае какво — отбеляза тя, — но ще свърши работа. В спалнята отзад има легло на два етажа, което ще делите с колегата ви.

— Отсядал съм и на по-лоши места — отговори той.

— Колко сте уверен… А дори още не сте надникнал вътре.

— Няма значение. Ще спим на „Златна клонка“.

Кейт се поколеба, спомняйки си думите на брат си за това, колко пренаселен беше корабът. После реши, че къде ще спи Холдън, си беше проблем на Лари. Единственото, което я интересуваше, беше, че тя щеше да остане на твърда земя. За постоянно. С малко усилия и много съсредоточеност щеше да разчисти смехотворното счетоводство на фирмата и дори нямаше да забележи, че се намира само на една ръка разстояние от най-големия си кошмар.

А ако си го повтаряше достатъчно често, може би щеше и да повярва.

Холдън я пресрещна до входната врата, понесъл в ръце багажа й.

— В коя стая? — попита той.

— В онази с единичното легло. Благодаря ви.

Кейт наблюдаваше леката му походка, докато минаваха по тесния коридор, и отново си помисли колко е жалко, че в такова чудесно тяло беше затворена ледена душа. Тогава погледът й попадна на къс хартия, прикрепена към малкия хладилник с магнит във формата на цветна риба:

Здрасти, сестричке,

Добре дошла у дома. Планът на гмурканията се промени. Ще го доведеш на кораба, нали? Л.

Тя прочете бележката три пъти, преди бученето в ушите й да заглъхне и да си напомни, че трябва да се овладее…

Той не може да ми причини това!

Но го беше направил.