Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (19)

18.

Волкърт очевидно беше наблюдавал вратата, защото в мига, в който се отвори, спря любимата си техномузика.

— Капитан Донъли — подхвана почтително той. — Искрено се надявам, че слязохте при мен, за да ми кажете, че вдигаме котва и поемаме курс към брега.

— Разполагаме с достатъчно време — отвърна Кейт. — Както и с осигурено място в пристанището. Островът може да изгуби няколко дървета, но останалото е в безопасност.

— Някакви новини за другия капитан Донъли?

— Само съобщение, че се чувства добре, но му предстоят още изследвания.

Волкърт кимна и я погледна, сякаш беше единственият присъстващ в помещението. Холдън не го прие лично, защото си даваше сметка, че мъжът беше наясно кой сега плащаше чипсовете и бисквитите му.

— Трябва да проследя историята на цялата операция — заяви тя. Каквито и съмнения да бе споделила с Холдън, очевидно не смяташе да ги показва пред никой друг.

— Всички записи ли искате да прегледате? — попита Волкърт.

— Ден по ден.

Холдън се усмихна, когато мъжът мигновено се залови за работа. Без съмнение вече съжаляваше, задето се беше държал толкова язвително с красивата дама преди.

— Разбрано — отвърна Волкърт, дъвчейки нещо, което изглеждаше и миришеше като отдавна изсушена риба. — Само трябва да прегледам компютрите на гмуркачите, защото все още не съм обработил данните от тях.

— А освен това ни трябват координатите в тези компютри, за да проверим къде и дали изобщо съвпадат с нашата електронна карта.

Холдън постави върху работната маса часовника на Минго, който издрънча със студен, твърд звук.

— Каквото и да намериш, да си остане само между нас тримата — заповяда Кейт. — Ясна ли съм?

— Да, шефе — покорно отвърна Волкърт.

Холдън знаеше, че е прекалено късно за каквато и да било секретност, но не каза нищо. Всичко, случващо се на този кораб, трябва да е било публична тайна, чието периодично нарушаване е било обуздавано с банкноти или заплахи. Но Волкърт не беше абсолютен глупак. Нямаше да се втурне към радиостанцията в момента, в който Кейт изчезнеше от погледа му.

— За щастие, всички нови устройства са с UBS свързване. — Порови из навитите като гнездо кабели в чекмеджето. После отвинти панела на ръчния компютър и го отвори. — Това е най-трудната част. Но пък трябва да е проектиран за реалното налягане там долу, нали?

— Поне така се надяваме — подхвърли Холдън.

— Ето. Свържете го — каза Волкърт и й подаде един от кабелите. — А докато чакаме да зареди, аз ще се опитам да прехвърля данните. Наведе се и натисна няколко клавиша. Погледна я отстрани, когато отново пусна любимата си музика.

Намирам те малко странен и много те харесвам!, гукаше женски глас с подчертан чужд акцент.

— Не толкова високо! — нареди Кейт.

Ритъмът беше напорист, но не натрапчив, и постепенно се сля с монотонното потропване върху клавишите.

Може би използва шума като един вид кофеин. Както и да е, работи много по-бързо, когато слуша музика, помисли си тя.

На монитора се появи изглед на останките и обкръжаващия ги морски пейзаж, върху който като кръпки бяха насложени серия от снимки, направени при официалното проучване от екипажа. Имаше неточности и очевидни несъответствия, от което цялата картина ставаше мътна и неясна, макар да не можеше да се определи точно дали това се дължеше на ъгъла на блендата или на налягането.

— Мощта на империята. И това е най-доброто, с което разполагаме — изсумтя презрително Волкърт.

— Империята си има много друга работа за вършене и естетиката не стои в началото на списъка й! — сряза го Холдън. — Ако по една случайност това бяха вражески военни части, щяхте да можете да различите и краката на бълха.

Мъжът се изсмя.

— Дааа… И така, вече свалих данните от компютрите на гмуркачите и попълнените планове. Първо ще кача тях.

Върху мрежата се появиха множество светлозелени линии, съпроводени от текстови пояснения за датата и часа.

Кейт мълчаливо се зачуди защо, по дяволите, не беше получила нещо подобно последния път, когато беше поискала същото сведение.

Защото тогава не бях капитан, осъзна, обзета от гняв.

Но сега не беше моментът да изпуска нервите си. Волкърт беше най-бързият начин да получи необходимата информация. Щеше да уволни непокорното копеле по-късно.

— Кой от тези е най-старият запис? — попита тя.

Мъжът раздвижи мишката, докато стрелката се спря на една от линиите, която светна и показа датата.

Кейт хвана мишката и започна да мести стрелката по пътеките на случаен принцип. При всяко докосване те се осветяваха и показваха изписаното върху тях. Колкото повече информация разчиташе, толкова повече се усилваше гневът й.

— Въпреки цялата впечатляваща паяжина от линии, не виждам повече от четиридесетина гмуркания — повиши глас тя. — Двете смени дневно предполагат двадесет спускания. „Златна клонка“ е на котва над останките от момента, в който бяха разчистени. Спасителната операция започна най-малко преди единайсет седмици. Дори да сме нямали възможност да правим повече от едно гмуркане в определени дни, нещата пак не се връзват.

— Всъщност общо са четиридесет и три — отвърна Волкърт, връщайки се към естествения си нехаен, нагъл маниер на поведение. — Първоначалното проучване, плюс двете карти, направени след разчистването на руините. Това е всичко, с което разполагам. Не забравяйте, че до идването ми на борда е имало поне един компютърен специалист. Доколкото чух, дори са били няколко. И то все заклети пияници, ако може да се вярва на слуховете, носещи се из кораба. Единствените записи, които мога да ви покажа, са от моя, така да се каже, мандат.

Който е започнал само седмица преди пристигането ми, внезапно си даде сметка Холдън. Интересно съвпадение. Също като намирането на златната верижка.

За жалост, лично на мен то ми се струва доста странно.

— Значи лисват каквито и да било данни за гмурканията, осъществявани преди да дойдеш на кораба? — попита Кейт.

Волкърт повдигна рамене:

— Сигурно са записвани в различен протокол или дори протоколи. Когато започнах, не съм получавал никакви инструкции как да действам. Оставиха ме да си създам свой собствен метод и да работя по него. Ако преди мен са използвани други, не съм имал време да ги проуча, а и никой досега не ме е питал.

Възможно най-долнопробната работна ръка. Получаваш толкова, колкото плащаш, а ние плащаме на тая мързелива маймуна с банани. Поеми дълбоко въздух. Овладей се…, напомни си Кейт.

Наблюдавайки с тревога Кейт, Холдън разучаваше картината върху екрана на монитора. На пръв поглед мрежата беше добре покрита от плановете за гмуркания, като концентрацията им беше основно в центъра, но се забелязваше и значителна активност в периферията й.

— Какво е това тук долу? — посочи с пръст зона върху картата, която представляваше плетеница от множество пиксели. Към нея водеше само една от по-старите линии.

— Част от морското дъно или повреда във файла?

— Изглежда е заобикаляна умишлено — отбеляза Кейт.

— От първоначалното проучване, след почистването на останките, няма други записи. Трябва да е огромен къс лава, обрасла с корали.

— Нужно е невероятно умение, за да се стигне дотам — продължи Холдън. — Мястото е близо до доста стръмен наклон. За да го покриеш изцяло, е необходимо да се спуснеш на поне три километра дълбочина. Ако дъното не се изравнява достатъчно бързо, може да се окажеш още стотина метра по-надолу, и то, преди да се усетиш. А всеки сантиметър под водата допълнително оскъпява и затруднява акцията…

Кейт се намръщи, спомняйки си дългите вечери около масата в корабната кухня на три поколения Донъли, разглеждащи с надежда стари карти.

— Технологично опасно гмуркане, при това най-вероятно безполезно — замислено отбеляза тя. — Ако корабът е потънал върху образувана от лава скала, останките му щяха или да се плъзнат в дупката, или да заседнат в плитчината. А като се има предвид колко са изгнили, щяха да се разпаднат.

— Тъй като са заседнали на изток и на север от тази зона и очевидно са все още непокътнати в плитчините — заговори Холдън, — няма убедителна причина теренът да се обследва чрез специализирано гмуркане, което излишно оскъпява нещата. За повечето капитани един повърхностен оглед би бил напълно достатъчен.

След сушената риба, Волкърт отвори пакет бисквити и задъвка невъзмутимо.

— Мога да го увелича — зафъфли той, — ала качеството едва ли ще се подобри. Колкото повече се уголемява образът, толкова по-замъглени изглеждат детайлите. Квадрант Е1 се състои предимно от корали, скали и тази черна дупка. Нищо интересно, липсва дори и желязо, поне в проучването, което направих специално за вас.

— Можем ли да проследим данните в хронологията на въвеждането им от компютрите на гмуркачите, а не по реда, в който са били планирани? — поинтересува се Кейт.

Мъжът затрака по клавиатурата, изруга и опита още няколко пъти. Накрая все пак успя да открие магическата комбинация от команди.

— Това е всичко, което имам.

Този път екранът се изпълни с кобалтовосини линии, които бяха много по-назъбени, неравномерни и свързани помежду си. Вместо прави черти или обикновени дъги, бяха доста неразличими, поместени в серия от линейни сегменти, приличащи на мълнии. В основната си част не представляваха изненада, въпреки че на места се отклоняваха от предварително планираните за гмуркане места.

— Зелените показват планираните гмуркания, а със синьо са белязани реалните — каза насред настъпилото мълчание Волкърт и триумфално схруска със зъби поредната бисквита. — А белите контури на мрежата не са променени.

Кейт и Холдън кимнаха едновременно. И двамата бяха схванали разликата между онова, което беше планирано, и случилото се под водата. Предвидените бяха очертани с прави линии. Осъществените бяха криволичещи.

— Гмуркачите също са хора — отбеляза тя. — Ако нещо привлече погледа им, докато обследват, размерът на отпуснатото им време не се променя. Но голяма част от плана е съкратена или изобщо неизпълнена.

Наведе се напред, за да разгледа по-подробно паяжината от сини и зелени линии, после отстъпи отзад, за да погледне под друг ъгъл.

— Какво има? — попита Холдън.

— Забелязах някакви странни отклонения, като например в деня, преди да пристигнем с теб. Хвана мишката, освети датата, после промени посоката. — А, ето и още едно. Обърна се към Волкърт и нареди: — Оцвети тези две линии в друг цвят или заличи останалите.

Откъм неговата страна се разнесе шумно мляскане.

— По-добре цвета.

Посочените от нея черти блеснаха в неоново розово, при което беше много по-лесно да се проследи несъответствието между планираното и в действителност осъщественото гмуркане. Гмуркачът беше пренебрегнал плана, беше прекосил няколко квадранта, за да стигне до оголените скали, след което се бе върнал на посоченото му място. На практика не беше излизал от сложната плетеница на планираните и реални спускания, но промяната на цвета направи разликата очевидна.

— Някой доста е поскитал — отбеляза Холдън. — Като пчела около гърне с мед.

— Волкърт, знаем ли кой е гмуркачът, направил записа? — попита Кейт, въпреки че беше почти сигурна в отговора. Минго.

— Ами, да. Оня самохвалко.

— Минго — каза, без да се изненада Холдън.

— Някой съобщавал ли е за промяна в плана? — продължи да разпитва Кейт.

— Не си спомням — отвърна мъжът. — Говореха от много места.

Или пък си мляскал прекалено шумно, за да чуеш каквото и да било. А може и да са ти платили, за да забравиш. Независимо от причината, резултатът е един и същ, мислено отбеляза тя.

— Какво го е накарало да иде толкова далече? — заинтересува се Холдън. — Да не би да е искал да разгледа вдлъбнатината? Да се опита да предизвика Бенчли? Или пък случайно пред погледа му е проблеснало злато?

Неприятно, задушаващо усещане стегна Кейт.

— Ходил е там само веднъж, колкото за протокола, после вероятно е пренесъл нещо в друга зона, за да го „открие“ по-късно.

— Значи той е бил наясно, че там е имало какво да се намери. Щастливо посрещане на борда, както се оказа. Минго умишлено е пренесъл плячката си, така че да бъде „открита“ във възможно най-непродуктивната част на останките, където Лари, следвайки нарежданията ми, е концентрирал всички проучвания.

— Може би брат ми не е… — Гласът й заглъхна. Трябва да е знаел. Както и дядо. Това са имали предвид, когато ми казаха, че на борда на кораб трудно се пазят тайни. Просто тогава не исках да ги чуя. Нито сега, но ще се наложи. Няма повече да се крия от жестоката истина.

— Бих дала много, за да задам няколко въпроса на Минго — каза тя с болезнено спокойствие.

— Ще имаме такава възможност скоро — успокои я Холдън и се обърна към Волкърт: — Качи ли данните от този часовник?

Техно звуци изпълниха неестествената тишина, настъпила на кораба. Нямаше гмуркачи, които да изпращат данни в центъра. Не долитаха гласовете на мъже, работещи на кърмата. Никакви стъпки отгоре, докато някой прекосява палубата от единия й край до другия, изпълнявайки някакво нареждане.

Втренчила поглед в екрана на компютъра, Кейт потръпна, обзета от чувството, че се намира на призрачен кораб. Дори топлината на застаналия до нея Холдън не можеше да прогони обвития я внезапно студ.

Защото наистина се намирам на обладан от призраци кораб и очаквам да чуя какво ще каже един от духовете.

— В какъв цвят искате данните от гмуркането на Минго? — попита Волкърт.

Тя се сети за ярката емайлирана врата към каютите на екипажа.

— Жълт.

Мъжът натисна няколко клавиша.

— Да, добре. Ето ги.

Върху монитора изскочиха жълти линии, които се издигаха над цялата многоцветна плетеница. Повечето от тях бяха просто маркирани места. Някои бяха размити, неясни облаци, оставени от съсредоточена работа в определена зона. Други представляваха дълги разделителни черти, но повечето само бележеха определени нотации.

Холдън изчисли къде се беше намирал по време на гмуркането си, включително и мястото сред останките, където беше спрял, за да запомни пътя надолу.

— Повечето от тези линии не маркират трасетата на гмуркачите — отбеляза той.

— Сигурен ли си, че тази информация вече не съществува някъде в базата данни на основния компютър? — попита Кейт.

Волкърт поклати глава толкова енергично, че челюстта му се разклати.

— Това не е вашата обозначителна система. Не съвпада с нито един от кодовете, които използват Донъли.

Тя мълчаливо осмисли думите му.

— Минго е бил доста зает — замислено каза Холдън.

— Той просто е правил карта на съкровището — с горчивина отвърна младата жена. — Освен това, погледни тук. Прекалено често е посещавал това скалисто място. Посочи на екрана там, където знаците бяха скупчени около странна издатина. — Холдън, ти си бил там. Какво има в тази част от мрежата?

— В общи линии това е зона, която почти не е залегнала в планираните гмуркания.

— Вижда ли се добре при спускане или изкачване?

Той си спомни болката, причинена сякаш от нажежени до бяло шишове, забодени в бедрото му.

— Мислех, че ще забележа Бенчли, но онова, което видях, беше карта, приличаща на ясно очертаните квадранти в първоначалния план. В действителност изглеждаше като мрежа, хвърлена безразборно, за да съответства на очертанията на морското дъно.

— И нищо за скалите на ръба на вдлъбнатината?

— Не и при спускането. А при изкачването съзнанието ми беше заето с други неща… Да дишам дълбоко, за да превъзмогна болката — спомни си той. После погледна към Волкърт. — Ти разполагаш със записите от гмуркането ми, нали?

— Сигурно, ако са били изпратени… Поредно тракане върху клавишите, след което се появиха оранжеви линии.

Кейт ги проучи внимателно, след което въздъхна потиснато.

— Бил си на място, което никога не е влизало в плана, по който е работил Минго. Всъщност си бил толкова далече от стръмния склон и вдлъбнатината, колкото изобщо е било възможно, при това си обследвал същите останки. Всичко, което си намерил, не струва пукната пара.

Затова пък ми костваше много болка, мислено отбеляза той. Ала това няма никаква стойност за никого, най-вече за мен.

— Но пък е било всичко, което би могъл да откриеш — продължи Кейт. — Защото са ти дали карта на незначително място.

— Златната верижка беше намерена недалеч от там — обади се Волкърт.

След няколко почуквания по клавиатурата върху екрана се появиха лилави точки, отбелязващи най-ценните находки. Всички останали данни от проведените гмуркания изглеждаха като пунктирани линии. Картината върху монитора наподобяваше електронна дъга.

— Вече е почти сигурно, че е била за отвличане на вниманието — заяви Холдън с неутрален тон.

— Така е — съгласи се Кейт, докато разглеждаше съсредоточено ярките цветове.

Той забеляза, че лицето й приличаше на бледа маска от отвращение и примирение, а малкото останали илюзии от детството й се пропукваха и се сриваха. Докосна я по ръката, за да я увери мълчаливо, че няма да я остави сама в приближаващата буря.

— Лари сам е изготвил и подписал плана за гмуркане — мрачно призна тя. — С подкрепата на дядо й, разбира се, на базата на цялата информация, която родителите ни може би са оставили за тези останки. Изучавали са ги в продължение на години, преди да загинат. Години на мечти за смарагди и сапфири, рубини и перли, злато и скъпоценни камъни с теглото на млада жена…

Отърси се от миналото — с неговите грешки, надежди и алчност, съсредоточени в средата на Карибско море, от блясъка и сиянието на богатството, извадено от дълбините…

— Нещо друго, което трябва да знаем? — обърна се Холдън към Волкърт, потупвайки го по рамото.

Той пресилено се покашля.

— Не искам неприятности…

— В такъв случай не ни карай да се връщаме при теб, когато открием нещо, което си премълчал… Гласът на Холдън беше леден като погледа му.

Мъжът се размърда неловко, а столът под тежестта му сякаш жално изскърца.

— Е, добре. Може да проверите дали не са запазени някои от по-старите файлове, преди аз да дойда.

Което вече сме поискали, мислено отбеляза Холдън. Но не си направи труда да го изрече на глас. Волкърт и без това беше наясно, че е притиснат в ъгъла.

— Проучването, направено от вас, англичаните, не струва пукната пара — заяви Волкърт.

— Вече е отчетено.

— Затова пък някой сигурно е провел по-обстойно — продължи мъжът, като пъхна поредната бисквита в устата си. — Ще го потърся пак.

— Ако обичаш — бавно кимна Холдън, имитирайки хапливия му тон. — И ни уведоми незабавно, когато откриеш някаква допълнителна информация или се откажеш.

Кейт понечи да допълни нещо, но той я поведе навън и затръшна вратата на центъра след нея.

— Е, добре, казвай.

— Лари може и да е забравил да изтрие всички записи от втория оглед, но дядо в никакъв случай — започна тя. — Трябва да пази копие някъде. По типичния си старомоден маниер.

— Гмуркачът е намерил доста тежки сребърни слитъци, както и няколко златни дреболии, разхвърляни тук-там — отбеляза Холдън. — Обзалагам се, че са отпътували към брега в куфара му.

— Те са били споени помежду си от морската вода — каза Кейт с празен, глух глас. — За изнасянето им на повърхността би била нужна тежка техника и усилията на поне няколко водолази. Което е трудно да се направи, да се скрие и после да се продаде. Колкото до онова, което намерихме по-късно… Тя повдигна рамене.

— Жалки трохи от тортата, които да поддържат господарите щастливи, за да продължат да финансират операцията — завърши вместо нея той. — Ако проверим данните, със сигурност ще открием, че всеки път, когато е наближавала датата за следващия транш, са се появявали дреболии, с които да печелят благоразположението на инвеститорите.

— Но останалата част от тортата е скрита някъде.

— Или е погълната от черния пазар, а може би и двете — подметна Холдън. — Докато не…

Високоговорителят в коридора се включи с пращене, поглъщайки останалата част от изречението.

— Има ли капитан там долу? — провикна се Раул с метален глас.

Тя се приближи до най-близкия микрофон, намиращ се на стената до кабината на ръководителя на екипажа.

— Кейт е тук.

— Времето се разваля. Вятърът е силен и студен, вълнението се увеличава. Интервалът между вълните се промени. Готвачът иска да се върне на брега. Ние също. Малкълм натовари багажа си в скутера и си тръгна.

Слава богу, че взех ключовете на тендерите, помисли си тя. Но каза само:

— Ще се кача веднага да погледна прогнозата.

Прекъсна връзката и се запъти към кабината с щурвала и специалния и особено омразен компютър за следене на времето…