Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (17)

16.

Кейт и Холдън презаредиха работната лодка, взеха някои резервни части от железарията и се отправиха към тендера. И двамата плуваха в пот. Въздухът беше неподвижен, обгръщаше ги в гореща прегръдка и цедеше силите им. Влажността му беше толкова висока, че дрехите им лепнеха. Небето беше като стъклено и образуваше отгоре непрозрачен, сребристосив купол. Слънцето приличаше на бял диск, едва прозиращ през похлупака от влага и жега.

Около тях се носеше някакво мрачно очакване, усещането за затишие беше измамно. Всички знаеха, че предстои връщането на въздушните потоци, наречени пасати. Но преди пасатите да се появят, щяха да се разразят бури, в които небето и водата ще влязат във война. Ала докато това се случеше, щеше да се чувства само това гнетящо напрежение.

— Как е кракът ти? — попита Кейт, щом стигнаха до работната платформа.

— Бил е и много по-зле. — И пак ще бъде веднага след следващото гмуркане.

Но нямаше нужда да споделя с нея тази подробност. Беше й достатъчно трудно да наблюдава как семейният им бизнес потъва. Излишно беше да се чувства виновна и заради неговото гмуркане…

— Просто имам тягостното предчувствие, че нещо не е наред — призна тя, като се качваше в лодката.

Наистина не е, каза си мислено Холдън.

Надушваше приближаващата буря, усещаше я в бедрото си, долавяше вкуса й във въздуха. Тя можеше да връхлети след час. Можеше да се разрази и след ден.

Но нямаше да ги отмине. Свенливата тропическа депресия^[1], наречена „Давида“, бе решила да спре да се скита безцелно и да се залови сериозно за работа, като премести безброй тонове въздух и вода.

Кейт припряно изведе работната лодка на равната засега морска повърхност. Беше хубаво въздухът да се раздвижи от скоростта, за да я освободи от тягостното чувство, че е обвита в лепкав пашкул. Това, заедно с предчувствието за надвиснала заплаха, я караше да пришпори лодката, надбягвайки се с нещо, което смътно долавяше, но не можеше да опише с думи.

Около километър по-навътре вятърът се усили, диплейки леки вълни, които се носеха над онова, което се разразяваше под повърхността. Лодката трябваше да си проправя път през сърдитото море, скърцайки с алуминиевия си корпус при всеки по-сериозен порив на бриза.

— Имаш ли нещо против да понамалиш малко темпото? — извика Холдън. — Все пак трябва да съм във форма да се гмуркам, щом стигнем до кораба.

Тя едва тогава си даде сметка, че караше със скорост, подходяща за спокойни води. От това подскачане по вълните вероятно му ставаше особено неприятно, а бедрото му сигурно и бездруго го болеше поради пониженото атмосферно налягане.

— Извинявай — каза Кейт, отпускайки газта, за да могат да разговарят, без да крещят. — Просто се бях замислила… Но не за бързината, с която се движим.

— А за какво?

— Ами например за това, че хората, които страдат от световъртеж, не се страхуват толкова от височината, колкото от изкушението да скочат. Да полетят. Мога да ги разбера. След като отново съм в морето. С теб… Смяташ ли, че имаме някакъв шанс?

Холдън леко се усмихна, защото беше прекарал много време до идването на утрото в размишления, докато я прегръщаше, заслушан в дишането й.

— Аз давам всичко от себе си, Кейт. Останалото зависи от теб.

Силен порив на вятъра се блъсна в корпуса на лодката. Младата жена отвърна с автоматично движение върху кормилото и успя да балансира клатушкането на платформата.

— Дали между нас се случва нещо истинско? — попита тя, без да го поглежда.

— Не мисля, че се преструваме — шеговито й отговори той.

Отправи му бледа усмивка, която го накара да потръпне.

— Не това имах предвид — рече Кейт. — Мислех за предстоящото…

— Аха, за онова дребно усложнение, наречено живот. С радост бих ти обещал, че ще бъде лесно. Но, от друга страна, лесните неща не струват, нали?

— Не, не струват — отвърна тя със същата вяла усмивка.

— На седемнайсет години си проявила изумителна смелост.

— Бях уплашена до смърт.

— Точно в това се състои смелостта, любов моя. Да постъпиш както трябва, независимо колко се боиш.

Преди да успее да отговори, телефонът в джоба й завибрира. Извади го и погледна кой я търси.

Холдън забеляза как лицето й се изопна от напрежение.

— Дядо е. А той мрази телефоните. Никога не…

Рязко снижи скоростта на лодката, за да заглуши рева на двигателя. Докато слушаше, тревогата й нарастваше от суровия глас и думите, долитащи от другия край на линията. Устните й побеляха. Холдън я отмести внимателно от контролния пулт, зае мястото й, провери автоматично уредите и я погледна.

— На път сме — говореше тя в слушалката. — Десетина минути. Може би малко повече. Да, морето внезапно се развълнува.

Ръката й потрепери, когато прибра обратно телефона. Едва тогава си даде сметка, че двамата си бяха разменили местата.

— Мога да управлявам — увери го унило. — Ще трябва да увеличим скоростта, макар да ти е неприятно.

— Остави на мен. Но ще се справя много по-добре, ако съм наясно какво точно става…

— Лари е болен. Дядо е извикал хеликоптер, за да го откара в болницата.

— Има ли нещо общо с гмуркането?

— Не знам.

Холдън кимна и натисна педала на газта. Издрасканият корпус на лодката се насочи бързо към корабчето. Кейт видя, че той увеличи максимално скоростта, но си личеше, че знае какво прави с контролния пулт и ограничените възможности на работната лодка.

Водни пръски обсипаха предното стъкло и ги обляха от всички страни, мокрейки и без това просмуканите им от влага дрехи. Тя се принуди да се улови здраво за страничните облегалки, за да не изхвърчи от седалката, но не се оплака. Имаше чувството, че пълзят, и искаше да му извика да ускори, ала не изрече нито дума. Безумие беше да се увеличава скоростта при тези вълни. А и Холдън нямаше да я послуша.

Ето защо пое управлението, внезапно осъзна тя. Откъде е разбрал?

После си даде сметка, че ръцете й трепереха, въпреки че се бяха вкопчили здраво в пейката. Вероятно беше забелязал колко е потресена, преди сама да го е осъзнала.

Лари, проплака мислено, въпреки че й се искаше да крещи по-силно от рева на мотора. Какво е станало с теб? Да не си посмял да си сериозно болен!

Но се опасяваше, че точно така стояха нещата.

Проклето да е ненаситното море!

Но дори в безмълвния си гняв, дълбоко в душата си знаеше, че вината не беше в океана. Беше в избора, в човешкия избор, отнел не един живот.

Тъмен хеликоптер с черни понтони забръмча над главите им точно когато на замъгления хоризонт се появиха очертанията на „Златна клонка“. Щеше да стигне до кораба след около две минути. На работната лодка щеше да й отнеме малко повече време и щеше да бъде доста по-трудно за хората на борда й.

На Холдън му беше необходимо само да види тревогата, изписана в очите на Кейт, за да увеличи максимално скоростта. Трябваше да приближат кораба колкото може по-бързо. Когато най-после се плъзнаха успоредно с корпуса му, хеликоптерът чакаше само на няколко метра, поклащайки се на широките, черни понтони. Беше стар, почти антика, с двойна пилотска кабина и повече празно пространство от алуминиевото покритие. С лениво въртящите се перки изглеждаше почти негоден за полет.

Човек от екипа, вероятно санитар, приключи със закрепянето на носилката и дръпна пластмасовия капак върху лицето на Лари, за да го предпази от водните пръски. Наетият скутер, управляван от дядото, се удряше леко по единия от понтоните, задържан на място от вятъра и уменията на стареца.

Холдън се изненада, че пилотът беше момиче. Тя беше заела мястото си и разговаряше на висок глас през отворената врата на кабината с Патрик Донъли. Потникът й беше прилепнал към хилавото тяло, а тънките й сплетени плитки бяха хванати на опашка, готова да се пъхне в задния отвор на шлема.

Гласът на дядото се разнесе над водата:

— Тръгвайте! Закарайте го на сушата колкото може по-бързо!

Холдън изравни тендера със скутера под наем, който дядото на Кейт беше използвал, за да откара внука си до хеликоптера. Дори в безумната си тревога, тя не пропусна да отбележи с каква лекота беше извършил сложната маневра.

— Поеми управлението — извика той.

После изтича към планшира, люлеещ се до лодката на дядото. Разчитайки точно вълнението, се прехвърли на другата палуба с пъргав скок, от който нито единият от плавателните съдове не се разклати.

Впечатлена, Кейт не откъсваше поглед от него. Очевидно лекотата, с която се прехвърли от едната на другата лодка, беше част от професионалната му подготовка. При него изглеждаше съвсем лесно, а тя знаеше, че всъщност беше ужасно трудно.

— Ще летим ниско над вълните — говореше момичето с подчертан английски акцент. — Докато не сме сигурни какво е състоянието на младежа, трябва да се съобразяваме с височината. Ако искате да поемете отговорността за него, можем да се издигнем и на по-голяма височина, но стандартната процедура изисква да се движим ниско, за да избегнем евентуални проблеми с дишането.

Дядо Донъли отвори уста да възрази, но Холдън го прекъсна рязко:

— Тя е права — отсече той. — Кейт ще вземе работната лодка, а аз ще използвам този скутер. Ти ще придружиш Лари, защото най-добре знаеш какво е състоянието му.

Старецът се обърна към него, доволен да намери отдушник за обзелите го емоции:

— Кой си ти, по дяволите, че да ми заповядваш?

— Бивш водолаз от Кралската флота — прекъсна го Холдън и го избута настрана от управлението на лодката — Губим излишно време. Санитар!

— Да, сър — автоматично се отзова мъжът, откликвайки на заповедническия тон на непознатия.

— Веднага щом обезопасите пациента, помогнете на мистър Донъли да се качи на борда.

— Но „Златна клонка“… — опита да възрази дядото.

Кейт се направи, че не го чува.

— Вече съм управлявала сама този кораб в буря, при това много по-страшна от тази, която се задава.

В продължение на няколко напрегнати минути дядо Донъли премисляше възможностите, а тя чакаше, затаила дъх. Беше поверявал кораба на друг само един-единствен път, когато изгаряше от висока температура. Ала още със събуждането си от спешната операция бе научил новината за смъртта на сина и снаха си. Тогава Лари беше до него и му помагаше да се справи. Въпреки че никой никога не го спомена на глас, и двамата си го спомняха. Независимо от вечните им дребни спорове, дядото обичаше внука си точно толкова, колкото и морето.

А сега трябваше да избира.

Измърмори няколко нецензурни думи, докато преценяваше вълнението и избираше подходящия момент. После се преметна през перилата и скочи върху понтона с ловкостта на младеж.

— Подай ми онова куфарче — нареди той на Холдън.

Мъжът се огледа, грабна мръсния кожен куфар от едно отключено шкафче и успя да го подхвърли към стареца, без нито един от двамата да падне във водата. Дядото го сграбчи във въздуха и се качи на хеликоптера.

— В коя болница отивате? — подвикна към пилота Холдън.

— „Сейнт Суитин“ в Кингстаун — отвърна момичето. — Там имат барокамера. Доста е стара, но също като тая птица, върши добра работа.

Жената сложи шлема и изчака всички да пристегнат коланите. Кейт много предпазливо отблъсна назад работната лодка, давайки възможност на Холдън да направи същото. Веднага щом се отдалечиха достатъчно, пропелерите на хеликоптера се завъртяха и скоро станаха почти невидими. Последва момент на колебание, докато понтоните се откъсваха от прегръдката на солената вода, след което машината се издигна във въздуха. Полетя много ниско над вълните и скоро се превърна в шумна тъмна точка, отдалечаваща се към сушата.

Когато Кейт и Холдън се качиха на „Златна клонка“, хеликоптерът беше изчезнал.

— Това момиче явно си разбира от работата — отбеляза Холдън. — Повечето на нейно място щяха да изпаднат в паника. Честно казано, ние също бяхме под пара.

Кейт се усмихна тъжно, пое си дълбоко дъх и се обърна към онова, което беше останало от екипажа. Луис беше целият в кал, пясък и вода от сифона. Раул беше съблякъл неопреновия костюм и стоеше полуоблечен. И двамата бяха пребледнели.

— Напускам — заяви Луис. — Това гмуркане наистина е прокълнато.

— Аз също — обади се Раул.

— Пак ли? — изгледа ги Кейт.

— Никой няма да слезе на сушата, докато не разберем какво се е случило — отсече Холдън и застана до нея.

В мълчаливо съгласие тя му подаде ключовете от работната лодка и решително заяви:

— Или говорете, или се добирайте до брега с плуване.

Изражението на Раул подсказваше, че би предпочел второто, но щом погледна към войнствената поза на Кейт и пронизващите очи на Холдън, веднага заговори:

— Не знам много — започна толкова тихо, че почти не можеха да го чуят, после повиши глас: — Лари спомена по радиовръзката, че нещо не се чувства добре. Беше около час след спускането, а може би и по-малко…

— Значи не повече от деветдесет минути след гмуркането? — Холдън погледна часовника си.

Мъжът повдигна рамене.

— Лари се спуска много по-бързо от мен. Аз съм бавен и спокоен, човече.

— Продължавай — обади се с пребледнели устни Кейт. — Били сте долу около час, а после?

— Той работеше край сифона, а аз наблизо. Чу се звук, като че ли помпата засмука нещо голямо. Не знам. Не можах да видя. Но чух или по-скоро усетих някакво силно изтракване и веднага след това вик в слушалката.

— След това Лари беше ли добре? — заинтересува се Холдън.

— Не ми каза нищо, а и аз не попитах. Той работеше бързо. Заради бурята, която се задава.

С рязък жест Кейт му нареди да продължи.

— Пак се чу някакъв странен звук и Лари ми направи знак. За да демонстрира жеста, Раул вдигна ръка и я присви в лакътя. Дланта му беше изправена с палец, сочещ надолу. После я допря до гърдите си и ги потупа няколко пъти.

— Ясно — каза Холдън. — Универсалният знак между водолазите, че нещо не е наред. Не е необходима никаква връзка, само добра видимост. Ти виждаше ли маркуча на сифона?

— Само усещах дяволското тракане — отвърна другият.

— Възможно ли е да е било заради опитите на Лари да премести сифона върху нещо друго, а не от преминаване на голям предмет? — попита Кейт. — Засмукването може да накара металния накрайник да удари по-силно от очакваното.

Раул отново повдигна рамене.

— Бях зает да търся монети и други лъскави дрънкулки. Не гледах към него.

— В кой отсек работеше? — намеси се Холдън. Докато беше на дъното, не бе забелязал нищо лъскаво, което да му привлече вниманието.

Мъжът изтри влагата от лицето си с облечена в неопрен ръка.

— Каза ми да следвам сифона. Това и направих.

— Къде е водолазният компютър? — поинтересува се Кейт.

— Волкърт го взе както винаги.

Тя се запъти към центъра за гмуркане, следвана плътно от Холдън.

— Ами аз? — подвикна след нея Раул.

— Чакай следващи нареждания — строго му нареди тя.

Слезе в залата, измъкна Волкърт от обичайната му задрямалост и попита:

— В кои отсеци се гмуркаха Лари и Раул?

— Лари вършеше цялата работа. Раул не го бива много под водата — отвърна мъжът, като пъхна поредната бисквита в препълнената си уста.

— В кои точно? — изсъска тя през стиснати зъби.

Той посочи към монитора, върху който се виждаше цялата мрежа. Два от квадрантите бяха плътно осветени.

— Злато ли извадиха? — продължи да разпитва Кейт.

— Лари го намери точно върху пясъка — обясни Волкърт. — После започна да засмуква, а Луис се засуети около монетите. След това маркучът сигурно се е изплъзнал или брат ти го е изпуснал. Старият изключи сифона и двамата се насочиха към повърхността. Искате ли да видите записите?

— Копирай ги и ги пусни на електронната ми поща — нареди Холдън. — Ще ги прегледам. Кога за последно си проверявал прогнозата за времето?

Дебелите пръсти на Волкърт се движеха с изненадваща бързина върху клавиатурата, докато се появи търсената информация.

— Преди два часа. Не е хубаво. Но не е и лошо…

— Точно така — кимна Холдън. — Капитанът може да поиска да се гмурнем отново, преди бурята да го направи невъзможно.

— Да, добре. А колко се върнаха този път? — попита Волкърт с неприкрит сарказъм.

— Млъквай и си гледай работата.

Кейт забеляза, че Холдън пое към изхода и побърза да го настигне.

— Какво смяташ да правиш?

— Да си взема сака от работната лодка и да се гмурна с Раул.

— Струва ли си? Шепа златни монети няма да променят нищо.

— Видя ли отсека, в който се е гмуркал Лари? — попита той.

— Да, забелязах го…

— Вчера с него се спуснахме в другия край на останките и не видяхме нищо, освен боклуци. Днес обаче е слязъл до онази част на руините, която се намира възможно най-далеч от набелязаните зони. До нея може да стигне, без да излиза от мрежата. Мястото изглежда като купчина лава, обрасла с корали, точно на ръба на стръмнина, след която би изчезнал от обсега на камерите. Искам да разбера защо го е направил.

Кейт бе забелязала същото, но отказваше да мисли за това. Не щеше да си задава тези въпроси, от които започваше да й призлява… Хапеше долната си устна, напомняше си, че трябва да продължава да диша, и наблюдаваше неподвижно как Холдън качва брезентовия си сак на борда.

— Минго сигурно е крадец — каза тя, когато той се върна при нея на палубата.

— Косвените улики навеждат към подобно заключение, но само ако действително е намерено съкровище, което после е било скрито. А за това нямаме доказателства. Засега, додаде мислено.

Това щеше да търси днес в изключително опасния участък от лава, корали и изгнили останки от отдавна потънал кораб.

— Ако не е Минго, тогава кой? — попита с треперещ глас Кейт.

— Наистина ли искаш да чуеш отговора?

— Не! Не може да е Лари!

Той остави сака и сложи ръце върху раменете й.

— Откакто съм пристигнал, прекарах часове наред в преглеждането на записите от гмурканията на хората, които са все още при нас. Луис е добър водолаз, но няма нито физическата сила, нито умението да работи на две смени толкова дълго, без да се издаде. Раул няма никакво усещане за водата. Има нужда от наставник, особено след като Минго изчезна.

Упоритото изражение на лицето й му подсказа, че разсъжденията му не водеха натам, накъдето би й се искало.

— Лари е ръководил гмурканията — продължи тихо той. — Гмуркачите са работили из цялата мрежа, с изключение на квадранта, в който днес е открил златото.

— Това не доказва нищо, освен че брат ми в началото е проучил най-безопасните участъци от останките.

Искаше му се да я притегли към себе си, да я прегърне и да я предпази от приближаващата буря. Но не беше в състояние да промени нищо. Нито пък да я принуди да приеме помощта му. Тя трябваше да направи своя избор, да изживее собствения си живот…

— Ами ако Лари е работил на две смени — меко предположи той. — Едната заради записите в безинтересните части на руините, а другата за себе си — на местата, където се намират наистина ценните находки? Това би обяснило крайното му изтощение.

— Което може да се дължи и на пиенето. — Гласът й беше равен и безизразен като погледа й. Тонът подсказваше, че сама не вярва на думите си, но така или иначе трябваше да ги изрече.

— Възможно е. Не е изключено по-скоро да го е повалило кислородно отравяне, отколкото налягането. Ще научим от болницата.

— Кислородно отравяне? — стреснато го изгледа тя.

— Когато бях в Ирак — обясни Холдън, — понякога екип от петима водолази трябваше да свърши работа за десетима. Виждал съм мъже, които пиеха прекалено много. А Лари не дъхаше на спирт. Той пие, но не е алкохолик.

Кейт кимна неохотно.

— Ако се е разболял, никой от останалите не е прихванал вируса през всичките тези седмици — продължи той.

Тя си пое дълбоко дъх и отново кимна. Не й харесваше посоката, в която я водеха мислите му. Но още по-неприятно й беше, че брат й се намираше в болница.

— Виждал съм мъже да се гмуркат, докато не бъдат по-косени от кислородно отравяне. Лари изглеждаше точно като тях.

— Не мога да повярвам, че брат ми е крадец — заяви отпаднало тя. — Сигурно е Минго.

— Кислородното отравяне е като падане от скала — продължи той с равен и безмилостен глас. — Можеш да му се съпротивляваш яростно и пак да не успееш да го превъзмогнеш. Но ако в един момент го превъзмогнеш, тогава там долу се случва нещо дяволски глупаво.

— Няма да повярвам на нито една дума, докато не видя някакво доказателство. При това не бързам да го открия — заинати се Кейт.

Усмивката му беше нежна, нетърпелива и тъжна.

— На твое място бих чувствал същото. Обещай ми, че ще огледаш каютите на екипажа и няма да надничаш, докато претърсвам стаята на Минго. Като начало.

Ще се поровя и в тази на Лари, но не е нужно да я карам да се противопоставя на онова, което най-вероятно ще се окаже истина. Не искам да бъда вестоносецът, който ще разруши света й.

За втори път.

Ще го преживее, както е преживяла смъртта на родителите си, но никога вече няма да се чувства удобно в присъствието ми.

Това беше последствие, което му се искаше да избегне.

— Каютата на Минго ли? Ще ти помогна — оживено каза тя, доволна, че темата се измества от брат й.

Припряно го поведе към помещенията за екипажа.

— Какво ще кажеш на шефовете си? — попита.

— Засега ще си мълча. В момента, в който разберат, ще закрият операцията.

— Ти имаш властта да го направиш още сега, нали? — каза тя, като спря пред каютата на Минго. Вратата беше боядисана в яркожълто.

— Но избрах да не го правя.

Кейт въздъхна шумно.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. По редица въпроси не споделям мнението на Отдела по антиките. Те разделят събитията едно от друго, номерират находките, после ги вписват в каталози по критерии, определени от други бюрократи. Животът е прекалено сложен, за да се побере в една дебела папка.

Кейт отвори вратата на каютата, която бяха делили Минго и Луис.

— Леле! — възкликна и размаха ръка пред лицето си при вида на безпорядъка. — Това място има нужда от въздух.

— Люкът вече е отворен.

— По-скоро имах предвид вдигане във въздуха с динамит.

Холдън се усмихна.

Близкият високоговорител изпука и от него се чу слаб глас:

— Дежурният ще вдигне ли? Получихме последната прогноза за времето.

Съобщението беше съпроводено от любимата електронна музика на Волкърт, но гласът не беше неговият.

Холдън се обърна към Кейт:

— Получаваш повишение на бойното поле. В чин капитан.