Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (10)

9.

Двигател, който Холдън не беше чувал преди, се включи шумно на носа на кораба. Гъста струя дизелов дим се изви във въздуха и бавно се разнесе след загряването на мотора. Няколко минути по-късно поток от пясък, солена вода, тиня и парчета отломки бликнаха в огромния варел на кърмата.

Старият Донъли мина покрай Холдън и застана близо до контейнера, който представляваше нещо като огромна вана с диаметър около два метра и стени, високи около половин, изработени от неръждаема стомана. От едната страна беше отворена като на боклукчийски камион. Съдът можеше да се повдигне и да бъде изсипан отново в морето, след като тинята бъде прегледана за ценни артефакти.

Около него беше навит около триста метра черен гумен маркуч с диаметър петнайсетина сантиметра, който можеше да се използва при нужда, в зависимост от дълбочината на гмуркането. Луис държеше на дъното единия му край. На повърхността сифонът се управляваше от собствения си двигател, който предизвикваше засмукването, необходимо за извършване на операцията. Пясъкът, изхвърлен от морското дъно, минаваше през отвора на сифона и се изсипваше върху метална решетка. Дядо Донъли загреба пълна шепа от него и започна да отделя парчетата, които изглеждаха обещаващи.

— Пришпорвате нещата, а? — попита Холдън, като повиши глас, за да надвика шума.

— Няма за кога да отлагаме. Времето се разваля.

Холдън погледна към хоризонта, откъдето се очакваше да се разрази бурята. Беше се променил съвсем незабележимо в сравнение с предишния ден, но болката в бедрото му ставаше по-упорита. Нищо категорично, просто предупреждение за предстояща промяна в атмосферното налягане. Колкото по-голяма беше амплитудата, толкова повече се засилваше вероятността за промяна в метеорологичните условия.

А налягането през последните няколко дни скачаше нагоре и надолу като полудяло…

— Учените от Отдела по антиките ще започнат да губят търпение — отбеляза той, загледан в мътната утайка.

— Заснемаме участъка, в който работи Луис с камера — нетърпеливо отвърна старият Донъли. — Това трябва да ги устройва. Няма време за ръчна работа. Шефовете ти могат да получат съкровище или няколко тъпи статии във вестници, които никой не чете.

— Всъщност от Отдела ще бъдат много доволни. Засмукването със сифона е много по-бързо, отколкото ако гмуркачите прехвърляха финия пясък през ръцете си, докато въздухът им свърши.

— Учени… — изсъска Донъли. Извади незапалената пура от джоба си и я пъхна между зъбите си. — Действат така, сякаш дъното никога не се променя, освен ако хората не го замърсят. Всеки глупак знае, че то е живо, а живите същества се движат и се изменят постоянно.

Фарнсуърт подаде глава от работното си помещение на долната палуба.

— Чух сифона. Нещо интересно?

— Шум, изгорели газове и солена вода — троснато обясни старецът.

Сред тинята проблесна нещо бледо. Ръката му се стрелна с изненадваща бързина.

— Керамика. Захвърли чирепа в една кошница, поставена до контейнера.

Фарнсуърт започна да го описва в малкия си таблет, после повдигна рамене, нямаше смисъл да бъде толкова прецизен, докато сифонът работеше.

Минути по-късно сондата изхвърли няколко халки от златна верижка.

— Връща я — отбеляза той.

Вдигна частта от бижуто към камерата, записваща сондажните работи, после я пусна в найлонова торбичка, върху която вече бяха изписани датата, часът и зоната, в която беше намерена.

За известно време беше интересно да се наблюдава работата на сифона. Той предизвикваше водовъртеж и фонтан от вода, звънтящи коралови отломки, парчета керамика и древно дърво, което се разпадаше в мига на първото си съприкосновение с въздуха.

— Някакви предположения за какво е било използвано? — обърна се Холдън към Фарнсуърт.

— Изглежда като мокър картон и е напълно неразличимо на такива малки късове. Може да е част от дъска за рязане на хляб, от ведро, от мачта или от кутийка, съхранявала някога скъпоценности и злато. А това би било чудесно… — усмихна се той.

— Ще мине доста време, преди да успеем да накараме и Отделът по антиките да се усмихне — отбеляза навъсено Холдън.

Донъли измърмори нещо за проклетите лешояди и млъкна.

След първия час постоянният шум и изливащата се вода подействаха на мъжете на палубата вцепеняващо. Нито керамичните отломки, нито още по-редките метални предмети бяха в състояние да изтръгнат наблюдателите от транса, в който бяха изпаднали. Въпреки това дори най-дребните детайли не убягваха от опитния поглед на стария човек.

Нещо зеленикаво проблесна и падна в контейнера. Ръката с едри кокалчета се стрелна с неочаквана бързина, обви се около камъка и го измъкна от мътната вода. Старческата длан бавно се разтвори. Върху нея с неземна красота блесна скъпоценен камък с размерите на човешки палец.

— Изумруд — спонтанно възкликна Фарнсуърт. — Необработен.

Донъли кимна.

— Испанците са затрили доста индианци в мините. Кралските особи са обичали изумрудите. Офицерите са изнасяли собствените си ценности с галеоните, натоварени със съкровища. Падало е голямо перчене…

— Някои историци — отнесено заговори Фарнсуърт, тъй като цялото му внимание беше съсредоточено върху зеленикавия кристал — твърдят, че корабите са потъвали заради извънредния товар от сребро и злато, струпан контрабандно от самите екипажи.

— Алчността винаги е смъртоносна — отбеляза Холдън. — При това е типично човешко качество.

Мълвата за намерения изумруд се разнесе из целия кораб като ударна вълна. Всички, с изключение на Волкърт се скупчиха на палубата да видят ценното късче кристал и да правят предположения за стойността му. Старият Донъли им го позволи за няколко минути, като не откъсваше очи от контейнера, в който сифонът бълваше непрестанен поток от пясък, тиня и вода.

— Връщайте се на работа — нареди накрая той, без да поглежда към тях. И сви ръката си в юмрук, скривайки ценната находка.

Екипажът се пръсна по работните си места.

Холдън наблюдаваше с периферното си зрение Кейт, която се беше появила да провери слуха за скъпоценния камък, разпространил се мълниеносно из кораба. Тя гледаше към Фарнсуърт, който пусна необработения изумруд в найлоново пликче и го постави в една кофа при другите находки, извадени от контейнера.

— Златото, бижутата, скъпоценните камъни и другите ценни неща би трябвало веднага да се опишат и да се снимат — заяви тя. — След това се носят в сейфа на кораба и се изваждат единствено от човек, който подпише разписка за тях.

Дядо Донъли дори не си направи труда да й отговори, но Фарнсуърт каза:

— Ако Камерън е съгласен, аз ще се погрижа за допълнителната работа.

Холдън кимна.

— Сега, след като вече открихме истински скъпоценен камък, от Отдела по антиките ще одобрят следващите стъпки.

— Лари няма да е много доволен, ако го будим всеки път, за да отваря сейфа за всяка лъскава дреболия, която извадим — заяви старият Донъли. — А пък аз няма да се отделя от контейнера, докато не изключим сифона и ваната не се изпразни.

Кейт се замисли върху думите му, после поклати глава и замислено разтърка бузата си. Пръстите й оставиха бледи следи върху загорялата кожа.

— Сложете всичко по-ценно в една кофа и го оставете така, че постоянно да е под надзора на камерата. Така ще разполагаме със записи през цялото време, а Лари ще има възможност да се наспи.

Фарнсуърт погледна празната кофа, постави я в обсега на камерата и започна да слага в нея найлоновите пакети един по един, като предварително провери дали всяко действие се записва.

— Благодаря ти — каза тя. — С брат ми ще изготвим протокол за находките, съхранявани в склада на брега. Не искам никой да се съмнява, че онова, което се изважда при гмуркането, отива направо при английските ни партньори.

Холдън забеляза как тя натърти специално на последната дума и едва прикри усмивката си.

Остави Фарнсуърт и Донъли на заниманията им и последва Кейт надолу към складовите помещения, където бутилки, пълни с газ под различно налягане, чакаха да влязат в употреба. Ако се съдеше по пода и рафтовете, мястото отдавна не беше почиствано.

— Учудващо е, че лицето ти е само леко изцапано — отбеляза той.

Като всичко останало под палубата, помещенията бяха тесни и влажни, лъхащи на солена вода, грес и пот на равни части. Дори на туристическите кораби поддържането на безупречна чистота на такива места не стоеше на първо място. А на работните корабчета подобни отсеци се чистеха само когато нямаше какво друго да се прави.

Холдън се загледа в прашасалата електрическа крушка, която едва осветяваше тясното помещение.

— Едно почистване няма да е излишно — отбеляза Кейт. — Ще се включиш ли като доброволец?

— Аз не съм юнга.

— А пък аз си помислих, че си съвършен. — Извърна се рязко, преди да се поддаде на изкушението да го придърпа към себе си с мръсните си ръце.

Той огледа редицата от петте високи контейнера, пълни с газ, кислород, хелий и азот, които очакваха да бъдат примесени и налети в леководолазните бутилки. Но в момента нищо не му се искаше повече от това да я привлече в прегръдките си, да вдъхне аромата й, да почувства меката топлина на кожата й до своята. Желанието пареше устните му и се плъзгаше надолу по цялото му тяло.

— Как върви инвентаризацията? — попита с глух глас той.

Кейт го погледна с едва прикрита страст.

— Това не е инвентаризация. Става въпрос за ограничаване на щетите. Резервоарите са почти празни, особено онези с азот и кислород…

— Заради разхлабени клапани ли?

— Тук цари пълна липса на контрол. Никой не си е направил труда да ги затваря след използване. А хелият е много скъп.

— Може би Волкърт се е промъквал тук и е вдишвал от него, за да се позабавлява?

Устните й се изкривиха подигравателно при мисълта, че Волкърт бе слизал в складовото помещение, за да се възползва от сместа от различни газове.

— Предположението ти е доста комично, но кой знае…

Той се усмихна бавно.

— Не ти завиждам, че трябва да преследваш изчезналия хелий, който няма нито цвят, нито мирис, нито дори тегло. При това положение дори Шерлок Холмс би се объркал.

Кейт се загледа в извивката на устните му и си спомни как той стоеше под тропическото слънце до сифона, а отраженията на водните пръски хвърляха отблясъци върху бронзовата му кожа. Беше невероятно красив, а очите му бяха по-неустоими от всеки скъпоценен камък. Искаше й се да потъне в тях, да потъне в него…

— Кейт? — подвикна той, гледайки отнесения й поглед. Чудеше се къде ли я бяха отвели мислите й.

Тя осъзна, че е затаила дъх. И бавно въздъхна, като шепот.

— Не мога да допусна гмуркачите да се спускат на дъното и да остават там часове наред с остатъците от кислородна смес в бутилките.

— Много от спасените антики са извадени на повърхността с помощта на кабели и балони — отбеляза Холдън. — При това оръдията и металните слитъци съвсем не са леки.

— Ако гмуркачите използват скъпи смески, за да мъкнат желязо, ще им одера кожата. На борда разполагаме с компресор с дълъг маркуч, с него изтласкваме тежки предмети на повърхността. Освен това имаме и самонадуващи се балони. Или поне имахме…

Кейт свъси вежди и написа някакво съобщение на Лари. Не й беше приятно да го притеснява, ала все някой трябваше да държи под око доставките, особено по-скъпите. Тъй като очевидно никой не го правеше, трябваше да се нагърби и с това.

Случайна приливна вълна повдигна кораба и го залюля.

Холдън наблюдаваше младата жена отблизо. Като се изключи инстинктивното движение на тялото й, за да държи лаптопа стабилно, тя сякаш не забелязваше клатушкането на палубата. Не пребледня внезапно, не стисна устни, не стегна раменете. Само промени позата си, за да запази равновесие върху движещата се повърхност.

Той се усмихна.

— Какво? — вдигна поглед тя.

— Ето, че вече реагираш напълно спокойно на всяко неочаквано движение на „Златна клонка“.

Кейт изглеждаше съвсем объркана.

— Преодоляваш страховете си — продължи той, като докосна с пръсти лицето й.

Преди да успее да му отговори, светлината в склада угасна и наоколо се разнесе познатото бръмчене на генераторите.

— Негодници! — измърмори той и отпусна ръката си. — Сега ще пуснат тока.

— Дядо ще се погрижи за това. Още докато изричаше думите, сифонът заглъхна. — Виждаш ли? Вече се е заел.

— Смяташ ли, че може да се справи?

— На „Златна клонка“ — да. Сигурно може да разглоби кораба и да го сглоби отново, докато спи.

Почти същото, което бих искала да направя с привлекателния мъж с очи на дракон.

Лицето й все още гореше на мястото, където го беше докоснал. Щръкналите зърна на гърдите й копнееха за ласка. Сочните й устни изгаряха. Чудеше се дали и неговото тяло беше толкова чувствително. Всъщност повечето мъже пренебрегваха милувките и бързаха към края, сякаш беше обявена награда за най-бърз оргазъм.

А ако жената междувременно не успееше да го достигне, това си беше неин проблем.

По-добре да престана да мисля за секс.

— И да работят на светлината на електрически фенери… — говореше нещо Холдън, което тя така и не проумя.

Кейт примигна, представяйки си как двамата остават съвсем голи в тъмнината, смеят се и се боричкат, за да се доберат до пронизващия лъч на фенерчето. Наложи си да потисне надигащата се руменина по страните си. Панически опита да изтласка от съзнанието си мисълта какво ли би направил Холдън в леглото с нея. Дали и там щяха да властват уверените му движения…

— Фенерче — изрече на глас тя, докато мислите й бушуваха. — Изобщо не се сетих да взема. А ти носиш ли?

Той поклати глава.

Кейт потръпна сковано.

— Дядо сигурно ще включи двигателя на десния борд, за да зарежда батериите и работата да продължи. Дяволски скъпо е, но поне ще имаме осветление.

— Ела с мен до центъра за гмуркане — предложи той.

Тя примигна срещу него.

— Защо? За да запишем още една точка за джентълмена. И случай че си такъв.

— При подходящи обстоятелства мога да бъда изключително галантен. И всеотдаен също.

По тялото й плъзна топлина.

— Да не засягаме тази тема.

— Жалко. Ще поговорим повече за това, докато вечеряме…

Мощният двигател забумтя, раздирайки въздуха с пулсиращ тътен.

— Много си прозорлива — отбеляза той.

— По-скоро имам богат опит на този кораб — поправи го Кейт.

— Ела в центъра с мен — повтори молбата си той.

— Какво ще търсим в зоната за гмуркане?

— Сътрудничеството на Волкърт. В твое присъствие е по-малко вероятно да ми се наложи да сритам мързеливия му задник.

— Съмнявам се. Той ми направи предложение, което отхвърлих.

— Неустоимо предложение ли? — попита ревниво Холдън.

— В този мъж няма нищо неустоимо.

Той успя да потисне усмивката си.

— Недей да бъдеш толкова уверена…

— Боже, той е такъв глупак. — Кейт потръпна. — Не се съмнявам, че някои жени си падат по подобни типове, но аз наистина не искам да мисля за това. Той поглъща лакомо какви ли не боклуци, и то по-бързо, отколкото гмуркачите кислорода от бутилките. Гнайсовете му се носят специално, защото мрази ястията на готвача. И ако дневниците за гмурканията са били нанесени миналата седмица, то поне аз не съм ги намерила.

Холдън повдигна черните си вежди. Изглеждаше така, сякаш беше готова да разкъса Волкърт на парчета.

Може би ще ми позволи да й помогна. Или поне да погледам.

— Е, добре — съгласи се тя. — Да идем да видим какво показва мониторът му.

— А докато гледаме, ще ти задам няколко въпроса за последните проучвания с металотърсач — каза Холдън.

— И аз съм заинтригувана, но имам да върша доста по-спешни неща.

Той горещо се надяваше да е едно от тях. Направи й знак с ръка да тръгне пред него към изхода на складовото помещение.

Кейт опита да избърза напред, макар че й беше толкова приятно да бъде до него, че й се искаше да се забави колкото може повече. На всяка крачка към центъра за гмуркане усещаше погледа му върху гърба си.

Инстинктивно добави още малко грация в походката си.

Тесният коридор звънко отразяваше бумтенето на двигателя, от което всяка повърхност наоколо вибрираше. Преградите бяха толкова близо, че усещането за живот нахлуваше през тях, както поставена върху сърцето на спящ дракон длан чувства суровата, бликаща сила.

Също като Холдън, каза си Кейт и веднага се насили да мисли за нещо друго.

Отвори вратата на свързочната стая и отвътре ги заля примигващата светлина на множеството монитори. Настойчивото писукане на електронната музика се разнесе чак в коридора.

Облъхна ги мирис на застояла храна и пот. Малък айпод, включен към тонколона, беше източникът на натрапчивия ритъм, между който като змия се прокрадваше сладникаво злокобен момичешки глас.

— Намали го — високо нареди тя. — Ти може и да си глух, но аз не съм.

Волкърт или не я чу, или не й обърна внимание.

— Какъв, по дяволите, е този шум? — извика ядосано Холдън.

Електронните звуци постепенно преминаха в басово бумтене на барабани. После се чу друг вокал, пеещ на датски или немски.

— Дай Антуурд — поясни Волкърт, без да вдига поглед. — Би трябвало да попрочетеш нещо.

— Защо? Точно англичаните са измислили тази електронна поп музика, с която си на път да оглушееш.

— Жалко, че вие, англичаните, не пеете на африкаанс^[1]. Какво искате? — Той схруска още няколко парченца чипс.

— Имам проблем със синхронизирането на картата на моя компютър с ежедневните данни от гмурканията — попиши глас Холдън.

Волкърт измърмори нещо неразбираемо.

— Какво каза?

— Това е африкаански превод на ужасно съжалявам. Лош навик. Някога работех като техническа поддръжка за една компания в Йоханесбург.

— Можеш ли да ме свържеш? — нетърпеливо попита Холдън. — Вече си пуснах интернет, но нямам достъп до данните.

— Дааа, извинявайте, въведени са някои нови процедури, с които трябва да се запозная. И междувременно да си върша работата. Както и да оправям кашата, която заварих, когато дойдох тук.

На Кейт й се прииска да затисне ушите си с ръце. Хленченето на Волкърт на фона на стърженето на техномузиката я вбесяваше. А и фактът, че я пренебрегваше, сякаш беше част от машинариите наоколо, я подлудяваше.

— Новите процедури — каза му отчетливо — са общоприетите стандарти за въвеждане и прехвърляне на цифрова информация. Спомняш ли си? Пише го в длъжностната ти характеристика.

Мъжът не й обърна никакво внимание.

Тя се наведе и гневно изключи айпода.

— Може би това ще ти помогне да се съсредоточиш.

Той й отправи леден поглед.

— Какво искаш?

Кейт се обърна към Холдън:

— Кажи му първо ти.

— Имам няколко въпроса около проучването на терена с металотърсач, върху което си работил. Струва ми се, че данните, които използваш, са пълен боклук.

Волкърт въздъхна и натисна с месестата си ръка няколко клавиша на клавиатурата. Изображението на главния монитор се премести от камерата на Минго към разграфения като мрежа район на останките. Върху нея беше насложена фалшива цветна карта, показваща на няколко места червени и жълти полета, но с преобладаващо бледосиньо.

— Тези данни ли искаш да видиш?

— Точно тях. Скорошни ли са?

Мъжът повдигна рамене.

— Във всеки случай последните, които съм получил. Вие трябва да знаете по-добре. Това е картата, която ни дадоха от английския изследователски екип.

— Познавам я, както и ограничените й възможности. Защо не провеждате свои собствени проучвания?

Волкърт се вторачи изумено в него сякаш на носа му току-що бе цъфнало цвете.

— Вие, англичаните, командвате парада. Ако сами не можете да предложите по-подробна информация, ще трябва да се задоволите с онова, което ви изпращаме.

Холдън застина на мястото си и ризата се обтегна около раменете му. Беше му писнало от непоносимия южноамериканец с холандски произход.

Кейт реши, че е дошъл моментът да влезе в ролята си на умиротворител. В крайна сметка вече бяха успели да привлекат вниманието на Волкърт.

— Всъщност той искаше да попита дали гмуркачите са и извършвали неофициални проучвания, базирани на оригиналните координати. С други думи, има ли по-точна информация в цифровите файлове?

Холдън присви юмруци, но не каза нищо.

Волкърт ги изгледа с очи, почти потънали в гънките на лицето му.

— Едно от предимствата да съм в ролята на пън е, че седя на тъмно и се тъпча с боклуци. Гледам какво правят гмуркачите, когато камерите им са включени. Това е. Ако искате, мога да ви извадя всички записи на местата, които са оглеждали, а вие сами си теглете нужната ви информация. Но ще отнеме известно време. Обърна се отново към монитора. — Би трябвало в този момент да наблюдавам водолазите и да водя записки. Някой предложи да се стегнем.

— Този някой е шефът ви — твърдо му напомни Кейт.

— Не ти ме нае.

— Можеш да заложиш за това следващия си пакет бисквити. Но аз мога да те уволня.

За пореден път мъжът не й обърна внимание.

Холдън понечи да тръгне към него, ала тя му препречи пътя. Наведе се напред и впери поглед право в лицето на южноамериканеца.

— Чуй ме, нещастна скръбна купчино, ще ме гледаш, когато ти говоря, и ще си вършиш твоята работа.

Мъжът надникна в пламналите й тюркоазни очи и се сви на мястото си.

— Тук съм по-малко от две седмици. Не съм виновен, че хората преди мен са били некомпетентни.

— Провери записите от последните проучвания с металотърсача — нареди му тя с равен глас.

— Имам само това, което са ми дали. Момчето преди мен ми каза да го правя, както го е правил той, без никакви други инструкции. Едва успях да се запозная със системата.

— Но не достатъчно. Ако някой е размятал детектор за метали около останките, констатациите все някъде са записани. Намери ги.

— Ами да, предполагам… Ако са ги вписали или са ги вкарали в индивидуалните си компютри.

— Прегледай всички доклади, които си получил, и търси сведения от проучване с металотърсача. Резултатите ще изпратиш лично на мен. Разбра ли? — Кейт се изправи. Достатъчно дълго беше вдишвала миризмата на потта му.

Волкърт кимна мрачно.

— Кога искате записите?

— Още преди да си отворил следващия пакет чипс.

— Ще отнеме поне час, може би и два. Минго изпраща информация много по-бързо, отколкото успявам да я обработя.

— Представи си, че информацията е бисквитка, и ми изготви доклада.

Холдън я наблюдаваше как се отдалечи от Волкърт и застана пред редицата монитори. За момент остана само рязко открояващ се женски силует на фона на проблясващите светлини. Късите панталони и ризата бяха залепнали по деликатните извивки на тялото й от топлината и влагата.

— Искаш ли нещо друго? — обърна се към него тя.

О, миличка, искам отново да ми зададеш този въпрос, но на тъмно.

Волкърт също погледна екраните и затрака с пръсти по клавиатурата.

— Някои от файловете вече са готови — заяви той, гледайки към Холдън. — Искате ли да ви ги изпратя в електронната поща?

— Остави ги в общия регистър, като ги обозначиш ясно.

Проехтя още тракане на клавиши.

— Готово. Но не мога да гарантирам, че информацията има някаква стойност. Това корито не е нещо, което бих нарекъл надежден кораб.

— Тогава направи каквото можеш, за да стане надежден — ядосано нареди Кейт.

Холдън се бе вглъбил върху монитора, на който се виждаше как гмуркачите си проправяха път през отделните етапи на декомпресия.

— Изглежда торбите им са пълни — отбеляза, сочейки към чантите, в които водолазите събираха дребните находки.

Последва тишина, нарушена миг по-късно от дъвчещия с отворена уста Волкърт.

— Какво са намерили? — попита Кейт.

Той продължи да дъвче, после я погледна, показвайки безформената маса между зъбите си. По изражението му личеше, че си дава сметка колко неприятна беше гледката за нея.

Холдън изчакваше. По изражението му личеше, че разбира, че Кейт трябваше да живее в мъжкия свят на борда на кораба. Ако се намесеше, за нея щеше да бъде още по-трудно следващия път, когато даваше нареждания на някой от членовете на екипажа. А сега, ако успея да престана да си представям колко приятно би ми било да размажа устата на тая тлъста купчина върху цялото му лице…

— Златно бижу — съобщи Волкърт, но думите му бяха почти приглушени от сдъвкания чипс.

— Запазено ли е? — поинтересува се тя.

Мъжът преглътна.

— Останали са само няколко малки перли. Не струват нищо.

Не беше изненадана. Веднага след като перлата напуснеше защитната черупка на стридата, започваше да се разрушава. Солената вода действаше като бавно разяждаща киселина върху естествените камъни.

— Ще го дадем за оценка на някой бижутер или музей, ако се окаже ценно. Нещо друго?

— Като какво например? — подигравателно попита той.

— Изумруди — отвърна тя. — Диаманти, сапфири, рубини, златни верижки, монети, златни или сребърни слитъци. Обичайните неща, за които гмуркачите за съкровища мечтаят. Но ти няма как да знаеш, нали? Не си гмуркач. Разкажи ми за по-значителните находки, или ще изритам тлъстия ти задник още сега и сама ще се заема с управлението на центъра за гмуркане.

Волкърт погледна към Холдън.

— Чувал съм, че страшно я бива за тая работа — с безразличие отговори Холдън.

Дебелакът се обърна към нея:

— Някои от наблизо растящите коралови колонии са като истински портфейли за монети и сребро. Пет обеци без камъни. Надникна в записките, които водеше на родния си език. — Всъщност изглежда сякаш Блъди Грийн е извадил почти всички камъни и ги е съхранявал поотделно. Ако предположението ми е вярно, значи е имал сандък или няколко сандъка, които е криел в каютата си.

— Преведи записките си и ги изпрати на електронната ми поща — нареди Кейт. — Фарнсуърт ще разпита гмуркачите.

Двамата с Холдън се насочиха към изхода, последвани от ритъма на техномузиката, обвила отново Волкърт в обичайния му пашкул.