Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (8)

7.

Холдън нарочно вдигаше силен шум, когато отвори вратата на спалнята, прекоси късия коридор и влезе в тясната дневна. Първото нещо, което видя, беше Кейт, заспала върху документите.

Бих се радвал да имах правото да я положа в леглото. До мен. Гола, помисли си той.

Но нямаше, затова се върна примирено в своята стая. Остави вратата отворена, за да влиза въздух, съблече се по бельо и отново взе мобилния си телефон.

— Включвам те на високоговорител — каза той. — Иначе ми е дяволски трудно да пиша.

— Докъде бяхме стигнали? — попита Фарнсуърт, като потисна една прозявка.

— До картата на мястото с всичките й двайсет и пет сектора.

— А, да. Последва кратко мълчание. — Не знам какво са ти дали от Отдела за антики.

— Ти просто ми кажи каквото имаш — нареди Холдън. — Аз ще мисля за съпоставката с информацията, получена от тях.

— Лично аз ще се съглася с мнението на Лари, че останките са на прекалено малък кораб, за да бъде той „Кръстът ма Мадрид“. Според него размерът по-скоро говори за двуетажен платноход, който е теглил по-големи и по-бавни съдове.

— Търговски кораби — предположи Холдън.

— Точно така. Те не са били съпровождани като натоварен със съкровище галеон от въоръжени платноходи…

— Което потвърждава теорията на Чатъм, че става въпрос за „Лунна роза“.

— Но това не е ли чудесно? — възкликна Фарнсуърт. — От Отдела по антиките споменаха за тлъста премия, ако находките надхвърлят определена стойност.

— В договора за гмуркане, който видях, нямаше такава клауза.

— Е, екипажът няма да получи кой знае какво. Говорех лично. Въпреки че това е почти толкова възможно, колкото да намериш игла в купа сено. „Лунна роза“ е заровена в пясъка поне двайсетина метра под ватерлинията според документацията. В момента е пльоснат като хвърлено от втория етаж яйце върху бетон.

— Това е проблемът с дървените кораби — съгласи се Холдън. — Морското дъно непрекъснато се променя, кораловите колонии растат, бурите рушат останките. Но те наистина се намират там, долу. Напоследък някой изследвал ли ги е с металотърсач?

— Волкърт би трябвало да знае. Или Лари, стига да можеш да го хванеш буден или над водата. Горкият дявол върши работа за трима. Последните данни от сканирането, което получих. — Чу се шумолене на листове, тракане върху клавиатурата и Фарнсуърт продължи: — От сектор С2, малко встрани от основния корпус. Точно там бяха открити слитъците и шепа златни монети. Две от тях са уникални. Чудесни екземпляри с толкова много история в изсечените образи. В Отдела по антиките бяха във възторг и ме предупредиха да не обелвам нито дума.

Холдън не беше уведомен за откриването на по-специални монети, но това обясняваше защо хората от Отдела настояваха твърдо операцията да продължи. Надяваше се шефовете му да се окажат прави. Огледа внимателно изображението на останките върху монитора.

— На теория всеки отсек би трябвало да крие нещо, пък било то и само керамика.

— Златната верижка беше невероятна.

— Електронната ми поща е пълна със специални изисквания един или друг отсек да бъде засмукан нагоре и изваден на платформата — съобщи Холдън.

— Дадоха ли ти точната дълбочина на всяка зона? — настойчиво попита Фарнсуърт.

— Не. Обърнах внимание на Чатъм за този пропуск. Отговори ми, че правят всичко възможно с наличната информация. А ако имам нужда от допълнителна, трябва да си я набавя сам, без това да пречи на дейностите по намиране на съкровището.

— Струва ми се, че ще бъде трудно и само ще си изгубиш времето. И, като заговорихме за пропиляното време, да те питам. От Отдела по антиките не са изискали копия от докладите за гмурканията, нали?

Холдън си помисли за безбройните тягостни часове, които бяха необходими, за да се оформят докладите за всяко гмуркане и да се архивират като отделни файлове. Да се заровиш в тях би било по-безинтересно, отколкото да наблюдаваш как расте тревата.

— Някой жалък търтей в Лондон прекарва дните си, вършейки именно това — каза той. — Ако мисис Пинкъм беше открила нещо нередно, местните полицаи вече щяха да са на борда на „Златна клонка“ и да са заключили всичко.

— Това не е ли твоя работа?

— Съвсем не. Аз съм тук, за да оценя ефикасността на самото гмуркане — обясни Холдън. Това не беше цялата истина, но не беше необходимо Фарнсуърт всичко да знае. — Ти си прекарал доста време на борда. Забелязал ли си нещо необичайно сред екипажа, докато са на палубата, или работят под водата?

— Съжалявам. Обикновено действам на сушата. Едва за втори път се качвам на кораба. Не бих могъл да знам какво с обичайно, още по-малко пък нередно.

Холдън опита друг подход.

— Какво е впечатлението ти от стария Донъли?

— Почти не съм си имал работа с него. Но внукът му изглежда много работливо момче.

— А внучката?

— Лари спомена един или два пъти, че има сестра. Съжалявам, друже, ала не ти помагам много, нали?

— Защо не попитахте мен? — разнесе се леден глас откъм вратата.

Беше гласът на Кейт.

Холдън рязко прекъсна връзката с Фарнсуърт и се обърна към нея. Едва когато забеляза широко отворените й очи, се сети, че беше само по слипове.

— Ако това ви притеснява — подхвана той, — веднага ще се облека.

— Не — отсече тя и тежко преглътна. Опита да овладее гласа си, докато отместваше очи от полуголото му тяло. — Израснала съм на кораб за гмуркане. Научих по какво се различават мъжете от жените още преди да можех да опиша тези неща с думи.

Това беше точно така. Ала другата истина беше, че Холдън Камерън имаше тяло, каквото древните гърци са увековечавали в мрамор. Само дето беше много по-топъл от белия камък. Кожата му беше със златисто бронзов оттенък, мускулите му се движеха плавно като морето. Сенките се плъзгаха по него като пръсти на любовница.

Не се взирай така. Не се взирай. Недей. Господи, би ли било грешка да го докосна?

Да, абсолютна грешка…, повтаряше си строго тя.

Отново погледна към тялото му, ала пак отмести очи, изричайки първото нещо, което й дойде наум:

— Обзалагам се, че този белег си има история.

Холдън погледна към лявото си бедро, белязано от шрапнела от избухналата мина. Белегът беше дълъг няколко сантиметра.

— Рискът на професията. Мините имат неприятния навик да се взривяват.

Кейт застина на мястото си.

— На каква дълбочина се намирахте?

— На недостатъчна, за да ме убие.

— Мисля, че е било кошмарно. Ужасяващо. — Накрая все пак успя да каже: — Болезнено.

— През повечето време гледката е по-неприятна от усещането — отвърна Холдън, като автоматично разтри белега. — Заздравя неправилно, вследствие на което се образува киста. Промяната в налягането обостря болката, докато нещата се нормализират, така че съм незаменим в предсказване на времето.

Погледът й се задържа още малко върху раната. Затвори очи за момент, после ги впи в лицето му.

— В такъв случай при всеки един полет със самолет вероятно тялото ви се втвърдява от болка?

Втвърдява. Не можа ли да подбереш някоя друга, не толкова еротична дума? И, като заговорихме за натоварването…

Тя се помоли мълчаливо изражението й да не е издало греховните й помисли.

— По-малките самолети наистина могат да ми създадат проблеми поради честата промяна в налягането — отвърна той, обзет от желание тя да беше поне толкова разголена, колкото и той. Въпреки че блузата й висеше свободно, покриваше най-интригуващите места. Надяваше се, че успява да контролира погледа си по-добре от нея. — Големите са херметизирани, така че болката трае не повече от половин час.

— Помня странното усещане, което изпитвах по цялото си тяло, когато се издигах на повърхността след гмуркане на голяма дълбочина. Дори когато го правех според правилата, чувството беше неприятно, поне първите няколко пъти. — Кейт се поколеба. Ако пътуването с малки самолети му причиняваше болка, тогава далеч по-голямото налягане под водата трябваше да му въздейства още по-лошо. — Вече не се гмуркате, нали?

— Лекарите ми казаха, че могат да отстранят кистата по всяко време, ако започне да ми пречи. Но мисълта за месеците физиотерапия не ме привлича.

— Физиотерапия?

— Нещо като раздвижване под лекарско наблюдение.

— И гмуркането не ви ли липсва?

— А на вас?

В съзнанието й отекна ехото на ужас, отрицание и гняв, на надигащата се вълна от емоции у тийнейджърката, която беше тогава. Пое си предпазливо дъх:

— Не, изобщо не ми липсва.

— Странно…

— Защо?

— Да се гмуркаш за съкровища със семейството си още от най-ранна възраст е мечта за много деца по света — отбеляза Холдън.

Тя отново се насили да откъсне поглед от бронзовия загар на кожата му.

— Това беше единственото, което умеех да правя.

— С една дума, било е съвсем естествено.

Кейт кимна и надникна в променливите му очи, които изглеждаха почти златисти в сумрака.

— Когато постъпих в колежа, ми се струваше екзотично и странно, защото всички си имаха постоянни адреси, които не бяха просто пощенски кутии. А класните стаи не се носеха по водата и можех да се разхождам през целия ден, без да се връщам там, откъдето бях тръгнала.

— Все пак да си получаваш издръжката в дублони трябва да е било много приятно — подметна той.

Тя прие шегата му с лекота, която би трябвало да я разтревожи. Сякаш го познаваше от години, а не само от няколко часа.

— Издръжка? Защо да ми е нужно подобно нещо? Бях сита, имах покрив над главата си през повечето време и единственото, което се изискваше от мен, беше да вземам уроци, за да държим далече администрацията на щата Флорида. Кое десетгодишно хлапе не би било щастливо?

— Но не и осемнайсетгодишна тийнейджърка?

— Човек расте — повдигна рамене тя. — Дава си сметка, че нещата, върху които е изградил живота си, не могат да продължават вечно. Особено когато конкуренцията разполага с ресурсите на Обединеното кралство, да кажем…

— Ние не сме ви конкуренция. Ние сме ваши клиенти.

— Не и по начина, по който го вижда дядо. Не забравяйте, че някога останките на дъното на океана са били негови. Просто не е бил настъпил моментът да извади златото.

— Или пък не го е намерил — разумно отбеляза Холдън.

— Уместна забележка — махна пренебрежително с ръка Кейт. — За него откриването му беше само въпрос на време, упорита работа и късмет. А той се радва на късмета на ирландец. — При мисълта, че щастливите времена бяха отминали безвъзвратно, сянка помрачи погледа й. — След като намери златото, работи много, в случай че морето променеше решението си да му осигури достъп до съкровището.

С няколко точни движения Холдън облече ризата си. Имаше нужда от нещо, което да прикрие възбудата му, която нарастваше въпреки всичките усилия да я потисне.

Кейт одобри решението му, но едновременно с това и съжаляваше. Пред нея стоеше мъжът, когото желаеше, а и той самият я искаше толкова силно. Това подкопаваше слабия контрол върху блуждаещия й поглед. Усещането беше обезпокоително, нещо като първото гмуркане в дълбините — смесица от вълнение, нервност, очарование и оживление, поддържащи всяка частица от нея жива.

Даде си сметка, че в момента не бива да мисли за това. Зърната й бяха твърди и стегнати, копнеещи за докосване. Отчаяно затърси нещо, което да я отвлече от опасните помисли, и забеляза компютъра му. Въпреки че екранът беше тъмен, Кейт си спомни какво беше видяла, когато влезе в стаята.

— Защо са ви специализираните карти? — попита тя.

Холдън си пое внимателно дъх, опитвайки се да потисне сексуалното напрежение в тялото си…

— Не са много хората, които биха разпознали тази програма — отбеляза той. Гласът му беше прекалено дълбок, леко одрезгавял и звучеше по-скоро като стон, но той не му обърна внимание, точно както се опитваше да не забелязва болезнено стегнатото си тяло.

— Не са много и хората от моето детство… — отбеляза жената, втренчила поглед в екрана, защото беше най-безопасното място наоколо. — Предназначена беше да разчита картите на Института за системи за изследване на околната среда^[1] още от времето, когато дядо за първи път инсталира компютър на борда, тъй като баща ми не го оставяше на мира.

Погледът й се смекчи от милия спомен.

— После татко поръча специални софтуерни модули, които директно да картографират резултатите от радара и сонара в реално време. Така всичко, качено на „Златна клонка“, можеше да бъде маркирано и добавяно към постоянната база данни без проблеми. Разбира се, дядо реши, че това са глупави, скъпи играчки.

Холдън се улови за разговора, сякаш от това зависеше животът му, отблъсквайки най-сетне опасните сексуални приливи, надигащи се между него и Кейт.

— Преди време бяха създадени няколко варианта на програмата. Но най-старата все още се използва като стандарт за маркиране на подводните зони.

— Значи можете по всяко време да разчитате цифровите данни на кораба.

— Ако бяха качвани правилно, наистина нямаше да имам проблем. Очевидно преди около седмица операторите в центъра за гмуркане са се сменили. Волкърт още не е започнал да оправя бъркотията, оставена от предшественика му. Или от предшествениците. В таблицата за заплатите има само цифри, но липсват имената.

— При парите, които Лари дава, трябваше да очаквате голямо текучество.

— Това е неефективно.

— Но евтино. Получаваш онова, за което плащаш. Ако кашата, която е заварил Волкърт, е като тази, с която се оправям аз, искрено му съчувствам. Гмуркачите са ужасни бизнесмени.

— Затова умните си наемат някого, който да се погрижи за досадните подробности — отбеляза Холдън.

— Не гледайте към мен — оправда се тя и поклати глава. — Наемането предполага някакво заплащане. А аз съм тук на почивка.

Той я стрелна с променливия си поглед, напомняйки й, че драконите се считаха за толкова интелигентни, колкото и опасни.

Господи, какви необикновени очи. Хипнотизиращи. Секси…

Жалко, че не съм наистина на почивка. Можеше да се получи един див флирт, който да ми осигури горещи спомени за студените нощи до края на живота ми.

— На почивка, така ли? — гласът му беше дълбок и скептичен. — И защо една жена, която изобщо не се интересува от океана, ще дойде на острова през уикенда?

— Заради семейството си.

— С което не сте се срещала, откакто сте навършила осемнайсет?

— Говорите доста уверено. Да не би да сте ме проверявали?

— Струва ми се доста странно, че влизате в този проект шест месеца след подписването на договора и три, след като корабът пуска котва на мястото на някогашното крушение. Онова, което прави ситуацията още по-любопитна, е, че официално нямате нищо общо с „Лунна роза“ ЕООД малко след смъртта на баща ви и обявяването на майка ви за изчезнала в морето.

Кейт замръзна на място.

— Била сте на седемнайсет, когато сте се озовала съвсем сама на палубата в нощта на инцидента — продължи той. — Изтеглила сте баща си и сте търсила майка си в бурята, ала безуспешно. Затова невъзвратимата загуба ви преследва и досега…

Мълчаливо и ожесточено тя се бореше със спомените, отблъскваше ги все по-назад и по-назад, докато така овладя емоциите си, че можеше да заговори, вместо да се разкрещи.

— Виждам, че не съм единствената, която използва Гугъл като източник на информация — каза сковано.

Мъжът се загледа в прозрачно бледата й кожа, върху която всяка луничка лъщеше като златна точка, и широко отворените й, уплашени очи. Не искаше нищо друго, освен да я прегърне и да я стопли, докато върне живота в тялото й. И после щеше да ги сподели с нея — и топлината, и живота.

А кога ще стане това? Преди или след като унищожиш бизнеса на семейството й?

Язвителният въпрос отекна в съзнанието му, сякаш да му напомни, че беше изпратен тук по задачи, а не за удоволствие.

— Онова, което ме обърква — каза той, — е защо се върнахте точно сега? Няма начин да извършите чудеса с цифрите, за да опазите фирмата от фалит.

Замълча в очакване да му отговори.

Но тя само го гледаше с обвитите в сенки тюркоазни очи.

— Вие сте изключително интелигентна жена — продължи той. — Подозирам, че сте разбрала, че семейният ви бизнес потъва веднага след като сте получила онова, което брат ви неуместно нарича документация. Със сигурност сте го проумяла, след като сте прочела подписания от него договор. От Отдела по антиките му го заявиха недвусмислено.

— Това да не е изтънченият английски начин да се прецака някой?

— Нещо такова… — тихо каза той и отново зачака отговора.

Чакаше.

Търпение. Драконите са известни и с това, помисли си тя.

— И вие сте изключително интелигентен мъж — каза накрая. — Въпреки това сте обезвреждал мини. Защо?

— Мога да се оправдая със заповедите, дадени ми отгоре.

Кейт го изглед скептично.

— Права сте — той въздъхна. — Бях такъв идиот, че реших, че мога да извърша нещо полезно.

— Сигурно ще бъдете щастлив да узнаете, че не сте единственият идиот в стаята.

Холдън поклати глава и меко отрони:

— Миличка, разберете, че нищо не можете да направите за „Лунна роза“ ЕООД. Брат ви подписа договора пред свидетели. Никой не го е принуждавал.

— Миличка ли казахте? Това ли е английският синоним на глупачка?

— Не. Означава скъпа, любима, сладка… Извинявам се, ако съм ви обидил.

Тя примигна срещу него.

— Изразява добро отношение, така ли? О! — възкликна тя и усети, че се изчервява. — Е, не съм обидена. Всъщност дори ми хареса. — Затвори очи, давайки си сметка, че червенината по лицето й се сгъстява. — И веднага, щом успея да дойда на себе си, ще се захвана отново с числата. С тях се оправям много по-добре, отколкото с драконите.

— Дракони ли? — извитите му вежди се повдигнаха учудено. — И как се намесиха те в този спор?

— Трудно е да не забележиш, когато в стаята има такъв — троснато отговори Кейт и присви очи изпитателно.

Е, добре. Сега ще си държа езика зад зъбите, отчаяно се зарече тя. И ще престана да говоря глупости.

Холдън се усмихна.

Като дракон, помисли си тя. Сложи длани върху горещите си страни.

— Да си червенокоса е ужасно — измърмори.

Той с удоволствие би целувал точно тази червенокоса, но успя да се въздържи да не го изрече на глас. Щеше да й стане достатъчно неприятен, след като кажеше на Отдела по антиките какъв провал са тези гмуркания. Ако междувременно някак я съблазнеше, тя щеше да го намрази.

— Излишно е да се забъркваш в тази каша — каза неутрално той, като неусетно премина на „ти“. — Нищо не можеш да направиш, за да спасиш бизнеса на брат ти.

— Поне мога да намеря доказателства, че не е крадец. Осъзнаваш ли колко е важно това за мен? — тя също изостави учтивата форма.

— Никой не го е обвинявал в подобно нещо…

— И не е необходимо — прекъсна го Кейт. — Кражбата е лесно обяснение за малкото намерени ценности. И единственото, което ще дадат далечните шефове за отказа им да финансират пресъхнал кладенец. Пресъхнал кладенец е американският израз за…

— Хвърляне на много пари на вятъра… — хладно кимна той, напомняйки й за произхода на майка си. — Дори ако всичко, което казваш, е истина, не можеш да направиш нищо, освен да тешиш брат ти, докато се разорява.

— Разорението не е толкова ужасно. Дядо и Лари неведнъж са започвали да градят всичко от нулата. Но съсипаната репутация е катастрофа. От нея не можеш да се възстановиш. Никой няма да ти даде кредит, дори да опиташ.

Искаше му се да възрази, но не можеше. Тя беше съвсем права.

— Ако на борда на „Златна клонка“ има крадци — продължи Кейт, — тогава трябва също така да има и доказателство, че Донъли не са замесени. От мен зависи да го открия.

— Защо точно ти?

— Винаги съм била най-разумна в семейството. Не се побърквам от мисълта за съкровища. Историята на останките е вълнуваща. Артефактите са възхитителна капсула на времето — каза тя и като повдигна рамене, додаде: — Ала стойността им в пари е просто едни числа.

Холдън се опитваше да отклони поглед от зърната й, напиращи под памучната риза.

— Говориш за детективска работа, разбирам… — рече той. — Но тя е свързана с продължително пребиваване на корабчето. И двамата знаем, че по принцип се страхуваш от морето и най-вече от „Златна клонка“.

За един дълъг момент ужасът, който я беше обзел, щом се беше изправила пред стълбището, мина между тях, както и топлината на успокояващата му прегръдка.

— Е, не ме гледай така… — прошепна с дълбок глас той. — Аз съм само един свободен мъж, а ти си жена, бореща се да спаси семейството си. Ако съдя от онова, което виждам в очите ти, всичко ще свърши със сълзи и чувство на вина. Ти не заслужаваш това… Нито пък аз.

Кейт искаше да му възрази, че това беше нейният избор и би трябвало да й даде възможност да го направи.

Но беше и негов, и той вече го беше направил.

— Ще те оставя да се върнеш към важната си работа — заяви тя.

Холдън наблюдаваше как жената, която той така страстно искаше, хлопна вратата след себе си. И усети, че кожата му гори от желание…

Честта и достойнството бяха студени партньори в леглото.