Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (7)

6.

Холдън огледа обстановката в квартирата. Нищо не се беше променило отпреди. Спартанска, беше първата дума, която му хрумна. После допълни мислено: също и занемарена. Беше толкова чиста, колкото изобщо нещо можеше да бъде чисто на тропиците, където зеленината и насекомите се бореха с хората за всеки сантиметър пространство.

— Уютно е… — изрече на глас.

— Това е определение, за което не бих се сетила — измърмори Кейт. — Моята реакция по-скоро клонеше към изумление, че тази руина все още се държи.

— Тази имитация на дървена ламперия е доста изискана, не намирате ли? Контрастът със счупените летви на прозорците е доста остроумен.

Изречената със съвсем сериозен тон шега й подейства ободрително и я развесели. Като се добавеше облекчението, че отново беше на сушата, резултатът беше замайващ.

Или пък причината е съвсем друга…

— Надявам се, че сте привърженик на ранните вечери — каза тя.

— Нещо леко за хапване. Или чай.

— О, роботът се завръща и ние отново минаваме на обичайния език.

— Като дете в училище често ми се подиграваха безмилостно заради „странния“ ми говор — отвърна Холдън. — Затова се научих да учудвам с него само американците.

Мисълта за него като за малко, уязвимо дете с екзотични очи, почти я извади от равновесие. Толкова по-лесно беше да гледа на него като на роботизиран англичанин от висшата класа.

И по-безопасно.

Тогава всяка човешка интонация щеше да й напомня, че той беше мъж, при това много привлекателен. Като се прибавяше чувството му за хумор, интелигентността и топлината, която я караше да настръхва, вече беше в беда.

— Гладна съм — заяви рязко Кейт. — А вие?

— И на мен ми се ще да похапнем…

Опасният блясък в очите му я накара да потръпне…

И побърза да се извърне.

Холдън се опитваше да реши дали да не обходи с устни тялото й вместо вечеря, когато събра разпилените си мисли. Прегледа набързо кухненския бокс, който се състоеше от няколко единични котлона, включени към открита разпределителна кутия, малък хладилник, мивка на четири крака с поцинкована отводна тръба и съмнителна горелка, поставена накриво върху малка газова бутилка. Вдигна бутилката и я разклати. Беше почти празна.

— Имате ли резервна? — попита той.

— Не знам. Не видях да има оставена до задната врата.

— Ясно. Значи ще използваме котлоните.

Отвори квадратния хладилник, поставен върху скован надве-натри палет от употребявани дъски.

— И така, за протеини разполагаме с риба. — Помириса я и додаде: — Прясна е. Чудесно. — После продължи с огледа: — Чесън. Кана студен чай. И лук, който отдавна е трябвало да бъде употребен. Никакво вино, никаква бира.

— Няма проблем. И без това рядко пия. Не ми харесва вкусът.

Докато Холдън преглеждаше съдържанието на хладилника, Кейт затършува из бюфета.

— Ориз, кафе, чай, захар, сол, консервирано мляко, подправки, купа пресни плодове и кокосови орехи — обяви тя. — О, и бутилка наистина чудесен зехтин. Мислите ли, че Фарнсуърт се радва на по-зареден килер?

— Съмнявам се. Плодовете пресни ли са?

— Съвсем свежи са. Портокалите изглеждат много съблазнително — отговори му, след като ги огледа внимателно.

— Това ще разреши въпроса със скорбута.

— Мислех, че се отнася за зелените лимони.

— Всички цитруси вършат работа — каза той, като затвори вратата на хладилника, — но зелените лимони наистина ще ни дойдат добре.

— Е, тук има няколко.

С периферното си зрение Кейт го наблюдаваше как готви. Беше сръчен и умееше да импровизира. След като си изми ръцете, отвори кокосовия орех с помощта на кухненски нож, който приличаше на мачете и сигурно беше използван по предназначение срещу храсталаците в градината. Изсипа млякото в малка кана, после се обърна за ориза.

— Бързо сваряващ е — отбеляза, като погледна кутията. — Това е отделна глава от теорията на килерната кулинария.

— Бързи кулинарни удоволствия… — подсмихна се многозначително Кейт.

— Някой път са за предпочитане.

Тя се усмихна отново и още повече се отпусна.

Той изсипа ориза в тенджера, добави вода и я сложи върху един от електрическите котлони. За негова изненада се нагря неочаквано бързо. Стри няколко вида подправки и сложи една от трите различни чинии вместо капак. За учудващо кратко време из цялото помещение се разнесе аромат на подправки, кокос, пресни плодове и рибено филе, запържено в зехтин. Холдън си опари дланта на дръжката на чугунения тиган и изруга, че няма нито една проклета ръкохватка. После нави част от ризата си около горещия метал, преди да прехвърли недоизпърженото парче в чинията върху тенджерата с ориза. Излизащата пара щеше да довърши готвенето на филетата.

— Имате късмет, че токът още не е спрял — обади се Кейт, като се стараеше да не гледа лакомо нито храната, нито мъжа. — Достатъчна е само една дървесна жаба или малко по-голяма хлебарка да попадне в разпределителната кутия и ето ни обратно в Тъмните векове^[1].

— Суровата риба в кокосово мляко е много вкусна — обясни Холдън — Но аз се съгласих да готвя, а мариноването не изчерпва ангажимента ми.

Тя мълчаливо отбеляза, че той е човек, който държи на думата си дори когато ставаше въпрос за такава дреболия. Повечето мъже не правеха това в личния си живот, а само в бизнеса. Познаваше и такива, които биха излъгали, за да вкарат жената в леглото си. Но, от друга страна, беше срещала и неискрени жени.

Той изцеди лимоновия сок във все още цвърчащия тиган с рибата и го остави да къкри, докато нареждаше резенчета от плода върху двете различни чинии. Сипа от ориза, сложи филетата върху купчинките и поля всичко с горещия сос.

Кейт се запита дали някога бе яла пикантна храна, приготвена от висок, мургав и чаровен мъж. После се зачуди дали би било повърхностно от нейна страна, ако се остави да бъде прелъстена от красавеца, който на всичко отгоре умееше да готви.

Слава богу, че не си сложи престилка. Щеше да изгуби цялото си достойнство.

Напуши я беззвучен смях.

— Има ли чаши? — попита той.

— Ще погледна. — Тя отвори бюфета и успя да намери две спукани чаени чаши.

Холдън ги напълни със студен чай от каната и сложи всичко върху малкия нащърбен барплот, до който имаше две табуретки.

— Колебая се дали да попитам за вилици — каза той. — Или поне пръчици за хранене.

— Вилиците са в кошницата на плота — отвърна тя, докато миеше ръцете си.

Кейт се настани на една от табуретките, докато той поднасяше храната. Когато най-после седна, й се стори, че едва успява да диша. Явно това се дължеше на ограниченото пространство, но преди всичко на него. По някаква необяснима причина Холдън заемаше прекалено много място.

И двамата се нахвърлиха върху храната със сдържана лакомия.

— Чудесно е — отбеляза тя след първите няколко хапки. — Обявявам ви за главен готвач.

— Отказвам. Знае ли се какво ще намерим в хладилника утре?

— Каквото и да е, ще приготвите от него нещо вкусно.

— Пробвали ли сте змия в кокосово мляко?

— О, не… Убедихте ме, утре ще сготвя аз.

Той приветства думите й, вдигайки чаената чаша като за наздравица.

В приятна тишина Кейт унищожаваше храната. Поклати глава, когато той стана да си сипе още, и отпи от чая си. Обзе я някаква сънливост, вероятно от смяната на времето, преяждането и умората. Лениво се запита колко резултата щеше да получи за Холдън Камерън от Обединеното кралство, ако се поровеше в интернет.

— Няколко, предполагам — каза той.

Тя го погледна стреснато.

— Да не би да четете мисли?

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Само когато хората ги изричат на глас.

— О! — сподавено възкликна тя и усети обливащата я топлина. Беше сигурна, че лицето й се е зачервило като домат. — Искате ли да ми спестите усилието?

— Вие тук дори нямате интернет — отбеляза Холдън, като старателно обираше остатъците от втората порция с последния залък хляб.

— Навсякъде из острова има мрежа. Сейнт Винсент целият е опасан с жици. Но когато става дума за тропиците, кулите са много по-евтини за поддържане от кабелите. Разкажете ми за себе си и ми спестете разходката до спалнята за лаптопа ми.

— Какво толкова искате да знаете? — попита той.

— С какво сте се занимавал, преди да започнете работа в Отдела по антиките?

— Бях моряк.

— И разбивахте девичи сърца на всяко пристанище — подметна Кейт, загледана в ръцете му. Златистокафяви, мускулести, покрити с тъмни косми. Съвсем различни от тези на хората, които й бяха клиенти в Канада. — Колко време служихте?

— Вярвам, че отговорих на един въпрос за тази вечер. Можете да опитате отново утре.

— Гугъл никога не спи.

— Ако сте толкова любопитна, предлагам да се допитате до него.

— Непременно — закани се Кейт. — Значи сте бил моряк…

Холдън я стрелна с поглед.

— В Кралския флот. ABCD.

— А какво се случи с останалите букви от азбуката?

Той поклати глава и вдигна чашата си с ням въпрос. Кейт му подаде своята. Наля още чай първо на нея, после и за себе си.

— ABCD е рангът ми — поясни накрая. — Правоспособен военноморски разчистващ гмуркач.

Ленивото й любопитство веднага се изпари.

— Вие сте гмуркач? — Даваше си сметка, че не трябва да бъде изненадана, още по-малко пък разочарована, но въпреки това не можеше да овладее емоцията си.

— Гмуркането с цел разчистване едва ли е привлекателна работа за семейство, което се спуска на дъното в търсене на съкровища — отбеляза той.

— И с какво по-точно се занимава такъв гмуркач? Разчиства отломки или прокарва морски пътища?

— През по-голямата част от времето си деактивирах мини.

— Мини ли? — учуди се тя. Гмуркането за съкровища внезапно й се стори безопасен начин за изкарване на прехраната.

— Да. Ужасна работа.

— Нямах представа, че в английските пристанища са останали толкова много мини от Втората световна война.

— Което обяснява защо работех предимно на други места. — Забелязал, че се готви да му зададе друг въпрос, той поклати глава: — Сега е мой ред. Къде отраснахте?

— Защо питате?

— Храните се като че ли се намирате в столова, заобиколена от доста по-големи мъже.

Кейт почти се разсмя.

— Е, това е много подходящо описание на детството ми. Винаги съм била най-малката на масата.

— Отгледана сте в интернат?

— Не, но може би трябваше да ме изпратят там след случилото се.

Холдън я изгледа с очи, в които недвусмислено се четеше, че очаква пълния отговор.

— Цялото си детство прекарах на кораба, на който току-що бяхме. В тона й се долавяше нежелание да говори за това.

— Живели сте на борда на „Златна клонка“?

— С дядо, родителите ми, брат ми и няколко гмуркачи.

— Доста пренаселено — отбеляза той.

Кейт се изправи и започна да разчиства чиниите.

— Не можете да си представите… Трябваше да споделям една каюта с Лари, докато това стана невъзможно. Тогава той отиде да спи при дядо.

Изплакна чиниите, сапуниса ги, после ги изплакна отново. Нямаше нито кърпа, нито сушилня за съдове. Мислено потръпна и ги подреди обратно в бюфета.

— Разбирам колко силно е било желанието ви да избягате оттам — наруши мълчанието Холдън. — Как останалите от семейството се отнесоха към заминаването ви?

— Дядо се ядоса. Лари изпита облекчение, защото ако бях останала, аз щях да стана капитан. Старецът беше категоричен по този въпрос. — Гласът й беше безмилостно безизразен.

— Както казват, внимавай какво си пожелаваш… — отбеляза Холдън. — Брат ви изглежда напълно изтощен. Да разбирам ли, че са ви извикали да поразкрасите документацията?

— Да я разкрася. Да не би това да е английският израз за подправяне на документи?

Той погледна предпазливо вилицата в ръката й.

— Не.

— Добър отговор — каза тя и отново се обърна към мивката. — Повикаха ме да преведа ексцентричния начин за водене на счетоводство от Лари в нещо, което може да се чете.

— С радост ще ви помогна. Може ли?

— Гмуркач и счетоводител ведно. Великолепно. — Но тонът й казваше точно обратното. — Много жалко, че не сте били на борда през цялото време.

Металните прибори бяха захвърлени в кошницата със звън.

— Това да ли означава, или не? — осведоми се Холдън.

— Съжалявам, какъв беше въпросът?

— Мога ли да ви помогна с документите?

— Ако се натъкна на непреодолима стена, ще развея бялото знаме — отвърна Кейт. — А сега ме извинете, но трябва да изтъркам тигана на брега. Това ще ви осигури достатъчно време да претърсите нещата ми. Само след това сложете всичко обратно, както си е било, и двамата ще се престорим, че не се е случило.

Усещаше, че той следи всяка нейна крачка. Спря на мястото, където вълните срещаха сухия плаж, наведе се и като загреба пълна шепа пясък, започна да търка тигана. Наложи се да повтори няколко пъти, но най-накрая върху металното дъно се усещаше само мирисът на океана.

Когато се върна в стаята, Холдън не се виждаше никъде. Боботещ плътен глас, идващ откъм задната част на къщата, и подсказа, че се беше прибрал в стаята си. И сега или си говореше сам, или разговаряше с някого от Отдела по антиките.

Кашоните с папките изглеждаха точно така, както ги беше оставила, преди да излезе. В пълна бъркотия.

С въздишка остави тигана, извади компютъра от багажа си, зареди електронната таблица, върху която последно беше работила, и я настрои за часово въвеждане и сортиране.

От задната стая Холдън чуваше лекия шум, който Кейт вдигаше, докато подреждаше книжата. Чу я как изпусна нещо, изруга тихо и започна да почуква върху клавиатурата.

Вероятно въвежда цифрите в колони, макар че това няма да помогне кой знае колко. Каквото и да измъкне от купищата документи в ония кутии, няма да е достатъчно да спаси гмуркането, така че защо изобщо семейството й си е направило труда да я забърква?

Не се сети за нито един отговор, освен очевидния — малко сексуално отвличане на вниманието на проверяващия. Най-старата игра на света. Защото работеше безотказно.

Не можеше да отрече, че е привлечен. Но чак пък заблуден?

Мътните да го вземат. Да, поотнесен съм. Размотавам се тук около нея и завиждам на всяка хапка храна, която се докосва до устните й. Сексапилни устни. Сочни, създадени за…

С една фраза на пущу^[2] събра разпилените си мисли, измъкна мобилния си телефон и набра номера на Фарнсуърт.

Докато чакаше да му отговори, затръшна вратата на малката спалня и включи собствения си компютър.

— Малкълм слуша.

— Крайно време беше — изръмжа Холдън.

— Основният генератор отново отказа. В момента сме на фенери, защото капитанът е прекалено стиснат да отпусне малко дизел поне за единия от двигателите. Пробвал ли си някога да описваш, въвеждаш и снимаш при такива условия? Отне ми време дори да си намеря телефона.

— Опитай да направиш всичко това под вода и тогава ела да ми се оплакваш. Какво му е на генератора?

— Ами, по-стар е от света. Онзи, старият Донъли, е долу при него и ругае страшно, докато се опитва да го оправи. Екипажът се върна с тендера на брега. Под палубата е адски горещо.

— А ти защо не отиде с тях?

— Имам вече всичко необходимо в каютата — отвърна Фарнсуърт. — Не за първи път съм в тропиците. Всъщност предпочитам жегата.

— Ставаш местен, така ли?

— Не и преди да се пенсионирам.

— Къде е златната верижка, която гмуркачът извади? — попита Холдън.

— У мен. Лично нося на сушата всички по-важни находки. Аз единствен имам ключ от склада, където опаковам всяка поотделно за пътуването до Лондон. Останалото го подреждат местните.

— А те честни хора ли са?

— Няма значение — заяви Фарнсуърт. — Сандъците с ценната стока са занитени за пода на помещението. И заключени, разбира се. Пак само аз имам ключ.

А ти буден ли си по всяко време на деня?, помисли си Холдън, но предварително знаеше отговора.

Имаше намерение да каже на Фарнсуърт колко ненадеждна беше охраната му, но не го направи. Когато беше повдигнал въпроса, в Лондон му бяха отговорили, че сигурността не е в неговата компетентност и следва да остави професионалистите да си вършат работата.

— Ще хвърля едно око и на склада, разбира се — обади се той.

— По всяко време, но не точно в този момент, надявам се. Зает съм до гуша да въвеждам чирепи и всякакви други поща. Тъй като не поверявам ключа на никого, лично ще те отведа наоколо.

Холдън се запита колко ли дубликата на ключа имаше в обращение, защото в края на краищата човекът все пак трябваше и да поспи. Но на глас каза само:

— Изникна ли нещо ценно между парчетата от китайски порцелан, намерени днес?

— Дреболии. Златен пръстен, на който може би е имало камък. Парче метал, което може да е от портмоне или пък от кухнята. Огъната калаена купа. Още едно парче злато, най-вероятно част от брошка или обеца. Много красив червеникав халцедон, или по-точно би могъл да бъде, ако оцелее след промиването. И нещо, което отгоре прилича на оръдие. Ще изпратя снимките на Отдела по антиките, за да преценят дали си струва да съсредоточим вниманието си върху още едно оръдие и с колко време разполагаме, преди да се разрази бурята.

Холдън превключи на софтуерната програма за гмуркане. Тя отвори снимка на морското дъно в светлосиньо и черно. На нея се виждаше нещо подобно на гръден кош — извити във формата на дъги форми, редуващи се на определени, макар и неравни интервали. Натисна още няколко клавиша и върху останките се появи мрежа.

— В кой отсек е претърсвано последно? — попита той.

Докато другият говореше, въведе записките в програмата и каза:

— Тези останки нещо не се връзват с другите.

— Дъното се е променяло поне един, два пъти — сухо отбеляза Фарнсуърт.

— Шпангоутите и килът изглеждат добре запазени под кораловия риф.

— Няма как да знам. Моята работа е да вписвам в каталог находките, а не да се гмуркам. Отделът наистина ли има намерение да прекрати операцията?

Холдън включи програмата за прогнозата на времето, която винаги стоеше на десктопа на компютъра му в готовност да сигнализира при всяка значима промяна в метеорологичните условия.

— Доколкото знам — отвърна той, — главният офис е в режим на изчакване. Бурята засега е в застой. Нищо не предвещава опасност поне в близките два, три дни. Ала петдневните прогнози не са сигурни, за да можем да сме наясно. Ненужните дреболии, които преди малко ми описа, определено няма да вдъхнат особени надежди на никого от отдела…

Фарнсуърт въздъхна.

— Някакви новини от черния пазар?

— Той се справя значително по-добре с намирането на съкровища от „Лунна роза“ отколкото ние — обясни с ехидна нотка в гласа Холдън.

— Глупости. Трябваше отдавна да закопчаят това копеле.

— Кое по-точно? — попита Холдън.

— Идиотът, който си мислеше, че може да се изплъзне на ченгетата, като снася информация за засечени дрънкулки на черния пазар за антики в Сейнт Винсент. Така шефът на Отдела научи за монетите.

— А, онзи… — Холдън сви рамене. — Като се има предвид размерът на кражбите, той е по-скоро ловък.

— Нашият шеф Стенли Чатъм е крадец?

— Имах предвид Невестулката, която решила да каже на Короната всичко за някакви тъмни сделки, които започвали от Сейнт Винсент и свършвали с тайни аукциони. Тъй като информацията му се оказала полезна, му било разрешено да се плъзне отново в хралупата си и да продължи работата си на воля, вместо да го одерат и опекат, което и заслужава.

Докато говореше, Холдън отново превключи екрана. Гледката, разкрила се пред очите му, спираше дъха.

— Много бих искал да поговоря с Невестулката за Герба на Маркес — продължи, без да откъсва поглед от монитора.

— Това пък какво е?

— Изключително ценен пръстен. Казват, че златото било взето от разтопена езическа статуя — на инките, струва ми се. Човекът, поръчал украшението, очевидно е изпитал огромно задоволство, че е помогнал да покорят езичниците, а междувременно е станал чудовищно богат.

— Ех, защо не съм бил роден в това семейство — измърмори Фарнсуърт.

— Е, гроздето е кисело… — закачи го Холдън.

— Я се разкарай — тросна се другият мъж без злоба.

— Пръстенът е бил украсен с тринайсет квадратни изумруда, оформени като тамплиерски кръст. Бил е символ на обществено положение и богатство и изтънчен намек към църквата, че капитан Габриел Мигнола Брандън Маркес е помнил заповедта, която самият папа искал да забрави.

— Ти виждал ли си го?

— На две снимки. Едната от неназован източник, а другата — близък план на стара картина, на която гордият капитан показва богатството си. Корабът му се наричал „Кръстът на Мадрид“, видян за последно в компанията на „Лунна роза“, което е нещо като чифтосване на тлъста риба тон с акула. По всяка вероятност Блъди Грийн е носел герба на маркиза, когато „Лунна роза“ е срещнала съдбата си.

Фарнсуърт си пое шумно дъх.

— Лари ми разказа легендата за „Лунна роза“. Цяло състояние от злато и скъпоценни камъни. Нищо чудно, че Отделът за антики проявява такъв жив интерес.

— Получих заповедта за Сейнт Винсент малко след като Чатъм откри, че пръстенът е бил продаден на търг на черния пазар — поясни Холдън.

— Значи той смята, че Донъли не вадят всичко, което откриват, за да ми го предадат и да бъде включено в описите?

— Това е едната възможност. Но има и други. Самите гмуркачи също са долно племе. Много лесно могат да скрият дребни неща като пръстени или монети и да ги продадат на сушата. Подводните камери не могат да са едновременно навсякъде. А и във всеки случай са предназначени за осигуряване на безопасност и водене на исторически записки, а не като обезпечение на съкровището.

— Абе, и Волкърт е една свиня… — обади се Малкълм.

— Не го познавам.

— Има си гадже на брега, ако можеш да си я представиш.

— Мога да си представя, че е добре платена за стандарта на острова, но това не означава нищо. Ако е незаконно да си имаш жена на сушата, повечето моряци щяха да са в затвора.

Фарнсуърт се разсмя.

— И така, от коя зона идват керамиката и бижутата? — попита Холдън.

Докато другият му диктуваше цифрите и показанията на компаса, той записваше. Скоро му стана съвсем неудобно да пише и едновременно с това да притиска телефона между наклонената си на една страна глава и рамото. Затворената врата пречеше на движението на въздуха. В стаята беше станало горещо като във фурна.

— Задръж така.

Преди Фарнсуърт да успее да каже нещо, Холдън скочи на крака и излезе…